Оblivionem

Закритият фургон на Университета се търкаляше бавно по Анкх-Морпоркските улици, с явното намерение да преброи всяко камъче и неравност по пътя си. Фаулиус се бе опитал да попълни записките си от инцидента в Сенките, но след като успя с един замах на подострения си молив да превърне осем страници от тефтера си в удивително точен модел на Nuncius Papilio* се отказа. Вместо това реши да съсредоточи голяма част от вниманието си въру това да придобива зелени петна по лицето си, издаващи наченките на морска болест, като междувременно се опитваше избягва ударите на бясно лашкащите се предпазни костюми и друго тежко оборудване, окачено над пейките. Идомар от своя страна като че ли не се впечатляваше от люшкането на колата и кротко медитираше с длани в скута, обърнати нагоре и с леко отегчено изражение на лицето.
След цяла вечност фургонът най-после застина в покой.
- Спрели ли сме или просто се движим още по-бавно? - попита убиецът.
- Стигнахме, - отвърна Фаулиус и побърза да се измъкне навън.
Намираха се в закрито помещение, приличащо на склад. Още три фургона, подобни на този, с който бяха дошли бяха паркирани наблизо, а ако се съдеше по следите, кръстосващи се по земята, някъде из Анкх-Морпорк обикаляха още поне две коли. Покрай стените беше струпан типичният складов декор - чували, сандъци, прилежно навити въжета, безобразно насмотани въжета, ръчни колички, миризма пот, тор и плесен, а на тавана се кръстосваха стоманени релси, от които висяха куки и макари. Заети на вид магьосници се суетяха наоколо и крещяха неща от рода "Ей, ти там! Вдигни това!" или "Ей, ти там! Опъни го повече!" или "Ей, ти там! Ще свиеш ли една и за мен, че си забравих кесията с тютюна?". В единия край на помещението имаше двойни врати, през които очевидно бяха влязли и които със скърцане се затваряха зад дребничкото старче, което отвеждаше конете им. В другия край, на върха на паянтово стълбище се намираше друга, много по-малка врата, водеща към вътрешността на Университета. Фаулиус Пестес се насочи към нея, давайки знак на Идомар да го последва.
- Значи така... - усмихна се Идомар непринудено, крачейки зад мгьосника, - Може поне да ми споделите дали се притеснявате за мен или от мен... или от нещо, свързано с мен.
- Какво? Аа, не се притеснявайте, всичко ще е наред! - притеснено изпелтечи Фаулиус, забързвайки крачка.
- Г-н Пестес, - Идомар спря, принуждавайки и магьосника да спре и скръсти ръце зад себе си, длан в длан, - Не съм казвал, че се притеснявам. Всъщност наистина не се тревожа. Но вие да... Така че бъдете добър и ми обяснете поне общата идея на предстоящото.
- О, ами... просто ще направим няколко изследвания. Нищо притеснително!
- Ужасен лъжец сте, г-н Пестес. Съветвам ви никога да не играете карти.
- Моля? - магьосникът се направи на изненадан, демонстрирайки пълната си липса на талант и в актьорското майсторство.
- Два пъти Ви попитах какво ще става? И двата пъти ми отговаряте, че аз няма за какво да се притеснявам. Дали бихте могли да отговорите на истинския ми въпрос? Той е дали има нещо в ситуацията, което притеснява вас, магьосниците.
Фаулиус нервно намести очилцата на изпотения си нос.
- Господин... ъъъ...
- Идомар ав Солг су Саро. - Идомар ав Солг су Саро изведнъж стана сериозен, а тонът му - пълен с уважение към събеседника и самия него - Пълноправен член на Гилдията на убийците... Поне в онова Там, откъдето идвам.
- Господин, ъъ, су Саро, ще бъда честен с Вас. Бяхте изложен на огромни количества сурова магия. Възможността за натравяне при такива стойности е... ами да си го кажем - доста голяма. Тъй като прекарахте относително кратко време в контакт разлива, можем все пак да се надяваме, че най-лошото, което ще Ви се случи оттук-нататък е да останете осакатен до живот.
- В какъв смисъл осакатен? - попита убиецът. До този момент не бе забелязал видими увреждания по себе си.
- Както вече казах, ще трябва да Ви направим няколко изследвания. Преди това не мога да се нагърбвам с прогнози.
- А ако някой ден реша да ставам баща? - Идомар се навъси. - Тези увреждания да не са като някоя наследствена болест?
Фаулиус му обърна гръб и отново тръгна по коридора. След няколко крачки спря и без да се обръща отвърна:
- Нека оставим въпросите за по-късно, когато ще мога да Ви отговоря.
- Съгласен. - кимна Идомар и го последва.
След няколко други коридора, две стълбища и един полюшващ се въжен мост, провесен над нещо, което ако Идомар бе наивен идиот би нарекъл "чиста вода", стигнаха до малък кабинет. Основните обекти в стаята бяха бюро (един от чиито крака бе по-къс от останалите и бе подпрян с няколко броя на "Хуондалендска церемониална бродерия"), стол с удивително здрав вид, кушетка и неизменният висящ от тавана алигатор. Всичко останало се сливаше в една обща маса от Неща и заемаше по-голямата част от кабинета.

Измина цяла вечност, за втори път през този ден. Идомар бе стриктно прегледан през чифт очила с толкова много разноцветни стъкълца и лупи, че щеше да е цяло чудо, ако изобщо нещо можеше да бъде видяно през тях. Бе учтиво помолен да стои неподвижно в октограм (на Фаулиус му се наложи да разчисти място на пода, с помощта на невинно изглеждащ стик за поло, който след като бе оставен на страна се изпари и се появи облегнат до вратата в аудиенция 7а), докато около него магьосникът рисуваше преплетени символчета с цветни тебешири. Бе му светено в очите със странна лампа, състояща се от стъклен буркан от туршия, в който нещо синьо, искрящо и ако се съдеше по движенията на светлинката - живо, беше затворено и запечатано с черен восък. По дланите му бяха набодени дълги игли, дебели колкото косъм, явно влияещи по някакъв начин на малък, подобен на компас уред в ръцете на магьосника, резултатите от който бяха записани на листче и бързо прибрани в джоб. Бе опушен с парите от някакво мистериозно прахче, което след запалването си изпълни стаята с аромат на плодово мляко с чесън. Когато Фаулиус изяви желание да се сдобие с образец от нокътя на палеца на левия му крак, Идомар най-после се възпротиви.
- Господа, не че нещо... но последното нещо, което четох... Беше за някои необичайни асасински практики в Генуа.
- О?
- Къде ще му излезе краят, ако всеки започне да се разправя с враговете си от вкъщи? Без честно и почтено да уреди тази работа чрез професионален посредник. Тоест член на Гилдията.
- Не съм убеден, че Ви разбирам? - озадачи се Фаулиус, който явно не беше чел "Изкуството на Вуду и други генуазки техники (с илюстрации от автора)".
- Опасявам се, че вземането на проба е от критично значение за сигурността на проведените тестове, - увери го магьосникът.
Идомар с неохота позволи да му бъде отрязано парченце нокът, което бе прибрано и затапено в малка епруветка, която Фаулиус се завтече да занесе в... където магьосниците носеха биологичните-проби-с-критично-значение, предупреждавайки Идомар да не излиза от кабинета в негово отсъствие. Убиецът се обу, седна на кушетката и зачака.


--------------------
*'"Пеперуда-вестоносец", известна още като "Призоваваща пеперуда" - среща се по върховете на високи кули, хилядолетни борове или на ръба на бездънни пропасти. Доколкото е известно, някои от могъщите магьосници от древността са използвали тази пеперуда, за да призовават огромни орли с транспортни цели.

Няколко часа по-рано, недалеч оттам...
- Въй да го и... - рече си Нимфадора и джвакна до глезена в заформилата се локва пред страничния вход на Гилдията на Критиците. Дъждът набираше сили и с всяка секунда малкото езерце се разрастваше, подобно на бримка на чорапогащник.
Нимфадора се вкисна леко. Често навестяваше братовчед си и досега не и се беше случвало да бъде преследвана по коридорите и затваряна в стаи със сърдити, високомерни старци. Вече беше закъсняла за работа, а термосът и беше застрашително олекнал. Тя надипли полит, сгуши глава в яката си и хукна към будката за кафе на Хаххафел ефенди. Опитваше се придържа към относителната защита, която предлагаха стрехите, служейки си чевръсто с лакти (макар да не бяха с габаритите на лелините и, все пак бяха юбервалдски лакти и в повечето случаи печелеха предимство), за да отстрани от пътя си натрапниците, които се опитваха да приложат същата стратегия.
Будката се намираше недалеч от кабинета на Нимфадора и си съседстваше с малка ефебианска закусвалня, с която делеше един и същ жълто-зелен протрит навес. Нередки бяха случаите, в които заблудени клиенти си бяха поръчвали гирос от Хаххафел ефенди или си бяха плащали кафето при господин Дилитириодис, което често водеше до разпалени словесни войни, изпълнени със сочни чужбински изрази, но Нимфадора беше редовен клиент, просветен в тайните на междусъседския мир. Дори беше успяла да дресира дребничкия клачианец да се пресяга за джезвето още щом я зърне, без да задава ненужни въпроси, като "от по-слабото ли" и "с диетична захар или обикновена". За нейна неприятна изненада обаче (поредната за тази сутрин), Хаххафел ефенди вместо да се ухили беззъбо и да я закачи за това, че ако само имаше 70-тина килца отгоре, веднага би я взел за осма съпруга, впери очаквателен поглед в Нимфадора, без да дава признаци, че я познава. Тя му отвърна със свой собствен очаквателен поглед и добави:
- Клачианско, черно, в термуса, моля?
- Шекер? - попита клачианецът, докато наливаше. Нимфадора бръкна в диплите на полата си, но се вкисна още повече, когато не откри каквото търсеше.
- Осем бучки, моля, - отвърна тя. За пореден път тази сутрин думите излязоха от устата и във вида, в който ги бе намислила, без да се изчекват в лирични строфи. Ветеринарката обаче нямаше намерение да разваля магията с търсене на някаква логика и предпочете да не мисли за това.
Хаххафел ефенди отброи осем захарчета, безцеремонно ги цопна в кафето, завинти капачката на термоса и го върна на жената, в замяна на шепа дребни монети.
- Тенкю, пипъл! - благодари Нимфадора и се отправи към службата си. Често и се случваше още преди да отвори кабинета си, отпред да я очаква човек или дори трол (който в никакъв случай, при никакви обстоятелства не работи за Хризопрас, ама моля ви се), бързащ да закупи някой от специалните и мехлеми или настояващ да отиде да прегледа някое състезателно добиче и да го "тунингова" при нужда. Ако имаше късмет обаче, проливният дъжд щеше да е осуетил първите надбягвания за деня.
А от късмет определено имаше нужда, защото тази сутрин явно си бе нахлузил плувките и бе избягал на почивка, някъде по лазурните плажове на ХХХХ. Някакви вандали тъй умело бяха изтръгнали половиндоларовата табела на кабинета и, че дори не личеше някога да я е имало. Бяха надраскали с размазващ се от дъжда тебешир "ЗА ПУДНАЙМ" на вратата, а за капак някой беше заключил с тежък катинар. Съседските хлапаци не усещаха, че една шега се изтърква, когато я повториш 7-8 пъти за един месец. Доктор Нимфадора Лечителката завъртя очи, въздъхна и се за пъти да влезе през входа за посетители... и не успя да го открие. На негово място се бе появила здрава тухлена стена, украсена с послания за междувидова любов и силно стилизирани изображения, вероятно служещи за инструкции. Погледът на ветеринарката се спря на един от издълбаните графити:

Кн+ВПХ+ВНОСКЛ

Това вече и дойде много. Да ти заключат входа - как да е, ама да ти зазидат и входа за клиенти... Извади безполезния в момента ключ от помещението, поправи ВНОСКЛ на СБОНП* и се отправи към хазяйката.


----------------------------
*Срамна болест от неизвестен произход

- Какво си мислите вий по туй време!
Нимфадора потропа отново, още по-настойчиво. Отвътре долетя едно раздразнено "Идвам, идвам!" и вратата се открехна на един пърст. Хърбавата госпожа Колдунович изгледа Нимфадора през цепката.
- Какво искаш?
- ПУДНАЙМ се пише с Ь, та ако може да ми дадете ключа от катинара?
- За помещението ли си? Пет долара на месец, за първите два месеца предварително! - излая хазяйката, отвори вратата още малко и подозрително огледа подгизналата ветеринарка.
- Не си от Алхимиците, нали?
- Не че нещо, ама досега да съм закъснявала с наема? - малко по-остро от нужното попита Нимфадора. Съзнанието и, кой знае защо се бе съсредоточило върху подгизналостта на чорапите и и от това хич не и ставаше по-добре.
- Отде да те знам! Препоръки имаш ли?
- Госпожо Колдунович, знам че таксите за лекари са високи и не може да си ги позволите, но поне погледнете в тефтера си! Не съм закъснявала с наема, конски доктор съм и онзи взрив не беше по моя вина! За препоръки можете да подпитате при господин Хризопрас, - знаеше си, че малко се поизхвърли с това - никога не се бе срещала лично с трола, но беше почти съвсем напълно сигурна, че подозрителните типове рано сутрин се изхранваха от неговия джоб. Пък и чорапите и бяха мокри.
- Хризопрас ли? - Ведма Колдунович се напъна да помисли, та чак сивкаво-зеленото мазило по лицето и започна да се напуква. Откъде това хърбаво, подгизнало, болнаво на вид девойче познаваше трола Хризопрас? След известно умуване и чумерене, хазяйката произведе отговор:
- Да разбирам, че имаш сигурен доход, значи. Сега ли ще си платиш депозита?
- Да кажем довечера? - отново овладя нервите си Нимфадора. Нещо, което се оказа доста трудно. Споменахме ли, че чорапите и бяха мокри?
- Става. Тъкмо ще поразвъртя една метла преди да дойдеш. Тъз услуга ще ти е за без пари.
- Не че нещо, ама вече съм тук, първите гонки трябва вече да са започнали, всеки момент ще ми дойдат и първите клиенти. Та в тая връзка искам ключа от катинара! - чорапите и леко започваха да пушат.
- Ключа ще получиш, като дойдеш с парите!
Нимфадора рязко бръкна в полата си и извади празна длан, в която вероятно щеше да има заплашително изглеждаща бучка захар, с искрящо проблясващи на лунна светлина кристали. Това ако имаше лунна светлина. Или захар. Прехапа устна и за последен път пробва с добро.
- Госпожо Колдунович, знаете че аз съм мила и добра душа, която не избухва и не пребива хазяите си с първото попаднало им под ръка гребло, като онова там. За сметка на това знаете, че имам известен проблем с млякото и кафето. Току що си напълних термоса, но още не съм пила. Та затова ще ви помоля да отворете катинара, да си свърша днешните задължения, а довечера ще ви зиплатя десетте долара, отново!
Чорапите на ветеринарката вече димяха на вълми и парата се процеждаше с тихо свистене през шевовете на обувките и.
Госпожа Колдунович направи крачка назад под напора на гневните Нимфадорови думи. Успя обаче да се овладее и побърза да застане в контриращата поза "леля ти иска да си поприказва с теб, младежо" (позната още като "амфора").
- Млада госпожице, не знам коя сте, но Хризопрас - Нехризопрас, ще ви се наложи да си вземете неуважителното отношение и да си отидете там, откъдето сте се довлякли! Аама-ха!
Нимфадора имаша доста работа с лели и застана в контра контрираща поза, демек съвсем случайно се облегна на греблото.
- Значи ще трябва да му съобщя, че заради независещи от мен причини, които мага да назова по име, в днешните надбягвания конете, на които е заложил, ще се състезават по правилата? Я, давай ключа стара вещице преди да съм се отказала то жалката ти дупка, която вероятно ще бъде сполетяна от нещо голямо, вероятно с тролски произход! - Нимфадора сериозно се бе ядосала. Поне чорапите й вече бяха почти сухи. Все пак едно малко гласче и подсказваше, че е време за кафето.
Очите на хазяйката ставаха все по-големи и по-големи, докато Нимфадора говореше, а парчета маска за лице започнаха да се отлюпват от кожата и, като престаряла мазилка.
- Ключа искаш, тъй?! Ето ти го ключа!
И при тези си думи се пресегна някъде зад вратата, откачи нещо дрънчащо извън полезрението на Нимфадора и в следващия миг вече държеше ключ. Размаха го пред лицето на ветеринарката и преди младата жена да успее да го хване... госпожа Колдунович го пъхна в устата си и го глътна.

- Душата ми си е в чудесно състояние - тросна се Артър, - както и тази на събеседницата ми. Сега по-добре да се махаш, преди да съм ти обяснил защо хората, които са те пратили да ми досаждаш, са олицетворение на злото.
- Поквара е покрила очите ти с чернилка и ти пречи да видиш светлината на Зашнакнадел, - лъчезарно му съобщи детето и му подаде една от брошурките си.
Артър взе брошурата, смачка я и я върна на момичето.
- Ех, от малки ви промиват главите. Предай на Зашнакнадел да си завре тая хартийка някъде.
Елинор се ококори, а после прикри уста в труден опит да удържи кикотенето си. Нервите и явно не издържаха на толкова много неочаквани събития.
Девойчето укорително наклони глава. След това се обърна към Елинор.
- Черни преизподни очакват онези, които отклоняват децата на Зашнакнадел от правия път. Засрами се, о прелъстително изчадие.
След което изприпка обратно на улицата.
- И да не съм те видял повече! - Подвикна след пиклата Артър. - Извинявам се за държанието си, просто тия религиозни типове будят нещо тъмно в мен. А и предполагам ще се съгласиш, че си го заслужи, особено след това накрая.
Елинор само поклати глава, но успя единствено да прибере увисналото си чене. Все още беше твърде шашната, за да може да отговори. Дори това че Артър беше минал на "ти" беше далечен факт в космоса на черепната и кухина.

Само миг след изчезването на хлапето черна сянка се надвеси над тях.
- Господин Трипууд! - Собственичката на малкото заведение беше една от малкото морпоркчани, които произнасяха името на Артър правилно. А то, освен правилно, бе произнесено и със солидна доза укор. - Господин Трипууд, няма да търпя такива неща! Аз съм почтена вдовица, с честен труд изкарвам прехраната си! Как можа да Ви хрумне да доведете... едно от тях в моето заведение! Какво ще си кажат хората?
Елинор хвърли зъл поглед на жената. Очевидно беше попаднала на една от трудолюбивите пчелички на града, които нямаха търпение да натикат всички немъртви по корабите към колониите.
- Сигурен съм, че хората знаят как да си гледат работата, - натърти Артър. Явно вече бе натрупал сгъстена пара от срещата с хлапето, раздаващо брошури. - А и винаги ще се намери какво да кажат. Сега, наистина ли държите да започна да провеждам срещите си на друго място? Знаете, че по принцип обядвам с богати хора.
Госпожа Апълтън стисна устни, но не отговори нищо. Вярно беше, че Артър водеше добра клиентела. В повечето случаи след някой от неговите делови обяди оставаше добър оборот. А нерядко се случваше и този или онзи да изпрати да му донесат парче или две (или три) от нейния пай... въпреки, че рядко се връщаха в самото заведение.
- Сега, ще се извините ли на дамата, или да ходим другаде? – Настоя Артър. Елинор сподави една ехидна усмивка.
- Дамата? - Вдовицата невъзмутимо отвърна на погледа.
- Е, явно не държите на клиенти те си - вдигна рамене Артър и понечи да стане.
"Няма да ме изгонят оттук", помисли си Елинор и се приготви да окаже съпротива. Ботушите и не бяха достатъчно кални, въпреки дъжда, но въпреки това щяха да направят впечатление ако сложеше краката си на масата. От друга страна, можеше да се стигне до викане на стражата и тогава щяха да ги изхвърлят като скоропоговорка. Елинор въздъхна, после небрежно извади златна монета и бавно започна да я премята между пръстите си - точно както бе правила преди цяла вечност от няколко часа.
- Господин Трипууд, - госпожа Апълтън смекчи тона, но не и погледа, който беше вторачила в Елинор. - Знаете, че съм почтена жена. Не искам проблеми.
- Тогава просто се извинете. Или си тръгваме.
Артър знаеше, че няма официална забрана зомбитата да посещават обществени заведения. Но също така знаеше, че Стражата рядко си даваше труда да разследва имуществени и телесни повреди при определени условия. Имаше някои неща, които... просто просто си бяха в реда на нещата. Зомби, седнало в кафене посред бял ден, не беше едно от тези неща.
- Остави, Трип, - обади се Елинор и се изправи. Няколко възможни сценария, до един включващи палежи и тежки телесни повреди, преминаха за миг през ума и. Но приоритетите включваха  първо да говори с момчето и едва тогава да въздаде справедливост.- Няма да се тровя с тези боклуци дори да ми ги предлагат даром.
Артър се изправи и се наведе към госпожа Апълтън:
- Виж сега, ще ти кажа правичката. Колкото и хубави пайове да правиш, миризмата на Анкх надделява. Почти нямаш клиенти, сигурна ли си, че искаш да върнеш и малкото, които имаш? Познавам много хора и мога да съм много убедителен. За два дни мога да съм ти удвоил или ликвидирал клиентелата. Сега, ние ще си тръгнем, но ти давам последен шанс: извини се на дамата.
Устните на вдовицата бяха станали на съвсем тъничка чертичка. Елинор беше почти сигурна, че е прехапала езика си до кръв.
- Извинете ме, госпожице, - процеди тя. - Позволете ми поне да спусна кепенците.
- Нямам против, - със снизходително великодушие я озари Елинор.
При тези думи съдължателката се отправи към вратата, обърна табелката на "затворено" и спусна щорите.
- Ако имате нужда от нещо, - студено се обърна тя към Артър, - ще бъда в кухнята. Моля да ме извините.
Уау, помисли си Елинор. Определено беше доста убедителен. Нищо чудно че горкият стар Джон Смит му бе поверил дори дневника си, въпреки че го смяташе за подла невестулка.

След като съдържателката се отдалечи, Елинор изгледа продължително Артър изпод ръба на шапката си. В помещението беше притъмняло заради спуснатите кепенци.
- Дневникът, - каза Елинор. - Искам го. Назови цена.
- Свикнала си всичко да става, като размахаш пари под носа на някого, нали? Виж, не ме интересува, че уби Рупърт Е. Реджиналд, той беше задник. Но малко преди да умре, той беше Джон Смит и ми беше приятел. На него му обещах нещо и дневникът ми трябва за това - и, преди Елинор отново да бе настояла, допълни:
- Нека позная, дневникът ти трябва за информация. И на мен. Както виждам нещата, на теб ти трябва някой, който може да ти осигури информацията. А на мен ми трябва да знам, че няма някой да ми забие нож в гърба, докато я търся.
Елинор примига. Не беше свикнала да води преговори. Беше свикнала да заповядва. Дори това да беше сбирщина босоноги хлапета, чиито родители бяха на служба при баща и.
- Наясно ли си какво се случва наоколо?
- О, не ме разбирай погрешно. Знам, че можеш да ми вземеш дневника. Но ти знаеш как да убиваш хора. Аз знам как да разбирам разни неща. А по това, което Рупърт ти каза преди Смърт да го отведе и това, че искаш дневника, съдя, че някой не иска да ти плати. Е, този някой поръча убийството на мой приятел. Не се харесваме, но изглежда търсим едно и също.
- Да, това също, - всъщност, в последните няколко часа Елинор бе забравила напълно за Хикс. - Имам предвид, наясно ли си какво се случва с града. С Анкх и всичко.
- С Анкх винаги става нещо, не знам за какво от всичкото говориш - вдигна рамене Артър.
- Прибирал ли си се изобщо вкъщи след снощи?
- Да, и преди това обиколих доста места. Какво значение има?
- Какви места?
Артър се усмихна и се облегна удобно в стола:
- Хайде да ми кажеш за какво говориш, пък после да ме разпитваш.
- Ние сме на друго място, Артър. Това не е нашият Анкх. - Елинор се затрудни да намери точните думи и след кратък миг на паника, намери вестника в един от тайните си джобове. - Виж! Виж датата - това е днешен вестник. От тукашния Анкх.
Артър пое вестника. Огледа обстойно първата страница, след това го разлисти. Забеляза абсолютната липса на шокиращи събития (поне по собствените си стандарти - ако човек, който си изкарваше прехраната с придобиването и продаването на информация, се оставеше да бъде изненадан от новините в ежедневника, значи му беше време да си смени професията). Е, парите за ремонта на Бронзовия мост трудно можеха да бъдат наречени "отделени". "Придобити по нелегитимен начин" би било по-близко до истината. Едно птиченце пък му бе подшушнало, че Силиция Шапкарска и Пекън Болкин всъщност бяха едно и също лице (тази информация все още предстоеше да бъде потвърдена), но Артър някак се съмняваше, че това бе привлякло вниманието на убийцата. По-вероятно беше новината за "Гранд Семетария" да и бе влязла под кожата, но и това не беше кой знае каква... новост. Строителството на кораба бе започнало преди месеци и не беше като от Двора да се бяха опитвали да скрият предназначението му през това време.
- Не виждам нищо нередно - вдигна рамене Артър. - Е, поне нищо неочаквано, иначе във Вестника винаги има нещо нередно. Но ти явно виждаш, което е достатъчно интригуващо.
- Не е само това, - тихо каза тя. - Лицето, което в момента управлява Анкх, е не някой друг, а законният му крал, който се е върнал преди петнайсет години, точно по време на кризата с Дракона. Ветинари е избягал и в момента е в неизвестност. Дори собственият ми баща не ме позна, за бога! И вместо с мен се е обзавел с някакъв безделничещ, впиянчен син.
Елинор осъзна че започва да се пали.
- Как така не си установил нещо нередно? Всичките ти познати ли са си... на място?
- За краля (може да се поспори колко е законен, но не си го чула от мен) и Ветинари е самата истина. Не познвам баща ти, но съжалявам. Иначе не мога да се сетя за нещо променено... е, стражите в Университета бяха нови, но там доста често стават инциденти. От това, което ми казваш, имам чувството, че може и да е свързано точно с някой от техните инциденти - вметна накрая.
Елинор се облещи.
- Почакай. Искаш да кажеш, че ти винаги си живял тук... в този Анкх, упрявляван от Краля?
- Е, като бях малък е управлявал Ветинари, но това е било преди да започна да следя активно политическата сцена.
- Тогава... откъде ме познаваш? Как така си поръчал на просяк да ме следи?
- Как от къде те познавам? Вчера уби един симпатичен човечец, или си забравила вече?
- Но аз го убих там! В града управляван от Ветинари! Тук аз не съществувам, баща ми има син, а не дъщеря!
Елинор се изправи и закрачи нервно из стаята.
- Няма нужда да ме убеждаваш - Артър се изправи и пристъпи към Елинор, хващайки я за рамото. -  Вярвам ти. И по-странни неща са се случвали. Но кой Анкх е ралния, или и двата са реални, това вече не знам. Предлагам да разберем.
- Аз... се чувствам доста изгубена тук, - Елинор седна на мястото си и свали шапката. - Никой не ме познава, всичките ми неща са изчезнали... и за капак ме грози удавяне в морето или изгнание на някакво диво място... Ако изобщо всичко това може да се оправи, дори не знам откъде да започна! Нещо ужасно се обърка снощи...
- Впрочем, намерих някакви документи при баща ми, - безутешно добави тя. - Има някакъв договор за наем с Университета. Отстъпил им е имението, което беше единственият ни източник  на средства. За съжаление, не успях да отворя сейфа и да видя подробности... но мисля че копие от договора би трябвало да има и в кантората на неговата адвокатска фирма.
- Не знам с какво ще ни помогне договора, но не е като да имаме много следи, та ще го проверим. Но първо имам няколко условя да работим заедно. Първо, не убиваш. Има и други начини. Второ, не ми правиш проблем за методите ми. Разбирам, че от където идваш си аристократка, но в тоя град няма как да разбереш сочните неща без да си изцапаш ръцете. И трето... - извади дневника от джоба на шлифера си и и го подаде. - Не крием информация. Няма по-добър начин да ми пречиш да ти помогна, от това да скриеш нещо от мен.
Елинор го изгледа недоверчиво и пое дневника. А после възмутено възрази:
- За каква ме мислиш? Само разбойниците от задните улички убиват без договор!
Тя разгърна дневника. На първата страница с калиграфски почерк бе изписано:

Собственост на Рупърт Е. Реджиналд Пърсифал Уилбърфорс Фицпатрик Сийбъри Барингтън III

И това беше всичко. Страниците изглеждаха силно употребени, тук-таме липсваха ъгълчета, виждаха се и петна от мазни пръсти и кафе или чай. Но никаква следа от мастило. Елинор повъртя дневника из ръцете си и го затвори разочаровано.
- Но тук не пише нищо. Не разбирам... Когато ти даде дневника, той какво ти каза?
- Дневника ми го даде Джон Смит. Той не помнеше нищо от живота си, с изключение на последните дни и ми го даде срещу обещание да разбера какво става. Чак като го уби, Рупърт се върна. Той знаеше всичко, но вече беше мъртъв, а и по всичко личи - задник. А относно липсата на информация довечера ще се видя с един магьосник. Преди това може да проверим договора на баща ти.
Втората среща със Смърт за миг се изниза пред очите на Елинор.
- Рупърт не беше задник, - възрази тя. - Всъщност, изглежда беше напълно наясно защо някой го иска мъртъв. Имаше нещо за някаква машина... И вестникът! Всъщност, може би е по-добре да ти разкажа всичко отначало. Считай това за потвърдена сделка.

Ключът лежеше на пода в коридора. Около него локвичката стомашни сокове попиваше в невзрачната пътека, застлана пред вратата.
- Не било толкова трудно значи - почеса пациентката си зад ушите Нимфадора и мушна в устатата и бучка захар. После взе ключа и се отправи към кабинета си, като не пропусна да се увери дали пък жената няма да се задави пак.
Колдунович я проследи безмълвно с поглед.
- Какво си зяпнал! - сряза тя обитателя на отсрещния апартамент, който беше открехнал вратата си и слухтеше, но моментално се скри, като усети гнева на хазяйката.

Нимфадора обърса ключа в диплите на роклята си, олигавяйки злощастното звънче, което криеше там, отключи катинара и с известни усилия отвори вратата на кабинета си. Отвътре я лъхна миризмата на анкх-морпоркско мазе - влажна, застояла воня на гнилоч и стомашни инфекции. Ветеринарката пристъпи навътре и заопипва в тъмното за връвчицата на лампата. Подръпна я няколко пъти, разклати я и накрая тресна самата лампа, за да събуди духчето*. Вместо обичайните сънени ругатни обаче, дочу само тъжното плацикане на маслото вътре.
Нимфадора въздъхна, порови се из дебрите на полата си и измъкна звънчето. Драсна го в едно от ръбчетата на лампата и, противно на здравия разум, сноп искри изпращя и запали фитила, изпепелявайки изоставените паяжини, които някой предприемчив паяк бе изплел в стъкленото шише на лампата. Последва кратичка тиради от думи, които биха накарали лицето на морпоркски колар да пламне кото факел. Добре че трегерите на тавана не отбираха много от планинския юбервалдски жаргон, та не избухнаха в спонтанно самозапалване от притеснтение.
На Нимфадора не и се случваше за първи път да и оберат кабинета. Този път обаче злосторниците бяха оставили много други неща в замяна, за съжаление напълно безполезни за ветеринарския занаят. Недалеч от вратата, Нимфадора откри продълговата картонена кутия, съдържащ, според надписа на капака, "Апсолютно Афтентичен, Уникален, Рачноизрботен ХХХХски ТУТЕМ на ПЛОДОРОДИЙТО"**. Младата жена го остави настрана и, като му хвърляше подозрителни погледи, продължи внимателно напред. Вероятно би могла да намери приложение на многобройните струпани щайги с мухлясващи дюли в тях. Някой от по-малките и братовчеди сигурно би се зарадвал на древните дървени играчки, въпреки че в шлема на войничето се забелязваше миниатюрна, идеално кръгла дупчица, от която долитаха тихи стържещи звуци. Чадърът, който висеше разтворен от тавана, си имаше абсолютно всички спици, за зла участ обаче му липсваше платнището. Нимфадора го заобиколи, внимавайки да не си избоде очите, провря се между кулата плуразложени куфари и планината струпани черги, воняща на котешка пикня*** и стигна дъното на помещението. Там, където преди се беше намирал "служебния" вход, сега се издигаше, както бе видяла и отвън, здрава тухлена стена, с тази разлика, че от тази страна вместо с графити, бе покрита с лепкав мъх, който леко фосфорецираше.
Нифадора изплува отново на улицата. С два пръста държеше за опашката (поне се надяваше да е опашката) нещо, което бе толкова умряло, та чак бе започнало нов живот. Изхвърли го през вратата и то цопна влажно в дълбоката кал****.
Като вяска практична гражданка, живяла повече от ден в Морпорк, Нимфадора застана на прага на кабинета си и се огледа за некое пишлигарче с търговски нюх. Идеята и беше да му повери разпродажбата на дюлите и останалите боклуци, като смело му даде 50% от това което изкара, ако междувременно пуснеше и мълвата че Ветеринарната и клиника е отворена отоново*****. За нейно разочарование, на улицата пред кабинета и като че ли липсваше точно този подвид предприемчиви морпоркчани, от който имаше нужда. Това, че никой не се втурна след полуразложеното нещо, което бе изхвърлила току-що, говореше много само по себе си.
- Ей!
И ето, че пак се почваше...
Млад, добре облечен мъж стоеше на няколко крачки от нея, гледаше я засегнато и размахваше бастунчето си в посоката, в която бе изчезнала мистериозната гниеща твар.
- Не можеш просто да си изхвърляш разни неща на улицата!
Мъжът беше доста добре сложен и като че ли не му липсваше жива сила. Нимфадора прецени шансовете си да вкара женственост в разговора.
- А дали един джентълмен би помогнал на дама в беда? - прозвуча малко дръпнато. Предимно защото това не бе стихията и, но пък от друга страна бе дочула, че така говорят „дамите”, та номерът можеше и да мине.
Непознатият се приближи. Изглеждаше леко объркан.
- А... разбира се! Къде е тя?
- Тука вътре, - изръмжа Нимфадора.
Мъжът се надигна на пръсти и с подозрение се опита да погледне зад гърба и, в прокобния, дебнещ мрак.
- Там вътре?
- Ей онези касетки трябва да се изнесат - тя му посочи щайгите, - та ако ще помагате...
- Нещо казахте за някаква дама в беда... - смръщи се непознатият.
- А вие казахте че ще помагате!
- На дамата! Не да... пренасям щайги! За какъв ме вземате?
- Вие какво, ако неможе да бръкнете под плата на дама тя не е дама ли?
- Моля?!?
- Ако си държиш на думата и ще помагаш - помагай, ако не - да те няма!
Младият добре облечен джентълмен възмутено се връцна и пое отново по пътя си. След няколко крачки се обърна, явно с намерението да каже нещо умно и поучително, но не успя да намери думи, затова само размаха бастунчето си, връцна се още веднъж и си продължи надолу по улицата.
- Пройдоха! - скръцна със зъби Нимфадора, след което се зае да си поразтреби кабинета.

----------------
*Беше се охарчила за специален модел, който да пали лампата щом някой влезеше в помещението, но беше дефектирало още на третата седмица.
** Самият тотем беше маркиран със ситни пиктограми, които на езика на Ахатовата империя означаваха "трудов лагер за масово производство Зянхуей"
*** Никъде в стените на помещението нямаше достатъчно голям процеп, през който да може да се провре котка. Това обаче въобще не значеше, че котките не си бяха намерили начин да влязат.
****Малко след това се залепи за задното колело на един затворен, тежък фургон с надпис "ОТБ", под който се мъдреше гербът на НУ.
*****В общи линии, налагаше се да пуска такава мълва всеки път, щом разбиеха кабинета и. Доста хора смятаха, че ще се токаже да продължава с бизнеса след всеки обир.

Пеша Дилан успя да стигне почти до Двореца, когато усети, че бебето започва да натежава. Видя как крайниците му внезапно се удължават, а след това и тялото. За секунди пропорциите на фигурата се нагодиха в правилното съотношение и Дилан откри, че стои до една доста приятна и доста гола млада девойка на една пресечка от Двореца. Само че девойката не стоеше точно на земята, понеже още я беше прихванал ниско като бебе, ами размахваше крачета на сантиметри от улицата като сърненце, което се опитва да се пързаля по заледено езеро. Около тях на улицата имаше доста народ, които започнаха да ги обграждат с подчертано незаинтересован вид, сякаш никой не забелязваше какво става, ами съвсем случайно имаха път насам.

Нимфадора тъкмо беше приключила с почистването. Стоеше пред кабинета си, с термоса си с кафе в ръка, когато съзря странната композиция от другия край на улицата. Изненадващо осъзна, че краката ѝ леко са започнали да пристъпват към двамцата. Побърза да затвори термоса, за всеки случай. Като се доближи на десетина разкрача от тях, застави краката си най-после да спрат. След още една две крачки, те неохотно се подчиниха.
- Извинете за безпокойството, добри хора. - каза младежът на висок глас - Не се притеснявайте, не е заразно! - добави той с надеждата, че по-разумните ще схванат заплахата от нови магически инциденти.
Около двамата се беше отворил голям кръг, освободен от хора, в който се вмъкна Нимфадора. Момчурлякът явно бе някой хахо. "То и момичето не изглежда с всичкия си, да стъпва боса из Анкх..." - рече си наум Дора.
- Ама че интересна работа! Това изобщо не го видях в чая вчера... - каза подмладената Карла.
Дилан изхлузи пуловера през главата си и нервно го побутна към момичето, без да поглежда към нея.
- Вървете си по пътя спокойно. Не е заразно! - настоя той.
- Благодаря ти, миличък! - отвърна тя, докато го навличаше. - Ако ми намериш и някакви обувки...
Момчето веднага започна да развързва обувките си.
- О, не, не, няма да джапаш бос в калта! - възпротиви се Карла. - Чорапите ти ще станат на нищо и ще трябва пак да използвам онова прахче, дето вуйна ти го изпрати от Юбервалд, а вече е на свършване. Ще измислим нещо друго.
"Е, роднини от Юбервалд, по-се ядват" - сви рамене Нимфадора.
- Хей, ей там изхвърлих един чифт които някога са били обувки - подвикна тя към чалнатите на юбердвалски в пристъп на самарянство*.
Нимфадора се беше излъгала - непознатите не говореха юбервалдски. Затова пък успя да привлече вниманието им. Дилан поназнайваше езика, предимно фрази изразяващи варираща степен на учтивост като се започне със "сърдечно благодаря", през "разбира се", "моля ви", "в никакъв случай", "ще ви помоля да напуснете" и... другите степени, които не си позволяваше да произнесе даже наум.
- Не се безпокойте... госпожо - засрича той на развален юбервалдски - ще се оправим. - И добави на морпоркски: - Стори ми се, че споменахте нещо за някакви обувки.
Какво каза той? „Ни си биз-пъ-куя-ту... гас-пи-жъ.” Нимфадора също подкара на морпоркски пред тая мъка.
- Да, сутринта извадих един чифт, който може да става и за ядене. На навремето вероятно са били обувки.
Нимфадора предъвка нещо в устата си, хвърли един обзор на деня и изведнъж ѝ просветна. "Аз говоря морпорски!?"
- Виждаш ли, ъ... мамо, какво каза жената. Само за малко ще повървиш с моите обувки. Ей там до лечебницата.
- Можеш да ме вдигнеш на ръце, - предложи госпожа Карла на свой ред.
Нимфадора ги слушаше в захлас. Морпоркския беше мелодичен език - човек може цяло изречение да изреди и да излезе като една дума с минимално количество съгласни. Благозвучността бе друг въпрос, зависи от това дали слушателят намираше за благозвучен говор, който звучи, сякаш говорещият е лапнал голяма лъжица врящ гулаш и се опитва да го изплюе.
- Сигурна ли си, че ще е... - смути се Дилан на предложението на госпожицата - Да... разбира се, просто ще те занеса дотам.
Набързо завърза обувките си и затъкна крачолите в тях.
Нимфадора ги поведе към кабинета си. Спряха се пред купчина отпадъци нахвърляни на улицата.
- А, ето ги и обувките - посочи Дори едно парче кожа стърчащо от купчината - Ако им добавиш и огризка от ябълка за четвърт пени ще стане направо пиршество.
- Мисля, че е станала някаква грешка - запротестира момчето - Няма да ги ядем. Ние не сме бездомници.
Нимфадора не беше си и помисляла, че двама са бездомници. Ако окаяният им вид някак я беше подвел, или фрапиращата липса на дрехи, или одеялото, или особеностите на речта им (оформяха думите така сякаш имат натрошени стъкла в устата си и внимават да не се порежат)... Нимфадора по-скоро би ги помислила за представители на дълбоките части на Морпорк, известни още като Сенките. Поразтърси още малко и подаде парче щайга и една връв. С това щеше да стане чудесна подметка, тъй като картонът на обувките отдавна беше изгнил.
Отровният охлюв-змиемор любопитно подаде яркожълтите си очни издатъци през една от дупките в дясната обувка.**
- Аз това май няма да... оооох... - започна госпожа Дастерсен, но беше прекъсната от внезапното смаляване на главата си.
Нимфадора се ококори.
- Като се замисля, я влезте направо вътре. - каза тя и ги избута настойчиво към вратата на кабинета си.
- О, не, пак се започ... - простена Дилан и стонът му беше прекъснат от бучка захарче, което попадна в гърлото му.
Помещението се изпълни с октаринова мъгла. Когато Нимфадора отново започна да вижда, от момичето нямаше и следа. Госпожа Карла отново се беше смалила до размерите на новоредено и започна да се дере. Нимфадора подходи към универсалното си лечение и бутна пръст в устата ѝ по който бяха полепнали няколко кристалчета захар. Тук явно ставаше въпрос за магия, а доколкото знаеше Дора, най добрия начин да се разправиш с нея беше да я халосаш с реалността, за предпочитане твърда и метална реалност но в случая и бучка захар можеше да помогне. Или поне не пречеше да се опита. Е, може би трябваше да дезинфекцира ръцете си, преди да бръкне в гърлото на пациента с тях. Все пак беше ринала подземието допреди малко. Но прецени, че щом са достатъчно чисти за пиене на кафе, стават и за работа.

Откъм на улицата се чу врява. Пред кабинета спря тежък закрит фургон, на чиито страни с големи букви беше изписано "ОТБ". Нимфадора видя, как отвътре изскачат няколко магьосника, облечени в конусовидни скафандри.***
- Ох, пак магьосници - изпуфтя тя. - Я влезте навътре преди да е избихнало това което правят. Пък после май ще е добре да поговориш с тях за състоянието на приятелката си.
Преди Дилан да може да помръдне, един от скафандрите стигна до него и го сграбчи изпод мишницата, а друг измъкна бебето от ръцете му.
- Благодаря за гостоприемството, госпожо... - успя да извика Дилан преди да го отнесат - Добро утро, господа. Хубав ден, нали?
Скафандрите не отговориха. Още двама успяха да се проврат през вратата и сграбчиха Нимфадора по същия начин.
"Тя няма нищо общо с това" - помисли си Дилан. Явно някой се беше оплакал за подозрителен мъж и жена на улица Бродуей-срещу-въртенето и я завлякоха по погрешка.
- Хайде да не издребняваме с връзване - предложи Нимфадора на двата конуса, които се опитваха да я вържат за някаква носилка, докато тя риташе безразборно с крака. Стори му се, че дори се опита да набута захарче в устата на единия без особен успех.
- Стандартна процедура, госпожо - обясни единия скафандър, който пристягаше ремъците.
С бебето се отнесоха по-предпазливо. Напъхаха го в нещо като стъклен буркан и затегнаха капака.

---------------------------
* някаква секта в клач известна с това че си раздава нещата които неможе да ползва или да продаде.
** това донякъде обясняваше, защо Нимфадора бе преценила обувките за негодни за употреба. Но паметта и никаква я нямаше, още от сутринта.
***поне предполагаше, че са магсници, по разбираеми причини.

Този път времето се изниза неусетно. Идомар дори не започна да скучае, когато Фаулиус Пестес се завърна. Крачеше с забит нос в тефтерчето и в движение разгръщаше страниците му.
- Такааа...
Идомар безстрастно наблюдаваше координацията между движения, ритъм на дишане и пазене на равновесие. Горе-долу както котка наблюдава движенията на едър гълъб - такова едно незаинтересовано и престорено разсеятно. Оголване на шията, разкършване на лявото рамо, запъване с пети в килима и подпиране на задник в бюрото...

На убиецът не му убягна, че Пестес изглеждаше значително по-спокоен от преди. Държеше тефтера си с една ръка, а между пръстите на другата безгрижно въртеше молив.
"Дори си е донесъл предмета, с който може да бъде убит..." - професионално си отбеляза Идомар на ум. Чак беше сладко колко непредпазливи могат да са хората.*
- Господин Су Саро, не мога да прикрия изненадата си, но изглежда сте се разминали съвсем леко, - съобщи накрая магьосникът.
- Колко леко? - по навик Идомар прецени облягането, равновесието, ритъма на дишане на... събеседника си. Не на последно място - начина му на премигване**.
- Ами... всъщност, не забелязахме да проявявате каквито и да било признаци на натравяне. Освен...
- Последният лекар, който правеше такива паузи... - изхъмка Идомар, - Беше помолен да се държи по-мъжки. Давайте направо!
- Тестовете показаха доста сериозни разстройства във Вашия stabilitatem existentiae... или казано на по-прост език, страдате от прогресивна форма на екзистенциална неопределеност. С колегите ми обаче не сме съвсем убедени, че състоянието Ви има нещо общо с днешния инцидент.

 Фаулиус Пестес направи драматична пауза. Намести очилцата по-ниско на носа си и изгледа Идомар над рамките:
- Да сте имали напоследък някакви... затруднения от необясним характер? Загуба на паметта, проблеми с концентрацията?
- Освен че съм отпаднал от родното си измерение? - Идомар се замисли - Може би съм позагубил форма. От месец не съм изпълнявал поръчка.
- Отпаднал сте от къде?
- Казах Ви, не се намирам в родния си Анкх-Морпорк. - Идомар призова търпението си. И сбито, в рамките на две - три минути разказа деня си. Включително къде и как се бе събудил.

Магьосникът умислено се почеса с молива зад ухото.
- Хммм... крайно неприятно, да.
Затвори тефтера си и се изправи.
- Това би могло да обясни ситуацията. Е, господин, ъъъ, Су Саро, най-важното е, че, предвид резултатите от изследванията, нямаме причина да Ви задържаме. Извиняваме се за неудобството и изгубеното време.
- И няма да ме върнете в моето измерение? - изуми се убиецът. Всъщност, почти се възмути. - Ако съм опасност за света ви със самото си присъствие? Даже не моето присъствие, а това на материята в тялото ми? Не е ли по-добре да помогнете както на себе си, така и на мен?
- Ако позволите да Ви поправя, - магьосникът звучеше делово, - ако бяхте дошъл от някакво друго измерение, нашите тестове непременно щяха да го покажат. След като изслушах историята Ви, по-склонен съм да смятам, че по някаква причина сте кривнали от своята Вселена, - той натърти леко думата, - което съвсем не е същото.
- Нямам причина да мисля, - продължи Пестес, - че присъствието Ви тук представлява някаква опасност, поне не опасност, която да попада под юрисдикцията на Отдела по тавмична безопасност.
- Разбирам... - кимна су Саро и допълни с най-любезния си и искрено уважителен тон - Вие сте високопоставен бюрократ.

Магьосникът като че ли се засегна, затова убиецът се поясни:
- Не се засягайте. Не съм ироничен. Властта си е власт.
- Аз съм специалист в определена сфера, господин Су Саро, при това с крайно ограничени ресурси и твърде много работа.
- Не Ви съдя. - поясни Идомар - Точно обратното. Аз съм един изгубен човек. И съм много, много далеч от родния си дом. Вие ми се виждате свестен, просто... не съм свикнал да се моля.
- Ще Ви изпратя до изхода.

-------------------------
* Това можеше да бъде извинено от факта, че Идомар се беше представил като убиец. Хората можеха да бъдат безкрайно подозрителни и параноични спрямо  перачката, на която изпращаха дрехите си от години, затова пък ако случаен минувач им кажеше, че си изкарва прехраната, като продава сапуни, изработени от телесните мазнини на убитите от него замръкнали пътници, изведнъж се изпълваха с увереността, че са в пълна безопасност.

** Обикновените хора премигват истински - мозъкът не отчита това време, иначе ще "виждаме" вътрешната страна на клепачите си. И то на всеки няколко секунди. От друга страна бойците и убийците примигват нарочно.
Така всеки път "виждат" премигването си от вътрешната страна. Това е дребно неудобство за предимството зрителния център в мозъка ти да работи при затворени клепачи. Специално доживелите до пенсия убийци намират умението за много полезно.***

*** Разбира се, имаше и такива (особено от Анкх-Морпоркската гилдия), които доживяваха до пенсия без подобни екзотични умения. Всъщност повечето членове на гилдията рядко стигаха до директен сблъсък с жертвата си, което им помагаше да се съсредоточат в други жизненоважни способности. Изразителното рецитиране на поеми пред публика от братовчедки и лели и незабележимото изключване на важни части от мозъка по време на тричасов клавирен рецитал се нареждаха измежду най-основните.

Елинор седна на една пейка в края на парка и разтвори книгата, която Артър и бе дал. Беше книга от Библиотеката и се отнасяше за немъртви. Тя веднага се насочи към главата, в която се разказваше за зомбита. Все още усещаше, че се бори с новото си... битие и осъзнаваше, че има твърде много неща, които и предстои да научи. Оказа се, че книгата е посветена предимно на начина, по който не съвсем живите биха могли да бъдат окончателно умъртвявани. Авторът избягваше да навлиза в тънки детайли и това създаваше впечатлението, че книгата е компилация,но за сметка на това се бе постарал да обърне внимание на всички известни немъртви видове.
Елинор разсеяно прелистваше страниците, когато изведнъж я порази въпросът защо Артър Трипууд бе заел тази книга от библиотеката и то точно вчера (датата на заемане беше отбелязана на залепен лист от вътрешната страна на корицата). Точно в деня след като бе изпълнила договора си за Джон Смит. Смътно си даде сметка, че ако все още имаше кръвообращение, сега дланите и сигурно щяха да се потят.
След известно време Артър се зададе откъм гилдията, като разтворените пешове на шлифера му придаваха на фигурата му силует, който трудно можеше да бъде сбъркан.
- До два часа ще ни е уредил среща - каза той, след като застана до Елнор. Като видя изражението и, допълни: - Да не е станало нещо?
Елинор му хвърли продължителен поглед.
- Чудесно, - неутрално каза тя. - Виждам, че книгата която ми даде, е взета от библиотеката. Каква е причината за този интерес към зомбитата?
- Вече споменах, че единственото ми оръжие е информацията. А когато някой убие твой приятел е хубаво да се въоръжиш за всеки случай. За съжаление нямаше информация за това как се убиват, но пък се надявам, че няма и да ми е нужна.
Елинор усети как веждите и се събират в средата на челото. За неин ужас мина една много дълга минута преди гърлото и да успее да процеди две мъчителни думици:
- Имах договор.
- Оправдания - отвърна веднага Артър. - И май тая тема за наемните отрепки я изтрихме вече. Дай да вършим работа.
- Какво те спира да ми отмъстиш още сега? Човек не сменя приоритетите си толкова лесно. Не пиеш вечерта с приятелите си, а на другия ден - с убиеца им.
- Да те убия никога не е било план А, - вдигна рамене Артър. - За мен убийването никога не е план А. Исках да намеря човека, който поръча убийството на Джон, ти не ме интересуваш особено.
- Това ли е причината да ми помагаш? - Елинор го погледна изпитателно под ръба на шапката си.
В спокойния му досега глас се промъкнаха гневни нотки:
- Това е причината да те потърся, но молбата на Джон не беше да отмъстя, а да разбера какво става. Не можах да игнорирам разказа ти за другия свят. Надявам се че не си разбрала погрешно мотивите ми, когато се застъпих за теб в сладкарницата. Не те харесвам, просто оная патка не те харесваше по грешни причини.
- Чудесно, тогава вероятно можем да изградим някакви отношения основани на взаимно нехаресване, - тросна се Елинор и стана. - Задръж си книгата, Библиотекарят ще ти счупи краката, ако не я върнеш навреме.
Тя изтупа панталоните си и подхвърли:
- По какъв повод, впрочем, смяташ да се срещнеш с лорд Уинстън? Мислех си... ако твоят приятел успее да те представи като човек, който решава затрудненията на другите... че би могъл да се представиш за нещо като финансов посредник, който би могъл да опита да уреди кашата с магьосниците.
- Добра идея, - призна Артър. - Но съм забелязал, че обикновено на третото изречение планът се е променил коренно.
След което пое книгата и подмента:
- Виж, за книгата вече щеше да се наложи да те убия. Библиотекаря ме плаши повече от дупки във вселената.
- Чудя се какво ли би се случило с всички онези книги ако Библиотекаря всъщност го нямаше, - каза тя. Мисълта беше ужасяваща и тя бързо я отпъди. Погледът и се спря на семплото палто на Артър и на небрежно разрошената му коса. - В този вид ли смяташ да се появиш пред лорд Уинстън?
Артър огледа Елинор от глава до пети, отвори уста, размисли, затвори я и след това каза:
- Ти си имаш свой стил, аз имам мой.
- Просто искам да ти кажа, че имаме по-голям шанс за успех ако облечеш нещо по-представително.
- А аз просто казвам, че не смятам да го правя. Единственото нещо, което харесвам в убийците е, че могат да оценят практичните дрехи и черния цвят, но явно у теб дори това го няма.
Елинор изведнъж се почувства кръвно ангажирана с каузата да накара Артър да облече нещо различно за срещата. Толкова ангажирана, че не може да игнорира заядливата стрела в думите му.
- Въобще искаш ли да получиш информацията или не? Чудя се как изобщо си изкарваш прехраната ако не правиш никакви усилия да спечелиш дореието на хората.
- Не съм останал гладен. И не смяташ ли че въпросът е малко глупав, идващ от убийца, която дори не може да си вземе проклетия хонорар? Казах да не правиш проблем за методите ми, ако не искаш да правим нещата по моя начин може да пробваш сама, но предполагам да убиеш татенцето не те устройва.
Неочакваната злост в думите му я накара да си поеме дълбоко дъх. След няколко примигвания тя успя да затвори уста и да събере остатъците от достойнството си. Вярно, че първа се беше усъмнила в мотивите на Артър... но никой не можеше да си позволи да и говори по този начин. Особено подозрителен тип с по-нисък социален произход, който се препитаваше по съмнителен начин.
- Технически погледнато, тук лорд Уинстън не ми е баща, но дори да беше, не виждам по какъв начин убиването му би решило проблема, - сухо отвърна тя. - Да не говорим, че убиването без договор си е чист бандитизъм. Добре, пепел! Ходи облечен както искаш! Ако те игнорират под предлог, че лордът не си е вкъщи или ако онази наконтена гъсеница Бенедик те изгони с подигравки, да не кажеш, че не съм те предупредила!
- О, някакво лайненце със синя кръв ще ме изхвърли? Бих се хванал на бас, но се съмнявам да можеш да намериш пари, с които да ми платиш. А тези, които имаш, ще ти трябват, като няма кой да те издържа.
Ако кожата можеше да променя агрегатното си състояние само под влияние силата на мисълта, сега Артър сигурно щеше да се е превърнал в димяща купчинка органичен материал. Елинор се отдръпна назад и усети как ноздрите и се разширяват.
- Както желаете, господин Трипууд. Изглежда, че служебните ни отношения не могат да бъдат опазени в границите на елементарната любезност. Затова мисля, че е по-добре да ги прекратим още сега. Смятайте, че съм оттеглила молбата си да ми помогнете. Тъй като така и не подписахме истински договор, вярвам че няма имате никакви претенции за неполучени възнаграждения.
- Семейните ти дела не ме интересуват - озъби се Артър. - Прави каквото искаш, но вече осребрих една услуга заради проблема ти с татенцето, та все пак смятам да го посетя. Нещо куца в цялата работа и щом има липсващо имение и някакъв метафизичен проблем, който изобщо не мога да си представя, и на всичкото отгоре магьосниците са замесени, явно си заслужава да се провери. Ако искаш да се цупиш - успех в непознатия свят, в който всички те мразят заради расата ти, и нямаш правото да правиш единственото нещо, за което горе-долу те бива.
- Успех и на вас, господин Трипууд, не се съмнявам, че никога няма да се сблъскате с трудности от подобен характер - отвърна тя. Всъщност, искаше Артър да пропадне вдън земя с писъци, но езикът и не помръдна: правилата за добро поведение понякога залепваха в кожата и не можеха да се изтъркат оттам дори третирани с тонове грубост. - Не очаквах, че сътрудничеството ни ще се развие по този начин, но както казват, всяко зло за добро: някои неща се получават по-успешно когато ги вършиш сам.
Тя направи реверанс и му обърна гръб. Дори не погледна в която посока се отдалечава - искаше просто да се окаже възможно най-далече от това място за възможно най-кратко време.
Артър изглежда обаче беше твърдо решен да вкара един довършващ удар и подвикна след нея:
- Ако искаш, мога да те свържа с някое ателие. Винаги си търсят момичета, сигурно даже за зомби ще се намери кой да си плати.

Въпреки че беше решила да не се поддава на провокациите му, последните думи на Артър накараха Елинор да се обърне. В очите и гореше адски огън.*

- Ако бях на твоето място, първото нещо, за което щях да си платя, е да ме научат на малко маниери! - изсъска свирепо Елинор. Беше повалила Артър по лице на паважа с и сега седеше върху гърба му. Огледа се за подходящо "оръжие". Окото и хвана миризлива купчинка фъшкии и тя, без да мисли дори за ръкавиците си, награби пълна шепа и я навря във врата на опонента си, докато му крещеше:
- Извини се! Извини се!
След първия удар Артър и бе отвърнал с подигравка, въпреки че почти беше изкълчила челюстта му.
- Мирише по-добре от теб! - захапа я отново той. Извъртя се и някак успя да събори убийцата от гърба си.
Шапката на Елинор отхвърча настрани и срещна гора от крака. Неизбежната анкх-морпоркска тълпа, чието внимание бе привлечено още от резкия тон, с който бе приключил спора, се бе настроила за забавление. Чуваха се скандирания и отделни насърчителни възгласи, които не бяха насочени към никого конкретно.
- Последен шанс! - изсъска Артър, докато се изправяше. - Откажи се или ще стане лошо!
Елинор обаче нямаше намерение да се предава. Посегна да го сграбчи за глезените, но Артър и се изплъзна.
- Предупредих те, - поклати глава той, след което си пое въздух и викна с пълно гърло:
- Проклетото зомби ме нападна! Няма ли някой да направи нещо? Проклетите твари прекаляват!
- Зомби! - провикна се тънко гласче от тълпата.
- Дръжте го! - зейна друг.
Елинор грабна шапката си и с плонж се хвърли към онова струпване на крака, което и се видя най-рехаво. Тълпата обаче се раздвижи гневно и протегна многобройните си пипала. Елинор беше сграбчена за крайниците, чу как пончото и се разпра, а шапката беше изтръгната от ръката и и изчезна някъде под десетките крака. Сред по-задните редици настана объркване, при което Артър беше съборен и притиснат на земята, но нападателите бързо откриха грешката си и го освободиха. Той се измъкна на четири крака от мелето, след което се изправи, изтупа дрехите си и се огледа. На няколко крачки по-встрани двама стражи наблюдаваха случката с любопитство и явно нямаха намерение да се намесват. Артър се насочи към тях. Не таеше топли чувства към проклетата убийца, но не държеше да види как разчленяват неживото и тяло насред площада.
- Почиваме си, а?
- Хъ? - интелигентно попита по-високият от двамата.
- Ваймс знае ли, че не си вършите работата?
- Ние само... - извинително започна по-ниският, но другарят му го прекъсна.
- Ваймс кой?
- Не знаете кой е Ваймс? - започна Артър и усети, че говори с пълни некадърници, заради което реши да кара както обикновено:
- Ей, имам връзки! Ако не искате да си имате проблеми по-добре си вършете работата!
След кратка размяна на погледи, поредица от хъмкания и преценяващ оглед на ситуацията (първоначалното ожесточение на тълпата като че ли бе поувяхнало, след като планът Елинор да бъде накисната в поилката за каруцарски коне бе осуетен, поради липса на такава), стражите явно постигнаха някакъв консенсус. Насочиха към събраните хора и започнаха да ги разбутват, без видими следи от ентусиазъм. Артър прецени, че моментът е удобен да се скатае с чиста съвест и се шмугна в страничните улички.

Дундьо препускаше, колкото му държаха краката. Не беше съвсем сигурен от какво бягаха - Адмирал първи беше съзрял заплахата и бе надал тревога. А Дундьо имаше пълно доверие на Адмирал. Двамата теглеха каруцата на Кочана Харви от девет години, бяха кръстосвали Анкх-Морпорк на длъж и шир, пренасяйки товари за своя господар, а за такава отговорна работа доброто партньорство беше ключов фактор. Затова когато Адмирал се впуснеше в галоп, Дундьо го следваше без да се замисля. И без да се заслушва много-много в гневните викове на Харви.

- Път! Дайте път! Пай сеееее!
Каруцата летеше, сякаш прицелена в тълпата. Хората проявиха благоразумието да се разбягат в паника. За щастие типовете, които държаха Елинор, я извлякоха встрани, преди да я пуснат на земята като чувал картофи. Натоварената с клачиански дини и кокосови орехи кола се обърна едва на няколко крачки от нея. Сред трясъците, звукът на хлъзгащи се из разпарчетосаните дини крака и всеобщата дандания, се чу сърцераздирателен писък от болка.
- Ефрейтор!  - истерично изкрещя един одрезгавял от годините пушене на евтини папироски глас, някъде извън полезрението на Елинор. - За бога, ефрейтор, жив ли си?!?
Нов писък прозвуча в отговор, оповестявайки че без съмнение ефрейторът бе жив, поне за момента.
Елинор не смяташе да чака покана. Възползва се от настаналия хаос и побягна по посока към Сенките.

След като се прибра, Артър веднага се заби в банята. След около половин час, прекаран в хигиенизиращи операции, и три слизания до кладенеца за още вода, беше сравнително доволен от резултата. За щастие шлифера не беше пострадал много, така че единствено яката беше мокра. Панталона беше в коша за пране, а ризата беше свита на топка в ъгъла. Все още не беше решил дали дали да я изпере или изгори. Извади от гардероба резервния черен панталон и резервната черна риза и ги облече. Погледна шлифера с мократа качулка, погледнна и резервния и в крайна сметка се спря на мокрия. Другия имаше прекалено малко джобове.
Огледа всички рафтове в стаята за оръжие. Погледна един меч, но реши, че ще изглежда странно, ако извади меч от джоба на шлифера си (освен това щеше да се заколи с него). Ножовете също му се видяха прекалено остър вариант. В крайна сметка се спря на месингов бокс и къса метална тръба, които натика по джобовете си.
След това се върна до гардероба и извади старата си ризница. Беше лека ризница от халки, но беше стара и неудобна. Прецени, че ако я облече само увеличава шанса да бъде намушкан и я прибра обратно.
След това отиде до един рафт, взе бутилка уиски и голяма чаша и седна на масата. Наля си щедро и отпи. Нямаше представа как успя да махне Елинор от себе си, явно действаше на чист гняв. Но пък знаеше, че следващия път може да няма такъв късмет. Всъщност нямаше никакво желание да се бие с когото и да било, но явно нещата го намираха. За момент се зачуди дали агресивните изблици, които често бяха насочени към него, не бяха по някакъв начин негова вина, но бързо отхвърлъ нелепата мисъл.
Затвори добре бутилката, прибра я в джоба си, взе мръсните дрехи от банята и излезе.

Магьосниците разтовариха носилките на Нимфадора и Дилан и безцеремонно ги вкараха в някакъв склад.
"Повече ми харесваше, когато аз подреждах склада" мислеше си Дилан, докато носилката се движеше по тесния коридор, но не посмя да каже нищо. Вкараха го в някакво отделение, след което вратата се захлопна. Дилан се огледа, доколкото му позволяваха ремъците.
- Ехо! Има ли някой тук? - обади се той.
Май го изоставиха. От неудобната позиция на пода Дилан виждаше единствено четири стени от червена тухла, сякаш беше легнал в дъното на някакъв кладенец. От стената в ляво висеше огромно огледало. След малко му се стори, че чува някакви звуци откъм стената с огледалото. Каишите го стягаха. Опита се да си намери по-удобна позиция, но без да се опитва твърде настойчиво да се освободи. Все пак, можеше магьосниците да се върнат и да се разсърдят, ако го заварят развързан. Само дано не се забавят дълго, защото имаше нужда и да се пооблекчи.
От мислите му го стресна гръмовен глас идващ откъм огледалото. Дилан замръзна и почна по-трескаво да подръпва ремъците. Неясни образи и сенки изплуваха и отново потънаха в огледалото. Може би не беше толкова добра идея да лежи завързан на пода на склад претъпкан с магия. Гласът от огледалото премина в пращене и после внезапно секна.
- Какво казахте, не ви разбрах - осмели се Дилан.
Не последва отговор. След няколкоминутна борба с ремъците Дилан си даде почивка. В притихналото помещение сърцебиенето в ушите му тъкмо започна да се успокоява, когато вратата се отвори и познатите скафандри го изнесоха навън и го бутнаха в друга на вид идентична стая. Тук образът в огледалото беше кристално чист. Оттам го зяпаха трима магьосника сгушени плътно един в друг по някаква причина зад едно бюро.
- Ехо, чуваме ли се? - каза този в средата.
- Здравейте многоуважаеми господа! - поздрави Дилан. Малко учтивост подхождаше на всяка една ситуация. - Как сте днес? Аз съм добре.
- Добре сме, имахме някои технически затруднения - отговори левият магьосник.
Беше облечен в роба с направо неприлично розов цвят и избута седящия в средата, за да отговори, заставайки пред лицето му. Средният не му остана длъжен и го изтласка обратно на мястото му.
- Как ти е името, млади момко? - попита той.
- Аз съм Дилан, приятно ми е - каза момчето - Тъкмо пристигнахме с госпожа Карлота по работа в Университета. Сигурно знаете къде е тя сега? Те е малко момиченце или може би старица или... не съм сигурен какво. Вашите хора ни посрещнаха и тъкмо ни настаниха в това... подземие, но не съм сигурен в коя стая е отседнала. Не съм имал възможност да я потърся.
Десният, чиято роба беше в обикновен зелен цвят и на фона на левия не си струва дори да се споменава, дращеше с молив по един тефтер.
- Госпожа, хъъъм... Карлота е станала жертва на магически инцидент - отговори средният (в синьо) - В момента търсим някого, който да се грижи за нея, но срещаме известни затруднения.
- О... какви затруднения? Ако мога да помогна с нещо? - предложи Дилан, нервно подръпвайки ремъците - Незабавно ще се заема.
- Ами... Търсим кой да се... грижи за нея... - каза синият.
- Някой, който да има, кхъм, необходимите умения - намеси се левият - а освен това да е квалифициран да работи в отдела. Ние се занимаваме с опасни и важни неща! - той - Не може разни... лаици* да се въртят наоколо, може да стане някоя беля.
- Звучи като отговорна работа - отбеляза Дилан - Но с удоволствие ще помогна доколкото ми стигнат силите. Безотговорно е... да лежа тук, докато други поемат товара да се грижат за госпожата.
- Можеш да ни помогнеш, като ни разкажеш за инцидента - подкани средният.
- Разбира се. Случи се днес сутринта. Прибрах се вкъщи, за да проверя, дали госпожата е станала от сън. Всичко беше наред, освен... привидната възрастова разлика с предишната вечер.
Почувства се некомфортно да обсъжда възрастта на една дама с непознати. Все пак фактите бяха от значение.
- Но след сутрешното кафе нещата бързо се оправиха и сега тя изглежда по-млада от всякога!- побърза да добави той.
Дарс, драс, по тефтера.
- Все пак Господинът прецени, че не бива да подценяваме симптомите на евентуално... явление, каквото е във вашата компетенция - продължи Дилан - И така, като всеки отговорен гражданин, побързах да уведомя съответните власти, тоест вас и колегите ви в Университета. Бях много приятно изненадан, когато на средата на пътя ми ме посрещна екип от вашите хора и ми... помогнаха да стигнем до Университета, където великодушно сме настанени до изясняване на случая.
- Чакай, чакай! - прекъсна го синият магьосник - "Господинът"? Какъв "господин"?
- Как кой, господин Дастерсен, разбира се! Собственик на магазинчето за любопитни стоки - честен търговец и ревностен съблюдател на правилника за боравене с НЕмагически стоки от любопитно и квазилюбопитно естество - изрецитира момчето.
Тримцата се спогледаха. След поредица неясни сигнали с вежди (които за нетренираното око биха могли да бъдат приети за израз на объркване) едновременно свиха рамене.
- Да разбираме ли, че пострадалата е роднина на този Дастерсен?
- Господинът и госпожата са законно обвързани, както един господин и госпожа могат да бъдат - поясни Дилан - С други думи, той е неин съпруг. А аз съм неин син.
- И той е твой баща?
- Разбира се! Той е най-добрият баща, който съм имал - гордо отговори Дилан - А повярвайте ми, аз съм имал много.
- Имал си и други бащи?
Тук левият сръчква средния с лакът.
- Тва не е важно!
- Кхъм, да. Нещо друго? Да сте получавали скоро някакви необичайни предмети? Майка ти да е имала някакви оплаквания? Нещо от тоя род?
- Госпожа Карла беше в отлично здраве - побърза да ги увери Дилан - и предполагам, че все още е. Колкото до необичайни предмети, със сигурност бихме забелязали артикули от... от над-квазилюбопитно естество. Всеки предмет се изследва с тавмометър, преди да влезе на територията на магазина, както е по регламент.
Шушумушу между тримата. Драс, драс в тефтера.
Левият: - Изглежда си много наясно с регламента. Предполагам няма да има проблем да пратим човек да поогледа там, а?
Средният: - Естествено, че няма да има, все пак си говорим за гражданска сигурност.
- Разбира се, това е в наш интерес! - закима Дилан насреща им - Гражданите на Сенките винаги се чувстват по-спокойни, когато наоколо има стражи или магьосници. А толкова рядко ни посещавате. Най-добре елате и тримата, за по-безопасно. Още довечера, ако дотогава госпожата се поизправи на крака!
Шушумушу между тримата. Десният:
- Младежо, да не се опитваш да бъдеш саркастичен?
- О, не, напълно съм искрен и... облекчен от перспективата да не се прибирам сам по тъмното, придружаван единствено от госпожата - настоя момчето - Знаете как е в квартала... Но всъщност, мисля си, че ще е по-добре да почакаме до утре сутринта.
Възможно беше господин Дастерсен вече да е успял да подготви терена за идването на магьосниците, но все още хранеше надежди инспекцията да им се размине.
Още малко шушумушу.
Десният: - Ами в такъв случай ще ти кажа само, че не си много добре запознат с процедурния ред в ТеПеО.
Средният: - Кхъм!
Десният: - Ъъъ, ОТеПе. Ще изпратим отряд до дома ви незабавно. Ние самите, естествено, няма да ходим!
Средният: - Кхъъм!
Десният: - Какво?
Средният: - Нищо!
- Да разбирам ли, че госпожата вече е по-добре и ще я върнете у дома? - намеси се Дилан.
- Отрядът, който изпращаме, ще има за задача да удостовери, че жилището е безопасно за обитаване. Междувременно ще направят и обстойна проверка на инвентара в магазина ви. Просто за да сме сигурни, че всичко е наред, нали разбираш.
- О, ами добре тогава, да вървим! - предложи Дилан - Даже бих настоял да побързаме, преди да е започнало да се смрачава.
- НИЕ, както вече казах, няма да ходим никъде. Това се отнася и за теб и майка ти, както и за другата жена.
Може би имаха предвид Нимфадора, която ги беше последвала в каляската на ОТБ. Някъде по коридорите ги разделиха, но може би все още беше наоколо. За щастие Нимфадора не знаеше нищо, а госпожа Карла не беше в състояние да говори за инцидента. Все пак не беше разумно да оставя магьосниците да ги разпитват поотделно.
Левият: - Първо трябва да се уверим, че всичко ви е наред.
Десният: - Но и тогава НИЕ няма да ходим никъде.
- Но, кой ще ви помогне да намерите адреса - обърка се Дилан - при нас улиците нямат имена! А и ние наскоро си сменихме адреса. Тоест живеехме на една улица, но едни хора решиха да построят общежитие на нея и вече я няма. Но после едни други хора разрушиха бараките от другия край и пак се отвори път, така че няма проблем да ги заведа, даже да сме карета.
- Трябва да бъдете подложени на стандартните тестове, преди да ви освободим! Не се тревожи, ще намерим адреса.


*да се чете "жени"

Из "Разказ за приключенията и делата на славния Сър Джеймс, документирани от верния му спътник
Антоан дьо Сюдоним", публикуван в Анкх-Морпоркски Вести брой 100, 18 април,
година на Посърналата слива от Века на Аншоата

Тежката, метална врата се захлопна зад облечения в предпазен костюм магьосник и Нимфадора чу стърженето на заключващите механизми. Ветеринарката се огледа, доколкото и позволяваше неудобното положение, в което я бяха зарязали - никой не сметна за нужно да я отвърже от носилката. Започваха да я налягат мрачни подозрения за това, какво биха казали лелите ѝ. Вероятно щяха да харесат огледалото - единствения предмет, освен нея самата, в голото, тухлено помещение. Огледалата в Юбервалд бяха лукс. Жизненоважен лукс, позволяващ ти да виждаш промъкващите се зад гърба ти твари. Освен в нередките случаи, в които тварите нямаха отражение. Нимфадора се размърда, подръпвайки ремъците. Този, придържащ левия и крак се разхлаби, отначало неохотно, докато накрая съвсем се разкопча. Изглежда катарамата му не беше съвсем в ред. Дора със задоволство размаха крака си. Сега вече имаше поне някаква защита срещу евентуална "мъжка интервенция", както биха се изразили лелите ѝ. Замисли се, дали да не изуе обувката си и да си пробва късмета с останалите катарами, но не беше съвсем убедена, че ще може да се сравнява с Библиотекаря по сръчност на долните крайници.
В огледалото бяха започнали да се кълбят облаци дим. Нимфадора изостави опитите си да се измъкне и насочи интереса си към бавно изплуващите образи на двама магьосници. Отначало приличаха просто на две безформени цветни петна - едното синьо, другото зелено, но картината постепенно се избистри.
- Ъ? - авторитетно запита странното си отражение Нимфадора.
- Намирате се в Отдела за тавмична безопасност в НУ, - съобщи зелената фигура с делови тон. - Моля, запазете спокойствие!
- Как ви е името, госпожо? - попита магьосникът в синьо. Нимфадора с изненада установи, че в него май има нещо привлекателно, въпреки задължителната буйна брада. Или може би дори заради нея. - Защо съм тук? А и е редно джентълменът да се представи пръв!
- Ние сме... - започна зеленият малко колебливо, сякаш не бе сигурен какви места заемаха джентълмените в йерархичната стълбица и дали бе редно да се принизява до тяхното ниво, - ние сме служители на ОТБ! И тук ние задаваме въпросите!
- Доколкото разбрахме сте претърпели магически инцидент, - каза синият. Гласът му звучеше почти загрижено. На Нимфадора неволно и мина през ума, че се е пропилял като магьосник. - Възможно е да изпитвате временна дезориентация. Как се чувствате в момента?
- Благодаря че попитахте! Добре съм!! Само дето не съм претърпяла инцидент!!! - тя усети, че броят на възкицателните нараства прогресивно, та спря и си пое дълбоко дъх.
Двамата сведоха поглед към бюрото. От този ъгъл Нимфадора не виждаше какво има на него, но чуваше шушкането на хартии.
- Възможно е информацията ни да е... непълна... Но сте били на местопроизшествието?
- Местопроизшествие? Бих се обзаложила, че единственото местопроизшествие на което днес съм била, е лекарския ми кабинет, в който незнайни злосторници бяха складирали боклуците си. На къде отива този град, след като вместо да крадат, ти пълнят къщата? Плъно безобразие, ако питате мен!
- Мда, крайно неприятно, - сухо каза зеленият магьосник, докато прелистваше нещо. - Но не е това, което ни интересува.
- Е, вижте сега, няма да карам Унивеситета да се заема с личните ми проблеми, но, все пак, почти бях успяла да разчистя, преди вашите служители да ме похи... да ме поканят на това съвещание.
- Значи е във Ваш интерес да ни съдействате.
- Че аз съдействие не съм отказвала - сви рамене Нимфадора, - но ще съм благодарна ако ме информирате за някои дребни детайли от настоящата ситуация.
- Какви детайли?
- А, някакви дребни. Примерно, къде съм, кои сте вие и защо ме домъкнахте тук Аноя да ви тръшне! - усети се, че гласът ѝ започва да достига твърде високи октави към края, затова мило добави:
- Ако това не ви затруднава, разбира се.
- Ние сме от ОТБ към НУ, както вече Ви информирахме, - отвърна зеленият, малко троснато. - А Вие сте тук, във връзка с магически инцидент.
- Да де, ама какъв магичиски инцидент и какво общо имам аз с него? - върна тросването Нимфадора.
- На улица Божия тази сутрин неколцина минувачи са станали свидетели на... - облеченият в синьо магьосник погледна записките си, - "трансформация от магическо естество". Включваща младеж и..., - отново погледна, - "оскъдно облечена девойка".
Прочитайки тези думи, мъжът сбърчи чело и погледна облечената по всички правила на юбервалдското благоприличие Нимфадора. След това отрони едно умислено "Хъм!"
- E, аз определено не попадам в категорията оскъдно облечена, пък и младеж не съм! - при последното Нимфадора оформи едно много гневно Ф, с ръце на кръста. Или поне щеше да го направи, ако не беше овързана като котлет за носилката. Имаше чувството, че е прекарала в стаята месеци.
- Хъмм, това е неловко...
Магьосникът в синьо извади един лист и го показа на колегата си, след което двамата заобсъждаха нещо на нисък глас.
- Разбира се, моите лели може и да грешат, като казват че е неучтиво да се шушука в присътвие на дама...
- Кхъм, възможно е да е станала малка грешка. - призна синият, - Както изглежда, колегите малко са се попрестарали...
- И все пак, - намеси се зеленият, - сте била на местопроизшествието.
- Разбира се че съм била, това е Анхк-Морпорк, в името на Йо! Тук винаги има проишествия. Нали и аз за това ви говоря, някой беше напълнил кабинета ми с боклуци, какво по-голямо произшествие от това! При това като казам боклуци нямам предвид нещо, което може да се продаде или изяде, а боклуци. И тъкмо привършвах с разчистването на „местопроизшествието”, кагото вашите колеги ми нале... ме поканиха да ви гостувам. Между впрочем това с въжетата необходимо ли е?
Нимфодора не подозираше за тази своя свовохотлива страна. Имаше чувството, че ако не спре може да удави и себе си, и двамата „мъже” в думи.
- Вероятно не... - смотолеви магьосникът в синьо и направи знак с ръце на някого, когото Нимфадора не можеше да види.
- Госпожо, става дума за младежа и третото лице, които са пострадали при, пак повтарям, магически инцидент! - зеленият натърти последните две думи. - Който се е случил пред очите Ви! Ако имате проблем с вандализъм, можете да се обърнете към Стражата.
- С радост бих го направила, но в момента съм леко гораничена в това отношение.
Нимфадора дочу стържещи, механични звуци. Вратата се отвори и в помещението влязоха двама кльощави младежи, които се заеха да разкопчават ремъците ѝ.
- Освен това, какво се е случило пред очите ми си е лично моя работа. Защото ако почна да говоря какво съм виждала и къде съм бъркала, повярвайте ми, определено ще искате никога да не сте чували за простата, - продължи ветеринарката, след като се видя освободена. Двамата студенти сконфузено се отдръпнаха на почтително разстояние от опасно изглеждащите ѝ токчета.
- Значи отказвате да ни съдействате? - попита зеленият.
- Че кога пък съм казала такова нещо?
- Ами току-що казахте, че си е Ваша работа...
- Разбира се, че е моя работа, чия да е? Но от друга страна, в момента съм леко безпарично стътояние, а и трябва да проведа инвентаризация на кабинета си...
- Госпожо, струва ми се, че... - започна синият, но не успя да си довърши мисълта, само вдигна ръце безпомощно.
- Разбирате ли изобщо нещо от това, което ви говорим? - намеси се зеленият. - Извиняваме се за неудобството, което сме Ви причинили, но става въпрос за публичната безопасност. Разбирате ли ни?
- Ама разбира се, - Дора се усети, че прекалено често го повтаря, - преди всичко публичната безопасност. Та ако ми предложите чаша кафе, с радост ще ви разкажа всичко, което ви интересува. По възможност клачианско.
Магьосникът със синята роба въздъхна тежко.
- Предполагам ще може да се уреди.

Артър се беше запътил към пералнята на г-жа Ключарска, която се намираше ул. Пекарска. Не беше особено близо до квартирата на Джон, но пък беше доста близо до гилдиите. Артър не харесваше пералнята по две тясно свързани причини. Първата беше, че в нея работеха омниански монахини, което само по себе си го дразнеше. По-проблемното беше, че въпросните монахини не осъзнаваха, или отказваха да приемат, възможностите, които отваря достъпа до мръсното пране на хората.
По пътря спря до един познат просяк, погледна го, бръкна в един от многото джобове на шлифера, започна да си играе шумно с две монети и го попита:
- Я да те пробвам, кой е баш шефа на градската стража в момента?
- Командир Хайръм Болдуин, шефе, от рано снощи, ако и той не е гушнал букета вече.
- Айде, със здраве - Артър му метна една дребна монета и продължи към пералнята.
След като премина ъгъла, зарови в джобовете си и извади смачкан тефтер и молив. Отвори на две празни страници по средата и записа няколко имена, след което отвори на следващата страница, постави една голяма въпросителна отгоре и надраска още няколко*.
Малко по-късно влезе в пералнята и изпълни стандартната процедура по даване на дрехите, след което се приближи до сестра Енхилда, изключи частта от мозъка, която не я харесва, включи тази, която харесва всички и започна загрижено:
-Сестро, знам, че не правите такива неща, но... - извади билеткчето на Джон. - Мой близък приятел беше убит наскоро и последното ми обещание към него беше да разбера защо. Това е една от малкото улики, които успях да намеря и, въпреки че знам, че не е коректно да споделяте информация за клиентите си, но искрено ви моля, помогнете да изпълня предсмъртното желание на приятел.
Монахинята ахни при споменаването на убийство, но изражението й се втвърди, когато стана дума за споделяне на информация. Артър натисна още малко:
- Виждам, че не ви е приятна идеята да нарушите обетите си, но наистина е важно както за мен, така и за покойния ми приятел. Нямам представа колко ви е трудно да действате против вярванията си, но моля ви, направете го само този път. За добра кауза е.
Енхилда започна да цъка с език и да гледа тъжно етикетчето, поклащайки глава:
- Бедничкият човечец, почти нищичко си нямаше, ама искаше да е чист... Не са много като него... Едва ли ще мога да ти кажа много синко, но кажи с какво мога да ти помогна.
- Ще съм ви благодарен ако можете да ми кажете нещо странно, което сте забелязала около него, каквото и да е. Обстоятелствата около смъртта му бяха меко казано странни и не знам за какво друго да се захвана.
- Ами не знам, странно... - монахинята се замисли за момент. - Странно ни се стори, че въобще е дошъл при нас. Не изглеждаше, като да може да си го позволи, нали разбираш... Когато уцелеше майка Ифигения да е навън по работа, му пускахме и за половината пари. Изглеждаше като да е добър човечец. Хубаво е да знае човек, че все пак е имал някакви приятели. Сигурно знаеш от каква вяра е бил? Сигурна съм, че ще можем да му намерим добро място в нашето гробище, ново е още и не са изкупили всички парцели.
- Съжалявам, но това не е от нещата, за които си говорехме - отвърна дипломатично Артър. - Много неща не успях да го питам преди... Е, радвам се, че е намерил у вас и сестрите ви разбиращи хора.
И осъзна, че за първи път от доста време говореше с искрена признателност към божи хора. Явно наистина нещо му ставаше.
- Благодаря ви за информацията, и ако има още нещо, за което да се сетите за Джон, каквото и да било, ще се радвам да го споделите с мен - извади една визитка и й я подаде. - И ако е възможно да разпитате останалите сестри, в случай че е споделил нещо с някоя от тях. Каквото и да е, може да се окаже от полза.
- Ом да те благослови, синко.


Малко по-късно Поли Мръвката влезе във фоаето на гилдията и видя Артър да гледа някакъв тефтер и го поведе към едно забутано кафене наблизо. Не искаше да ги виждат заедно и не си правеше труда да се опита да го крие. Носеше пакета и Артър явно го забеляза, защото се наведе и се ухили:
- Надявам се ми носиш нещо.
- Нося ти, - връчи му пакета, - един чудесен пример за съвременен нео-кретенизъм. Дядката разпродава имуществото си и ни беше изпратил колекция от боклуците си за оценка. Това... нещо, обаче, никога няма да мине през комисията. Или ако мине, ще е на път за кладата. Както и да е, познават се с баща ми, играли сме си с отрочето му като малки, заради доброто старо време му я връщам, преди да сме я изгорили и т.н. Измисли там нещо. Със сигурност ще приемат много по-радушно някого, който им носи нещо, вместо да изнася.
- Мерси - Артър пое картината. - Рядко някой прави нещо за мен ей така. Даже вече забравих защо се съгласи да ми помогнеш така, но явно не е важно.
- За нищо, - процеди през зъби Поли. - Нали съм си добър по душа.
- Ще се видим някой друг път - Артър се изправи и му протегна ръка. - Имам да връщам една картина.
Поли го погледна, пусна едно “баси, колко мазен е тоя тип” на ум и стисна ръката му. Артър тръгна, а Поли остана да си допуши цигарата.

Единствената процедура, която Дилан разпозна беше стандартното сканиране с тавмометър. Останалите тестове, на които студентите го подложиха на пръв поглед нямаха нищо общо с магическите процедури. Те включваха скубане, ръчкане, дърпане на носа и други подобни, които Дилан, който не беше ходил в начално училище, нито на детска градина, изпитваше за пръв път. И тримата бяха голобради, с изключение на един с доста нелицеприятен девствен мустак.
- Господине! Извинете! - опита се да привлече вниманието му - Сър?
- Какво, аз...? - учуди студентът, който не беше свикнал да му викат сър.
- Знаете ли нещо за другите... гости на Университета, които пристигнаха с мен? Две млади жени. Едната претърпя магически инцидент, така че може би вече не е млада... или жена. Знаете ли нещо за тях?
- Ми, не знам, - каза студентът, - ша може ли лявата ръка ей така да я опънете.
- Едната да не е една луда, такава, с чудовищни токчета? - обади се друг студент, който го беше приклещил през раменете.
- Опасявам се, че нито една от тях не е луда. - предпазливо отвърна Дилан.
Той имаше придобита алергия към необмислени епитети, характерна за всеки жител на Сенките по-нисък от един и деветдесет. Надяваше се, че не става въпрос за майка му.
- Ми кльощава една такава, с много изгладнял вид. Поне Пади така каза де, аз не съм я виждал. Другата ръка?
При определението кльощава, дори Дилан склони да приеме, че явно не става въпрос за майка му. Вероятно говореха за госпожа Нимфадора.
- Захапете тая тръбичка и кажете "ммммммм"...

След теста тримата отново го заключиха в килията и потеглиха нанякъде. След малко мустакатият се върна ухилен до уши и го изведе навън.
- Да, ти май каза нещо, че имало още жени тука. Ама аз поразпитах момчетата, никой не ги е виждал. Освен оная лудата де.
Беше разкарал тежкия предпазен костюм и вземаше по няколко стъпала на веднъж. Горните етажи на университета се оказаха доста по-уютни. С шарени килими и потрети по стените,
- Значи тук работите, а? - подхвана разговора Дилан - Хубава сграда.
- Мда, като спреш да се губиш в нея, не е чак-толкова отвратителна. Пък и таванът в общежитието не е кървял от почти седмица. Тука сме.
Студентът почука на една от вратите и посочи на момчето да влезе. Вътре Дилан се озова пред магьосника с розова роба, с когото сутринта беше разговарял през огледалото. Явно образът в стъклото не беше способен да пресъздаде магентата в цялата ѝ прелест или в тъканта имаше нещо магическо, което на живо не ти позволява да отделиш поглед от нея.
- Добър ден, господин магьосник. Радвам се да ви видя отново. Как сте днес? - изрецитира момчето.
- Добре съм, добре съм, благодаря. Старши пречистител К. М. Изидор, магистър по магия седма степен, приятно ми е. Ама седнете, седнете!
Самият Изидор се настани на фотьойла зад голямото бюро, изрови една папка с широко изписани листа пълни със символи и неразбираеми формули и я връчи на момчето. Най отдолу беше подписан и подпечатан с по-четливи букви К.М.И.
- Извинете, не знаех, че сте лекар - възкликна Дилан.
- Лекар ли? Ненене, младежо, аз съм магьосник! Ос... седма степен, както вече казах. С тази бележка ще можеш да получиш необходимите процедури при който и да е квалифициран наш представител. Два пъти седмично, в продължение на месец. След това ще трябва да наминеш пак, за да проверим може ли да ги разредим.
- Това рецепта за госпожата ли е? Може ли вече да си я взема вкъщи? - попита Дилан.
Магьосникът се почеса зад ухото.
- Младежо... тоест, господин Дилан... Майка ти е пострадала доста тежко. Не сме съвсем сигурни откъде точно го е прихванала. Екипът ни се върна преди минути от дома ти, докладваха, че не са засекли нищо притеснително. Но състоянието ѝ е изключително нестабилно и ще се наложи да остане под наблюдение. Откак е тук, претърпя трансформация три пъти.
- Кога мога да я видя?
Дилан се надяваше майка му да е във форма, която може да бъде видяна. Какво ли щеше да стане, ако се подмлади с още няколко десетилетия.
- Ами... добре ще е да наминете привечер, за да ѝ донесете някои неща. Дрехи, играчки и... гримове... - Изидор се запъна, явно не беше съвсем наясно от какво може да има нужда една жена. - Ако дотогава сме я стабилизирали достатъчно, може да успеете да разговаряте с нея.
- Играчки? Значи още е новородено. Имам предвид все още е родена нали?
Магьосникът пак се почеса зад ухото.
- Не мога да кажа със сигурност в какво състояние е в момента. Но не се безпокойте, ако беше станало нещо, веднага щяха да ми докладват!

Дилан така и не усети кога изхвръкна от кабинета с рецептата в ръце. Яркорозовото петно в съзнанието му бавно избледняваше. Пред него отново стоеше ухиления студент. Онзи измъкна рецептата от ръцете му и започна да чете полугласно. Дилан не успя да разбере нито дума.
- Аптеката е във фоайето, вляво от статуята с мантикорите - каза студента на нормален език - Ма жив ще те одерат там. Къде живееш?
- Имаме къща околе сенките - неопределено отвърна момчето - Всъщност Сенките са около нея, ако се сещаш.
- Хммм... Знам един знахар на Гъшата порта. Не ти е съвсем по път, ама не взима много, пък за него съм сигурен, че е има лиценз. Е, аз ще се омитам, дългът ме зове и тъй нататък. Драго ми беше!
- Безкрайно благодаря за помощта. Аз съм Дилан между другото. Дилан Дастерсен. Ако някога наминаваш към Сенките и имаш нужда от нещо, ще се радвам да се видим.
- Джаспър Кокфайт! Айде, до скив, Дилан Дастерсен! - ухили се той и отново хукна нагоре по стълбите.

Вместо към приюта на госпожа Кейк, Елинор реши първо да се отбие до редакцията на Вестника. Информацията и беше необходима, а празната сграда на приюта едва ли щеше изведнъж да се напълни с обитатели, докато тя беше из града. По пътя успя да се сдобие и с черен шал, за който също остави няколко дребни монети в джобовете на близкото пране. В допълнение към черното наметало шалът и придаваше завършен вид на гробар; не, поправи се тя, когато мерна отражението си в едно мръсно стъкло, завършен вид на осквернител на гробове, който върши Ужасно Непочтителни Неща с труповете. И все пак беше по-добре от това да тръгне с открито лице по улиците – особено в град, където зомбитата вече се товареха на презокеански кораби, а Пети пехотен полк трасираше улиците, жаден за кръв и подвизи.
„Анкх-Морпоркски вести“ изглежда се помещаваше в същата сграда, която обитаваше и вестникът в нейния Анкх; надписът над вратата беше същият (както впрочем и табелата на близката кръчма „Кофата“, която и тук беше окупирана от стражата). Най-различни хора влизаха и излизаха от сградата на вестника; репортерите се разпознаваха веднага по това, че носеха тефтери и иконографи и че излъчваха особено самодоволство. Всички бяха човеци.
След кратко наблюдение, тя също се вмъкна вътре и се оказа във фоайе, охранявано от мъхест трол, което разкриваше предимно затворени врати и едно стълбище. Стълбите обаче бяха вногозначително заградени с червено въженце, а тролът стоеше до него.
Елинор се приближи и като наместваше шала върху лицето си, попита:
- Извинете, дали е възможно гражданите на Анкх да заемат за вкъщи стари броеве на вестника? Или да преглеждат архивите му?
Камъните по лицето на пазача сякаш леко се стегнаха и застинаха за няколко мига.
- Искаш... те да четете стари новини?
- Да, - кимна тя, - точно така. Назад съм с всякакви новини, така че защо да не започна от старите?
- Че защо?, - отвърна той след малко. - Те вече не са новини...
- Те са истории. Спомени. Спомените на целия град, събрани на едно място.
Тролът изглеждаше безкрайно озадачен.
- Ша трябва да питате някой, дето разбира, гуспойце.
- Виждате ли се все още с приятелите си от детството, господин... ... господине?, - довърши тя, след като не получи очаквания ответ. - Сигурно сте имали някакви приятели, с които заедно сте играли като хлапета и все още се виждате.
- Ми не се виждаме вече, щото аз додо... дойдох тука, а те не.
- А докато си бил още там, не се ли е случвало да се съберете заедно и да започнете да си разказвате какво сте правили оня ден, или миналата седмица, или миналото лято? И всеки от вас да разказва това, което помни?
Пазачът помисли няколко секунди и отвърна кратко:
- Не.
Елинор въздъхна.
- А ти от колко време работиш тук, ваша милост?
- От... много, доста и три дни.
- А познаваш ли някой който е работил тук преди теб?
В този момент в горния край на стълбището се появи мъж със зализана назад коса, който изглеждаше ядосан и нетърпелив.
- Молдавит, Хобс появи ли се?
- Зви... извинявайте, госпожице, - изсумтя тролът и се обърна с цяло тяло към човека на стълбището. - Не, господине.
- Мътните го взели! - изруга мъжът от стълбите и изчезна.
Тролът се обърна към Елинор.
- Не съм го срещал, мен ме взеха, щото нещо станало с него и вече не идвал.
- А как се казва?
- Не знам гуспой... госпожице. Не съм се ентере... ъъъ... не съм питал.
- Благодаря ти, - Елинор пъхна в ръката му дребна монета. Не можеше да се отърве от възпитанието да дава бакшиш всеки път когато получи добро обслужване. Преди да се отдалечи обаче се обърна към трола с последен въпрос:
- Кой беше човекът който току-що надникна отгоре? Този който търсеше Хобс?
- Туй е гус... господин Базард, госпожице, от втория етаж.
- А Хобс?
- Хобс е момчето за всичко, госпожице. Нали се сещате, дето го ползват за всичко.
- Аха, разбирам. Много ти благодаря, Молдавит, беше ми много приятно.
Тя кимна и без много мислене мина покрай пазача и се изкачи по стълбището.

На втория етаж Елинор попадна в коридорче, около което имаше други врати с табелки, на които пишеше името на отдела и кой работи там. Не намери нищо, което да подсказваше мисълта за архиви или дори стари броеве, но за сметка на това попадна на надпис, упоменаващ че в тази стая се помещава отдел „Самотни сърца“, в който освен Базард, когото тя бе видяла долу, работеха още три жени. Тя се вмъкна вътре и направи старателен реверанс.
- Здравейте! Дали при вас ще се намери работа за млада дама, която не се бои от трудни задачи и разполага с много свободно време?
В кабинета всъщност беше единствено Базард, който пушеше и гледаше с нескрито презрение най-горния лист от високата купчина на бюрото си. Имаше тънки мустачки и кръгли очилца.
След като няколко мига я оглеждаше от главата до петите, той най-сетне се облегна назад, дръпна от цигарата си и прихна:
- О, богове, ти пък какво си?
- Елинор Вди... Видискритин, приятно ми е. – Тя отново направи реверанс. – Добър ден и на ваша милост.
- И си се изгубила на път към операта ли? – той избухна в смях. - Божке, оправи ми деня.
Елинор успя да ограничи реакцията си само до безизразен поглед. След всичко, което бе преживяла тази сутрин, грубостта вече не можеше да я изненада.
- Не търсехте ли преди малко някой си господин Хобс? Някой, който не се е явил навреме на работа или липсва когато има нужда от него?
- И ти може би знаеш къде е? – Изхили се пак Базард.
- Мога да го открия. Срещу заплащане. Или да се заема да върша работата му, в случай че не ви е чак толкова ценен.
- Ценен е колкото плъх на клечка. Всъщност и толкова не струва, говното недно. – Базард ядно дръпна от цигарата си. - Я чакай... как си с правописа?
- Справям се, - хладнокръвно отвърна тя. Повечето и възпитателките изпадаха във високодецибелен потрес, ако тя забравеше да напише апостроф на правилното място. Това  привличаше на местопрестъплението всяка двукрака твар намираща се на петдесет аршина разстояние, което беше напълно достатъчно, за да се сложи началото на съдебния процес над правописа на Елинор. В тези моменти повече от всичко на света тя мечтаеше вече да е завършила Академията и да има лиценз на убиец.
- Супер! Ставаш! - възкликна Базард, изхвърча от стола и притича до гостенката си. После я избута до стола си, настани я почти насила в него и побутна купчината бумаги.
- Прегледай кои са по-цивилизовани и ей тука и ги синтезирай с по 10-15 думи.
- За кога ви трябват?
- За когато се върна. Колкото направиш - толкова. Все пак не се мотай де. – Вестникарят навлече връхната си дреха и шапката, но точно на вратата се спря и подхвърли:
- И земи отвори тоя прозорец.
- Колко ще получа за всичко това? – подвикна тя след него. - И ъъъ... мога ли да ползвам ресурсите на вестника? Тоалетната? Склада?
Той вече беше изчезнал без да отговори.
- Дано да си струва, - промърмори Елинор след него и взе писалката. Не хранеше особени надежди за добро заплащане, нито дори за мизерно такова. Но всяко заплащане щеше да е по-добре от нищо, а и докато вършеше работата на вестникарите, значи беше част от екипа на Вестника.
Не че някой го беше грижа.

Повечето обяви бяха прочувствени излияния от жени, които си търсеха половинки. „Грижовна  романтична добра домакиня търси верен мъж, за да броят звездите заедно!!!“, съобщаваше една обява и даваше номер на пощенска кутия до поискване. Елинор сложи няколко запетаи, махна трите удивителни и сложи обявата в купчината с проверените.
„Разумна, сдържана, с отлична бюджетна дисциплина, търси отговорен и стабилен господин за по-близки отношения. Може и да не носи очила“, милостиво завършваше второто известие. Елинор нямаше какво да поправи тук и направо го премести в съседната купчина. По-нататък обявите ставаха все по-смели и по-загадъчни:
„До господина с цикламената вратовръзка, който ме заговори на ъгъла на Евтина и Куирмска миналия вторник: размислих, потърси ме на същото място в събота след четири.“
„Запазена вдовица с опит и социално положение е склонна да приеме съжителство и още нещо с поет или художник с добри обноски. Без музиканти.“
Имаше и няколко от мъже, макар и да не можеха да конкурират количеството, постъпило от жени:
„Тъмнокос, висок и силен, със собствен бизнес и жилище, търси скромна, работлива половинка, да не е лъжлива пачавра като Милисент Всъдедънска.“
„Авантюристично настроен обитател на подстълбищни килери, гардероби, мазета и др, тъмни помещения търси разкрепостена личност със сходни наклонности за съвместно съжителство.“
След като провери няколко обяви, Елинор навлезе в частта от купчината, която беше изписана на по-големи листове и очевидно представляваше цели писма до редакцията.
"Драги мой "Вести", започваше най-горното писмо,
"Бих искала да пусна Убява при вас поради щото всичките ми познати вече са умажени и имат по-2-3 деца и от това се чуствам че никой не ме иска. нямам фактически недази върша сякаква домакинска работа освен миене на прозорци, Чиний и пране. Имам две сестри и три братя, майка ми има и тя три братя, ама са били седем преди да омрат от смърт в морето. Сестрите ми имат саответно три и едно дете ама Хегемония е женена едва от една година и затова Такаче сигурно и аз ще имам много деца. Асъм много Романтична и искам бъдещия ми Мъж и той да бъде много  Романтичен. да ми копува цветя, и да ми ги подарява пред други хора. Сигурна съм, че ще успеете, да ми намерите, такъв мъж мисляче не съм много придирчива.
Изкрено ваша
Амнистия Триперлинска“
- Е, скъпа Амнистия, - промърмори Елинор като свърши с четенето и потопи перото в мастилницата, - да видим какво можем да направим за теб.

Тръгнаха да го изпровождат, но не през главния ход на НУ. Явно този отдел се помещаваше в отделно крило със собствен ход. Такива детайли обикновено интересуваха Идомар, но не и този път. Жаждата за чашка клачианско кафе вече го "изпиваше" отвътре. Някъде почти на изхода краката му се запънаха от самосебе си. Той погледна вървящия до него, очилат магьосник:
- Ужасно нахалствам, но съм в безизходица. Намирам се на една вселена от вкъщи, нямам джобни и се нуждая от няколко глътки клачианско, сорт "червена пустиня".
Пестес видя отчаяното изражение на неволния си гост и се размекна. Намести очилата на носа си:
- Не знам дали имаме такова... клачианското кафе е много силно, колегите рядко си го позволяват. А и никой не го харесва особено, отвратително е на вкус. Но ще видя какво мога да направя.
Идомар усети как устата му пресъхва:
- Повярвай те ми, нуждая се именно от такова. - опита се да съчетае настойчивост и добър тон - Имах неблагоразумието да привикна към този сорт.
Магът направи крива физиономия, изразяваща: "съгласих се на малка услуга и сега претенциите нямат край". Но все пак извади отнакъде звънче и повика неугледно слугинче. То доприпка и домакинът го прати да донесе нужното.

*  *  *

Пет минути по-късно му дадоха нужното. Изпи го на малки глътки - дори за него беше опасно наведнъж. Все пак първите беззвучни сръбвания се оказаха почти припрени. С усилие на волята овладя лекото, почти наркоманско потрепване на пръстите.
Допи си и остави чашата в ръцете на ококореното слугинче. Изуменото същество откровено зяпаше главата му и чакаше да види взривяването й. Колкото до магьосник Пестест, той очевидно скучаеше и просто чакаше да разкара натрапчивия си гостенин.
Идомар блажено примижа и въздъхна с облекчение. Едва сега си позволи истинско смущение:
- Време е да ви оставя на работата Ви. Ако съм Ви притеснил или досадил, бъдете добър да ми простите.
С тези думи се обърна и напусна местния НУ.

*  *  *

Озова се на улица "Прасковен сладкиш", в близост до повечето маловажни гилдии. От близо се носеше мирис на кръв - гилдията на касапите вонеше почти от упор. Сградата на комарджиите допълваше изтънчения аромат с миазмите на тютюн, алкохол, пот, мръсотия и... то се знае, на кръв*.
Като цяло представляваха места, които убиецът винаги е възприемал като част от ловната си територия. Фактът, че ги забелязва по нов начин, подсказваше колко е отчаян... и далеч от вкъщи. Всъщност се намираше на кръстопът.
Буквално...
"Ами ако..." - безумната догадка се появи и умря.
"Ами ако... се пробвам в Сенките. Там бих могъл... да работя без правила... Без малкото правила, които ми налага Гилдията на Убийците?"
"Не... няма правила... но липсват истински мишени."
Стисна зъби и юмруци.
Наистина се намираше на кръстопът. В миналото му дремеха спомени за трудни години. Например, след смъртта на баща му. Когато чичо му се грижеше за него, за сестрите му и... за майка му. За красивата, млада вдовица на баща му. Не че после в Училището към Гилдията си изкарваше супер. Винаги имаше трудни сесии, гадни учители, гадни съквартиранти. Да не говорим за онези състуденти, които му завиждаха за успеха. И то до смърт (буквално).
И въпреки това, сега се намираше в уникално положение.
За пръв път оставаше без пари.
Ама наистина без пари.
И познати...

*  * *

Стоеше и наблюдаваше потока от хора по улицата. Несъзнателно, по навик претегляше всички наоколо като потенциални противници, клиенти и жертви. По улицата се раминаваха карети, файтони, тук-таме по някой "тролей". Навсякъде имаше забързани "хора" - човеци, джуджета, тролове и всякаква гмеж заета с работа или правене на пари.
Пари... винаги досега разполагаше с тях. Имаше, колкото му трябват.
Но сега нямаше...
И... колко неприятно. Колко отвратително, срамно, гнусно неприятно...
Налагаше му се да вземе заем.
Но имаше само двама познати в... в тукашното Тук.

* * *

Единият му "познат" представляваше треперещ, склонен към алкохола дебеланко. Практически напълно непознат, който е купил къщата от местния Идомар. Идеята за втора среща с него изглеждаше... прекалено отчаяна за сега. Оставаше да потърси помощ от тукашния еквивалент на Хъмфри.
"Това е дори по-отчаяна идея от първата" - изръмжа мислено убиецът. Дори обмисли още веднъж идеята да си опита щастието в Сенките. Знаеше, че ще оцелее там, независимо от трудностите. Но... що за мечта... да властваш над плъховете.
Изпуфтя досадено и отлепи рамо от стената, която подпираше досега.
Пет минути по-късно се озова пред входната врата на Хъмфри.
Където, за негово изумление, отказаха да го пуснат.

* * *

Слугата го попита отново по каква работа търси младия господар. Идомар ав Солг су Саро присви очи, принуден да признае съществуването на двукракото недоразумение пред себе си.
- Търся г-н Хъмфри. Тук ли е?
- А Вие сте?
- Ще отговоря на този въпрос, когато ми го зададе иконома на дома.
Човечеца отсреща примига объркано. Ноздрите на убиеца потрепнаха:
- Можеш ли да тичаш с тия къси крака?
- Да.... сър.
- Тогава изтичай и доведи иконома... - онзи се поколеба и ноздрите на Идомар потрепнаха отново - Все още съм учтив с теб, нали? Няма да е за дълго...
- Ами... добре. - онзи хлопна вратата под носа на убиеца и стъпките му заглъхнаха навърте. След по малко от три минути на вратата се показа иконома. Опита се да изгледа нахалника отвисоко и презрително. Идомар придоби онзи специфичен израз, който имат благопристойните хора в неблагопристойна ситуация. Икономът продължи да го гледа. Скулите на су Саро подскочиха:
- Знам много добре как изглеждам. Ненужно е да ми го натяквате.
В отговор Икономът го изгледа още по-неодобрително:
- Младият господар не е в положение на посреща гости.
Идо въздъхна навътре през зъбите, при съвсем леко открехнати устни. Втренчи се през челото на дразнителя. Това не подейства:
- Ако желаете,- натърти икономът -  може да му оставите съобщение.
- Искам - много тихо и гневно процеди Идомар - Да си закарате ливреята до стаята му. Предайте му, че го търси близък приятел на господин Идомир.
В отговор ноздрите на иконома СЪЩО потрепнаха. Не - разшириха се - издуха се като на блатен дракон преди кихавица.
- Ще изпълня молбата ВИ, но не гарантирам, че господин Мелоу ще ви приеме. МОЛЯ, изчакайте тук.

* * *

Тонът на високопоставения слуга звучеше почти снизходително. Сякаш отстъпваше пред домогванията на наглия и непоканен гост единствено заради добрината на сърцето си. Обаче за всеки случай покани су Саро във вестибюла и неохотно му посочи най-близкото (до вратата) канапе. После наистина му обърна гръб и зачезна из дебрите на огромната къща.
Колкото до Идомар, той блажено се отпусна в мекия фотьол и се отдаде на блажено нищоправене. Опита да си представи, че е задрямал край огнището котарак. А Лейди Удача* го подминава като разсеяна домакиня, която не забелязва, че е легнал върху пантофите й.
Щастието му беше половинчато и краткотрайно. След има-няма две минути, на външната врата се позвъни. Явно слугите си имаха друга работа и никой не отвори. Може и да осъзнаваха горчивия опит, донесен им с отварянето на самия Идомар.
Онзи отвън се оказа настойчив. Прозвъни отново, отново и отново.
В неравномерен, някак капризен ритъм.
Идомар въздъхна през зъби.

* * *

На седмото позвъняване от някъде дотърча задъхано слугинче. Погледна намръщения Идомар, направи му несръчен реверанс и се изстреля към вратата. Частица от секундата по-късно, в антрето нахлу - в цялата си розова прелест - госпожица Лукреция ван дер Пинк.
- О, Томасина - изчуролика тя и прегърна шашардисаното слугинче. То, горкото, успя само да се смути още повече:
- Здравейте, госпожице. - успя да смутолеви то, но вятърничавата красавица вече я подминаваше.
- А този непознат господин - тя се усмихна престорено срамежливо на Идомар - Няма ли да ми го представиш?
Слугинчето му хвърли поглед, в който се четеше зов за помощ. Междувременно младата дама й връчи връхната си дреха и се самопокани във вестибюла.
Идо напсува на ум Лейди Удача и се изправи. Кимна леко:
- Идомар ав Солг су Саро. - после върна учтивостта, макар че знаеше името й - А вие, прелестна госпожице, как се казвате?
Тя направи изискан, едва загатнат намек за реверанс:
- Лукреция ван дер Пинк.
- Очарован. - пое протегнатата й ръка и се приведе, докосвайки с устни опакото на дланта й.
- Неее, аз съм очарооована! Какво екзотично име имате, толкова загадъчно.
- Нищо не е толкова загадъчно, колкото усмивката Ви, госпожице Пинк.
Тя едва не се изкиска като момиченце заради комплимента, но външно запази достойнство. Разтвори ветрилцето си и си помаха - уж за разхлаждане. В същия неравен и някак капризен ритъм, с който бе натискала проклетия звънец.
- Е, Вие сигурно сте приятел на Хъмфри. Неговите приятели до един са изтънчени джентълмени!!!
- Познат съм на Идомир. - обясни попитаният - Но идвам от далеч и не съм в течение на последните новини.
- Хм. - тя вирна брадичка, несъзнателно оголвайки дългото си, бяло вратле - Томасина, ти нямаш ли други задължения?
Вместо отговор слугинчето направи дълбок, малко смешен реверанс и изчезна като с магическа пръчка.
Идомар усети "накъде духа вятърът" и усили "натиска":
- Осведомена и умна дама като вас би ми помогнала да се ориентирам в градския живот.
Ветрилцето изпърха почти със скоростта на миглите й:
- О, наистина сте ОЧАРОВАТЕЛЕН! Но аз - тя направи умолителна муцунка - не зная нищо за нищо...
- Изненадвате ме. Как успявате да съчетаете ум и красота като вашата с искрена скромност. Аз... наистина съм смутен!
На ум си помисли: "Ако този разговор продължи още пет минути, ще получа необратими мозъчни увреждания".
- Ласкател! - на нежното й лице се мярна нещо, подозрително напомнящо искрена усмивка. Изглеждаше странно на фона на досегашните заучени, прекалено съвършени и отработени изражения. Идомар изпадна в културен шок - под маската на превзетата госпожица се криеше момиче, притежаващо истински чар.
- Не би било пристойно за една млада дама да се меси в мъжките разговори - тонът й подсказваше, че е прекрасно осведомена и за тази част от тайните на светския живот - а Вас несъмнено това ви интересува.
- Проставихте ме на място, лейди Ван дер Пинк.
Тя щастливо притвори очи:
- Продължавате да ме ласкаете, господин Саро. - кокетно го хвана под ръка и го изгледа с големите си, внимателно гримирани очи. Той разбра намека и я поведе навътре в къщата. Вътрешно се отказа да псува каквото и да било - Вселената, Съдбата и Лейди Удача явно се забавляваха за негова сметка.
До него девойката извиси нежното си гласче, докарвайки неочаквано мелодичен и същевременно заповеден тон:
- Уилсън, няма ли да ни предложиш сандвичи и чай?
Повиканият се появи след по-малко от минута.
Оказа се, че Уилсън е иконома..

* * *

Икономът им сервира плато със сандвичи и ги помоли да изчакат за топлите напитки. Стори го с толкова безизразно изражение, че всъщост лицето му изразяваше абсолютна екзестенциална мъка. Идомар едва не се разсмя, но капризното и красиво създание до него нацупи устнички:
- Голям досадник е този Уилсън! - сподели момичето със съзаклятнически тон - точно толкова премерен по сила, че обектът на коментара да я чуе на границата на слуха си.
- Чак пък голям? - възрази несмело су Саро
- Винаги е един такъв сериозен - тя успя да се облегне в дълбокото капане, запазвайки образцовата си, леко изпъчена стойка. Факт, сам по себе си достоен за уважение.
- Това му е работата, милостива госпожице.
- Да, предполагам сте прав... А, ето го и чаят. - девойката кимна благосклонно на Уилсън и се пресегна към чашката си с прекалено изящно, очевидно отработено движение. Идомар мислено изсумтя и я заслепи с усмивката си, която използваше при разговор с малки деца, идиоти и клиенти. Опита да я предразположи към споделяне на клюки. Но откри, че е по-лесно да измъкне предплата от Сто Латски скъперник, отколкото полезна информация от уж вятърничавата Лукреция. Не че му отказваше директно - просто успяваше да се откланя непрекъснато към странични и маловажни теми. Приличаше на онези рибки, които помнят три секунди... но това странно контрастираше със способността й да задава едни и същи въпроси с различни думи.

"Мразя я." - изръмжа мислено Идомар, докато печелеше време чрез отпиване на дълга глътка чай. Момичето му беше задало въпрос и сега чакаше с големи, детски големи и невинни очи. И с търпението на анаконда - той рано или късно щеше да преглътне.

"Дори не мога да разбера дали е отчайващо тъпа или всъщност е по-умна от мен."  - отлепи чашата от устните си и тя цялата просия. Все едно й беше подарил диамант.

- Хайде! Отговорете ми дееее!
- Мелодията на гласа Ви и вашата красота ме оглупяват. - реши да заложи на мъничко наглост - Забравих въпроса Ви.
- Ах, Вие... непоносим... такъв -  девойката успя да изрази едновременно огорчение и усмивка. Прииска му се да й размаже лицето, затова само се ухили самодоволно. Не че това помагаше стратегически. Тази беше по-любопитна и от него:
- Значи... сте дошъл от далеч, за да видите Хъмфри? Е, колко жалко...
Той не каза нищо и тя се пресегна артистично. Взе един сандвич с два пръсти и изискано отхапа троха от него.
- Защо пък да е жалко?
- Милият ми Хъмфри не посреща никого в момента. Аз въпреки това идвам всеки ден и настоявам да се срещнем... Ама Вие нищо не ядете!!!
- Простете липсата ми на апетит. - мозъкът му си взе болнични и остави обноските да се оправят сами - Но причината сте Вие. Красотата Ви ме разсейва.
Младата жена този път не издържа и се изкиска самодоволно. Престорено обидено го удари по коляното с ветрилцето си.
- Ех, ама сте грубиян. - пак се изкикоти - Бива ли така безсрамно да флиртувате с годеницата на ваш приятел?
- Но аз не флиртувам! - въздъхна престорено съкрушено Идомар - Не съм достатъчно млад и красив, за да флиртувам с вас, прекрасна госпожице. Само Химфри е достатъчно...
Мозъкът му се включи в умопомрачителния, тоест светски разговор - " Тя току-що ми каза нещо важно.... момент, нещо за Хъмфри?"
*  *  *

Трябваше му още частица от секундата, за да се усети:
- Всъщност…  какво му има?

- О, вината е изцяло моя!
Усмивката на Лукреция посърна и тя си надяна едно от отрепетираните страдалчески изражения, които всяка млада дама има в репертоара си.
- Как може невинно създание като вас да е виновна. - Идомар наистина се запита дали е възможно. Трябваше да е много, много по-умна от двойничката си в неговата Вселена, за да отговаря на изискванията за наказателна или морална вменяемост.

„Все пак не познавам това момиче.” – призна си той -  „Може пък да е много, много по-умна от двойничката си в моята вселена”
В следващата секунда тя разби илюзиите му:
- Веднъж, когато се разхождахме из аптекарските градини, зърнах лейтенант Кожодеров. Сигурно сте срещали лейтенант Кожодеров, толкова е ГАЛАНТЕН!!!
- Нямал съм честта! – призна с искрено удоволствие су Саро.
- О, трябва непременнно да Ви запозная. Както сторих и с милия ми  Хъмфри.
- А после какво стана? – неприятно усещане присви стомаха му.
- Двамата останаха възхитени един от друг. Сигурна съм! А вечерта споменах на Хъмфри,  че лейтенант Кожодеров е умопомрачително галантен със своя ОЧАРОВАТЕЛЕН мустак. И колко хубаво би било, ако всички мъже имаха такива мустаци.
- Да, разбирам напълно. – примирено отвърна су Саро. Наистина разбираше…
- Миличкият ми Хъмфри, от желание да ми угоди, реши да си пусне и той. Естествено, не може да си позволи да излезе пред хора, преди мустакът му да е съвършено готов. Не би било редно!!!
- Категорично. – вяло се съгласи Идомар.
-  Но вече мина почти месец! – развълнувано запърха с ветрилцето си.
- Това е много време - призна Идо. И вътрешно си отдъхна. Поне не бяха замесени саби и засегнато мъжко честолюбие.
- Всъщност, започва да става отегчително. Вие, господин Су Саро, сте джентълмен, може би знаете колко време отнема пускането на мустак?
- Никаква идея, прелестна госпожице. - усмихна й се очаровано, понеже наистина беше прелестна. Поне в моментите, когато захвърляше готовите маски и на лицето й се изписваха истински чувства.
"Тя е по-умна и жива, отколкото дава вид. Е, не е трудно да е по-умна и жива от образа на безмозъчна кукла която..."
- Ех, вие си играете с мен. - усмихна й се искрено, като момче пред сладкарница - Не мога да повярвам, че НАИСТИНА не сте успяла да го хванете насаме... но пък, той наистина е упорит до безобразие.
Тя понечи да отвърне подобаващо, но внезапно устата й потрепери. Очите й се напълниха със сълзи и тя подсмръкна с навеждане на главата. За бога, тя дори се ПРЕГЪРБИ…
- Ама вие…
- Не, нещо, нещо! – тя се усмихна измъчено и неочаквано се извини – Простете ми, понякога съм твърде емоционална.

„Ако и това е актьорска игра, заслужава уважение само заради таланта.”
*  *  *

От друга страна, момичето можеше и наистина да страда. Нямаше да навреди, ако се застъпи за нея.
- Мила госпожице, сърцето ми се къса, като Ви гледам – благородническия му език отново премина на самоуправление-  Ако наистина Ви измъчва толкова безобразно, ще му налея ум в главата.
- Наистина ли бихте го направили?!? О!!! – тя направо изписка от радост. А той можеше да се закълне, че блясъкът и радостта в очите й са неподправени.
- Разбира се. Как може да измъчва момиче като вас!?
- Толкова би било мило от Ваша страна!
- Обещавам
Лукреция изглеждаше готова да му се хвърли на врата, хълцаща от рев и благодарност.  Но накрая само се усмихна щастливо и прибра ветрилцето си в чанта, по-малка от самото пособие. Позволи си да докосне Идомар по лакътя:
- Убедена съм, че с Вас ще станем много добри приятели! – гласът й прозвуча топло и приятелски, с почти съзаклятнически тон - Колко хубаво от страна на Хъмфри, да дружи с такива галантни господа! От сега нататък, ще ме наричате Лукреция, а аз Вас - Идомар!
- Приемам с благодарност

* * *

Побъриха си още известно време, отпивайки спорадично от чаените си чаши. Разговорът направи плавен завой през темата за големината на мъжките яки в Сто Лат, набързо мина през въ проса за по-незначителните клюки и се върна върху личността на Хъмфри. Идомар реши, че е настъпил моментът:
- Госпожице, сърцето ми се къса, като Ви гледам така натъжена. Има ли какъвто и да е начин, чрез който да стигна до общия ни приятел.  Мисля, че ако разбере колко сте самотна без него, ще се трогне.
- Може и да има начин... О, но не би било редно! – още докато го казваше, тя взе звънчето от подвижната масичка с чая. Залюля го и след миг икономът се появи, лъчезарен като буреносен облак.
- Уилсън! – мелодичното й гласче не ставаше за раздаване на заповеди и крайният ефект беше повече от комичен.  Су Саро една не се засмя, но видя потъмнялото лице на иконома.
- Да, госпожице – високопоставеният слуга сигурно искаше да е на мястото на последния чистач в тоалетните.
- Уилсън, искам да изприпкаш тутакси при господин Мелоу и да му предадеш много важно съобщение от мен.
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че съм безкрайно разстроена от неговото поведение!
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че съм съгласна да чакам колкото е нужно... - наклони глава умислено  - или поне до следващата сряда. Но съм огорчена, че отказва да посрещне свой добър приятел. Този галантен господин до мен, който е пътувал много, много мили, за да се види с него!
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че ако не приеме господин Су Саро на минутата, повече няма да му проговоря!
- Да, госпожице, - отвърна Уилсън и отиде да предаде съобщението
Щом видяха гърба на ливреята му, Лукреция се изправи и приглади розовите дипли на роклята си
- А сега аз трябва да си тръгвам.
Подаде на ИДомар облечената си в розова ръкавичка длан.
- Трябва тутакси да се прибера и да напиша за нашата вълнуваща среща в дневника си.

"Всъщност наистина е очарователна" - призна си неохотно Идо. И отново целуна ръката й с точно премерена доза галантност и вежливост:
- Мила госпожице дер Пинк, непременно трябва да се видим отново!
Тя се усмихна… почти срамежливо. После разлюля малкото звънче. Трябваше да й се признае – имаше стопроцентова благородническа кръв. Някак докара доловима разлика в силата и ритъма на разклащането . В резултат вместо вбесения иконом, дрънкането докара смутеното слугинче:
- Томасина, изпрати ме до входната врата! Довиждане, господин Су Саро!
- Довиждане и на вас, прелесна госпожице.
Проследи я с поглед  как си тръгва, а скоро след това се появи икономът. Изглеждаше екзистенциално огорчен от Вселената, живота и всичко останало.
- Господин Мелоу ще Ви приеме, - съобщи той с равен глас
- Благодаря за съдействието. - Идо осъзна, че няма обичайната монета, давана в подобни случаи.
- Бъдете сигурен, че при първа възможност ще поправя мнението Ви за мен.
Не му оставаше друго освен да стане и последва иконома по стълбите.

*  *  *

------------------

* Е, не точно на кръв. А на онзи слаб, фин аромат, който остава след дълго и старателно чистене на петното върху килима. Точно преди да дойдат ченгетата.

* Лейди Удача, госпожа Сполука, Дамата със Зелените Очи... има много имена и всичките трябва да се произнасят наум... и тихо. Тихо дори в собствения ти мозък.
Или пък обратно - дръзко и безумно да я споменаваш в песен: http://vbox7.com/play:930e852a