Оblivionem

Чувството беше за празнота. Огромна и безвъзвратна липса, съпроводена с усещане за несигурност. Не че във Вестника имаше празно поле, всъщност си беше съвсем нормален Вестник. Участък от улица Паустус ще бъде затворена в събота. 40 инцидента с товарни каруци по пътя Сто Лат – Псевдополис за седмица. Изгоря покривът на „Слънчев приют за болни дракони”. Нищо необичайно. Нищо тревожно. И това бе най-тревожното.
Преди седмица Елинор се улови, че редовно проверява „Анкх-Морпоркски Вести” с очакването да види нещо, което не беше там. От това, че не знаеше какво търси, положението никак не се подобряваше. Елинор захвърли вестника и нервно закрачи из стаята си. Жилищата на госпожа Кейк изглеждаха трогателно маломерни за окото на обикновения гостенин, но особеното морфично поле, което се завихряше около повечето и наематели, променяше законите на пространствения континуум по особен начин. Така всъщност мястото, което изглеждаше изтормозено до смърт за да поеме тясно легло и още по-тясно рафтче, криеше удобен тристаен апартамент, към жилищните стаи на който бяха прибавени отделна баня, оръжейна и тераса с изглед към покривите на няколко високи дворцови кули.
На вратата се почука. Елинор хвърли светкавичен поглед към обстановката, в която ненадейният посетител щеше да я намери. Повечето и оръжия бяха винаги добре скрити, но когато си беше вкъщи обикновено се занимаваше с някоя от скъпите си играчки. Впечатлението, което неща като стрелоножа оставяха върху незапознатите не беше еднозначно и тъй като нямаше начин да провери бързо кой стои пред врата, Елинор просто сбута оръжието под възглавницата си и дръпна завивките. Огледа за последне път стаята, одобри крайно невзрачният и неподозрителен вид, който увяхналото цвете в ъгъла създаваше и подвикна:
- Влезте!
Вратата се открехна и в процепа се показа гладко избръснато лице. Е, поне си личеше опит да бъде гладко избръснато. В най-общи линии. Тук-таме.
- Писмо за Вас, мис Залозин, - учтиво оповести Людмила. Нещо в тонът и подсказваше, че не е нейна работа да разнася личната кореспонденция на отседналите в пансиона, но този път бе склонна да направи изключение.
- Благодаря ти, Людмила, - Елинор пое писмото и подхвърли: - Как е новата пила за нокти? Найджъл Мекорък ме увери, че е приготвил стоманата с двойно повече закаляване, като за специален клиент.
От долния етаж се разнесе протяжен вопъл, изпълнен с ужас и отчаяние. През първата седмица Елинор неминуемо се стряскаше, но после свикна. Господин Кротък се будеше всяка сутрин, точно по часовник, в осем без три, без никаква представа кой е, къде е и как е попаднал там. Понякога го чуваше как се щура паникьосано из стаята, но към осем и четири се съвземаше и слизаше за чаша чай, спретнат като чиновник. Елинор не знаеше какво го бе сполетяло, че да се буди с вик всяка сутрин, но така и не попита.
Людмила подбели очи.
- По-добре да слизам, ще иска чай и препечени филийки, а мама каза, че ще я потърсят и ще забрави чайника да изври.
Ясновидството на госпожа Кейк спестяваше на домакинството множество дребни битвои злополуки. Затова пък не спестяваше на дъщеря и тичането насам-натам да ги предотврати.
След като остана отново сама Елинор внимателно огледа плика. Когато ненадейно си пукнал от мъчително отравяне по време на задача, свръхпараноичното любопитство към нови предмети се превръща в проява на здрав разум. Разбира се, здравият разум забравяше да отбележи, че вече си пукнал от мъчително отравяне и едва ли има какво толкова страшно да ти се случи. Но никога не се знаеше.
На плика беше изписано само "Елинор Вдигни-Залозин", без да се уточнява дали е от или за съответната особа. Подобни мистериозни послания обикновено създаваха доста главоболия в Пощата. Но липсата на адрес и марка, както и фактът, че все пак го бе получила, наведе Елинор на мисълта, че човекът не си е правил труда да го пусне по регламентираните канали. Пликът от своя страна беше съвсем обикновен, вероятно купен от Пощата, мастилото също беше подозрително обикновено, а почеркът на изпращача, доколкото Елинор успя да прецени, беше мъжки, четлив и уверен. След като внимателно подуши плика установи, че вътре няма да открие скъпарска напомадена хартия с герб. Нито някоя от познатите и отрови. Миризмата по-скоро навяваше мисълта за изпражнения след дъжд, но вероятно се дължеше на сблъсъкът на писмото с Анкх-Морпоркската действителност.
Елинор отвори плика. Съдържанието на писмото гласеше следното:

"Мистър Х. кани мис Вдигни-Залозин на обяд, с желание да обсъди предложение от професионален характер.
Le Goulasch Peu*, 12.00
Х."

Елинор прочете бележката още два пъти за да се увери, че не е разбрала съдържанието погрешно. Нова поръчка! Тъкмо беше започнала да се опасява, че смъртта може да се окаже доста по-сериозна пречка пред плановете и, отколкото беше склонна да признае непосредствено сред погребението. Поканата беше леко подозрителна, но Елинор реши че нищо не пречи първо да се срещне с потенциалния клиент, а ако достигнат до споразумение да регистрира поръчката в глидията малко по-късно. Евентуално.

------------------------------
*за подобни названия и изрази използвам преводача на Гугъл. Вероятно на някой френскоговорящ ще му се прииска да се хвърли през балкона при срещата с подобен израз, но все пак това е Света на Диска - не е важно да е правилно, а да звучи "чужбинско"

Елинор се приготви за срещата без да бърза. Разкрасяващите (или в нейния случай - прикриващи) процедури отнемаха доста време и внимание, но тя имаше цяла сутрин на разположение. В крайна сметка лицето в огледалото придоби доста задоволителен вид. Само да можеше да направи нещо и за миризмата... Бе опитвала какви ли не помади и парфюми, но всички те като че ли подчертаваха специфичния аромат на гнило и нечистоплътно, с лек намек за рохка пръст. Като че ли казваха "Имам какво да крия!" и насочваха вниманието на околните точно към това, което най-много искаше да скрие.
Елинор обходи с поглед безчетните стъкленици, шишенца и бурканчета и накрая се спря на "L'herbe d'été". Чудесно. Вече не миришеше на труп. Миришеше на труп, скрит в купа прясно окосена трева. Все пак беше някакво подобрение.
Замисли се какво може да и потрябва. След кратко умуване взе два книжала, омота тънкото катераческо въже със сгъваемата кука около кръста си, наметна отгоре пончото си и тръгна. След минутка се върна, взе широкополата си шапка от закачалката и отново излезе, след като прилежно заключи след себе си.
Елинор беше ходила няколко пъти в Le Goulasch Peu, макар и тежкарската му обстановка да не се класираше в списъка и на любими места. Заведението се намираше в хубав квартал с платежоспособни клиенти, които избягваха тълпите и проявяваха само сдържана любезност към добре облечените в пончо, шапка и ботуши минувачи.
На вратата на ресторанта портиерът, с нос като отварачка за буркани я попита дали има запазена маса.
- Очакват ме, - отвърна Елинор и показа поканата.
- Оттук, моля.
Заведоха я в закътано сепаре, подадоха и меню и я попитаха дали ще иска нещо за пиене, докато чака джентълмена да пристигне. Елинор си поръча чаша от най-хубавото вино на ресторанта. Обичайните опиати вече не и действаха, но беше проява на добри маниери да си поръча нещо изискано когато беше по скъпарските места. Беше чувала печалната история на една анкх-морпоркска дама от висшето общество, чието име вече се губеше, но която се беше осмелила да седне в Le Goulasch Peu и дръзко да си поръча единствено чаша вода. Пет минути по-късно вече била изхвърлена на улицата от двама яки портиери, въпреки че била редовен клиент и имала половин дузина коронки на родовия си герб.
Елинор също усещаше как погледите на персонала прогарят гърба и, но с невъзмутимост грижливо култивирана и наторявана от поколения Вдигни-Залозини, тя ги парираше с презрително пренебрежение. Седна с лице към вратата и даде вид че оправя шапката си, която всъщност нямаше намерение да сваля. В нейния случай това не беше полезен стар навик, защото приживе не беше имала време да формира такъв. Просто се опитваше да докаже на себе си, че все още може да подхожда с професионална нагласа към нещата дори след смъртта си.
В това време и донесоха виното и я оставиха да изчака на спокойствие тайнственият господин Х. Елинор можеше да вижда какво става навън без да дава възможност на минувачите да постигнат същото.Това, което видя през остъклената врата, беше млад, пухкав мъж, който пристигна в свински тръс и спря за няколко секунди пред вратата, за да си поеме дъх. После приглади напомадената си коса и влезе, като се опитваше да приложи уверената-походка-на-човек- който-е-закъснял-съвсем-съзнателно-и-в-никакъв-случай-не-е-тичал, но лицето му все още беше зачервено и потно.

Новият гост размени няколко думи с пиколото и се насочи към масата на Елинор.
- А, мис Вдигни-Залозин! - предполагаемият Мистър Х. се усмихна, според него обезоръжаващо, и протегна ръка към Елинор.
Крехката и надежда, че това няма да е клиентът беше безмилостно прегазена от свойското представяне на новодошлия. Елинор леко се повдигна от стола си и подаде за делово ръкостискане облечената си в ръкавица ръка.
- Moжете да ме наричате Мистър Хикс. Или само Хикс... - личеше си, че е притеснен. Явно беше, че за първи път се среща с убиец по работа и се опитваше да създаде мистериозна, конспираторска атмосфера, но някак не му се получаваше. При споменаването на "Мистър Хикс или само Хикс" стоящият в очакване келнер едва забележимо присви устни, сякаш се опитваше да не се разсмее.
Новодошлият се настани на стола си, с лице към Елинор и припряно си поръча портвайн.
- За мен е удоволствие, мистър Хикс, - Елинор кимна към масата. - С какво мога да ви бъда полезна?
- Нека изчакаме поръчката? Не би било желателно да ни прекъсват...
Елинор кимна.
- Разбира се, дискретността преди всичко. Бихте ли желали да ми препоръчате подходящо сирене за това вино?
- О... ами... - младежът се зарови в менюто и след секунда обяви:
- Ланкърското синьо вероятно би вървяло добре...
- Една чиния ланкърско синьо тогава, - благосклонно кимна Елинор.
- Чухте дамата?
Келнерът кимна и се изпари с едно "Да сър, Мистър Хикс, веднага сър".
Сиренето, което им донесоха само след няколко мига... вонеше. Както само ланкърското домашно сирене може да вони: с изключително скъпа воня, за тези, които можеха да си го позволят. Тези, които не можеха, вероятно го ядяха на буци с дебели комати хляб, докато наглеждаха овцете по баира.
Мистър Хикс започна да се поти още повече, поглеждайки крадешком как Елинор ще реагира на плътната воня, струваща осем долара за сто грама. Очевидно по въпросите за виното и сиренето беше точно толкова девствен, колкото и по въпросите за наемните убийства, а Елинор проследи с известно задоволство ефекта, които миризмата на сирене оказа върху събеседника и. Една от добрите страни на това да си зомби беше, че за собствения нос миризмите на всички неща вече придобиваха друга значимост.
Елинор изискано отпи от кристалната чаша, после бодна едно парче сирене и го поднесе към устните си. Едва доловим кисел глас в задната част на съзнанието и настояваше да престане, ако не иска да прогони първият си и единствен клиент след ужасно мъчителния период на бездействие след инцидента.
- Мис Залозин, - събра най-после смелост Мистър Хикс, - нека преминем по същество.

- Разбира се, - кимна тя. - Всички ние сме заети хора.
- Обърнах се към вас, защото имаме нужда да... тоест аз искам от Вас да загробите, - той проточи последната дума и намигна съзаклятнически на Елинор, - един човек. Вече обсъдихме въпроса с доктор Дауни и той високо Ви препоръча.
- О! - възкликна Елинор и замълча. Тази препоръка определено беше неочаквана. Особено като се имат предвид пътеките, които беше протъркала в Гилдията, опитвайки безуспешно да поднови лиценза си.
Мистър Хикс като че ли се поотпусна.
- Не би трябвало да е много сложна задача, но е от изключителна важност да... изпълните поръчката до края на деня. Ето... - той измъкна от вътрешния си джоб намачкана иконография. На нея беше изобразен възрастен мъж, гледащ твърдо някъде в далечината зад невидимия иконографист и апарата му. Очевидно бе поръчков портрет, от тези, които обикновено красяха нощните шкафчета.
- Разбира се, - продължи Мистър Хикс, - иконографията е направена преди известно време, човекът малко се е... попроменил. Но все пак не би трябвало да имате проблем с разпознаването му.
- В Анкх ли живее? - попита Елинор като разгледа иконографията и се опита да си представи как ли времето се е отразило на мъжа от портрета.
- Всъщност... в Морпорк. Мисля. Обикновено го изгубваме някъде сред битпазара, но подозирам, че живее на Скрежната улица. Много е... параноичен.
Елинор се опита да прикрие блясъка в очите си. Параноичните клиенти бяха трудни мишени, чиято лудост пропорционално се отразяваше в цената на поръчката.
- "Ние го изгубваме"? Искате да кажете, че има и други заинтересовани страни?
Младежът пребледня и се изпружи като дъска.
- Това не Ви засяга, мис Залозин. Забравете какво казах.
- Разбира се, не бих си и помислила да искам подробности за предполагаемия, но напълно непотвърден и субективен страничен интерес към задачата, - побърза да вметне Елинор. - Любопитството ми е свързано единствено с ефекта, който действията на несъществуващата трета страна е предизвикала или би предизвикала върху целта. Нали разбирате, дори кучето да не успее да скъса панталона ви, след първата среща с него винаги се оглеждате за камъни. Това прави задачата на следващото куче малко по-сложна, - додаде тя. - Макар и със сигурност не неизпълнима.
- Аз не... - Хикс се опита да срещне погледа на Елинор, но нервно отклони очи. - Ако намеквате за нещастната злополука, довела до сегашното ви състояние - не би трябвало да се притеснявате. Задачата Ви е съвсем проста. Целта ви обикновено виси в заведение, познато като Кърпеният барабан докъм десет и половина. От Вас се иска да го проследите до дома му и да... изпълните поръчката. Намесата на, както се изразихте, трети страни, не се очаква.
Елинор все още не можеше да убива с поглед, но знаеше, че е съвсем близо до откриването на начин да го прави. "Всъшност намеквам, че вие, тъпаци, сте подплашили пилето с нескопосаното си следене и сега той сигурно се разхожда въоръжен до зъби и готов да вдигне врява до небесата всеки път когато някой му каже "здрасти", помисли си ядно тя, но на глас любезно възрази:
- Всъщност нямах предвид инцидента, скъпи господин Хикс, просто се опитвах да предположа какви мерки трябва да взема, за да изпълня задачата ви. Какви други сведения бихте могли да ми дадете за човека от иконографията?
- Живее сам, доколкото ни... ми е известно. Вечер ходи в Барабана. После се прибира вкъщи. Това е всичко, което трябва да знаете. Заплащането е $800 000, половината изплащаме на Гилдията, другата половина - директно на Вас, - младежът очевидно започваше да губи почва под краката си. Това го караше да се прави на твърд и непреклонен, но Елинор усети, че гласът му започва да трепери.
- Разбира се, само ако изпълните поръчката най-късно до утре по изгрев. В противен случай няма да получите и стотинка, а доктор Дауни ще бъде много... разочарован.
- О? - Заплахата щеше да я развесели, ако Хикс не беше направил грешката да спомене сумата за наградата. Осемстотинте хиляди изведнъж бяха превърнали поръчката от примамлива, разлистена в розови клонки възможност, в нажежена до червено тоалетна чиния. - И ще ми кажете ли как се казва господинът, който трябва да бъде хм, загробен?

- Ами... - бродерията на покривката изведнъж стана обект на вниманието на Хикс. - Джон... Смит, - отвърна той, без да поглежда Елинор в очите.
- А-ха. - Елинор повъртя вилицата в ръка и внимателно размести парченцата сирене в чинията. - Да предполоим - само да предположим - че се заема със задачата. Как точно възнамерявате да ми платите? Това са доста пари и те не могат да бъдат скрити лесно.
- С куриер, - младежът като че ли се поуспокои. - Както получихте бележката ми.
- В каква валута?
- Каквато пожелаете.
- Искате да кажете, че за една нощ можете да съберете равностойността на осемстотин хиляди анкх-морпоркски долара в каквато и да е валута и утре да ми я представите?
- Парите не са проблем. Освен това Вие получавате само половината от сумата, забравихте ли? А и първо трябва да се уверим, че сте изпълнили задачата.
- Господин Хикс, човек, чиято глава струва осемстотин хиляди долара със сигурност има приятели. Или разгневени роднини. Или и двете. Може би не много приятели, но достатъчен брой, за да направят временното и светкавично изтегляне от полесражението разумно и крайно необходимо. В този случай наличието на достатъчно количество от няколко вида валути става особено желателно, нали разбирате. И в тази връзка бих искала да ви попитам, - Елинор впери очи в лицето на клиента изпод ръба на шапката си, - наясно сте, че има клиенти, за които нито един член на Гиолдията не може да приеме договор, нали?
- Ккка... наистина ли? - Хикс се опита да пребледнее, но тъй като вече и без това беше с цвета на покривката, взе че почервеня. - Но... доктор Дауни щеше да спомене, ако случаят беше такъв, нали...? - попита той с надежда.
-О, не се и съмнявам, че е искал, може и дори е разлиствал списъка във ваше присъствие, - Елинор му се усмихна окуражително. - Може би просто е забравил, увлечен в даването на препоръки... за най-добрият изпълнител на вашата задача. Но да оставим дребните подробности настрана, има достатъчно време и за тях. Нека просто ви кажа, е приемам поръчката ви и съм склонна да подпишем договор при така представените условия.

"Кърпеният барабан" беше кръчма с репутация.
Всички знаем, че много приключения намират началото си в кръчма/таверна/хан/някакво подходящо заведение от този род. Всеки уважаващ себе си приключенец гледа на нея като на втори (а в някои случаи - и единствен) дом. Селската кръчма е място за отдих и отмора, раздумка с приятели (или поне с хора, които имат навика да викат "ей, приятел!", докато прекарват ножа си между ребрата ти), някое и друго дружелюбно сбиване, място, където можеш да се снабдиш с голям набор от венерически болести и, не на последно място, официалното Бюро по Труда за всеки, търсещ смъртта си, ъъъ, така де, богатство, слава и девици, на които да прехвърли гореспоменатите болести.
Анкх-Морпорк отдавна не можеше да се нарече "село" и между стените си помещаваше множество кръчми, страноприемници, тавернички и прочее заведения със съмнителна репутация, но Барабанът си оставаше официалната Кръчма и, според Пътеводителя на Гилдията на търговците "Дубре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, Градъ на иляди Изненади!" - едно от малкото останали места на Диска, където посетителят може да "са наслади на глетката на Афтентичен Варварски Героий, посръбвашт традитсиони старувремски напитки".
Барабана също така беше любимото място на Артър Трипууд. Първо, защото винаги имаше много алкохол. Второ, защото винаги имаше много и всякакви хора. И трето, защото комбинацията от първото и второто винаги водеха до това някой да каже нещо, което не е трябвало да казва. Артър си изкарваше парите благодарение на такива хора. Както почти всеки друг следобед, Артър седеше на бара, пиеше бира и надаваше едно ухо.

През лицето на Хикс на бегом преминаха Учудване, Облекчение и Еуфория, като на последно място дотича Недоверие и се настани удобно.
- Наистина ли?! Тоест... чудесно! Да... - започна да тършува из вътрешните джобове на скъпо изглеждащото си сако, - да подпишем договор тогава!
Докато Хикс ровеше из облеклото си, Елинор забелязва от вътрешната страна на сакото малко етикетче с инициали М&Х. Това беше отличителният знак на "Маркъс и Хуберт - облекла за всяки случай", които предлагаха одеяния под наем за хора, които не можеха да си позволят да имат собствен колосан костюм, но понякога бяха притскани да носят такъв от тайнствените пръсти на обърналия се житейски късмет.
Пухкавите ръце на Хикс най-накрая се спряха на няколко листа хартия, които той победоносно развя под носа на събеседницата си. Договорът за убийството на Джон Смит беше поверен на дебела, скъпа хартия сгъната на три, върху която изплашено се гърчеха два екземпляра от един и същи текст - единият изписан с червено, а другият със синьо мастило.
Елинор бързо прегледа копията. Като се изключи цвета на мастилото, двата екземпляра на договора бяха напълно идентични и крайно неподозрителни - най-обикновени бланки за поръчка, каквито печатарите правеха по 50 за долар, само дето тези бяха върху скъпа хартия. Миришеха на прясно мастило, кедър и вътрешния джоб на мъж с наднормено тегло, който е тичал.
Хикс измъкна отнякъде и домашно шишенце с мастило, както и чисто ново перо и се подписа пръв. Името, което се появи в графата "Поръчител", за огромно разочарование на Елинор, беше само "Б. Хикс"; на мястото на подписа обаче изпълзя цяло, но толкова нечетливо име, че и най-упоритото зомби можеше да пукне втори път опитвайки се да го разчете.
Решителната стъпка нямаше как да се отлага до безкрайност. След като договорът беше подписан без много шум и от двете страни, Хикс побутна червения екземпляр към Елинор, изправи се припряно и подхвърли:
- Удоволствие беше да правим бизнес заедно.
Бързото му изнизване към вратата беше на границата на това да предизвика намесата на яките сервитьори. Хикс почти беше стигнал до изхода, когато се опомни; върна се бързо, остави пари на масата, погледна гузно Елинор и добави едно "За сметката". За разлика от него, тя вече имаше предимството да може да се престори на загрижена за разсеяността на кавалера си дама - пиколото я изгледа безучастно, леко бърчейки нос, когато тя профуча през входната врата няколко мига след Хикс.

Първото нещо, което наистина видя навън, беше гърбът на новия и клиент, който вече беше успял да вземе известна преднина и се отдалечаваше без да се обръща. Елинор подтисна импулса да се втурне след него, проправяйки си път по покривите и се огледа. На близко, но безопасно разстояние от врата на Le Goulasch Peu дремеше космат, брадавичест просяк, който клечеше върху груба дъска с малки колелца и протягаше ръка към минувачите. Звуците, които издавашше, можеха да минат за умолителни или агресивни, в зависимост от пола на преминаващия, но винаги жизнерадостно опаковани в резониращо ръмжене.
- Десет долара ако успееш да проследиш къде отива ето онзи мъж там и още десет ако успееш да видиш и чуеш с кого приказва, - подхвърли Елинор на просяка и разклати кесията си така че да се чуе звън.
С удивителна ловкост просякът изведнъж се отдели от мястото си, възседнал дъската и сякаш без особена причина се понесе в посоката, в която бе изчезнал Хикс.
- Можеш да ме намериш привечер в "Ковчезите", - сети се със закъснение да подвикне тя. От просяка беше останала само бегла следа от колелца по равния калдъръм. Двете фигури бяха изчезнали, оставяйки я с неприятното чувство, че в града имаше хора, които я познаваха прекалено добре, а тя дори не подозираше. - Е, аз поне знам къде да те намеря...

За да отиде до Гилдията, тя мина през пиацата на Площада на скъсаните струни и нае карета. Макар и превозното средство отдавна да бе превалило най-добрите си години и да не можеше да се сравни с истинска благородническа каляска, все още изглеждаше достатъчно добре за да вози пътници от и до Гилдията на убиците. Точно сега Елинор не можеше да си позволи да пренебрегва нито една от дребните занимателни подробности на етикета, които в еднаква степен я вадеха от кожата ѝ и даваха повод за житеска радост на безделниците в гилдията.
Внушителната и леко помпозна сграда от черен мрамор изглеждаше леко стъписана, когато младата дама с черна широкопола шапка и пончо слезе от каретата и се намъкна през служебния вход. Елинор с изненада установи, че никой не се опита да я спре чак докато стигна до стълбите, водещи към административното крило. Дори тогава само една непозната млада особа, с коса вдигната на двайсетсантиметров кок и зъби като пинцети ѝ заяви студено, че негово превъзходителство лорд Дауни е в кабинета си, но не би желал да бъде обезпокояван.
Лорд Дауни бе въвел модата на женските пазачи преди две години, когато се бе върнал от някакво екзотично, но прогресивно чуждоземно място и бе заявил, че иска да изпробва нова концепция за личните телохранители. Из сградата на Гилдията започнаха да се разхождат маскирани в цивилни дрехи жени, които си даваха вид че разнасят документи и пишат под диктовка, докато истинската им задача всъщност беше да спират и плашат до смърт натрапниците. Наричаха ги "секретарки", макар че не беше лесно да проумее в какво се изразява секретността им.
Елинор взе стъпалата на един дъх, очаквайки всеки момент някоя друга от харпиите на негово превъзходителство да се появи и да приложи обичайните неутрализиращи мерки. Пред вратата на кабинета се спря, за да овладее потока на мисълта си и по навик провери за обичайните мерки за сигурност. Всичко си беше на мястото, включително почти незабележимият знак, направен от косъм, който показваше че Дауни действително е вътре.
Елинор почука на вратата и след като гласът на доктора я прикани да влезе, тя пристъпи и в движение свали шапката си.
- Лорд Дауни. Моите почитания.
- Мис Залозин, - отвърта безизразно председателят на Гилдията и премести подчертано акуратно някакви книжа в другия крайна бюрото си. - Каква приятна изненада.
- Лорд Дауни. - Елинор се поклони резервирано. - Вярвам са ви известили, че вече идвам няколко пъти при вас с едно и също заявление?
- Както виждате съм затрупан с работа. А от своя страна, вероятно дори вие сте забелязали, че госпожа Бездушна, личната ми секретарка, отсъства по болест. Много неприятно. - Равният му глас сякаш казваше, че ако госпожа Бездушна не бе болна, сега Елинор щеше да е на хиляди мили от Гилдията и кабинета му. При това окована в няколко чифта джуджешки вериги и със запушена уста. - С какво мога да Ви помогна?
- Искам да възстановите лиценза ми, който по странни причини все още е замразен.
- Разбирам раздразнението ви, но за съжаление бордът не е единодушен по въпроса, - отвърна любезно Дауни. Не беше трудно да се разбере за какво точно съжалява и репликата му не оставяше съмнение какво точно искаше да каже. Въпреки че го беше очаквала с мрачно подозрение, Елинор все пак беше неприятно жегната от откритието, че Дауни наистина не я беше препоръчвал никому.
- Не можете да отречете, че издържах изпита, а документите ми са по-редовни от тези на поне половината чистокръвни лентяи, които се мотаят тук.
- Да, присъствието ви в нашите редици трудно може да бъде отречено, - отвърна той като леко набърчи нос, - но нека не забравяме, че има цял ред технически причини, които правят невъзможно подновяването на лиценза ви.
- Лорд Дауни, да бъдем реалисти. Независимо какво членовете на Гилидята смятат за редно, те винаги са имали единодушие по това кое се смята за изгодно. Гилдията никога не е отказвала пари и понастоящем аз мога да и ги осигуря по-лесно от всеки друг от настоящите членове.
- Нима? - отвърна Дауни, видимо заинтригуван. Едната му вежда леко подскочи.
- Разбира се. Но вас вероятно това не ви изненадва...? - Елинор очакваше с отчаяна надежда какво ще каже Дауни, но магистърът само безучастно сви рамене. Сега вече ѝ беше пределно ясно, че "уредихме нещата с доктор Дауни" и "той ви препоръча горещо" бяха долни лъжи. Дали нелепо конспиративният клиент беше излъгал и за някоя друга дреболия, като например платежоспособността си? Елинор кръстоса палците на краката си и се помоли просякът да бе успял да проследи Хикс.
- Лорд Дауни, - Елинор се приближи до бюрото и се приготви за фронтална атака, - бих могла да ви напиша апелация, дълга колкото катераческото ви въже, с аргументи защо трябва да възстановите лиценза ми. За съжаление времето, с което разполагам в момента е крайно ограничено, а и не бих искала да злоупотребявам с така ценното полезно пространство на бюрото ви. Нека поставим въпроса така: имам възможност да сключа сделка, която да донесе на Гилдията толкова много пари, че каменните идиотчета на двора да пикаят шампанско две години без прекъсване. Но за да се случи това имам нужда от лиценза си. Още днес.
Дауни премрежи очи. Имаше няколко вълшебни думички, които неизменно предизвикваха един и същи ефект върху всеки слушател и една от тях беше "пари".

Няколко минути по-късно Елинор излетя от кабинета му, лека като перце, а в джоба ѝ победоносно пламтеше подновеното разрешително.

Нимфадора вин Захрана живееше съвсем сама с родителите си на улица Рядко щастие. Като всеки възрастен и самостоятелен човек плащаше наем възлизащ на малко повече от пет морпоркски долара за една стая и общ умивалник на полуeтаж*. Както всички преселници от Юбервалд трябваше да става рано, за да присъства на семейната закуска, а в Юбервалд закуската беше най важното ядене за деня.** Хапна само три пържени в лой кървавици, осем резана бекон, парче сланина и два варени картофа за разкош. Семейството й все я укоряваше, че не яде достатъчно и трудно ще си намери мъж. А понеже Нимфадора знаеше накъде ще избият нещата побърза да тръгне за работа.
Пътят й я отведе до „Клачианска храна за вкъщи”, където тъкмо вдигаха кепенците. Клачианците стават рано, толкова рано че някой морпоркци още не си бяха легнали, но в Юбарвалд, ако ставаш толкова рано като клачианците вероятно вече за теб е твърде късно. Нимфадора беше пристрастена към клачинаското кафе кажи-речи откакто можеше да си позволи да харчи за луксозни стоки.*** Вкусът му обаче беше ужасен, бе толкова силно, че ако несвикнал човек искаше да пие такова то трябваше да се отреже като кирка, всъщност като две кирки. Това нещо. което клачианцита наричаха кафе можеше да премахне всеки махмурлук и ако не е достатъчно силен да те върне отвъд границата на трезвеността, а никой не иска да преминава тази граница.
В кратце Нимфадара използваше един много прост метод за решаване на проблема - добавяше мляко в кафето превръщайки го в нещо съвсем ново. Решения проблем обаче бе свързан с друг, паническия страх на юбервалската преселничка от самото мляко. Този страх не и позволяваше в повечот случай сама да си приготвя напитката.
И ето на работното й място малка стайчка точно зад пощата и срещу Гимнастическия салон на младежкото дружество „Праведни поклонници на култа към кървавия бог Бел-Шамхарот”, а на табелка над врата с красив женски почерк бе изписано нескромно с тебешир бяло на мръсно-дървено:


------------------------------
*преди това зданието било обитавано то джуджета които направили леки преустроики, като да разделят стайте на две по височина.
**Най-важното защото се празнува, че си доживял новия ден. Също така е и питателно за да имаш сили да бягаш, да се промъкваш и преди всичко да се измъкваш от тези които биха искали за закусят, обядват или вечерят с теб.
***В общи лини в това число попадаха всички такива които не могат пряко или косвено да ти спасят живота. Разбирай всичко различно от храна и оръжие.

Няколко часа по-късно, едва на десетина крачки от вратата на госпожица Нимфадора вин Захрана, един убиец вървеше по своя си работа.
По странно стечение на обстоятелствата той също беше почитател на клачианското кафе. Идомар ав Солг су Саро бе прекарал голяма част от живота си гледайки на света от онази страна, от която малцина избрани се завръщаха без да надават пронизителни писъци, докато мозъкът им изтича на гъсти струи от ушите - същата тази страна, от която Нимфадора предпазливо странеше, бранейки се със силата на няколко милилитра прясно мляко. За него обаче, тя бе станала втори дом и редките случаи, в които му се отдаваше да надзърне в релания* свят го изпълваха с леден ужас, от неописуемите му цетове му се гадеше, гротескните му форми сякаш протягаха пипала да го сграбчат и удушат, а звуците му ехтяха като гробовна камбана в главата на убиеца.
Срещу Идомар се задаваше възпълничък млад мъж с угрижено изражение, който явно много бързаше за някъде. Всъщност толкова бързаше, че докато се разминаваше с убиеца, някак успя да се спъне в собствените си трътлести крака. Залитна, изтанцува няколко сложни стъпки от световноизвестния балет "Селянин се прибира от кръчмата", хвана се за Идомар в отчаян опит да намери опора и се пльосна на земята, стискайки един много скъп черен ръкав, внезапно останал без сако.
А няколко метра назад се чу изстъргване на дървени колелца в плочки и една ниска, мръсна и доста миризлива сянка се скри в близката пресечка.

------------------------------
*Доста субективно, разбира се. Кой може да каже кой свят е реален?

Идомар ав Солг су Саро прецени залитащия мъж като безопасен и с чисти дрехи. Въздържа се от резки движения или отскачане*. Запази безизразно изражение и позволи на неудачника да се блъсне в него.

В момента на допира се отмести надясно и се завъртя срещу часовниковата стрелка. Дебеланкото се отърка в него и продължи към земята. Пухкавото тяло упорито търсеше обект, на който да предаде засилката си.

Падащият се заби в паважа по възможно най-тромавия начин, без намек за претъркулване или предпазване. Идомар изпита кратък, разтърсващ прилив на съпреживяваща болка... Но вероятно ставаше въпрос за ефект от клачианското кафе.

Дори скъсаният ръкав на сакото му не премахна емпатията. Човекът след миг щеше да изпита неудобство, а Идомар - болезнено остро усещане за чувствата на посрамения. Реши да съкрати случката:
- Господине, явно бързате. Представете се, върнете ми ръкава и няма да ви задържам. Ще отложим извиненията и удовлетворенията** за по-късно.

ИИ:

------------------------------

* Привлича нежелано внимание. Освен това... обикновенно убийците правят резки движения, когато се отбраняват или изпълняват поръчка. И в двата случая остават трупове.

** все пак е конфузна ситуация в средновековието и между добре облечени господа. А извинението може да не бъде прието....

Нимфадора тъкмо имаше клиент, всъщност половин клиент, защото в мазето което бе преустроила на кабинет, мястото беше силно ограничено*.
Точно си вадеше ръката от задния край на госпожа Бързбежка**, когато се чу изстъргване на дървени колелца в плочки и една ниска, мръсна и доста миризлива сянка се мушна при нея през служебния вход. госпожица Захрана се обърна към новодшлия и след бърз професионален оглед установи, че се нуждае от обезкосмяване, обезбрадавичаване, крака, логопед или добри обноски. Тя не бе специалист нито в първото нито в последните две, затова, като всеки добър търговец в какъвто рано или късно се превръщаше всеки дошъл в Анкх-Морпорк***, реши да ми предложи някоя от другите услуги:
Един от първите уроци усвоявани от просяците в града бе да се разбират с чудаците, а пък в другия край на помещението имаше чифт конски крака. Въображението на просяка заработи на пълни обороти преди преди разумът още да е направил опит да се разбуди.
- Е? - учтиво попита Нимфадора.

-------------------
*Разполагаше с един работен вход през който влизаха пациентите и един служебен, през който се измъкваше тя за да отиде и да провери другия край на пациента си.
**Конярите се отнасяха с уважение към кобилите... тъй де що се отнася до имената им.
***Останалите се превръщаха в членове на гилдията на просяците.
****Батко Златко - Гъбарко

Вратата на Барабана се отвори и през нея влезе някакъв дядка с изключително неподозрителен вид. В място като това, това беше нещо особено подозрително. Старецът идваше в Барабана от около седмица, сядаше сам в края на бара и пиеше от най-евтината бира. Артър също идваше в Барабана всеки ден, сядаше сам на бара и пиеше от най-евтината бира, затова беше предположил, че на тоя не му е чиста работата.
Артър се приближи до, бармана:
- Две халби конска пикня.
Хибискус Дънлам наля две огромни халби и ги тропоса на тезгяха. За един кръчмар малко неща оставаха незабелязани, явно момчето прилагаше стария трик "напий ме и ще ти бъда най-добър приятел", но какво го засягаше него? Артър рядко пиеше нещо скъпо, но често черпеше и винаги оставяше добри бакшиши, избягваше да троши мебелите и общо взето, съдържателят го харесваше.
Докато взимаше бирите Артър кимна леко към стареца:
- Преди да се пропие послендата седмица виждал ли си го в Барабана?
- Нивгаш, - отвърна съдържателят. - Направил ли е нещо? Не, не ми казвай, не ща да знам.
- Ако разбера ще си първия, на когото няма да кажа - ухили се Артър и се запъти към целта.

Старецът отново беше заел мястото си в края на бара. Когато се приближи достатъчно Артър видя, че той всъщност не е чак толкова стар. Беше най-много на 50, но нещо в него изглеждаше... износено. Артър седна до мъжа и бутна едната бира пред него:
- Не е хубаво човек да пие сам всяка вечер, тоя път е от мен.
Оня го огледа подозрително, но явно реши, че не се опитва да го отрови и взе халбата:
- Ай наздравичката! - каза той и гаврътна еднолитровката наведнъж.
- Наздраве - отговори Артър, отпи здрава глътка (далеч не толкова здрава, колкото на събеседника му), остави халбата и подаде ръка: - Не съм те виждал тук преди. Артър.
Старецът го погледна дълго и преценяващо.
- Много лесно даваш името си на непознати, Артър. Ще си докараш белята. На мен можеш да ми викаш Джон Смит или само Джон ако искаш. Но не ми е туй името.
- Уважавам недоверието към другите. Увеличава шансовете за оцеляване неимоверно. Просто когато човек е в моята сфера на бизнес трябва да има известна доза доверие на другите.
Междувременно се обърна към бармана и му направи знак да докара още бира.
Кръчмарят послушно напълни нова халба и я стовари с оттрениран жест на бара.
Сам по себе си барът на Кърпения барабан, както и останалата част от интериора, беше истинско произведение на изкуството. Както вече отбелязахме, редовната клиентела на Барабана се състоеше предимно от хора (и не само), за които чупенето на маси и столове, замерването с остри предмети и висенето от полилея беше въпрос на чест. Затова на Хибискус често му се налагаше да прави освежаващи ремонти. Не можеше да си позволи обаче това да си проличи. Плащаше на цяла тълпа дизайнери и специалисти да придадат на заведението долнопробния вид, който имаше. Например Мистериозните Петна от Непозната Течност по бара му струваха цяло състояние, също като столовете с четири различни по дължина крака и настилката от дървени стърготини по пода, която изглеждаше, сякаш някой я бе ползвал за цирков манеж, пълнеж за котешко сандъче, а накрая и за опитно поле за развъждане на нов биологичен вид гризачи и хищни хлебарки, но въпреки всичко бе чинно подменяна най-малко два пъти месечно.
Артър побутна новата халба към Джон и на свой ред вдигна своята:
- За оцеляването.
- За оцеляването! - одобрително повтри наздравицата т.нар. Джон Смит и още един литър от най-евтината бира се пресели в един по-добър свят.
- Харесва ли ти Барабана? Наистина чудесно място да се запознаеш с нови хора... или да избягаш от нещо?
Въпроса във второто изречение беше съвсем леко загатнат - достатъчно, че оня може и да ти отговори, но не достатъчно, че да изглеждаш прекалено нахален.
Човекът, чието име не беше Джон Смит, се разсмя гръмогласно.
- Тъй ли било! Чудесно място за срещи, а? Обзалагам се, че след още две бири ще сме най-добри приятели и всеки петък ще ходим да играем петанк в парка и ще сваляме мадамите по Бродуей! Ха! - той поклати глава. - Не, момко, твърде съм трезвен за такива разговори.
- Това да е проблема - ухили се Артър и махна за още една бира.
- Тъй те искам, - намигна старецът.

Това, което хвърляше в шах хората, имащи късмета да срещнат за първи път Нимфадора, бе нейният доста, да го наречем, неортодоксален начин на изказване. Беше се сдобила с него преди около две години, когато в пристъп на невъздържаност бе изказала личното си мнение за поетите, бардовете и друга подобна свлоч. Изглежда събеседникът и не споделяше нейната гледна точка и взе че се разстрои, поради което Нимфадора се сдоби с доста интересен говорен дефект - каквото и да се опиташе да каже, излизаше под формата на цитат от (в повечето случаи) никому неизвестен стихоплетец. Излишно е да споменаваме, че това и донесе доста проблеми в общуването, още повече че бяха малко поетите, които смятаха за нужно да възпяват поръчката на клачианско кафе с мляко. Поради тази причина Нимфадора прекарваше голяма част от свободното си време в библиотеката на Невидимия университет, търсейки начин да развали проклятието. Това и докарваше и друго неудобство - въпреки, че изкарваше прилични пари като конски доктор, налагаше се ежедневно да отделя немалки суми за банани, с които да си осигури необезпокоявания достъп до Библиотеката.
Безкракия Чвор като че ли разбра накриво благородния въпрос на Нимфадора. За момента беше приклещен между убиеца на улицата и изпадналия в неловко положение господин Хикс и бледа, кльощава жена, която имаше навика да говори в рими и да бърка по разни места на конете, които нормалните хора попринцип се опитваха да избягват. Не му оставаше друго, освен...
- Не, како! - на Чвора като от нищото му се появиха чифт крака, досега хитроумно скрити в длъбнатината на импровизираната му количка. - Не щем како! Имаме си нозе, глей! - и размаха покритите си със струпеи крачища, разнасяйки защитен облак воня около себе си.
За човек, бъркал там, където собствениците на мястото не знаеха, че може да се бръкне, защитната реакция на клиента й* не бе дори в челната десетка. Ха, десетка! Дори в петдесетицата не беше. Със скорост по-бърза от тази на светлината, която на доста места не бе трудно да бъде надбягана**, тя стисна носа на просяка и когато той понечи да протестира, тикна бучка захар в устата му. Бе по-скъпо, но в момента нямаше морков под ръка. След това го спипа за развяващия се крак и, слагайки сглобения от дядо и импровизиран монокъл, заразглежда с професионален интерес струпеите върху струпеите, поникнали върху брадивиците, населили бенките, изникнали между пръстите на човека.

------------------------------
*Че какво друго освен клиент може да е някой, дошъл при доктор?
**Предимно чукарите около Главината, където магията беше досто по-плътна и забавяше слънчевата светлина

ИИ:

Непознатият се изправи тромаво и подаде ръкава на Идомар.
- Аз, ъъ, такова... - смънка той, - извинявам се...
Идомар за частица от секундата огледа ръката. Ръката под тънката ивица черен плат. Прецени, че липсва скрито оръжие, игличка или друга проява на коварство. Пресегна се и взе внимателно ръкава на скъсаното си сако.

Онзи като че ли нямаше желание да се здрависва. От своя страна су Саро попита със студен, хладен глас:
- Ще науча ли името на човека, който ме блъсна?
- Аз... мога да ви платя веднага, не е проблем! - опита се да избегне темата Хикс.
- Аха... - изведнъж се умихна Идомар. Много кротко и хрисимо всъщност:
- И за какво точно желаете да споделите с мен парите си? За похабената дреха или да са спра да си въобразявам... че в момента съм ви срещнал и разговарям с вас?
- Нямам представа какво намеквате. Ето ви ръкава... както забелязахте - много бързам. Назовете цената и всеки от нас може да продължи пътя си.
- Нямам идея колко струва поправката. - призна чистосърдечно су Саро. После кимна тъжно-развеселен:
- Просто си вървте. Не сте ми достатъчно симпатичен, за да взема обезщетение от вас.

С едно единствено плавно движение свали сакото и го преметна през сгъвката на лявата си мишница, върху ръкава.
Тръгна да си върви, но...
... Но забеляза, че Хикс е жегнат от думите му. Пухкавият мъж видимо преглътна обидата, мълчаливо се изправи и изтупа дрехите си. Понечи да продължи по пътя си.

"Уф" - помисли си су Саро - "Къде са ми обноските?"
- Господине!? - Идомар се приплъзна след човека с онази котешка гладкост на движенията, която... спря се навреме, преди да е дъхнал във врата му:
- Моля да ме извините, още не съм си изпил сутрешното кафе. Може да съм бил малко рязък.

Злощастният младеж нямаше и понятие какво означава за Идомар да не си е изпил сутрешното кафе - особено в три и половина след обед. А пък внезапната поява на чернодрехия плътно зад гърба му... това почти скъса опънатите му нерви.

Хикс подскочи като котка, надушила портокалова кора и изтърва кратък вик.
- Ох, да му го... - процеди той, след като се съвзе. - Може да убиете някого така!
- Обикновенно правя точно това. - отвърна кротко Идомар - Няма да ви задържам, само ви моля за извинение. Проявих ненужна надменност, господине.
- Добре де, няма нищо... Лек ви ден и тъй нататък, - Хикс се завъртя на пети и побърза да се отдалечи от убиеца, без да поглежда назад.

Идомар също му обърна гръб и продължи към Бронзовият мост. По точно бавния си, привидно мързелив вървеж към Le Goulasch Peu.

Грижовно отглежданата кожна болест за един просяк е като чукът и наковалнята за ковача. Една добре поддържана екзема беше първото, с което професионалният просяк се сдобиваше и с течение на годините тя се превръщаше в произведение на изкуството. В други светове и вселени използваха какви ли не мазила и театрални трикове, за да обезобразят телата си, но в Анкх-Морпорк само пълни аматьори си позволяваха подобна пошлост. С добър набор струпеи и брадавици, гарнирани с подходящата миризма, един просяк изкарваше добри пари - хората даваха мило и драго, само и само да не се приближават до тях.
Затова и Чворът като че не се въодушеви при перспективата да бъде излекуван.
- Виж какво, - просякът изгледа Нимфадора накриво. Тонът му нямаше нищо общо с обичайния му брътвеж. Явно работата беше сериозна. - Не може просто да взимаш на един честен човек хляба от масата. Върни си ми крака и ще си изляза откъдето влязох.
Нимфадора огледа крака който държеше:
- Бедни ми, Йорик! Аз го познавах, Хорацио. Беше крак с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия! Колко пъти ме е носил на гърба си! А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Хорацио, кажи ми едно нещо.
- Ъъъъ, какво? - рече просякът, който определено не беше Хорацио.
- Как мислиш, дали Роналд Извинението е изглеждал така в пръста?
- Не знам! - озъби се Чворът. - Не го знам тоз Роналд и това си е моят крак и моят пръст.
Злощастният просяк с мъка издърпа крака си от хищните ръце на ветеринарката, възседна дъската си и с шумно тракане се изнесе обратно на улицата, преди Нимфадора да успее да му поиска осемдесет пенса за преглед без предварително записване. Огледа се и изруга под нос - Хикс не се виждаше никъде.

Елинор пое обратно към Le Goulash Peu. Горещо се надяваше да получи задоволителни отговори от съгледвача си, но дали той беше чул къде ще го чака – нямаше гаранция. Бордюрът пред ресторанта може и да беше привлекателен за просяците, но персоналът на заведението се грижеше никой с доход по-малък от няколко чиновнически заплати да не свиква с удобствата на фасадата. Елинор прецени, че шансът да намери новия си сътрудник на същото място като преди е малък, но една проверка нямаше да и отнеме много време.
За нейно разочарование пред ресторанта не беше останала дори миризмата на просяк, бил той на колела или не – изглежда сръчните пикола и портиери на Le Goulash Peu се бяха погрижили дори за това. Мярна познато мъжко лице, един от онези чуждестранни аристократи, които проявяваха завиден туристически интерес към Анкх напоследък. Приближаваше се към входа на ресторанта с нездравия вид на човек, който е стоял буден до разсъмване или е прекалил със синьото ланкастърско. Елинор си спомни, че го беше срещала на някои от онези гаргантюански приеми на лейди Селачии и той ѝ беше представен като някогашен отличник на иноземна школа за убийци; името на мъжа обаче и убягваше.
За да избегне необходимостта да рови трескаво (и вероятно неуспешно) из разхвърляните долапи на паметта си, Елинор само кимна бегло на човека и се огледа за последен път. След като не чу скърцането на колелцата, нито улови разузнавателно облаче от специфичната миризма, тя въздъхна и се отправи към „Кърпеният барабан“. Искаше да огледа набързо кръчмата, без да влиза вътре с идеята да придобие поне известна представа каква е клиентелата. Само онези, които не смятаха да живеят дълго се натрисаха на места, където се продаваше алкохол без да проверят дали посетителите предпочитат да носят зелени пари, старчески носни кърпи, или остри предмети.
Улицата на която беше разположен „Кърпеният барабан“ беше пълна с къщи, които дамите от висшето общество предвзето обичаха на назовават „живописни“ - криви греди, стари фасади, с полупорутени балкончета и задни дворове, в които растеше отровен бръшлян и миришеше на жабуняк. Изглеждаше сякаш целият район може да запълни мокрите сънища на Фон Пикел, преподавателят по катерене в школата за убийци, но Елинор се нуждаеше поне от няколко часа, за да може да избере сигурен маршрут. Тя обаче трябваше да намери съгледвача си, а освен това да отдели време за посещение и при Маркъс&Хуберт, фирмата, която бе дала сако под наем на Хикс. Колкото и да бе важно непосредственото проучване на терена, в момента просто нямаше време за това.
С напредването на наблюдението Елинор забеляза в кръчмата да влизат двама-трима души, които сякаш държаха всички минувачи да видят в тях герои като по учебник, но може би тъкмо защото се бяха старали прекалено, изпълнението им нещо не се получаваше. След тях влезе млад мъж облечен в черно, а след него и възрастен господин, чието лице много приличаше на това от иконографията. Мъжът от документа на Хикс обаче изглеждаше спретнат и излъчваше достойнство, докато този който влезе в кръчмата беше уморен и сякаш... леко... износен.
Някакво куче залая в съседен двор и Елинор реши, че като за първи поглед е отделила достатъчно внимание на терена. Тя се измъкна през уличката от която беше дошла, като пътьом се озъби на друго куче и хвърли камък по трето. След инцидента всички животни проявяваха склонност да стават самоубийствено шумни в нейно присъствие.

Артър можеше и да изглежда сам, но всъщност точно до него се рееше един много омърлушен призрак с шутовски дрехи, готов да се превърне в ектоплазмена купчинка от скука. Всъщност Джестър беше винаги на не повече от 50 метра от Артър, защото покрай една от далаверите на Артър, в която му помагаше призракът, Джестър беше намерил смъртта си. Но по незнайни причини, той се задържа на земята като призрак, обитаващ личното пространство на Артър, който се държеше дружелюбно (когато не правеше глупости) с починалия си приятел поради чувство за вина.
Но на Джестър вече му доскучаваше прекалено много. Беше пробвал да се измайтапи със събеседника на Артър, но го бяха смъмрили. Почваше да му писва от тази призрачна простотия, която не му позволява да се отделя от предмета, който обитава... в случая Артър. А си мислеше, че като е призрак ще може да изпълнява професията си още по... шегаджийски. Което си е плюс, когато професията ти е Шут.
- Уф, айде де, не може ли поне една ектоплазмена тортичка да метна по тоз' човечец? Ще умра от скука. В бар сме, а даже не мога да се напия...
Артър, който по някаква причина имаше сантиментални чувства, докато чакаше бирата на човекът, който не се казваше Джон Смит, поръча и едно евтино уиски и поиска огънче. Хибискус наля уискито в една почти чиста чаша и му побутна полупразна кутийка кибрит.
- Мъничка миниатюрничка тортичка? - примоли се Джестър междувременно.
Артър побутна уискито към мястото, откъдето идваше гласа на Джестър, игнорирайки последната му молба, драсна клечка кибрит, пусна я в уискито и повдигна халбата си към Не-Смит:
- За старите приятели.
- Хм? Аа... - измуча старецът и надигна халбата си.
След наздравицата със стареца Артър чукна леко халбата си в ръба на чашата с горящо уиски и допи бирата си:
- Надявам се ще извиниш странността ми, обреден ритуал за един покоен приятел, - и преди да дочака отговор се обърна към Хибискус:
- Още две!
- 'Аресвам те, момче, - изхълца Джон прочувствено.
- Покоен приятел... натяквай ми го! - изхили се Джестър. - Хм... - замисли се призракът. - Припомни ми пак, защо точно сме тук? Ако можеш да говориш, без Не-Джон-Смит да те чуе.
Докато чакаше бирите, Артър постави за малко ръка върху шлифера си - там, където Джестър знаеше, стои кесията.
- Мнях ... твърде много бачкаш. Няма ли някой в тоя бар дето вижда призраци бе! - изкрещя ядосан от скуката Джестър. - Мда... няма естествено... АБЛЯБЛЯБЛЯБЛЯ!!! - изкрещя Джестър в ухото на човека, който не се казваше Джон Смит.
Старецът сбърчи чело, отпи юнашки от халбата си и после умислено заби кутре в ухото си и усилено го развъртя, сякаш се опитваше да си почеше мозъка отвътре.
- Леко с бирата, започват да ти се причуват разни работи - ухили се Артър, след което повдигна халбата си за наздравица и добави на висок глас с жест, обхващайки бара и човека зад него: - За Хибискус Дънлам, най-добрия барман в Анкх-Морпорк, пък и отвъд!
- Наздра'е, наздра'е! - Неджон Несмит одобрително заклати глава. Останалата част от тялото му пое щафетата и също се заклати, заплашвайки да се стовари от стола, но мъжът се овладя в последния момент, подпирайки се на бара.
Барът около Артър и събеседникът му бе покрит с празни халби. Една от особеностите на Кръчмите е, че халбите никога не се отсервират, нито се долива в тях. Новата порция пиво се носи в нова халба, а останалите красят пространството около пиещия и играят ролята на индикатор за нивото на алкохолно натравяне. Не след дълго придобиваха вид на разрастващо се селище, със своите улици и тайни проходи, миазми и стичащи се ручейчета миризлива течност, отцеждаща се от някоя паднала „сграда”, а насред всичко това се поклащаше мъртвопияният клиент, като нестабилна, древна магьосническа кула, заплашваща да се срути при най-малкия полъх на вятъра и да помете биреното градче със себе си, след което отломките биваха събирани, усилено търкани с мръсен парцал и подреждани под бара в очакване на своите следващи три минути слава.
- Арпф... Айде да убием някого, че да те преследва втори призрак, с който да мога да си лафя? - предложи бодро Джестър. - Ама не тоя тук ... много е мълчалив.
- Ахихихихи, хрумна ми нещо! - изкиска се Джестър и полетя към мазето на кръчмата. Две секунди по-късно се върна бързо и размаха пръст... ектоплазма... срещу Артър. - Не се отдалечавай на повече от петдесет метра! - след което пак изфуча в обратна посока.

ИИ:

Минута по-късно от избата се чу експлозия и маниакален смях. Миг след това от там изфуча една хвърчаща като торпедо покривка с почти човешка форма, с дупки за очи, гушнала буре с бира и пискаща "Абляблябляблябля!!!". Когато приближи Джон Смит, Джестър метна бурето върху бара, където то гръмна и оплиска всички, в близката околност. След това призракът с покривка на главата скочи на бара и започна да играе танца Морис, съпровождан с писъци ("Аблябляблябля"), опитващи се да наподобяват народна песен, като припева съдържаше нещо от типа на "Аблябяляблябля Джон Смит абляблябля бира абляблябля". Не много изобретателно, но пък ефектно, което си беше показател за това колко му бе скучно на Джестър. За жалост барът беше хлъзгав и той се подхлъзна (нещо, което той после много обмисля - как призрак се подхлъзва?) и барабар с покривката падна върху, човекът, който не се наричаше Джон Смит, и тя покри главата му, а Джестър се затъркаля хилейки се по пода, невидим за страничните наблюдатели.

Внезапно настана гробовна тишина – само Артър чуваше кикотенето на другаря си, някъде ниско, почти под стола си. Единственият друг звук беше тихото „кап, кап, кап”, с което похабената бира се оттичаше от всички повърхности. Изведнъж тишината бе нарушена от звучно хълцане и човекът, който не се казваше Джон Смит се свелче в несвяст на пода, както си беше с покривката на главата. Това като че ли развали магията. Огромно мъжище, облечено в рунтави кожи и окичено с лъскави ланци*, се изправи, вдигна най-близкия стол с една ръка над главата си, развъртя го и изрева:
- КОЙ ТУКА Е ДЖОН СМИТ!?!?!
От другия край на стаята се чу отговор:
- АЗ, ЩО, ПРОБЛЕМ ЛИ ИМАШ?!?!?!
Хибискус Дънлам, който досега бе зяпал с отворена уста, веднага разпозна първите признаци на сбиването. По-късно двамата мъжаги щяха да се подкрепят един друг и да се черпят, пеейки просташки песни, сякаш бяха родни братя, но първо щяха да изпотрошат де що видеха. Барманът въздъхна тежко.
- Не те знам кви ги свърши, - обърна се той към Артър, - но съм сигурен, че ти си замесен. Добро момче си, затуй ще ти дам малко преднина – на теб и на приятелчето ти. Но да знаеш – видя ли те пак тука, ще трябва да си поговорим за кожодерските цени на дърводелците и разни други приятни неща.
И преди Артър да успее да възрази, съдържателят го хвана за яката и го засили през вратата. Миг по-късно Не-Джон Не-Смит го последва, все още овъртолен в съсипаната покривка.

------------------
*Сребърни. Майкъл Кожухарски имаше чувствителна кожа и допирът с всякакъв друг метал му причиняваше доста неприятни обриви, които някак не се връзваха с образа на варварски вожд.

На маса за двама, недалеч от вратата, го очакваше Хъмфри Мелоу.
Как точно са станали сприятели... представляваше пълна мистерия за обществеността. Идомар беше строен, мъжествен и облъчваше всички наоколо с аристократичното си излъчване. Зад гърба му дори казваха, че би изглеждал "направо фамозно" в ролята на строг и справедлив крал на малко кралство. От стила му на обличане имаше какво още да се желае, разбира се - черното винаги е шик, особено носено от убиец, но някак не вървеше в комплект със скиптър и корона.
От своя страна Хъмфри Мелоу беше дребен и кльощав, с извинително изражение и вечно се спъваше в собствените си крака. Беше доста по-млад от Саро - някъде към 27-28 годишен, но изглеждаше още по-млад. Или по-скоро недорасъл. Като най-малкия син на не особено влиятелен лорд, младият Мелоу бе прекарал голяма част от детството си в пансиона за благородни издънки Свети Бастардо в Генуа, а след завръщането си в Анкх-Морпорк не се занимаваше с нищо друго, освен да харчи парите на баща си.

Младежът забеляза Идомар и му помаха
Идомар му кимна със спокойна усмивка и полека се запъти към младия Мелоу. По пътя размени няколко строго любезни поздрава с този и онзи. Някак неусетно се озова до масата на приятеля си.
- Привет! - подаде десница... изключително рядък (за Идомар) жест .
- Ето те най-после! - Хъмфри щастливо пое ръката и я разтърси дружески. Друг на негово място вероятно би си събирал червата от пода след подобна фамилиарност, но убиецът като че проявяваше сизходителна привързаност към младежа и не възрази.
Убиецът се усмихна съвсем леко, с прилепени устни. Почти срамежливо.
- Седни де, седни,- подкани го символичният домакин - Трябва да говорим. Много е важно!
- Слушам те. - су Саро спокойно се настани на предложения стол. Потърси с очи най-близкия сервитьорка. От опит знаеше, че неимоверно важните дела на Хъмфри включваха нечие разбито или прекалено недостъпно женско сърце. Или дребен дълг на комар.
- Идомар... - започна Хъмфри съзаклятнически. - Влюбен съм!!!
- Шегув... - възрастният мъж млъкна и усмивката му бавно замръзна - Не... не се шегуваш.
- Не можеш да си представиш!!!! - почти изчурулика младият мъж.
- Така е... Малко ми е трудно да... - след кратък размисъл добави - Познавам ли я?
- О, няма как да не я познаваш! Тя е красива! Неуписуема!! Обичлива и нежна, направо е твърде прекрасна за нашият пошъл свят!!!
- Красива и обичлива? - идомаровото лице остана безизразно и непроницаемо. В очите му обаче пробляснаха скрити, весели искрици:
- И нежна?... сигурен ли си, че я познавам?

Хъмфри явно така бе преизпълнен с топли чувства, че едва се задържаше на стола си. Вместо отговор въздъхна - едновременно покъртително и щастливо. От своя страна су Саро извади цигара от табакерата си. Щракна я с огнивото си. Пое бавно дъх и го издиша настрани:
- Е?
- Лукреция! - почти изпя името Мелоу.
Идомар познаваше само една Лукреция. Лукреция ван дер Пинк. Е... не можеше да се отрече, че момичето е хубавичко. Имаше дребна, стройна фигура. Красива искрящо руса коса, нежни, малки ръце и... мозък с размерите на лешник. Освен това беше неописуема лигла. Много от познатите и изказваха изумление, че все още не е станала оперна прима.
- Лукреция ван дер Пинк? - су Саро попита само за потвърждение - Виждал съм я. Наистина е красива.
- Красива? Красива! Тя е не само красива! Тя е нежна, умна, състрадателна...

Су Саро реши да му даде пет минути преднина, преди да го прекъсне. Междувременно потърси с очи сервитьорката. Тя се отзовава моментално и прекъсва разгорещения Хъмфри
- Какво ще желае милорд?
- Чашка кафе - дискретно я огледа от главата до петите. Оказа се красива и стройна брюнетка. Със съвсем лек грим - в Гулаша търсеха точно такъв тип момичета. Хубави по един дискретен, ненатрапващ се начин. Все пак трябваше да се избягват конфузните ситуации. Например лорд, който в присъствието на съпругата си оглежда прекалено едрогърди сервитьорки.

Направи й най-добрия възможен комплимент - усмихна се одобрително само с очи. И много силно си помисли на ум да й остави щедър бакишиш. Просто така, защото е готина.
В отговор тя деликатно се изчерви.

- Идомаааар... - нетърпеливо прошепна Хъмфри, потропвайки с пръсти по масата, - не те повиках, за да се задяваш със сервитьорките! Ще помогнеш ли на приятеля си или не?
- Естествено, че ще ти помогна. - су Саро почти незабележимо присви и после разтвори клепки... без да откъсва усмихнат поглед от нежните очи на момичето. Кимна й:
- Имате ли още от партидата на търговеца Джерико с Червена Пустиня? Ако може, мила госпожице, да ми донесете чашка от него. Или поне от същия сорт.
Изчака девойката да му обърне гръб и се усмихна на приятеля си:
- Не се сърди - каза го тихо.. но така, че да го чуе отдалечаващата се млада жена - Просто е много хубава.
И когато вече се беше отдалечила достатъчно....
- Не колкото твоята Лукреция, разбира се.
- Разбира се, че не, - съгласи се Хъмфри, - но позволи ми, моля те да стигна до същината на проблема!
- Целият съм слух! - по-възрастният мъж се облъкати на масата и преплете пръсти под брадичката си.
- Ами проблемът е... проблемът е в това... - Мелоу си пое дъх. - Аз съм проблема! Не мога да говоря с нея... доближа ли я и...
- Ти? Не можеш...да заговориш хубавица?
Идомар наистина не можеше да повярва:
- Точно ти?
- Мога но... като я погледна и думите сякаш... се разместват, преди да излязат от устата ми. Сигурно ме мисли за малоумен...

Су Саро продължително изгледа приятеля си. Трябваха му няколко дъха, докато осъзнае... очевидното. Приятелят му наистина беше влюбен в тази Лукреция. Въздъхна:
- Няма съвет за тези неща. - "дръпна" си малко по- силно от цигарата. Пушеше "от дъжд на вятър", но точно сега...
- А тя? Тя смущава ли се от теб? Поне... взаимно ли е?
- Не ми трябва съвет! Трябва... - Хъмфри погледна приятеля си умолително. - Искам да говориш с нея. Моля те? Да я поразпиташ... деликатно, разбира се, какво мисли за мен? Може би да и намекнеш, че, аз, такова... Може би ако знам, че тя се чувства по същия начин, няма да съм толкова нервен...

За момент цигарата в ръката на Идомар замръзна. За един много дълъг миг.
- Ами... обикновенно не разговарям с хората, които посещавам по поръчка... - устните му потрепнаха дяволито - ... но заради теб ще направя изключение.
- Чудесно! - изпищя Хъмфри. - А ако не ме обича... е, винаги мога да се запиша в армията.
- Да се запишеш в... - запази самообладание единствено заради възпитанието си на потомствен благородник. След частица от мига мозъка му превключи на нужните умствени категории:
- Познавам семейството на Лукреция. Мога да поговоря направо с родителите й.
- Не виждам как това ще помогне, - усъмни се Мелоу.
- Спокойно, няма отида като официален сватовник. - успокои го су Саро - Просто ще проверя дали баща й изпитва благосклонност към личността ти. А ако онази хитруша, майка й, те хареса... бихме могли да имаме вътрешен източник на информация. Къде ходи, на кои свои приятелки наистина се доверява, какви подаръци харесва... такива работи...

Разкърши пръсти и без бързане всмукна от цигарата си. Дръпна, наслади се на дима и го издиша. Нямаше претенции, че е истински пушач:
- Разбира се, ще говоря и с нея.
- О... - лицето на Хъмфри изведнъж стана много сериозно. - Ами не знам какво да кажа... Благодаря ти! Ако всичко мине добре ще ми бъдеш кум на сватбата, нали? Ако ли пък не...
- Забрави за армията! - отсече с тих глас Идомар - Може да си малко разпилян в живота, но си прекалено умен за войник. И като стана въпрос за ума ти... как върви композирането?
- А, това ли... Забрави за това. За какво ми е да ставам композитор? Да умра млад и бездомен в замяна на година-две слава... не е за мен това. Намислил съм да ставам семеен мъж - Хъмфри се ухили гордо, - не мога да мисля само за себе си.
- Да, прав си. - съгласи се хрисимо Идомар - Всъщност точно в този смисъл... как точно ще издържаш Лукреция и децата ви?
- Е, - смути се младият мъж, - баща ми все ще измисли нещо подходящо.
- Хм... ще говоря с Мелоу старши. Двамата заедно ще уредим нещо за теб. Предполагам, нямаш претенции за някоя от онези ужасни, нископлатени дейности, които изискват образователен ценз и всекидневно бачкане?
Казана точно от Идомар, с неговото аристократично произношение, думата "бачкане" прозвуча леко странно.
Мелоу се засмя.
- На подбив ли ме взимаш, су Саро?
- Ами да... - усмихна се обезоръжаващо Идомар - но съвсем леко.
- Ще видиш, когато с Лукреция и малките ти дойдем на гости, а ти ще си все така сам, в твоето тъмно леговище или каквото там обитавате вие, - нервността на Хъмфри като че се бе изпарила, обещанието на Идомар му бе вдъхнало някаква странна увереност и младежът като че беше на път да се изгуби някъде из облачните си кули от семейно щастие. - Но стига шеги, сигурен съм, че имаш по-важни задачи от това да седиш и да си бъбриш с мен. Аз самият трябва да се прибирам, някакви роднини ще идват на визита и баща ми държи да не закъснявам за вечеря.
- Бързаш да ме натириш по задачите ми, - в очите на су Саро пробляснаха присмехулни искрици - За да остане време за твоята поръчка, нали?
Дръпна бавно от цигарата си:
- Обещавам да потърся време още тази работна сммм.. тази нощ. В момента обаче ще си дочакам кафето.

Нимфадора си прибра трите долара за прегледа от собственика на добичето, а след като погледна стенния часовник изруга поетично:
- Дали аз закъснях или времето бързаше, мамицата му мръсна. Дали аз закъснях или всичко бе сън!# - грабна термоса, в който държеше животоспасяващата течност*, натика в джоба на роклята си комплекта инструменти за спешни интервенции, без който рядко излизаше и след като врътна големия черен ключ на бравата го натика под изтривалката пред вратата на кабинета си**.

Младата жена стигна до пазара и усремно си проби път през тълпата бели зайци разнасящи писани яйца, финтира някакъв продавач на наденички уверяваш я че с тая цена сам си прерязва гърлото, и със шут в гърба събори в близката канавка тролът който се нареди на сергията за клачиански плодове миг преди нея***, като красноречиво му обясни причината за грубостта си:
- Тис иц да Спаратааааа!## След което мило поръча на продвача: - Ох, банана, ах, банана, кеф ми става, щом го хвана. (х2)###
След първите две седмици на объркване повечето продавачи по пазара бяха свикнали на изказа на госпожица Захрана, а и когато продавш само банани надали ще ти искат тиквен пай.
Следващата цел на Нимфадора беше Библиотеката.



#Щурците - Среща
*клачианско червено с мляко.
**Това че изтривалката седеше на кална задна уличка не беше смущаващо, а и традицията в Юбервалд повеляваше преди да влезеш в нечии дом да си изтриеш краката или лапите. Понякога се налагаше да ги изтриеш и на излизане но това е друга история.
***Тухльо всъщност търсеше къде да се крие за да шмръкне малко скалотръс а кално жълтеникав трол според него се крие най добре до кално жълтеникава угра****.
****Тролите имат само една дума за растенията независимо дали става дума за иглика или секвоя, зеле и в случая банани.
##Леонид - 300
###Сани - Ах, Банана

Четвърт час по-късно Елинор вече влизаше във винаги покритото с пълзяща мъгла дворче на „Ковчезите“, кръчмата, в която напоследък бе свикнала да прекарва по някоя и друга вечер. Гледано от улицата, зад готическата ограда от ковано желязо можеха да се видят само няколко криви дървета с черни стволове, чиито клони провисваха до земята и намекваха за още по-черни корени. За да се стигне до мержелеещата се сграда на „Ковчезите” посетителят трябваше да премине по пътечка, около която собственикът на заведението артистично бе разхвърлял няколко надгробни камъка с нечетливи надписи. Елинор бе установила, че по-голямата част от реквизита е направена от боядисан в подходящи тонове шперплат, но дори това беше достатъчно, за да кара неподходящите клиенти и местните хулигани да минават на съседния тротоар, когато се случеха в района.
Точно пред вратата на заведението се бе настанила сива и доста миризилива купчина парцали, която сумтеше и леко помръдваше. Елинор се спря и извади кесията си.
- Успя ли?
От купчината се подадоха крак, две ръце и един покрит с няколко пласта брадавици нос.
- Дъл' Нейно Благородие няма да почерпи един бед’н, нещ’ст’н прос’к с ‘дно питие? – купчината многозначително закима към вратата на заведението.- К'вото на Нейно Благородие мил’сърдната душа пож’лае. Ням’м капризи. Ник’ви капризи.
Тя прибра кесията си и след кратко двоумение влезе в кръмата. В „Ковчезите“ се примъкваха предимно кротки, мълчаливи посетители с различна форма, търсещи тихо кътче за интоксикация, в което цветът на напитките им да не бъде обект на нервни погледи или треперливи шушукания. Елинор го бе открила малко след инцидента. Въпреки, че отначало упорито отказваше да гледа на себе си като на клиент на точно този бар, с течение на времето осъзна, че това е едно от малкото места, в които никой не изпускаше табли в нейно присъствие, нито я гледаше облещено над ръба на менюто или иззад крака на масата. Всъщност никой не и обръщаше внимание, освен Игор, барманът, който иначе не беше Игор, но беше достатъчно сръчен, за да прибира дължимите си пари и от най-пияните клиенти, без да ги нарани.
Елинор се приближи до барплота, който специално бе направен така, че да е видим и в естествения, и в октариновия спекър, поздрави Игор и огледа наредените на витрината напитки.
– Дали ще можеш да ми дадеш нещо по-силничко за топлокръвни, по възможност в бутилка?
Игор хвърли бърз поглед на разнообразните съдини зад гърба си.
- Как ти звучи петгодишно на Джимкин Мечкогуш?
Елинор поклати глава. Онези, които живееха на улицата от дълго време, не оставяха течностите, в които имаше дори намек за градус, да остареят повече от пет минути - особено като се имаше предвид, че най-често ги приготвяха сами. Шедьовърът на Джимкин Мечкогуш не само можеше да има непредвидени странични ефекти върху такива гърла, но и най-вероятно изобщо нямаше да бъде оценен.
- Нямаш ли нещо по-... масово?
- Всякакви видове спирт с аромати, мила моя, само си избери цвят, - отвърна Игор и сви рамене.
Елинор избра една бутилка, в която се плацикаше блестяща черна течност и излезе навън. Друг брадавичест крайник се подаде от все така миризливата купчина и нетърпеливо издърпа бутилката от ръцете и.
- Е, приятелю, - подхвърли Елинор след като просякът си дръпна здрава глътка от бутилката, - какво научи?
– Науч’х, - просякът избърса уста, - че твойто момче си има вземане-даване с маг’сниците.
– О? - Елинор извади половин долар от кесията си и го пусна в скута на просяка. – И?
– Бая време прекара в Ун’верс’тета. - Човекът дръпна още една юнашка глътка и примлясна. - Пътьом се отби да купи връзка бан’ни. Умно момиче кат тебе мож’ само да си направи изводите, нъл тъй?
– Ти видя ли го да прави нещо магическо? - Елинор пусна още половин долар в центъра на купчинката.
– Н’ съм влиз’л вътре, че да видя.
– Успя ли да разбереш колко време прекара той в Университета?
– Ч’ как да не успея, нал клечах отпред, докато н’ излезе.
Елинор извади още половин долар.
– Слушам.
– Около час...
Тя започна да губи търпение.
– Ще получиш всичко, което ти обещах и може би малко отгоре, ако не ме караш да ти измъквам думите с ченгел от устата. Какво направи нашият човек след като излезе? Срещна ли се с някой друг или просто отиде на друго място?
– Ами... - Просякът отпи още една глътка. След това се позамисли и гаврътна остатъка от бутилката, сякаш се страхуваше да не му я вземат.
– Изгубих го, виж’ш ли? След кат излезе, мина през площада на Двореца и малко след туй се бутна у един друг такъв, кат теб. Твой колеeeeга, тъй де. Тря’аше д’се чупя, нал разбир’ш.
– О? Казаха ли си нещо?
– Не знам... малко бя*хлъц* възп-п-преястван...
Опразването на половин бутилка чист спирт като че не се отразяваше много добре на говорните способности на просяка.
– Как изглеждаше колегата?
– Мъш. Ффф черно *хлъц*.
– Можеш да се опиташ да не пиеш докато си заработваш парите, мой човек - промърмори недоволно Елинор и остави остатъка от заплащането на просяка. - Ако всеки път се чупиш от мястото в средата на задачата, не се учудвам, че си стигнал до дъска на колелца.

Тя отново огледа двора. Не беше получила кой знае каква информация, но поне беше още една нишка, която можеше да разкрие нещо за Хикс. Ако останеше време да я проследи, разбира се. И ако не се окажеше твърде късно.

Ушите на Идомар бучаха. Чувстваше главата си като огромно, тежко яйце, от което като че ли някаква твар напираше да се излюпи. Усещаше нещо лепкаво по тила и врата си. Кръв.
Убиецът влезе в автоматичен режим и започна да изследва ситуацията. Зрението му подсказа, че е тъмно. Идомар не се задоволи с този отговор, при което очите му допълниха с досада, че, е, има и малко светлинка, процежда се изпод вратата. Засега толкова. Осезанието се намеси, оплаквайки се остро от пулсираща болка в главата. И схванати, вледенени крайници, ръцете вързани зад гърба. И грубата зидария, която се опитваше да си прокопае път през гърба на убиеца с нищо не помагаше. Беше и студено – някой го бе освободил от скъсаното му сако, както и от съдържанието на джобовете му. Обонянието не остана по-назад и побърза да сервира своя доклад – тежка, влажна воня, смесица от вездесъщата миризма на Анкх, мухлясали чорапи, развалени яйца и разложение.
Идомар започна внимателно да стяга и отпуска мускулите си, опитвайки се да събуди дремещото си кръвообращение. Когато възвърна чувствителността в пръстите си, заопипва възела. За разхлабване и дума не можеше да става – тънкото въже беше омотано около китките му от някой, който и понятие си нямаше от връзване на възли. Приличаше на кълбо прежда, имащо нещастието да попадне в обсега на игрива котка. Явно трябваше да си помогне по някакъв начин.
Огледа се наоколо. Зрението му бе попривикнало към мрака и успя да различи струпани из помещението чували. Като че ли точно те бяха източника на вонята, но въпреки това убиецът реши да провери дали няма да открие нещо полезно. Успя някак да разтвори един от чувалите, подритвайки и дърпайки хлабавата връзка с крак и разръчка с носа на обувката си из вътрешността му. Оказа се пълен с дрехи – сака, ризи, панталони, в доста добро състояние, ако се изключеше миризмата.
След третия чувал Идомар се отказа. Някой прилежно бе свалил копчетата от всички дрехи, така че на забравени игли или брошки надали можеше да се надява. Огледа се отново. Единствената алтернатива беше грубата каменна зидария – ако намереше достатъчно остър ръб, можеше да се опита да протрие въжето. Не беше кой знае какво, но си струваше да опита.
Тъкмо бе започнал да търка усърдно, застанал в доста неудобна поза, с гръб към стената, когато дочу тежки стъпки. В процепа под вратата плъзна светлината на факла и се разля на локвички по неравния под. Последва мощно хлопане. Идомар светкавично приседна и застана в поза лотос.
- Ей! Ти там!
Подобни грубиански изблици дразнеха Идомар и той не си направи труда да отговори. Тихичко се плъзна на една страна и легна почти в същата поза, в която се бе събудил.
- Да не е умрял? – чу се тих глас.
- 'Ич и не смея да се надявам, - отговори друг. - Закво ти требваше да го лашкаш така?
- Ми не мислех...
- Точно така. Не си мислил. Няма да вляза при него невъоръжен. Чакай тука.
Топуркане на отдалечаващи се ботуши.
Идомар скочи на крака и яростно застърга въжетата си в камъка. Каквото и да му готвеха, нямаше намерение да ги посрещне безпомощен.
Някъде по коридора нещо издрънча. Пазачът пред вратата изрева „КОЙ Е ТАМ!?!?!?” и се завтече тежко да провери, отнасяйки светлината със себе си.
Тихо почукване по вратата. И шепот.
- Ей, ела по-близо!
Идомар се приближи предпазливо. Имаше нещо в този глас... странно познат, и все пак не съвсем...
- Тук съм, - отговори убиецът, тихо, но ясно.
- Слушай ме внимателно. Аз съм ти. Нелепо е, знам, но трябва да ми вярваш. Вземи, - подпъхна нещо под вратата, - и когато дойде времето, направи точно каквото направих аз.
Идомар се усети откъде му бе познат гласа. Неговият собствен.
Нямаше време да умува. Нещото, което му бяха подпъхнали под вратата... което сам си беше подпъхнал под вратата, се оказа малък сгъваем нож и убиецът моментално се възползва от него. Прерязаните въжета прибра в джоба на панталона, а сгънатия нож – в чорапа си. Напъха дрехите, които бе извадил, обратно в чувалите и отново легна в престорено-спящата си поза. Миг по-късно отново чу стъпки – два чифта, идващи от две противоположни посоки. С тях се завърна и светлината. А също и грубиянските гласове.
- Къде ходиш бе, имбецил такъв! Нали ти казах да ме чакаш тука!
- Аз, такова, чух нещо...
- Чул си ти! Ше взема да ти клъцна ухото като много се ослушваш!
В ключалката се завъртя ключ и в помещението влезе едно толкова евтино клише, че докато Идомар го оглеждаше през полупритворените си клепачи, го напуши смях. Огромно мъжище с факла, вероятно „мускула” на дуото, ако някой направеше грешката да нарече „мускул” планината тлъстини, над която надничаше дежурното слабоумно изражение. Иззад двуногата буца мас се промъкна нисичко, кльощаво същество с мазната физиономия на човек, който се има за много хитър и обича да рита хората в корема, когато едрият им колега приключи с първоначалната обработка. Човечето стискаше праисторически арбалет, насочен към легналия убиец.
"Чудесно... стрелецът практически ще ослепее, ако внезапно остане без светлина" - Идомар не държеше очите си притворени и избягваше пламъка на факлата, за да запази нощното си зрение. Изчакваше да се приближат
- Жив ли е? - поита дебелият.
- Ми провери де! - отговори другият, без да се приближава и без да сваля арбалета.Партньорът му се приближи неуверено и подритна Идомар по крака.
- Ей, лорде, жив ли си?
Су Саро изохка с полусънен глас. Дебелакът се дръпна назад стреснато.
- Ех да му го... - процеди другият. - И кво да го правим сега? В големи говна ни насади! Трябва да те оставя да си ги чистиш, тъй да знаеш!
Последва стържещ звук. Звук на метален спусък, триещ се в дърво. Звук на освобождаваща се тетива. Звук на стрела в полет.
Идомар не дочака стоманата да се забие в стомаха му. Със светкавечно движение изви тяло, подпирайки се на рамената и петите си, избягвайки стрелата, и изрита стоящия по-близо дебелак в капачката на коляното. Огромният мъж изрева от болка и изненада и се хвана за крака, изтървайки факлата, докато другарят му ругаейки се опитваше да презареди арбалета, без особен успех.
Идомар беше пълноценно обучен убиец. За частица от мига осъзна, че вече разполага с прободно оръжие. Изправяйки се посегна за стрелата, която беше предназначена за него, мълниеносно се плъзна към кльощавия мъж и я заби в гърлото му. Той от своя страна се опита да извика, но се задави в собствената си кръв, падна назад и... умря, стиснал шията си с две ръце.
Идомар взе стрелата, която нещастникът се опитваше да зареди в леглото на арбалета, без да изпуска втория си противник от поглед. Дебелакът стоеше приведен, със зяпнала уста. Посочи убиеца с пръст като наденичка.
- Ти...
- Знам... - въздъхна су Саро. Ръката, в която държеше стрелата, направи неопределен жест:
- В непристоен вид съм. Моля да ме извините!
- Ти го уби!
- Ъъъ, него ли - убиецът дори не погледна към трупа - Прав сте, бях малко груб с другарчето ви.
Биячът тромаво се пресегна да вземе факлата.
- Не мърдай! - тонът на Идомар беше тих и безпрекословен - Не се самоубивай!
Но нещастникът вече замахваше към него, все още притискайки нараненото си коляно с лявата ръка. За Су Саро беше трогателно лесно да прецени треакторията на удара. Даде си вид, че ще отскочи назад, но вместо това се приплъзна покрай противника си и му излезе в гръб и заби стрелата в месестия му бут. Дебелакът понечи да изкрещи, но убиецът стовари отворената си длан между плешките му отзад, пресичайки вика му. Огромната маса плът се свлече по корем, издавайки бълбукащи звуци.
- Уф... - пророни Идомар - мразя причиняването на болка.
Приклекна отстрани на дебелака и професионално го пребърка, сдобивайки се с връзка тежки железни ключове. Тихо му каза:
- Ако ми кажеш всичко, ще откупиш живота си. Давам ти думата си на благородник.
И връзвайки тлъстите му ръце с парче от въжето го заразпитва:
- Къде сме? Шефът ти? Защо мен?
Пресявайки късчетата информация от сополивите хлипания, хленченето „не ме удряй повече” и прочее неприятни за слуха звуци, Идомар успя да изкопчи леко несвързано обяснение. Дебелакът искал да впечатли другарчетата си с тлъста плячка, като видял убиеца на улицата решил да го завлече в бърлогата им и да го обере. На Идомар самата случка му се губеше, но предполагаше, че се е случило малко след като тромавият непознат съсипа сакото му. Иначе групичката се занимавала с придобиването на стока за един вехтошарски магазин в Сенките. Су Саро можеше да предположи за какъв точно вид „придобиване” ставаше дума, повечето жертви на бандата са били вече погребани за ден-два (а ако се съдеше по вонята, носеща се от чувалите – дори доста по-дълго), преди да бъдат ограбени.
- По принцип глупостта е неличима, освен чрез смърт. - въздъхна Идомар - Но днес съм в добро настроение. Наемам те на работа. Ще ми докладваш периодично къде и какво си видял. Ако съм доволен, всяка седмица ще ти подарявам по седем дни живот. Съгласен? А да, искам си и дрехите. Както и бастунчето.
- Наистина? Няма да ме пречукаш?
- Аз, Идомар ав Солг су Саро от рода Саро ти давам думата си. Докато работиш за мен, ще живееш.
Дебелакът направи напън да помисли няколко секунди.
- Дрехите ти са горе, отговори след малко.
- Колко хора сте?
- Трима.
- С тоя до вратата?
- Ъъъ, значи вече двама.
- Разкажи ми за третия.

ИИ:

Елинор се повъртя още малко над главата на просяка, но не можа да изкопчи нищо повече. Налагаше се да реши дали първо да посети "Маркъс и Хуберт", където Хикс бе наел сакото си, или Невидимия университет, където бе прекарал подозрително дълго време. Не можеше да не признае, че има известна ирония в това да търси стръвно информация за поръчителя, вместо за жертвата, и то на едва първата си поръчка след Инцидента.

Тя мина отново по сумрачната и мъглива пътечка в двора на кръчмата и се спря пред входната врата на улицата. В останалата част от града светлината намекваше за весел следобед и подчертано се опитваше да се разграничи от почти лунните отблясъци в обсега на "Ковчезите". Горещ полъх вдигна прах и боклуци от улицата, завъртя ги в миниатюрно торнадо и услужливо избута парче стар вестник в краката на Елинор. Спряла нерешително до входа на заведението, тя хвърли бегъл поглед на отпадъка в краката си и хлъцна от изненада. Беше първа страница на "Анкхморпоркски вести", на която се виждаше познато лице - точно в центъра на уводната статия. Това беше мъжът, който бе видяла днес пред Le Goulash Peu, чужденецът със странното име. Гледаше леко намръщен, в компанията на красива бледа жена с тъмни устни. Заглавието над портрета съобщаваше със зле прикрито задоволство: ЮБЕРВАЛДСКИ ЗЪЛ ГЕНИЙ ЗАСТИГНАТ ОТ ВЪЗМЕЗДИЕ. Кръвосмучещата данъчна измамница Анжелика де Жоли-и-Амел де Канин открита агонизираща в нива с чесън, стражата подозира убийство от страст.
Без да може да удържи любопитството си и едно саркастично подсмихване, Елинор плъзна бърз поглед по текста на статията. Ставаше дума за развръзката на данъчна афера, която бе държала вниманието на четящите морпоркци (и бе вдигала тиражите на "Вести") в продължение на няколко месеца. Жената от иконографията беше успяла да източи няколко хиляди долара от хазната на Морпорк чрез сложни машинации, но стражата така и не бе успяла да я арестува. Анжелика де Жоли беше първо, юбервалски поданник, и второ (но не и по значение) - нереформиран вампир. Според непотвърдени източници, коварно подмяташе статията, провалът на ареста се дължеше и на факта, че Анжелика беше станала известен и добре приет член на висшето общество на Анкх, който фигурираше дори в най-елитните и ограничени списъци за балове и тържества. По-нататък с доверителен тон се съобщаваше, че използването на нивата с чесън като оръжие за убийство се приписва на Идомар ав Солг су Саро, дипломиран убиец, когото хората от висшето общество бяха разпознали като последния любовник на юбервалдската графиня.
Тук текстът свършваше с бележка, че статията продължава на трета страница. Елинор се готвеше да прекрачи над парчето хартия, когато внезапно забеляза в скъсания ъгъл дребна иконография на друго познато лице. Този път това без съмнение беше Хикс, леко облещен като повечето хора, които са изненадани от репортери и с остри сенки от силата на светкавицата по лицето си. Заглавието на материала, към който беше публикувана неговата иконография, обаче липсваше.
Елинор затисна хартията с ботуша си и се вгледа с удвоено внимание. Този път не пропусна нито една подробност от страницата, включително датата, броя, тиража курсовете на валутите за деня и всички дребни реклами, които онзи тип Дьо Слов се изхитряваше да пробута под титула. За всеки случай прочете материала за юбервалдската вампирка още веднъж, макар че умът и вече препускаше към купчините стари вестници, които я очакваха в дъното на гардероба и. Да живееш при госпожа Кейк се бе оказало изключително полезно, тъй като изкривеното пространство на стаите винаги оставяше място за тонове лични вехтории, които други хазяи не биха толерирали.
Тя прекрачи скъсаното парче вестник и се втурна на бегом към квартирата си.

Елинор влетя в стаята си, провери по навик тайните знаци за посещения от неканени гости и се шмугна в гардероба си. Макар и отвън да изглеждаше като овехтяла мебел, чиито старчески кости всеки момент ще се разпаднат под тежестта на годините, отвътре Гардеробът повече приличаше на килер. За да се наслаждава на пълно спокойствие в моментите, когато не искаше да бъде обезпокоявана, Елинор бе поставила в единия ъгъл меко кресло с проядена тапицерия и малка масичка за четене, на която винаги държеше кибрит, заредена маслена лампа и няколко сандвича. Всъщност сандвичите вече бяха покрити с мъхест зелен слой, тъй като след Инцидента Елинор нямаше нужда от храна, но беше твърдо убедена, че аурата им придава необходимия уют и задълбоченост на помещението.

Елинор запали лампата, подмина два рафта с книги и се зарови в старите вестници. Макар и да се опитваше да поддържа строен библиотечен ред, все пак и отне няколко минути докато намери купчината, която и трябваше. Броят, в който беше публикувана статията за юбервалдската вампирка, разбира се, се оказа в средата на камарата и тя трябваше да отмести няколко килограма хартия, за да стигне до него. За нейна изненада обаче снимката на Хикс липсваше. Елинор трескаво разгърна вътрешните страници, но дори на страницата с некролозите не се мяркаше лице, което дори смътно да напомня за новия и клиент.

Тя се намръщи. Наложи си бавно и търпеливо да сравни знак по знак броя, месеца и годината на копието, което държеше в ръцете си с онова, което бе прочела пред "Ковчезите". Всичко съвпадаше, включително тъмните следи от мастиления валяк, които оставаха в края на всяко заглавие с едри букви. И въпреки това иконографията на Хикс упорито не се появяваше - нито в този, нито в следващия брой, нито в броевете от целия месец.

Елинор се изправи и нервно закрачи около масичката. Как беше възможно?! Беше ли сбъркала лицето? Или просто си бе въобразила, че вижда снимка на клиента си поради неочакваната си амбиция да разбере повече за него? Но тя наистина го видя! Възможно ли е да съобразяваш подробности като сила на светкавицата и изпъкналост на очите ако просто халюцинираш?! (И изобщо - не се ли беше отървала и от тази слабост след като... след Инцидента?)

Трябваше да направи нещо. Трябваше да разреши ситуацията преди усещането, че не може да разчита на себе си, да беше снесло яйца и заформило устойчива колония в (недоказано съществуващата и) душа. Къде можеше да провери какво точно беше публикувано във вестника? Имаше няколко места в Анкх, където почти сигурно се пазеше архив на всяко излязло печатно издание. Имаше обаче само едно, в което можеха да се намерят броеве дори на тези, които още не са излезли или никога нямаше да бъдат публикувани.
Елинор внимателно върна местниците по местата им и излезе от гардероба. Трябваше да се отбие до някой пазар за да напазарува банани за Библиотекаря.

Чепка банани смени притежателя си.
- Ууук? - попита библиотекарят докато вече белеше първия банан с десния си крак.
- Ук? - попита заплашително 150 килограмовия орангутан и се посочи с палеца на левия си крак. Нимфадора само изцъка и посочи себе си.
- У-у-у, уки - кимна разбиращо събеседника ѝ и показа пътя към търсената част от библиотеката с отривисти жестове и ръкомахания**, които някой незапознат би сбъркал с опит да изгони досадна и впила се в рижата му козина бълха.
След четири пресечки в зави в ляво след още три в дясно, премина по въжения мост, промуши се под арката, върна се четири крачки назад, пристъпи седем в страни, завъртя се на пета на 38 градуса спрямо хипотенузата на готварския раздел и прекрачи напред. Озова се точно там където трябваше според инструкците на библиотекаря, пред раздел „Проклятия и мистериозни иконографии ь-щ”. Взе няколко обещеващо изглеждащи тома, сръчка с остена предвидливо оставен там други два тома и се настани на малката масичка осветявана от зелен фенер със ухаещ на родна слонска мас***. И дори си затананика.