Оblivionem

Третият се оказа пъргаво, злобно старче, на видима възраст около 5000 години, явно главният мозък на операцията. Идомар нямаше намерение да го наранява, поне не повече от необходимото, но при опита си за бягство дядката се препъна в захвърлено на пода сако с липсващ един ръкав и при падането му се чу звучно "хрус" и последва многозначителна липса на по-нататъшно движение. С изненадваща хладнокръвност, като се има предвид реакцията му при смъртта на другия му партньор, Дебелакът изгрухтя "аз ш'са погрижа шефе" и повлече тялото обратно към мазето, оставяйки пурпурна следа след себе си и окончателно съсипвайки злощастното сако на убиеца.
Къщата, която явно играеше ролята на Главна база на групичката престъпни гении, беше голяма, стара постройка. Покривът и беше изгорял, вероятно при злополучната случка с дракона преди години, позволявайки на природните стихии свободно да се вихрят из горните етажи и влажно да се просмукват в приземния, изпълвайки въздуха с миризма на мухъл, влага и зряло сирене. Навсякъде бяха разпиляни Неща, очакващи да бъдат сортирани по струпаните наоколо чували - дрехи, брачни халки, златни зъби, брошки, копчета, изкуствени крайници, ченета, перуки и други принадлежности, които опечалените бяха погребвали, заедно с починалите си близки. Върху една ракла дори се мъдреше купчинка препарирани катерици - Идомар не можеше и да си представи от какъв точно погребален ритуал бяха част.

Идомар въздъхна:
- Това сако наистина нямаше късмет. – потърси своя бастун-рапира и го откри върху най-очевидното място. Лежеше с изплезено острие върху работното „бюро” на старчето. Прецени, че дядката не е в състояние да поддържа претенциите си върху оръжието, и си го взе*.
После напусна грозната дупка и се озова сред „Сенките”. Заслужаваха си главната буква – издирвани престъпници от другите части на града идваха тук, за да изчезнат безследно**. Стражата обикаляше нощем квартала (понякога) , но само заради ужаса от по-голямото зло***. Задачата й се ограничаваше до това, тукашните изпълнения да не стигат до останалите части от града. Никой не очакваше от нея да варди тукашните от самите тях. Всъщност имаше „местни”, за които Анхк-Морпорк е „отвън”…
… Огледа се и прецени приблизителното си местоположение. Мазното бълбукане и мириса на разтворени във вода човешки отпадъци подказаха, че Реката е съвсем наблизо в западна посока. Всъщност на двеста метра от су Саро имаше пристан и то с лодки, но това не му вършеше работа. Ако вечерно време някой тръгнеше ( смелчаци със здрави обувки опитваха и пеша) от Сенките към отсрещния бряг, най-вероятно щеше да получи стрела... запалителна стрела.
Изкуши се с маршрут на север, по крайбрежната улица. На теория щеше да си спести лутането в лабиринта на Сенките, обаче… Щеше да пресече най- охраняваните части от границите между разбойническите банди.
Колкото до номера с придвижването по покривите – той не работеше добре на подобни места. Много от местните къщи дори не доближаваха идеята за „паянтово”. Можеше внимателно да пълзи по тях, но не й безгрижно да подскача отгоре им като студент-първокурсник по стрехите на Операта.
… Освен това не разполагаше със приспособленията си за катерене. Така че след кратко колебание**** се насочи към вътрешността на Сенките. Стараеше се да държи Реката зад гърба си и да не привлича излишно внимание. Справяше се много добре, но на една безименна уличка почти настъпи малко псе. Изглеждаше отчайващо изпаднало и грозно, но пък прояви неочаквана мъдрост. Тоест се въздържа от истерично джафкане, лаене, ръмжене и прочие шумни дейности. Вместо това изгледа убиеца и много предпазливо го заобиколи. В държането му имаше повече самоконтрол и… проницателност, отколкото в мнозина човеци. Идомар с усмивка му кимна и за миг му се стори, че то отвръща с точно същия жест. Все пак допусна да му се е привидяло в тъмното… въпреки обучението и вроденото октариново зрение…
Повече срещи нямаше и се озова извън Сенките, на Елм Стрийт. Пресече я и продължи първо на изток, а после - в широка дъга – на север.

* * *

Гилдията естествено работеше. По това време външния двор за гости пустееше, но от вътрешността на главния корпус се носеше специфичен, тих шум. Особения звук от присъствието на приличен брой хора, които умеят да пазят тишина във всеки миг от живота си.
Идомар радостно вдиша въздуха***** и с безметежна походка пресече двора. Мина през портала, изкачи главните стълби и необезпокоявано се озова в Библиотеката.
Да, Библиотеката.
Отстъпваше по разнообразие на Ефебианската, по традиции на онази в столицата на Ахатовата Империя и по извратеност на тази в Невидимия Универститет.
Но пък представляваше място на специализирано познание. Тук имаше събрано истинско море от информация, относно точно определен въпрос – пълното и съвършено приключване на разни неща. Сред отрупаните й лавици събираха прах трактати за връзката между философско-религиозните аспекти на прераждането и окончателното упокойване на създания, забравени от Смърт. Или за последиците от захвърлянето на вампир с източена кръв сред нива с чесън. Или например за рисковете при събирането на критични маси от зъбчета на деца – последното се оказа монография, посветена посмъртно на г-н Тиитайм.
Влезлият стъпи на дебелия, поглъщащ всеки звук килим… и библиотекарят вдигна глава. Външният му вид винаги интригуваше и поставяше нащрек. Архиварят имаше добре сложено тяло, грозновато лице и чар, породен от природен интелект и добро възпитание… Или по-скоро отлично обучение, превърнато във възпитание…
- Какво ще желаете в този късен час, господин су Саро?
- Връщам ви статията за вуду-ритуалите и защитата от тях. – остави на плота тънко като тетрадка книжле. – Простете, че го правя в полунощ.
Вместо отговор грозникът го изгледа абсолютно безизразно – а Идомар дори не трепна. Което всъщност не беше много мъдро. Библиотекарят в гилдията на убийците страдаше от обичайното професионално заболяване – библиотечна раздразнителност. И за разлика от човекоподобното в Невидимия Университет, не се задоволяваше да те пребие със собствените ти ръце. Носеха се слухове за небрежни читатели с проблеми от санитарно естество – тъй като придобили навика при голяма нужда да отделят направо вътрешностите си…
- Мога ли да знам, господин су Саро? Какво точно ви възпрепятства да върнете навреме заетата от вас книга? Ако помня правилно, трябваше да я предоставите до залез слънце.
- Имам частично оправдание. Наложи се да дойда пеша от Сенките.
Репликата спечели обещание за намек, че крайчето на лявата вежда ще се вдигне нагоре. Главният архивар благоволи да проговори:
- Постарал сте се, но това не Ви извинява напълно. Трактатът се търси много, защото колегите Ви се притесняват от отвратителните приоми на далечна Генуа. Какво ще стане с гилдията, ако всеки започне да праща смърт, докато си стои в собствения дом?
- Приемам укора Ви и затова се извиних. Надявам се… че не желаете повторно извинение?
Дойде ред на библиетекаря да издържи погледа му… в стаята сякаш захладня…или по-скоро стана задушно и горещо. Накрая символичният домакин кимна като равен на равен:
- Извинението е прието.
- Благодаря. – кимна на свой ред Идомар – В такъв случай ще Ви оставя да вършите работата си.
Обърна се и тръгна към вратата, но го спря гласът на другия:
- Знаете ли, вие сте много странен човек.
- В какъв смисъл? – попита предпазливо су Саро.
- Малцина могат да предизвикат в мен симпатия или неприрязън… Вие успявате да провокирате едновременно и двете емоции.
- В такъв случай… благодаря за комплимента. – усмихна се с искрено – Вие също ме карате да изпитвам едновременно симпатия и неприрязън. Навярно си приличаме по характер.
- Навярно. – другият отвърна на усмивката му. Заради некрасивото му лице и студени очи гримасата се получи страховита. Ако Смърт имаше плът върху черепа си, щеше да се усмихва така:
- Знаете ли… има начин да бъде възкресена Анжелика де Канин.
Идомар остана напълно неподвижен. Дори подчертано продължи да диша и гледа с явна невъзмутимост. Когато проговори, в гласът му имаше съвсем професионално любопитство.
- Чух, че е намерена в нива с чесън. Дори ако се е превърнала в прах, пак ще е пропита със сока на растенията. Обичайната капка кръв няма да стигне.
- Според някой легенди и капка ще е достатъчна, - любопитството в погледа на архиваря се превръщаше в глада на учения - ако е от убиеца й.
- Нима? Как досега някой журналист или обожател на графинята не е поискал от моята? Нали тук-там се подшушва, че аз съм я загробил окончателно.
- Малцина знаят за възможността. А и тя си има ограничение.
- Ограничение?
- Капката кръв трябва да се даде доброволно, без фокуси върху волята. С ясното съзнание защо и как.
- Е, това наистина е пречка. Който го е сторил, сигурно е имал сериозни мотиви.
- Е, само да знаете… семейство Амел де Канин държат останките на своята сродница в градската си семейна крипта.
- Не са ги пратили в Юбервалд?
- Така се подхвърля тук-там. Може… да е истина.
- Е, това наистина е интригуващо. Туко-виж се оказало, че аз, гилдията… и вие намерим начин да спечелим от това.
- Помислете. Наистина помислете.
- Благодаря. – Идомар направи символичен поклон, само с навеждане на чело – Оценям доверието Ви в моите способности.
- Способности? – смразяващата усмивка отново пробяга по лицето на архиваря – Просто ми е любопитна вашата склонност към саморазрушение. Ще следя с интерес развитието на случая.*** ***

-------------------------------------------------
* Тоест го огледа внимателно за нарочни повреди, запепени микроскопични шипчета с отрова и прочие малко вероятни, но все пак възможни „пожелания”. Проверката за изправност включва прибиране, вадене и отново прибиране на острието.

** Много често Наистина Безследно.

*** Общоразпространена и несправедлива представа за Патриция. Ветинари не беше зъл, а принципен. Разликата оставаше непонятна за несведущите, но караше мъже като Идомар да изпитват пристъпи на здравословен респект.

**** Все пак не беше луд, а само смел до глупост.

***** Проверявайки по навик за подозрителни аромати, звуци, сенки и т.н. и т.н…. и т.н… Казах ли три пъти „и т.н.”? Е, Идомар провери още един път и след това…

*** *** Плащам със жетон за появата на нова сюжетна линия. Плащам с втори жетон за метода на възкресение

- Здрасти, - каза Елинор и подаде връзката банани на орагнутана, който подозрително я измерваше с поглед. - Аз съм Елинор. Ти трябва да си Библиотекарят?
- Ууук, - потвърди човекоподобното и я измери от главата до петите.
- Търся един човек, който може би те е посетил днес. Един такъв пухкавичък..., - тя се затрудни и се наложи да впрегне цялата си визуална памет за да намери характерни черти. - Среден на ръст, млад мъж. С тъмносив нает костюм от Маркъс и Хуберт.
- Ууук, - отвърна Библиотекарят, докато белеше два банана едновременно. - Ууук ук уук ук ииик.
- Този човек идвал ли е при теб днес?
- Ууук.
Зучеше като потвърждение. Явно Чворът беше тъп и несъобразителен, но не беше лъжец.
- За книги ли разговаряхте?
- Уук ук уук ук ииик! - не звучеше особено ласкателно.
- Ъм, - Елинор се затрудни, - дали не бихме могли да разговаряме с писане на бележки? Опасявам се че чуждите езици не са силната ми страна.
- Ууук, - поклати глава Библиотекарят и с грацията на сакат 150-килограмов паяк придвижи туловището си към огромното писалище в центъра на залата. осле грабна едно перо и бързо наскрибуца нещо по най-горния лист хартия. Когато Елинор се наведе над рамото му, видя дълга, леко наклонена линия от "уук"-ита, тук-там прекъсвани от нервна шпация.
"О, хайде, не на мен тия", помисли си тя. Библиотекарят я изгледа въпросително.
- Дали не бих могла да ви предложа нещо, което да ви улесни? - предложи тя. - Да ми показвате букви или думи от разтворена книга и така да ми покажете какво имате предвид? Въпросът е важен, нали разбирате. Човекът, когото търся е мой клиент и може би е в опасност.
Тя реши да не уточнява че опасността е затъкната отзад на колана и.
Библиотекарят не го беше грижа особено за съдбата на непознатия, стига каквото му се случеше да не се случи в Библиотеката и да повреди или уплаши книгите. В левия си крак обаче все още стискаше последните два банана от връзката, която му бе дала Елинор, а този факт не беше за пренебрегване. Орангутанът се задруса умислено, като космат балон, пълен с вода.
- Ууук, - отбеляза той и се зарови в гнездото от одеала, стари писма, самотни единични чорапи и други боклуци, което бе спретнал под писалището и където обичаше да си подремва, когато нямаше посетители, които да му досаждат с въпроси. Елинор почти чу как някъде потракват хвърлени зарове - и в следващия момент Библиотекарят измъкна сякаш от нищото стара дъска за спиритични сеанси. Миг по-късно сред боклуците, които Библиотекарят бе разпилял, изскочи едно много омачкано и омазано с кафе парче вестник,* по което пълзеше едрото заглавие за смъртта на Анжелика де Канин. Елинор грабна вестника от гнездото и се взря в масивните полета гъсто наредени букви. Иконографията на Хикс отново се взираше в нея от ръба на страницата.

------------
*По принцип в Библиотеката не пазеха броевете на Анкх-Морпоркски вести. Библиотекарят не ги възприемаше за истински книги, а останалите магьосници още не можеха да се примирят с идеята за наборно печатарство и отказваха да съхраняват Вестника заедно с магическите гримоари. Но все пак това беше Библиотеката на Невидимия университет - място, където се съхраняваха думите, дори тези, които още не бяха написани. Затова, когато на журналистиката и бе отказан достъп, тя си намери начин да се примъкне вътре по други пътища - в този случай, като постелка в леглото на Библиотекаря.

Елинор трескаво разгърна вътрешните страници на вестника за да се добере до публикацията за Хикс. На трета страница тлъсто заглавие обявяваше с драматичен тон:

Почти месец след трагичния инцидент (бананено петно) ...стта на Анкх” нейният създател обяви публично, че „проклина деня, в който в главата му се е зародила идеята за (разлята течност с неясен произход) ...ствата на стотиците заги... (дупка в страницата). Негово Ве... (отпечатък от мазен палец)...зовава гражданите да запазят вяра в бъдещето и заявява, че е „готов да поведе народа си в името на Анкх, прогреса и (мастилен отпечатък).

Освен иконографията с шашнатия Хикс, към статията имаше и допълнителна иконография, показваща Джон Смит - съвсем същата, като онази, която Елинор бе получила при приемане на поръчката. Освен това имаше и иконография на човек изнасящ реч, чиято глава бе увенчана с корона, натежала от златните фигури на бухал, хипопотами и анкх. По кое ли време беше направено това изображение? Елинор се загледа в дрехите на хората, които можеше да различи, но ясно се виждаше единствено коронованият мъж. Дрехата му много приличаше на церемониалната униформа, която Командир Ваймс обличаше за публичните празници на града, но малко по-натруфена. Зад краля (ако това наистина беше той) на Анкх се виждаше част от сграда, която с известно колебание Елинор разпозна като един от балконите на двореца.

Става все по-интересно, помисли си тя.

- Слушай, - Елинор се обърна към Библиотекаря и му посочи иконографията на Джон Смит: - Случайно да знаеш кой е този човек?
- Ууук ук, - поклати отрицателно глава.
- Как въобще си се сдобил с това нещо? Дали случайно няма и друго копие на този брой някъде тук?
- Ууук, - вдигна рамене Библиотекарят.
За всеки случай тя трескаво разгърна и другите страници. Беше твърде напрегната, за да открие нещо в дребните публикации, но при поредното връщане на първа страница забеляза нещо друго.

Мъжът до Анджелика на иконографията не беше Идомар.

Елинор почти опря вестника до носа си в опит да се увери, че не греши. Човекът до Анжелика доста приличаше на чуждеземния колега, но определено не беше той.
- А познаваш ли някой от тези двамата? - тя посочи на Библиотекаря снимката на Анжелика и мъжа.
Орангутанът изръмжа. После отскочи до една безопасно изглеждаща лавица, измъкна оттам пожълтял том с кожена подвързия, на чиято корица със златни букви бе изписано Edler Familien und Gattungen (fast vollständige Ausgabe) и го тикна в ръцете на Елинор. Книгата беше тежка, грапава и доста прашна. Библиотекарят кимна на Елинор и услужливо разгърна изданието на страницата с родословното дърво на Де Канин.

Нимфадара затвори книгата разколебана. Сега явно трябваше да намери нещо фор дъмис, за да може да продължи проучването си. Точно тогава забеляза жълто-черен проблясък на ръба на октариновото се зрение, всъщност толкова на ръба че тлабваше да си завърти очите към тила за да го види, но бе достатъчно. До масичката имаше един дебел ръжен, вероятно предназначен да се пазиш от по напористите обитатели на околните рафтове. Тя запристъпва предпазливо сред тях оглеждайки са за жълто черни представители на месната флора... или фауна... или „просто книга” като се изразяват наивниците миг преди 800 странично специализирано издание да ги разкъса на парчета.

Елинор разгърна страниците, подминавайки множество родословни схеми, богато украсени и разклонени като коренището на цяла гора мангрови дървета. Родът Канин се оказа регистриран със също толкова обрасла графика, пълна с изображения на сериозни и леко облещени хора. Всички бяха нарисувани по някакъв архаичен образец, който не позволяваше да се различи младенец от старец. Щеше да бъде цяло чудо ако дори едно камео приличаше на истинския си първообраз.
Детайлното проучване на схемата обаче вероятно щеше да отнеме доста време, а светлината проникваща през прозорците на библиотеката ставаше все по-слаба и синкава. На въпроса дали книгата и вестникът могат да бъдат заети за вкъщи, Библиотекарят връчи на Елинор мазна бланка за регистрация и после прилежно записа нещо в една опърпана тетрадка. Миг по-късно тя стана собственик на читателска карта попълнена върху изненадващо добре запазена хартия.
- А дали няма начин все пак да ми разкажете от какво се интересуваше господинът, който днес е идвал при вас? Онзи, който ви описах преди малко? Книга ли търсеше?
- Ууук... - измуча Библиотекарят замислено, сякаш се бореше със съвестта си. След миг обаче се сети за последния си банан, започна чевръсто да го бели и със свободния си крак бутна опърпаната тетрадка към Елинор.
Тя разтвори тетрадката. Името ѝ заемаше последното място в неособено дълъг списък читатели, а срещу него бе заглавието и номера на генеалогичната книга. На вестника явно не се полагаше същата грижа.
- Кое от тези имена принадлежи на господина...? - Елинор приближи тетрадката до Библиотекаря и той бързо ѝ посочи една отметка. Записът, с известно въображение от страна на читателя, вероятно бе регистрация на Бартоломю Хикс, а книгата, която бе взел бе Тheoriis Тempus Causalis Sequences.
След още една мъчителна размяна на въпроси и отговори, Елинор разбра, че господин Хикс се е интересувал единствено от тази книга и не е заемал нищо друго за домашно четене. Въпреки това обаче изглежда идваше редовно, макар и отскоро.
- Много ви благодаря, - Елинор признателно стисна голямата космата лапа на Библиотекаря. - Ако мога аз да ви помогна с нещо, не се колебайте да ме попитате или потърсите при госпожа Кейк.
Тя внимателно пое книгата и вестника и се изниза от Библиотеката толкова бързо колкото можеше. Маркъс и Хуберт беше наблизо и се надяваше да успее да зададе няколко въпроса и там.
Доколкото знаеше, магазинът затваряше в 19:00 и без особени усилия успа да се изправи пред витрината няколко минути по-рано. Магазинът обаче вече беше затворил и наоколо не се мяркаха нито клиенти, нито закъснели продавачи.
Не и оставаше нищо друго освен да се прибере в квартирата си и да се подготви за изпълнението на задачата.

Артър лежеше на земята пред Барабана и обмисляше какво точно да каже на Джестър, когато се появи. След като доби достатъчно добра представа какво точно да му каже се изправи и отиде до Не-смит, който лежеше в безсъзнание в една локва. В този момент хиленето на призрака се приближи и Артър се обърна към звука, когато прецени, че е до него:
- Колко пъти да ти казвам да не сереш където ям?
В отговор хиленето се усили, а няколко глави се обърнаха към ситуацията. Разбира се, някой да крещи към стената на Барабана не беше рядка гледка, така че никой не се спря. Тогава Артър просто събу ботуша си и извади от него малък кожен калъф, след което го захвърли над Барабана.
- Недей, няма повече да првя така молятеввземизвънчетоооо - извика Джестър, докато коженият калъф, съдържащ звънчето-котва, го засмукваше в пространството. Калъфът се закрепи между два камъка от другата страна на покрива.
Игнорирайки писъците на призрака, Артър се концентрира върху Смит. Объръна го по гръб и направи това, което истински приятел би направил - зашлеви го със всичка сила. Лекарството подейства мигновено - старецът отвори очи, облещи се срещу Артър и с почти свръхестествена предвид обстоятелствата сила, заби юмрук в слепоочието му.
Артър, очудващо, не беше свикнал да го удрят, поне докато беше сравнително трезвен, затова реакцията на Смит го свари неподготвен и той се претъркули в калта и се хвана за мястото, където беше ударен. За щастие ударът не беше чак толкова силен. След като изпсува няколко пъти на ум, Артър се обърна към Смит и заговори:
- Вътре имаше някой, който те търсеше. Не знам кой е, но изглеждаше, че не те харесва, така че ако искаш да не те спукат от бой може да пробваш да ми позволиш да ти помогна.
Видя, че Неджон Несмит пребледнява, или поне щеше да види, ако не беше буйната му брада и пресния слой кал, приближава се до него, хваща го за реверите и с нескрит ентусиазъм го пита:
- Кой?! Видя ли му лицето?!!?! Знаеш ли му името?!?!?!?!
- Беше голям и не го покзнавам, ама бих предположил и, че е доста тъп. Търсеше те по име и някакъв друг се представи за теб, ама май просто си търсеше белята. Може и да е било съвпадение, но като гледам реакцията ти явно наистина си имаш проблеми с някой.
Старецът пусна дрехата на Артър. Изглеждаеш доста отчаян:
- Така, така. Значи най-после се стигна до тук... Ти! Трябва да ми помогнеш!
След като беше изгубил работното си място, Артър беше твърдо решен да направи всичко възможно да изкара пари от Несмит, пък и старецът му беше сравнително симпатичен.
- Първо трябва да отидем на безопасно място и да ми обясниш какво точно става. Не обещавам нищо, но изглежда, че нямаш друг вариант.
- Бързо! Преди да са се усетили, че онзи нещастник вътре не съм аз! - Джон се изправи с известно усилие и тръгна нанякъде, а Артър го последва.

Нимфадора тръгна предпазливо в посококата, в която бе забелязала проблясъка, навлизайки в непознати за нея дебри на Библиотеката. И ето че зад едн ъгъл, представляващ дълга лавица с особенно старинни книги, нещо прошумоля. Сянка пробяга по пода а по гърба на момичето плъзнаха ледени тръпки.
Огледа се и видя високо горе спукана водоброводна тръба, от която капеше ледено студена вода. Отбеляа си, че трябва да предупреди Библиотекарят за порблема и се препъна.
Изправяйки се изруга поетично, както би могъл да го направи само някой прокълнат да говори винаги в древни стихове и срита легналият на пода човек. Той обаче не се изправи, а продължи да си лежи по средата на пътеката книга върху лицето. Нимфадора приклекна до клавата му и след като едно две учтиви прокашлюния и още толкова немного учтиви не помогнаха, се оита да вдигне книгата от лицето му. Но не можа, нещо издрътча и тя видя, че от долния край на книгата се провесва верига, верига увила се около врата на човка и сякаш стегнала се още повече когато тя опита да махне книгата. Отново я полазиха ледени тръпки, но този път над нея нямаше спукан водопровод.
Дочу дрънчене на стомана и мнооого бавно обърна глава към лавицата зад нея. От там къмлицето й се хварли престарял том на Некрономикоикономиком*. Нимфадора изпищя!

---------------------------------
*В кратце - науката, занимаваща се с възкрасяване от мъртвите на умрели икономики

Поредната драматично синя вечер, поръсена с злато, смърт и надежди се изсипа над Анкх. Елинор смяташе да се приближи до кръчмата по задните улички, да се покатери до някой съседен покрив и оттам да се прехвърли към Барабана. Все щеше да се намери някоя капандура или прозорец позволяващи тайно проникване, а после само трябваше да внимава къде стъпва.
Когато обаче наистина се озова във вътрешността на Барабана, откри че таванските греди всъщност не висят директно над помещението за пиене, а просто отделят тесен и пълен с паяжини таван, който не се използваше. Надолу водеше капандура с мътно блестяща в нощния сумрак халка. Опитвайки се да не вдига шум, Елинор се вмъкна през капандурата и се озова в широк коридор, осветен от скромни фенери по стените. Имаше няколко потъмнели от времето врати, зад които се разнасяха тихи звуци от скърцане на легла, потракване на съдове или приглушен говор. Изглежда мястото служеше и като страноприемница. Дали Джон Смит би наел стая тук? Хикс беше казал, че жертвата има собствено жилище някъде из Сенките, но вероятно и тук, както из повечето подобни места в Анкх, клиентите можеха да наемат стаи за по няколко часа когато почувстваха нужда от утешение. Елинор си даде труда да подслуша и надникне през ключалки и процепи - в три от стаите имаше случайни хора, а в две бяха струпани вехтории. В обитаемите стаи успя да мерне поне по един прозорец с външна капандура, които би могла да ползва за изход при нужда. Там където бяха вехториите обаче всички отвори в стените бяха задънени.
Тя се приближи до вратата в дъното на коридора и я отвори. Надолу водеше извито стълбище и съдейки по звука който долиташе от далечния му край, изглежда водеше към пивницата. Като се изключат прозорците и помещенията в самата кръчма, вече бе успяла да покрие всички възможни изходи и маршрути за бягство.
Елинор се върна към тавана, измъкна се навън като изтупваше паяжини от себе си и се спусна към задните дворчета. Все още беше облечена с дрехите, които бе използвала през деня и макар вече да нямаше нужда от широкополата черна шапка, не можа да се накара да я остави вкъщи и да се лиши от закрилата и. Ако имаше късмет, барманът щеше да я вземе за заблудена чужденка и нямаше да и обърне повече от необходимото внимание.
В тъмнината на топлата вечер кръчмата изглеждаше доста по-привлекателно, пропускайки топла светлина, глъч и миризма на няколко вида бири. Елинор се намъкна вътре, усърдно имитирайки отнесения вид на човек, който не знае къде отива и как е стигнал дотам. Вътре обаче я очакваше изненада - по-голямата част от масите бяха изпотрошени до малки удобни за бой парчета, а единствените три оцелели стола и самотна маса бяха заети от група ухилени мъжища. Макар в момента и тримата щастливо да се потупваха по раменете, моравите петна по лицата им издаваха, че съвсем наскоро едната част от компанията порядъчно е напердашила другата. Джон Смит не се виждаше никъде, а човекът, когото Елинор взе за барман премиташе трески и парчетии от пода и не изглеждаше никак въодушевен.
Елинор се поколеба дали веднага да разпита за жертвата или известно време да играе ролята на заблудена дама. От една страна имаше договор и разрешително и интересът и беше съвсем законен. От друга страна обаче хората в Анкх винаги се изнервяха, когато станеше дума за нещо, в което бяха намесени оръжия. Тя се приближи към бара и невинно подметна към премитащия мъж:
- Парти ли е имало тук?
- Парти ли? - стресна се мъжът, изтръгнат от апатичния си унес. В преценяващия му поглед Елинор прочете как веднага я вмести в графата на бедните изгубени души, които имат повече пари отколкото бе полезно за здравето. Късметът и все пак работеше.
- Точно така, м'лейди, парти. Един от момците има... има рожден ден, точно така. Рожден ден. Малко се поразгорещиха видите ли. Ама седнете, пийте едно за здравето на нашия момък... Бил. Точно така, Бил!
Един от опиянените индивиди като че ли позна името си и щастливо помаха с ръка.
- Чудесно! - възторжено обяви Елинор. - Тогава ще пия за здравето на Бил!
- Веднага, млейди!
Елинор отново се огледа - и отново не видя Джон Смит. Да не би да беше отишъл да пусне една вода до външия кенеф?
Когато уискито дойде, тя се настани в единия ъгъл на бара и вдигна чаша към масата, на която стоеше Бил.
- За твое здраве, Бил! Дълъг живот, пълни ръце и тежки добове, както казват по нашия край!
- За тое здрае, Бил! - припя послушно агитката. Бил като че ли се трогна дълбоко.
Елинор доверително се наведе към бармана и попита:
- Ще ми кажете ли къде тук може човек да се погрижи за някои естествени нужди?
Бурен смях се разнесе от масата на компанията.
- Кажи и, кажи и! - изхили се един. - Кажи и къде човек може да пусне една вода!
Елинор се изчерви или поне това щеше да се случи ако в жилите и все ощ етечеше кръв.
- В бъчвата със специалитета, без съмнение! - обади се друг.
Елинор се усмихна притеснено.

Нимфадара отвори очи разбудена от някакаво упорито шъшкане. Насреща ѝ с главата надолу седеше някакъв гном кинта и половина долепил пръст до устните си и шъшкаше. Освен това държеше нещо като голям нож нож който светеше бледо синьо в мрака на библиотеката. Рафтовете също стърчаха от тавана, и книгите бяха залепени за горните им лъвици и тя не можеше да помръдне защото бе замотана в нещо бяло и лепкаво, и главата я болеше, и...
Перспективата се завъртя. Нимфадора осъзна че виши в пашкул от тавана с главата на долу, а гномът упорито твърдеше че трябвало да пази тишина защото наоколо имало орки. Освен това краката му бяха космати.
- Познай какво имам в джоба си - попита тварта с усмивка която явно мислеше за хитра - и ще те освободя.
- Пръстен идиот нещастен, беше на ръката ти преди да бръкнеш в джоба си, а сега го няма но за сметка на това белега то него седи. Освен това явно не си си мил ръцете от доста време и... - осъзна че не говори в рими, което можеше да значи само две неща. Или проклятието е развалено или се намира в някаква псевдо реланост породена от уплаха или друга транс-тпростренственовремева дисфункция.
Нимфадора отвори очи и после ги отвори пак.
Насреща ѝ една подивяла книга пърхаше яростно със страниците си опитвайки се да я захапе за лицето, на за щастие дебелата верига занитена към гръбчето ѝ и същевременно за отсрещната лавица правеше опитите неуспешни - поне за момента. Нимфадора опипа около себе си. Докато един незнайно как появил се брой на Вестника нави го на руло и плесна книгата по „муцуната”:
- Bed, bed, beеed dog!*

* https://www.youtube.com/watch?v=_ICKu1lLMeA
бел. р. Двеоното е да се чете като дълго Е, а не като И =)

Тъмна, космата сянка увисна над Нимфадора. Бясната книга се смръзна, потрепери и се шмугна обратно на рафта си, подвила верига като подплашено пале. Силни, възлести пръсти сграбчиха младата жена за яката и я повдигнаха няколко стъпки над земята.
- УУУК ИИИИИК! - косматата сянка обвинително посочи към свития на руло вестник в ръката на Нимфадора.
- Горящи ферми и квичащи прасета
Басейн със змии, с които да плуваш,
о, сладка отрова, ухапи ме, ухапи ме!
Обвинително посочи книгата Нипфадора със свития на руло вестник. Тъй де, не самата книга, а мястото на което се криеше. После, осъзнала че беше малко груба, добави:
- Оу, кой каза, че е глупаво
Да кажеш “Извинявай”
Аз наистина съжалявам,
Т`ва е моя начин да кажа “Извинявай”
В т`ва съм най-добър.
Библиотекарят издаде недоволен, ръмжащ звук, показваш колко според него струва загубата един човешки живот, в сревнение със въораженото нападение над рядка книга. Запремята се от лавица на лавица, все още стискайки Нимфадора за яката, като отвреме-навреме я подхвърляше, за да я подхване отново с някой от другите си крайници, докато не достигна главната пътека. Там я пусна на земята.
- Уук, - каза той и посочи към изхода.

Тъкмо се канеше да последва „съвета”, когато мерна едно срамежливо жълто черно томче да наднича из зад гърба на достолепен прашен мастодонт с дъбови корици чието заглавие беше замазано*, но май беше за някакъв владика на някакъв пръстен. Книжлето се намираше точно в обратната посока на тази, в която Нимфадора бе зърнала първия проблясък, но тя бе прекарала достатъчно време в Библиотеката за да разбере, че там се случват неразбираеми неща. Освен това, както изглеждаше, достъпът и до книжния фонд на НУ се очертаваше да бъде строго ограничен и тя нямаше намерение да изпусне единственият си шанс. Бръкна в потайните дебри на полата си и измъкна един банан. Жълтият му цвят заискря в сумрака на залата.
- В сърцето капка милост нямам,
вземам всичко и си заминавам.***
След което той някак си и се изплазна то ръката ѝ, падна на пода и се плъзна под насрещните лавици:
- Тежки персони правят фасони виж ги след 2 чaса
всички принцеси мятат гюбеци пеят опса са****
Библиотекарят най-позорно се хвана на стария ветеринарски трик и скочи след банана. Нимфадора използва момента, грабна черно-жълтата книжка и изхвърча от Библиотеката.

Вече беше притъмняло когато Нимфадора нагази в реката или по-право да се каже - върху реката. Беше открила, че ако ходи достатъчно бързо по повърхността ѝ и не обръща внимания на шляшкъщите звуци Анкх не успява да я засмуче. Настина разяждаше малко подметките, но пък се пестеше време и нерви които иначе се губеха в градския трафик. И докато крачеше забързано по река зачета мелодрамитична статия от вестинка, който все още не беше намерила къде да изхвърли, озаглавена „БАЩАТА НА „ГОРДОСТТА НА АНКХ” ПРОКЛИНА ТВОРЕНИЕТО СИ”. Две иконографии допълваха статията, а нещо под краката ѝ избълбука. Принципно доста неща в Анкх, но по надигащите се мехурчете в тинестата коричка на реката Нимфадора разпозна мехур чиста вода#. Затова набързо преджвака до левия бряг не реката и се изкачи по една от стълбичките висящи от постройките надвиснали над реката. За добро или за лошо това се оказа Кърпеният Барaбан.


--------------------------------
*Интересното е че в каквато и библиотека да стоят заглавията на книгите имат функцията да се замезват с времето и дари променят. Вероятно е свързано с гравитацията или тавмите.
**Емануела и Serdar Ortac - Питам те последно
***Мария - Не те обичам
****Мария - Дай жега
#Макар да е по скоро градски мит, понягога в усието на река Анкх минаваща през градовете близнаци Анк и Морпорк, навлиза тъй наречения мехур чиста вода. По някое време мехурът толкова се смущава от заобикалящата го обстановка##, че имплодира###, а околната „вода” се сбива за да заеме освободеното праз място. Накратко не искате да сте наблизо тогава.
##Да речем като негър на ненадейно натресъл се на сбирка на кукклусклан.
###Експлозия навъртре

- Хъм, - изхъмка Хибискус и се вгледа съсредоточено в иконографията. Приравни я с бара завъртя я няколко пъти, наклони глава и присви очи.
Елинор многозначително издрънча с кесията си. Бе прекарала почти половин час в кръчмата, сърбайки разреденото си уиски, но Джон Смит така и не се бе появил. Явно се налагаше да прибегне до събиране на информация и сега се надяваше, че барманът е достатъчно алчен, за да играе по правилата.
- Май, май, като че ли ми изглежда познат...
Елинор извади една златна монета*, сложи я между пръстите си и демонстративно се заигра с нея.
- Виждали сте чичо ми? Вероятно често идва тук?
Хибискус се огледа нервно, явно притеснен, че някой от "празнуващите" ще забележи златото и ще прояви интерес към него.
- Ами... може и тъй да се каже...
Елинор скри монетата в шепата си.
- Да, да, всяка вечер, - изтърси накрая съдържателят.
- И се представя като...?
- Джон Смит, - изстреля барманът, като пропусна да попита Елинор как така не знае името на чичо си. Попринцип нямаше навика да подслушва деловите разговори на Артър, но и попринцип млади жени нямаха навика да размятат злато под носа му.
- Бедният ми чичо, - въздъхна Елинор и потрака с монетата по барплота. - Чудя се къде ли е сега?
- Тръгна си! Тръгна си, - Хибискус погледна нервно към групичката задрямали клиенти. - С един млад господин...
- Тц, тц, тц, - сви устни тя и бързо преметна монетата между пръстите си. - Имам нужда от нещо повече от "Видях го, тръгна си" за да си поръчам второ уиски.
Барманът присви очи, изсумтя сърдито, тръсна на бара нова чаша и започна да я налива с нещо, което можеше да бъде и уиски.
- Редовен е. Беше. Създаваше проблеми и се наложи да го... помоля учтиво да си тръгне и да не стъпва повече в заведението ми.
Елинор подхвърли монетата във въздуха и я улови. Златото блесна като единственият оцелял зъб на четиристотин годишно дълбокотунелно джудже, току-що намерило диамантена жила.
- Как се казваше младият мъж?
- Артър. Артър... Флингбут... или нещо такова.
- Знаеш ли къде живее?
Съдържателят, изгубил вече търпение, изпълни дабъл фейспалм, съпроводен от звучно ръмжене "Ооооо, богове!".
- Отде ще го знам къде живее бе, девойче! - и моментално съжали за думите си. Трябваше просто да я прати за зелен хайвер някъде в Сенките. Едва ли щеше да излезе цяла оттам. Но вече беше късно.
- Ще пиеш или ще си приказваме цяла нощ? Ако няма да пиеш - ей я там вратата.
- Нещо сме докачливи тази вечер, а? - Елинор изля съдържанието на чашата в устата си и леко тракна с дъното по барплота. - А си на път да стигнеш до най-лесно изкараните пари в живота си. Като гледа масите ти, човек би си помислил че си в нужда...
Барманът като че ли се обиди. Елинор можеше да види как алчността и егото му се бореха за надмощие и той изглеждаше ядосан не на шега. Приведе се напред и изсъска през зъби:
- Не. Знам. Къде. Живее!
- Усмихни се, мой човек, - окуражи го тя. - Почти изкара за ново обзавеждане. Кажи ми само какво те накара да ги изхвърлиш и смятай второто уиски за поръчано.
Хибискус се замисли. Беше изритал Артър и Джон преди не повече от час, а ето че сега не можеше да се сети защо. Да, останките от интериора на Барабана бяха наистина плачевна картинка, но да пукне, ако знаеше какво го беше накарало да лепне вината на този... Трингуут. Започваше да чувства, че е постъпил несправедливо.
- За... нарушаване на спокойствието, - смотолеви съдържателят.
- Тоест?
- Тоест... шумене и викане и тъй нататък... - излъга.
- Това не е ли нещо обичайно за твоя контингент? Какво му е било по-различното този път?
- Нещо намекваш за клиентелата ми ли?!
- Аз ли? Не. Освен ако Бил Рожденникът ей там е изпотрошил от радост всички маси и столове. А ти си му помогнал понеже е добро момче и не върви да му откажеш.
- За Бил! - прозвуча нестроен хор откъм единствената оцеляла маса. Тези, които бяха все още будни чукнаха халби и отпиха. Един се строполи под масата.
- Артър беше виновен! Заради него стана боя и затова всичко е изпотрошено!
- Какво е направил Артър?
- Какво значение има какво е направил! - Хибискус трясна с длан по барплота. Златната монета вече му се виждаше като далечен мираж. Започваше да си мисли, че не си струва усилието. А можеше и дори да не е златна. Пък и кой знае тая дама за какво търси стареца?
- Нека аз те попитам нещо! За какво са всичките тия въпроси, а? И не се опитвай да ми минеш с тоя номер, че ти бил чичо! Или да извикам стражата?
- Бооожичко, страаажата! - Елинор изплашено сложи ръка на гърдите си, а после побутна монетата към бармана. - Да не прибързваме, добри ми приятелю, я виж колко добре се разбирахме досега? А и не виждам ТЕБ какво те засяга дали Джон ми е чичо, когато става дума за пари. Задръж рестото. И без това уискито ти не е по моя вкус.
- ВЪН! - изрева Хибискус Дънлам и драматично посочи вратата с дебелия си пръст.
Елинор доближи ръкавица до шапката си, кимна на компанията около Бил и достолепно напусна пивницата.

-----------------
* определено не анкхски долар. Елинор знаеше, че никой уважаващ себе си кръчмар няма да се остави да го подкупят със златна монета, в която няма и грам злато.

Докато едната врата се затваряше другата се отвори и в Барабана влезе същата жена.
Кръчмарят изтръпна.

- Дълго време чакаше да кaжа тези думи,
...
Радостта е двойно по-богата
Мъката по-малко горчи,
Но защо трябва всичко да завърши така,
И защо не сме заедно сега.

- С цялата душа ви благодаря,
щом до мен ви има вас, всичко мога аз!
С цялата душа ви благодаря,
давам ви за цял живот моята любов!

- А сърцето ми е пиле, накиснато, жълто и малко
дето край орела веднъж е заспало.

Съдържателят се замисли. Чувстваше се изцеден от шпионските игрички на Елинор, а сега му се налагаше да разшифрова желанията и на тая откачалка. Накрая му просветна.
- Ше требе да почакаш малко, обаче. Е там май има един здрав стол. За тука или за вкъщи? - сети се да попита

- Ето вместо мене каза го добре,
вземай ме за вкъщи, прибирай ме!**

Нимфадораси придъпрпа остатъка от стол и приседна на него докато чакаше да й приготвят поръчката, надаваше се тоя път да са разбрали че е искала пиле, защото предишния път едва успя да изяде кайманът дето го бяха сварили с розмарин.
Загледа се в търкалящата се по, и около единствената оцеляла маса, клиентела, май празнуваха рожден ден.
Откъм вътрешното помещение вече започваше да се носи приятният мирис на изгоряла мърша, полята с бира и подправки, когато на вратата се почука.

-Влез, в мен да крадеш да видя добро ли е
мен, мен мен, мен да крадеш, че другите хвалят те
Влез в мен да крадеш да видя добро ли е
мен, мен да крадеш, че другите хвалят те.***

- Private love
Let me give my love to you****

- Ще викам помощ, помощ,
този мъж е луд и не тръгва!
Помощ, помощ,
помогнете в него се влюбвам!
Помощ, помощ,
точно от това се страхувам!
Почна ли с теб отново - ще е до живот!##

- Central Side - Пу За Мен###

Нимфадора бе открила идеалната възможност да покаже на роднините си че си има приятел та най накрая да спрат да я сватосфат.
- Не ми върви тая нощ, - оплака се барманът. - Кълките са ти готови. Сега ли ще платиш или да ти го пиша на сметката?

-Ето вместо мене каза го добре,
вземай ме за вкъщи, прибирай ме!

-Малко бебе в количка майка му го гъделичка
бръкна му със пръст в окото пукна то горкото?####

Кокалчето направи пирует и преди да достигне земята бе уловено с човка от ниско прелитаща граблива чайка. Тя направи вираж пред Нимфадора, разтовари малко баласт върху изпадналия в несвяст мъж, което не помогна за подобряване на вида му, излетя високо към и над покрива на Барабана. И докато първата част - „към” бе изпълнена виртуозно, втората част - „над” бе грубо осуетена от един черен котак с белег през муцуната, липсващо око и ухо и определено гаднярски вид. Кокалчето се търкулна по покрива и събори от там едно нищо неподозиращо звънче, заедно с обитателя му.
Нещо издрънча зад Нимфадора и тя плонжира в страни претърколи се пропълзя на лакти няколко метри и погледна из зад близкия ъгъл. Виждайки звънчето прокле за пореден път инстинктите спасявали я в Юбервалд и правещи я на глупачка в „цивилизация” :


После като всеки плюшкин натика звънчето в един от джобовете на фустата си и продължи да бута мнимия си ухажор към уютния дом на улица Рядко щастие.

Смит се беше запътил в посока към Сенките, което на Артър се стори странно - уж отиваха на безопасно място. Е, поне това намаляваше шанса който и да гонеше Смит да го хване - беше по-вероятно да ги оберат и убият случайни престъпници по пътя. Математик би погледнал маршрута, по който минаваха, като изключително неефективен - вместо да стигнат простичко от точка А до точка Б, които бяха доста близо една до друга, те преминаха през точки В, Г, Д и така до У, повечето от които изобщо не се хващаха на чертежа и го караха да вади нов лист с ново мащабиране. Когато стигнаха до Сенките, за ужас на Артър, влязоха в някакво мазе. Долу обикаляха още доста време по малки коридорчета, докато стигнаха до голям проход и тръгнаха по него. Ако Артър не беше изгубил съвсем ориентация, значи се движиха на север. След още доста вървене излязоха на повърхността. Джон подвикна на Артър да побърза и двамата пресякоха tqsna, забутана уличка, влязоха в малко, обрасло дворче и след това в кривата и стара къща в него.

В един по-обикновен свят, Елинор вероятно щеше да се оттегли на скришно място и щеше да обмисли внимателно и систематично следващия си ход. Или може би щеше да отиде при доктор Дауни, да признае поражението си, изгубвайки лиценза си за винаги. В един по-обикновен свят обаче, Елинор щеше да е мъртва и погребана, а нямаше да се разхожда из улиците на Анкх, с дебел слой грим и без пулс във вените си.
Внезапно изпита онова чувство, което я караше ден след ден, седмица след седмица да изчита всеки нов брой на Вестника, търсейки нещо, което не беше там. Чувството, че нещо не е наред, че Вселената е разпрана по средата и някой несръчно се опитва да я закърпи с дебел бял конец, образувайки грозни гънки по тъкънта на Битието и разкривявайки логиката на сложните картинки, нарисувани по повърхността и. Елинор се извърна встрани.
Забеляза две сенки в близката пресечка. Едната подвикна на другата да побърза. Елинор улови името "Артър". Артър. Нямаше време да обмисля евентуалните варианти за съвпадение, двете фигури хлътнаха в едно дворче и Елинор забърза след тях.

***

В дневната, на канапето, собственикът на къщата спеше. Беше се изсунал от седалката и широката му риза се бе насмотала почти до гърдите. На корема му лежеше малко помиарче, което вдигна глава, изджавка два пъти към Артър и Джон, след което се обърна и заспа, удовлетворено, че е изпълнило дълга си на пазач.
Джон запрепуска нагоре по стълбите до втория етаж, след това по тясното стълбище, водещо към таванското помещение, отключи вратата и подкани Артър да влезе. Вратата се захлопна зад гърбовете им. Стаичката беше малка и мрачна, Артър забеляза огромен гардероб, с едва крепящи се на пантите тежки врати, трикрака маса, столче и неопревено легло, с нахвърляни отгоре носени дрехи.
На тавана имаше капандура, която изглеждаше, сякаш не бе отваряна от векове. Под нея, на пода, се виждаше кръг от ръжда - явно там бе стояла кофа, в която да се събира водата, капеща при дъжд, но не бе валяло от седмици и кофа не се виждаше никъде.
Артър хвана мнимия Джон Смит за рамото.
- Добре, сега ми кажи кой и защо те преследва. Евентуално как да ти помогна, а може би и защо.
- Преди почти месец и половина, - започна Джон, - седни, седни! Животът ми започна преди почти месец и половина. Събудих се в една задънена улица, недалеч оттук. Никва идея кой съм. Оттам и името. Знам, че не е много оригинално, но бандитите, дето ме обраха, малко след като се събудих, бяха толкова любезни и приветливи, трябваше да им се представя някак. Вярно, взеха ми всичките неща, но им дожаля и ми дадоха малко дребни пари, да наема тая стая.
- Аз пък търсех някаква информация. Значи никаква представа защо те преследват? Абсолютно никаква? Поне малко?
- Шшшш, де, не ме прекъсвай! Няколко дни след кат се настаних тука, на капандурата цъфна същото момче. Онова де, обирджийчето. Не можах да му отворя, та се наложи да мине отпред, през главния вход... ех, да му го, обещах да не казвам на никого. Нищо де, и без туй вече няма значение. Носеше ми ей туй!
При тези думи подаде на Артър книжка с износена кожена подвързия и ключалка, очевидно дневник. Катинарчето липсваше.
- Разправя ми, бил убав тефтер, малко старичък, ама здрав и читав. От моя багаж. Като се опитали да пишат в него обаче, мастилото не се задържало. Явно магьоснически никакъв. Щели да го шитнат някъде, ама на момчето му станало мъчно, че нали нищичко си нямам, та дошло да ми го върне, дано ми послужи на мен за нещо.
- Успя ли да откриеш как да прочетеш какво пише на него?
- Само едно пише, - Смит посегна, отвори дневника на първата страница, без да го взима от ръцете на Артър и посочи:

"Собственост на Рупърт Е. Реджиналд Пърсифал Уилбърфорс Фицпатрик Сийбъри Барингтън III"

Артър прочете няколко пъти името и накрая взе важно решение:
- Мисля все пак засега да ти викам Джон. Та, явно не си пробвал да намериш магьосник, който да потърси друго, написано в дневника.
- Не посмях. Кат го прочетох туй име нещо ей тука ме жегна, - удари с юмрук в гърдите си. - Ама не си се представям с таквоз име. На големец ми мяза тоя, Рупърт Е. Реджиналд. Ами ако съм го убил? И ограбил? Оттогава имам чувството, че се побърквам. Че някой ме гони, нали разбираш. И ме настига, знам си.
- Ако искаш помощта ми, ще трябва да ми позволиш да проверя. А и едва ли ще мога да ти помогна без да знам възможно най-много. Това ми е специалността. А и мисля, че мога да намеря човек, който може да свърши работата.

***

Елинор пристъпи в уличката с усещането че сякаш някой друг движи краката и. Обзе я едно пркобно чувство, сякаш е малко момиченце, тръгнало на гости при възрастните си роднини, навлизащо в тъмна гора. Къщите се надвесваха над нея и образуваха тунел. Тесният процеп между покривите, през който се виждаше небето, бе премрежен от висящи на въжета парцали. Мърлявият им вид подсказваше, че са по-скоро част от екстериорния дизайн, отколкото простряно пране.
Дворчето, в което изчезнаха двамата, както и тясната къща, на която принадлежеше, само дето нямаха табела "обитавано от духове". Елинор предпазливо се увери, че кинжалите и са на местата си, макар че заплахата за така наречения и живот не я тревожеше толкова, колкото заплахата отново да изпусне жертвата си. Огледа къщата - бе притисната между двете съседни сгради, на покрива и стърчеше крив, тесен комин. Почти никаква надежда да се проникне оттам. Елинор мина през портата от почерняло ковано желязо, спря пред вратата и се ослуша. Долови спокойно, дълбоко хъркане и втори звук, тихичко, мрънкащо проджавкване, като от спящо куче. Изведнъж джавкането спря. Чу се прозявка, последвана от ситни стъпки. Животното от другата страна на вратата заби нос в долния процеп и започна да души шумно.
Елинор изрита вратата с все сила. Приживе това едва ли би имало кой знае какъв ефект, но сега вратата се изтръгна от пантите си и падна навътре, почти премазвайки дребния помиар, който изквича уплашено и се шмугна навътре. Елинор прекоси малкото антренце и вторачи очи в примигващия старец, който седеше на протрито канапе в тясната дневна.

***

Някъде отдолу се чу трясък. Джон се сепна и изражението му изведнъж помръкна.
- Благодаря ти, моето момче, но е твърде късно. Знаех си, че ще дойде този момент.
Артър се изправи рязко от стола и припряно натика книжката в един от дълбоките джобове на черното си палто.
- Капандурата към покрива отваря ли се? - попита той и без да дочака отговор, започна да бута и блъска. Гнило дърво се посипа по косата му и влезе в яката на ризата му, но капандурата не даваше признак, че ще се отвори. Изведнъж Джон го хвана за рамото, придърпа го към себе си и го сграбчи в неловка прегръдка. Когато го пусна, Артър забеляза, че очите му бяха влажни. Старецът взе столчето, замахна и го трясна с все сила в малкото прозорче. При третия опит, стъклото поддаде. Артър се хвана за ръба на капандурата, готов всеки момент да се набере и да излезе, когато усети, че Джон не се готви да го последва.
- Няма ли поне да опиташ да избягаш?
Смит поклати тъжно глава.
- Късно е вече. Те идват, а аз съм уморен. Пази книгата и ме помни, само това искам.

***

- Добър вечер, - измърмори Елино против волята си. - А къде са двамата мъже?
- Ккк...
Трясък на стъкло прекъсна въпроса на стареца. Той погледна нагоре, смръщи се, пресегна се за бастунчете си, което стоеше подпряно до него и се изправи несръчно.
- Ей, дърт вагабонтин! Дължиш ми наем за две седмици, а сега и покъщнината рушиш! Само да те спипам аз! - и закуцука към горния етаж. Елинор се втурна след него, избута го най-немилостиво от пътя си. Единият кинжал бавно прилепна в дланта и, когато го извади от ножницата. Дръжката на другия се опираше във върховете на пръстите на другата и ръка.
Елинор провери набързо стаята на горния етаж - прозорецът беше цял и нямаше и следа от Джон Смит, след което заизкачва тясното стълбище към таванската стая, вземайки по две стъпала на веднъж. Спря се на върха, опита бравата, дали е заключена и вратата се отвори.

Вратата се отвори. На прага стоеше млада жена с пончо и широкопола шапка, която скриваше лицето и. Нещо придаваше на вида и авантюристичен привкус - може би фактът, че носеше панталон, а може би това, че стискаше кинжал в едната си ръка.
Джон седна спокойно на леглото. Артър направи крачка встрани и застана между него и новодошлата. Погледна я и започна да казва нещо, но Елинор го изпревари.
- Моите почитания, - поздрави тя и прикри извадения кинжал в задната част на ръката си. - Бих ли могла да разменя няколко думи насаме с вашия приятел?
Артър долови полъх на парфюм. И още нещо. Нещо, на което мястото му беше на два метра под затъпканата пръст. Той понечи да отговори, но отново бе прекъснат, този път от Джон.
- Разбира се, мадам, моят приятел тъкмо си тръгваше. Нали така?
Артър го погледна, след това погледна Елинор. След което каза:
- Няма такова нещо. Няма смисъл да лъжем дамата, никъде не съм тръгнал, а и предполагам, че срещата ще е делова и, тъй като от днес сме делови партньори, бих искал да чуя какво има да каже - като изричаше последните думи гледаше към мястото, в което кинжала беше изчезнал под пончото на новодошлата.
- Въпросът е доста личен, - настоя Елинор. - Не мисля, че е уместно трети лица да вземат участие.
Тя заотстъпва встрани, докато между нея и целта и вече нямаше нищо.
Артър се доумеше. Бе прекарал едва няколко часа с Джон Смит, но сякаш се бе привързал към стареца. От друга страна, непознатата явно беше някакъв вид наемник. Може би дори убийца, въпреки очебийната липса на изискано черно, каквото бе традиционно за гилдията. Освен това не беше съвсем човек. Вероятно не бе мъдро да застава на пътя и... мистериозният дневник тежеше в джоба на палтото му. Бе получил това, за което бе дошъл.
Артър погледна Джон за последен път.
- Съжалявам, - прошепна той тихо и впери очи в непознатата. - Мадам, имам чувството, че скоро пак ще се срещнем.
И излезе от стаята.

***

Елинор изчака Артър да излезе и погледна към Джон. Дълбоко в душата и нещо смътно се надяваше той да направи опит да избяга. Но той просто си седеше, положил ръце в скута си и гледащ Елинор право в очите.
- Съжалявам, - каза тя. Ръката, която държеше кинжала беше странно натежала. - Но не мога да пропусна такава възможност.
И му преряза гърлото.

Елинор изчака няколко мига, макар да бе ясно, че е излишно. Ръката и не се бе отклонила и на косъм от пунктираната линия, с която в учебниците отбелязваха мястото на идеалния разрез. На живо не приличаше на огърлица от кламери. Трябваше ли да вземе нещо от жертвата, за да удостовери успеха си? Не знаеше. Дори някой някога да го бе споменавал, в момента всичките и мисли и спомени се бяха свили до размера на семенца и се бях скупчили ужасено в най-тъмния кът на чекмеджето си.
Локвата кръв под тялото също се увеличаваше значително по-бързо, отколкото очакваше.
Без съвсем да осъзнава какво върши, тя подпря дръжката вратата със стол, а после припряно смъкна няколко завивки от леглото. Не бяха особено плътни, но щяха да забавят разпространението на кръвта докато се махне от стаята. Избърса кинжала във възглавницата, а после пребърка джобовете на Джон. Не намери нищо интересно, освен най-обикновена на вид лъжица от неръждаем метал. Дали Хикс щеше наистина да поиска от нея някакво доказателство, че е успяла? Елинор колебливо прибра лъжицата в един от джобовете си. Щеше ли това да е достатъчно? Разгневена на собствената си нерешителност, тя бързо отряза кичур коса от челото на трупа и го прибра в парче хартия.

- РУПЪРТ Е. РЕДЖИНАЛД ПЪРСИФАЛ УИЛБЪРФОРС ФИЦПАТРИК СИЙБЪРИ БАРИНГТЪН III? - разнесе се глас, който можеше да превърне масивна каменна стена, устояла десет хиляди години на времето и ветровете, в купчина треперещ чакъл.
- От плът и кръв, - отвърна Джон. След това погледна тялото си, все още седнало на леглото, с ръце в скута и река от кръв, стичаща се от чистия разрез на врата му. - Е, почти.
- Добър. Вечер. - Елинор успя да изтръгне звук от гърлото си и и улови с поглед тъмната закачулена фигура, която изведнъж се бе появила в помещението. По гърба и полазиха тръпки като от допира на сребърни прибори, изстудявани осемстотин осемедест и осем дни в дълбоки подземни зимници.
- ДОБЪР ВЕЧЕР, МИС ЗАЛОЗИН, - отвърна Смърт учтиво.
- Така, така, добър вечер, мис Залозин. Нямам честта да Ви познавам.
- Не бих искала. Да прекъсна нещо... но мога ли да разменя две думи с господина? - успя отново да каже тя, като упорито се опитваше да не гледа в малките сини светлини в очните кухини на Смърт. - Имам договор за теб, - добави тя и погледна Джон. - Обещаха ми осемстотин хиляди анкхморпокски долара. Какво си направил, за да те оценят толкова високо?

В сравнение с клетото създание, чийто живот Елинор бе безвъзвратно прекъснала преди секунди, този Джон Смит (или Рупърт Е. Реджиналд Пърсифал Уилбълфорс Фицпатрик Сийбъри Барингтън Трети) имаше стойката и отношението на възрастен аристократ. Той погледна Елинор отвисоко и за момент и заприлича на ексцентричния и чичо Виченцо от Сто Лат, който бе виждала като малка и се падаше далечен братовчед на баща и.
- Осемстотин хиляди? Миля моя, на Ваше място не бих очаквал да ги видя някога с очите си. Не и ако поръчителят е този, за когото си мисля.
- Хикс? Млад, пухкавичък нещастник?
Барингтън се засмя.
- Нещастник? Не мисля, че бих могъл да го опиша по-добре. И като си помисля, че изпитвах съжаление към него. Дори вина, - призракът отново хвърли поглед към безжизненото си тяло. - Смъртта ни избавя от подобни чувства.
- И ДРУГИ СА СПОДЕЛЯЛИ ПОДОБНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ, - отбеляза Смърт. - ИМА НЕЩО ОБЩО С ТЕЧНОСТИТЕ В ТЯЛОТО. ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА ГО РАЗБЕРА.
- Защо те иска мъртъв? Аз.. намерих странна иконография в един вестник... с коронован човек... и ставаше дума за нещо наречено "Гордостта на Анкх". Кой е човекът до краля? Изглеждаше досущ като теб...
- ... значи вероятно съм бил аз. Честно казано, спрях да следя Вестника след Големия Взрив. Но ти, естествено, не знаеш нищо за него, - допълни Смит, когато видя объркването по лицето на Елинор. - Хикс се е постарал. Винаги е бил способно момче. Малко неподреден ум, но гениите обикновено са такива. В този ред на мисли, - тук той се обърна към Смърт, - подмолната невестулка се измъкна с дневника ми, нали?
- АКО ГОВОРИШ ЗА АРТЪР ТРИПУУД - ДА. ТИ МУ ГО ДАДЕ.
Дневник?, помисли си Елинор. На какво?
Рупърт Е. Реджиналд въздъхна.
- Какво ли не прави човек, когато не е с всичкия си. Да се оставя да ме убият, например. Ама че мърлявщина. Нищо лично към, Вас, естествено, мис Залозин.
- Благодаря, - отвърна Елинор. - Аз... не очаквах, че тази работа ще бъде толкова... истинска. Но какъв е този Голям взрив, за който спомена? И как така човекът до краля си ти? В Анкх няма крале от хиляди години!
- О, богове! - призракът Барингтън започна да претърсва припряно джобовете си. - Изгубил съм джобния си часовник. Но ако беше у мен, със сигурност щеше да ми каже, че времето напредва, а не бива да караме Смърт да ни чака, нали така?
- Почакай! Защо Хикс иска да те убие?!
Смърт кимна и замахна с косата. Призракът избледня и се изпари.
Елинор ядно погледна Смърт и почти успя да неутрализира блясъка на идеално полираните два реда зъби.
- ПРИБЪРЗАХ ЛИ? - виновно попита закачулената фигура.
- Не, - тежко въздъхна Елинор. - Предполагам, че беше точно навреме. Би било доста по-нелюбезно да го оставиш да кърви. Какво ще стане сега с него?
- КОЙ ЗНАЕ. МОЖЕ БИ ЩЕ ОТГОВАРЯ ЗА ГРЕХОВЕТЕ СИ ПРЕД ПО-ВИСША СИЛА. А МОЖЕ БИ НЕ.
Елинор кимна.
- АКО НЕ ВИ ПРИТЕСНЯВА ВЪПРОСА МИ, МИС ЗАЛОЗИН - КАК ВИ СЕ СТРУВА НЕ-СМЪРТТА?
Сякаш водена от собствена воля косата бавно се завъртя под удобен за съсичане ъгъл спрямо врата и. Елинор внезапно се почувства тънка и лека като лист хартия.
- Екстра съм си, - отвърна тя след кратка пауза. - Животът, за който винаги съм мечтала.
- РАДВАМ СЕ ДА ГО ЧУЯ, - кимна Смърт.
- О, да. Купони и празненства ден и нощ. Имам хиляди нови познати. Вълнуващи преживявания.
- ЧУДЕСНО.
Елинор бързо се огледа. Единственият изход навън, освен залостената врата, беше капандурата на тавана. Тя се накани да добави още нещо и да се отстъпи назад, когато осъзна, че е останала насаме с трупа и студена топка въздух в стаята. От стълбището долитаха треперливи стъпки, почукване на бастун и тежко задъхано дишане.
Нямаше какво повече да прави тук. Тя стъпи на леглото, отвори капандурата и се измъкна навън. Трябваше да отиде да регистрира успеха си в Гилдията.

- Добър вечер, миличка, гулашът ще е готов злед минутка! - долетя глас от кухнята щом Нимфадора влезе в коридора.
Нимфадора си пое дъх и погледна към лелите си. Обикновено от там идваха първите атаки за продължилото ѝ моминство.
- Най-позле зе прибираш! - леля Брунхилде повдигна очи от генуазката дантела, която плетеше и изгледа племенницата си над тънките рамки на очилцата си. - Никой мъж няма да зи вземе жена, дето зе шляе по улиците до зред нощите!
- Виж, виж, Брунхилде! - леля Алберта посочи с кокалестия си пръст.
- Какво е туй, дето зи го домъкнала? - заяде с нея и другата леля.
- Няма да търпя животни в къщата, момиче, знаеш, че имам ужазяваща алергия! - додаде своята лепта стринка ѝ Гретхен.
Нимфадора чакаше точно този момент, но все пак реши да даде шанс на лелите си, да се поправят или да затънат още повече. Затова сдържа усмивката си и изрече с малко повече драма отколкото искаше:

-Зпри ме моля те! За Бога зпри ме!
Зпри това на време!

*Галена - Спри ме

- О, звета Орвилия, опази ме! - майката на Нимфадора тъкмо бе изплувала от кухнята с поднос чинии в ръце. При думите и подносът бе драматично изтърван на прилежно изцикления паркет и парчета бял порцелан с изрисувани виолетки се разлетяха из стаята. - Мъж!
Котка лапнала канарче. Точно така бихте могли да опишете усмивката на Дора, когато тя издърпа количката с младежа вътре в стаята и го изсипа триумфално пред лелите си.

-Виж, това зъм аз
Този, който не може да е звободен
Твърде млад, за да разбере
Твърде зтар, за да го види

*Metallica - Prince Charming

Хикс изпъшка отново и се опита да се повдигне от земята. Ръката му попадна върху парче порцелан, той изохка и се срина отново, стиснал порязаната длан с другата си ръка.
Майката на Нимфадора се завтече да му помогне. Той вдигна очи към нея и след първоначалното си объркване избълва:
- Фрау Захрана! Ужасно се извинявам за неразборията! - с умопомрачителен морпоркски акцент.
Лекарят в Нимфадора натделя над жената бореща се с роднините си*, тя приклекна до него и докато превръзваше с вещина ръката му го представи като своя крит до сега годеник:

-Това е в неговия характер,
но това е и което зе злучи,
не е така, аз мога да дам това,
което имам...

Това е хубаво.

Но взъщност това е ненормално.

Защото.

Ако романа е бърз, то той
ще дойде и ще си отиде леко.

И аз изкам, това което мога,
да не зе променя. Тази част от
играта, е част от желанието.
Аз ще престана да идвам,
докато не залезе злънцето...

*RBD - Futuro Ex Novio / Рбд - Бъдещият бивш годеник

- Познаваме ли зе, младежо? - попита с известно подозрение госпожа Захрана. Пълничкият мъж бе вперил благоговеен поглед в Нимфадора и това я притесняваше. Естествено, че искаше да омъжи дъщеря си. Но това съвсем не означаваше, че разни мъже могат да си позволяват да я изяждат с поглед.
- Не ме ли помните! Това съм аз, Бартоломю! Когато бях малък, всяка година минавахме с учителския керван през Гросенхарден! Аз трябваше да помагам с експериментите на учителя по физика, но все се измъквах и идвах у вас! А вие ми правехте онези прекрасни палачинки със свинска мас...
Нимфадора не си спомняше нищо такова, а паметта ѝ бе доста добра що се отнасяше до учителските катуни и филиите с мас. Особено за филиите с мас. И как, Йо да го тръшне, беше нацелил името на родния и град**? Освен това направо чу как се пропуква леда под не съвсем убедителното ѝ твърдение за годеника. Семейството я натискаше да си вземе мъж, но изискванията им бяха твърде високи. Освен това не харесхваха местните, а този не приличаше на кореняк юбервалдец. По скоро приличаше на бродещ учител, само едно ниво над членовете на гилдията на просяците и доста под „шивачка”.

- Ние зме войници, ще вървим напред.
Ние зме войници, ще вървим напред.
Леви-дезни, леви-дезни, ще вървим напред.
Леви-дезни, леви-дезни, ще вървим напред.

*Детски Песнички

Изсгреля тя и опита да завлече мъжа към стаята си.
- Ама разбира зе! - изкудкудяка леля Алберта въудошевено. Всеки кото можеше да скърпи две изречения на юбервалдски, без да обиди смъртно домъкините, беше добър кандидат за нея. - Разбира зе, че зи зпомняме!
Майката на Нимфадора не беше съвсем убедена, но все пак...
- Да... така беше...
И докато дъщеря и завличаше с известни усилия младия Бартоломю към стаята си, извика:
- Непременно трябва да озтанете за вечеря!

След като Нимфадора затръшна врата на моминската си стая най-сетне си отдъхна. А сега трябваше да отдаде дължимото и на гостенина си:

*Akcent - I'm Sorry

Обясни тя ситуацията, заради която го бе домъкнала в къщи на марпоркски и тогава осъзна че бе говорил с лелите ѝ на юбервалдски. С подозрение го попита:

**P.O.D. - Goodbye For Now

Хикс чувстваше коленете си меки като домашни юбервалдски палачинки. Той приседна на леглото.
- Дора, миличка, нямаш си и представа колко се радвам да те видя!
-!??!? - изрази само с мимики Нифадора и добави:

-Размърдай мозъка зи чичо,
дозадно ти е знам, нали?
Кажи ми зпоред тебе,
ако "зи падна" пак ли ще боли?
Попита подозрително повдигайки вежда тя.

*Чичо-Милена и Ревю

- Сигурно ме мислиш за побъркан, - продължи той, като видя обърканото и изражение,- но те уверявам, няма друго лице на целия Диск, което да ме изпълва с такава радост!

-Чудиш зе коя е тая новата, хип-хопа това ми е отровата.
Виж очите, виж бедрата з тъмни очила Карамел е жената.
Това е моята запазена марка, ти зи пепелник яж моята угарка.
Тази вечер е нощта на купона мъжете за горе, а жените на пилона.
Във клуба DJ-я пузка чалга трак всички крещят WTF?

*Caramelle - W.T.F?

Нимфадора вече си мислеше че си е хванала белята. Беше ред на Бартоломю да сбърчи вежди объркано.
- Прости ми, но юбервалдският ми е малко прашасал... - измънка той на морпоркски. - Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво ми казваш...

Този път му го каза на морпорски, при това бавничко. Хикс пък присви очи и изпружи врат към Нимфадора, сякаш ако я слушаше по-отблизо, думите и някак щяха да придобият смисъл. Това обаче не се случи и той поклати глава.
- Ннне... Дора добре ли си? Знам, че ситуацията е малко необичайна...

*Ани Хуанг : Кой си ти

Той взе ръката на младата жена в своята и я погледна в очите.
- Знам, че ти се изтърсвам от никъде... и сигурно си объркана... но те моля да ми повярваш, двамата с теб сме създадени един за друг! Ден не минава без да си мисля за теб... Представа си нямаш какво направих, за да те срещна отново!
При тези думи той се изправи и хвана главата си с две ръце.
- Сигурно до утре сутрин цялата гилдия ще е по петите ми.


След това преглътна и опита със съвсем малък фрагмент:

*Ани Хуанг : Кой си ти

Повтори тя, а ръката и опипваше вътрешния джоб на роклята за шишенцето хлороформ.
- Хикс. Бартоломю Хикс... Бърти. Знам, че не ме помниш, - той отново седна на леглото. - Не би могла. А на мен не ми стигат думи да ти обясня...
Дискретно почукване на вратата.
- Нимфадора, чедо мое, вечерята е готова!

-Да разбера...
Аз дойдох да ти припомня.
повече неща за любовта..... но не зега.

*Не сега / Каризма

Провикна се тя през рамо към вратата на която все още се беше подпряла. След което отиде и преседна на леглото си до... Бърти.
- Но не зе бавете... гулашът ще иззтине! А и знам, че пак няма да зи изядеш надениците, ако зе залоят!
Нимфадора само махна към вратата и отново впери очаквателен поглед към мъжа на леглото ѝ.

*Дони и Нети/ Има време

- Не може ли просто да приемеш, те обичам с цялото си сърце, че бих преплувал Кръглото море, бих се хвърлил от Ръба, бихнаелубиецдаубиеединствения човеккойтонякогасъмсчиталзаприятелвъпреки, ченямампукнатгрошдаплатяпоръчкатаивероятнодо няколкочасасамиятазщесъммъртъв, само за да те видя отново? - избълва Бартоломю на един дъх и впери умолителен поглед в Нимфадора.
- Не бива да изнервяме лелите ти, знаеш как мразят да чакат, - изигра той последния си коз.
- Ц - сряза го тя, защото помнеше, че последният обявен залог бе „без коз”. Виждайки обаче посърналата му физиономия, реши че все пак има шанс този заблуден човечец да казва истината. Дори и шансът за това да е едно на милион.
Тя отвори капандурата на таванската си стая, драсна два реда на лист хартия и му даде знак да я последва към най-безопастното място за което се сещаше в Анкх-Морпорк.


------------------------------
*не без солидна доза драскотини и ухапвания
**По стандартите на всяко населено с място с население по-голямо от 50 души Гросенхарден би попаднал в категорията малка задънена махала. В Юбервалд обаче мащабите бях други.

След като изслуша разговора между Смърт, Рупърт и убийцата с ухо, залепено за вратата, Артър чу приближаващи стъпки и потропване с бастун отдолу. Обърна се и видя как стареца от долния етаж се появява иззад ъгъла, издава някакъв гърлен звук и размахва бастуна си заплашително.
-Виж сега, няма да те лъжа. Ако влезеш вътре това, което ще видиш, няма да ти хареса. Освен това, може да не излезеш. Защо не почакаш половин час, пък после да видиш какво става, когато вътре няма кой да ти пререже гърлото - към последното Артър добави съвсем еднозначен жест.
Дядката се стъписа, позамисли се малко над ситуацията и после каза:
- Аз да сляза да направя чай, а?
- Отдавна не съм срещал толкова разумен човек - отвърна Артър с облекчение. Убийцата нямаше полза да убие стареца, но човек никога не може да е сигурен.
След като отново долепи ухо до вратата, Артър не чу нищо. Десетина минути по-късно, през които все така не се чуваше нищо, почука на вратата. Естествено, нямаше отговор. С малко блъскане успя да я отвори - беше барикадирана със стола, но явно не особено добре.
Завари точно това, което очакваше, но все пак не беше подготвен. Джон лежеше върху окътвавените завивки с прерязано гърло, краката му все още на земята. След като бързо свали шлифера и ръкавиците си и взе някакъв парцал от земята, отиде до Джон и го намести в по-порядъчна поза. Изхвърли парцала и му затвори очите.
Разговора, който чу, го жегна, но не променяше много нещата. Рупърт Е. Реджиналд Някойси Трети явно беше задник, но Артър не го познаваше. Той познаваше Джон, на който беше обещал нещо, а рядко срещаше човек, който харесва колкото Джон Смит. Очевидно беше човек, който боговете не харесват - точно типа човек, който Артър харесваше. Щеше да разбере всичко и дори не го правеше за печалба.
След като постоя две минути, коленичил до трупа на Джон, Артър се захвана за работа. Знаеше, че вече всичко, което може да се претърси, е претърсено от г-жа Залозин (орпеделено трябваше да провери коя е), новсе пак реши да провери дали не е пропуснала нещо. Най-информативното нещо, което намери, беше билетче от пералнята на г-жа Ключарска на улица Пекарска. "Ако нищо друго не стане и това е следа," помисли си. Пребърка всички възможни джобове, включително тези, които още бяха на тялото, но не взе нищо - намери само пари, а не това търсеше. След това се набра на капандурата и огледа. Както предполагаше, отново беше съвсем близо до Барабана. Беше тъмно и не видя нищо особено. Тъй като не беше голям фен на катеренето по покривите слезе обратно. Взе шлифера и ръкавиците си и излезе през вратата. Слезе до долу и излезе през входната врата. Долу не го срещна никой. Нямаше и чай.

Артър мина край операта и влезе в Копринена Мечта, шивашкото ателие, което посещаваше доста често по работа. Не познаваше новото момиче, което му отвори вратата. Девойчето застана в нещо, което явно трябваше да мине за сладострастна поза на вратата и го поздрави с някакъв екзотичен (и вероятно доста фалшив) акцент. Когато Артър й каза кого търси изглеждаше шокирана:
- Жозефина? Искате да видите мадам?
- За огромно мое съжаление, тук съм по работа - отвърна Артър с най-чаровната си усмивка. - Предай й, че Артър Трипуд я търси.
Момичето се изчерви под тоновете си грим, хлътна навътре и го подкани да я последва. В дъното на антрето имаше тежка, плюшена завеса и Артър знаеше какво има зад нея - изобилия от червен и черен текстил, предимно по стените и не много по момичетата в стаята. Някои от тях просто седяха в оттренирано небрежни пози по канапетата, други, също толкова подчертано небрежно играеха шах и карти. Жозефина беше облечена с виненочервена рокля, която, за разлика от облеклото на останалите момичета, скриваше абсолютно всичко от глезените до брадичката й. Момичето отметна завесата и малко срамежливо съобщи:
- Артър Трипууд, търси Мадам по работа.
- Аааарти! - ахна Мадам. - Време беше, отдавна не си се отбивал насам. Свободно, момичета.
При командата шивачките видимо се отпуснаха.
Артър пристъпи към Жозефина, пое ръката й и я целуна:
- Жозефин, да те видя отново е най-приятното нещо, което ми се е случвало напоследък.
- Да ти предложа нещо? Или направо да преминем към... работата?
-За съжаление нямам време за забавления.
- Жалко, - с искрено разочарование отвърна Мадам и се запъти към една от завесите, зад която Артър знаеше, че се крие вратата към личните и... ъъъ... личния и кабинет. Махна му да я последва.
Добре познат коридор, последван от добре познато стълбище, водещо до малък апартамент, в който Артър бе прекарвал не малко приятни часове. И то не само по работа. Жозефина беше страстен играч на "Туп".
- С какво мога да ти бъда полезна? - попита тя, удобно настанявайки се на един неудобно изглеждащ стол.
- Обещах нещо на приятел и сега ми е необходима помощ да го изпълня - Артър извади книгата, подаде я на Жозефина и седна срещу нея. - Имам нужда да знам какво пише в книгата. Очевидно има някаква магия, която не ми позволява да го прочета. Надявам се познаваш някой от целомъдрените ни приятели от Университета, който би могъл да свърши работата?
Мадам пое дневника и започна нехайно да разлиства празните страници. Очите и се спряха на титула за части от секундата, но за Артър не остана незабелязано.
- Да предположим, че познавам, - каза тя накрая.
- Знаеш, че друг път винаги контактите ни по работа са доходносни и за двамата. Освен това сме имали и добри моменти. Не ми казвай, че оная шестчасова игра на Туп не е биал една от най-добрите в живота ти! Това е лично и се надявах, че ще ми направиш услуга. Ще съм ти задължен.
Жозефина затвори книгата. Повъртя я замислено в ръцете си и накрая я върна на Артър.
- Ще тук утре вечер. Добре ще е да изчакаш Нанел да приключи с него. Обикновено не продължава дълго, - жената се засмя снисходително. - Ако го приклещиш на изхода, вероятно ще е доста разговорлив.
- А след това, - тук тя се усмихна с една от нейните си усмивки, подсказващи че от обикновена дългокрака уличница до Мадам на... шивашко ателие, стълбичката е стръмна, но човек научава някои трикове по пътя, - вероятно ще искаш да споделиш съдържанието на вълшебното дневниче с някого. С някой стар приятел.
- Обещавам да ти кажа всичко, което мога. Вероятно ще има... чувствителни неща, които касаят приятеля ми, но всичко друго е твое.
- Разбрахме се, значи.
Тя се изправи. Направо беше изумително колко много можеше да изразява едно уж невинно движение. И как една напълно прикирваща рокля можеше да си играе с въображението. Ефектът се разваляше отчасти от факта, че за Артър извивките под роклята вече не криеха почти никакви мистерии. Но играта си беше игра.
- Утре след залез. Обикновено се измъква от университета по време на една от вечерите им.
Артър се изправи, поклони се леко и пое книгата:
- Радвам се, че все още има хора, на които мога да се доверя. След като това приключи непременно трябва да се видим пак.
- Удоволствието ще е взаимно, не се и съмнявам. А сега... е, и двамата сме заети хора.

На стотици мили от изпълнения с вълнения, престъпления, интриги и неочаквани признания в любов Анкх-Морпорк, Федя Ботушкин джапаше по пътя към дома си. При всяка негова крачка меката кал се опитваше да открадне поне едната от обувките му. При всяко изпускане на жертвата си издаваше крайно неприличен джвакащ звук, след което образуваше малко, разочаровано кратерче, което бързо се запълваше с мръсна вода. Федя крачеше целенасочено, с устремеността на човек, който бе обикалял цяла нощ в студа и влагата, но сега се прибираше у дома, където знаеше, че ще го очакват гореща вана и късна вечеря (или по-скоро ранна закуска, зависи откъде го погледнеше човек).
Обходът бе минал без сериозни произшествия, ако се изключи ритуалното прогонване на Барон Мишкин, местния скитник, от плевнята на вдовицата Закрятина и странния шум в шубраците край пътя към мелницата, който се бе оказал младата Катерина Ряпович, търсеща изгубената си брошка. Игнатий Къдрозелев също беше с нея и и помагаше в издирването, така че Федя продължи обиколката си, като си отбеляза на ум да спомене на стария Къдрозелев колко състрадателно и услужливо синче е отгледал. А също и...
Всъщност, Федя не си спомняше нито едно от тези неща да му се бе случвало тази вечер. Спомняше си, че бяха вечеряли с госпожа Ботушкина, гъста яхния с картофи. Той беше отбелязал (съвсем невинно!) че картофите са нарязани на прекалено големи парчета. Госпожа Ботушкина го беше попитала какво има предвид и той и бе отговорил, че ако били нарязани по- на ситно, щели да изстиват по-бързо и той нямало да си изгори езика. Тя се беше разсърдила (бог знае защо) и му беше казала, че картофите и си били съвсем наред и си изстивали както си трябва, просто той се тъпчел като че ли някой го гонел да му открадне паницата. Бяха се скарали, както се караха почти всяка вечер. След това, както почти всяка вечер, се бяха сдобрили. Няколко пъти.
И изведнъж той се бе оказал насред полския път, на две мили от дома си, с ветроупорен фенер в едната ръка и стария, верен арбалет през рамо. В главата му бавно изплуваха спомените за Мишкин, Катя и Игнатий, че беше дежурен по обхода тази нощ и че много искаше да приключи по-бързо и да си отиде вкъщи. Вероятно бе задрямал, както си бе вървял. Това е то. А подобни дрямки бяха опасни. Имаше голяма вероятност да се събудиш мъртъв, при това ако имаш късмет. Вятърът духаше откъм Ръба и Мъглата се разстилаше чак до първите къщи на селото. Опипваше с белите си пипала изоставените сгради като сляп октопод, проверяващ съдържанието на празна консервена кутия. Ботушкин потрепери и забърза крачка.