Оblivionem

Икономът го заведе до библиотеката на втория етаж. Почука на вратата, отвори двете ѝ крила и обяви на висок глас присъствието на Идомар. Изчака последния да влезе и затвори вратата зад него.
„Никога не съм ходил на гости на Хъмфри.” – помисли си разсеяно Идомар и по навик огледа обширното помещение. Имаше достатъчно книги, за да се брои мястото за истинска библиотека. Само че лампите не бяха запалени, а през цветните витражи влизаше смътна, преиначена светлина. Тънките, но също цветни завеси подсилваха усещането за шарен сумрак.

„Мястото е било нещо друго. Нов собственик или пораснал член на семейството са опитали да променят предназначението му” – учтиво се прокашля, все така стоейки до затворената зад гърба му врата. Едва сега от поставен наблизо стол се надигна познатата фигура на домакина. Само че…. само че долната половина на лицето му се оказа закрита от копринено шалче.  Изглеждаше толкова странно, че умът на госта прескочи няколко логически стъпки и веднага се сети за обяснението на госпожица Лукреця ван дер Пинк. Младокът НАИСТИНА не позволяваше на никой да го вижда с набол, неоформен мустак.
„Наистина умее да проявява упоритост. Жалко, че е за глупости. Но пък е млад” – докато си мислеше това, Хъмфри пристъпи към него и подаде ръка. Двамата се здрависаха и огледаха с вежливо любопитство.
- Заповядайте, господин Су Саро! – изпод шалчето гласът му звучеше леко приглушен  - И извинете необичайния ми вид.
- Извинен сте. - кимна Идо - Лукреция ван дер Пинк сподели целта на необичайното Ви уединение. Наистина е малко ексцентрично, но показва удивителна воля.  Толкова дълго устоявате сам, далеч от от компанията на приятелите си... и особено от компанията на годеницата си.
Младежът не каза нищо, но очите го издадоха. Пролича си, че кроткия укор на Идомар му действа необичайно силно. По-възрастният мъж усили „натиска”:
- Тя тъгува по Вас.
- И аз по нея. – призна Хъмфри - Но не мога да я разочаровам. Ще я видя, когато мустакът ми е готов.
Изведнъж се сепна и изгледа госта си с недоверие и.. нещо като радостна боязън:
- Чакайте, "годеницата" ми ли казахте?
- Сигурен съм, - натърти су Саро – че така казах?
- Госпожица Лукреция ван дер Пинк. – уточни младежът – За нея говорим, нали?
- Млада, красива и носи розово, което й отива. – уточни Идомар - Преструва се на по-глупава, отколкото е. Всъщност е доста умно и, дори бих казал, мъдро момиче.

* * *

Хъмфри прие коментара му за момичето с неразгадаемо изражение. Изведнъж започна да потупва джобовете си и да търси нещо в тях.  Точно преди движенията да станат панически, намери изгубеното. Оказа се малка кутийка, в която кротко лежеше миниатюрно пръстенче с разорително голям камък.
- Слава богу, тук е! – облекчено въздъхна джентълменът и грижливо го прибра във вътрешното отделение на жилетката си. После погледна към су Саро, едва сдържайки щастливата си, хлапашка усмивка:
- Наистина ли Ви каза, че сме сгодени?
Попитаният забави отговора си само заради удоволствието да наблюдава физиономията на младока.
"Тя вече е знаела. Хм, наистина е по-умна, отколкото се прави"
Накрая все пак се смили над него:
- Да, но го стори неволно. - усмихна се лукаво Идо - Заради притеснението си по вас. Нека не узнава, че съм Ви казал това.
- Да, така ще е най-добре. – пръстите му неволно потупаха незабележимата издутина на жилетката, оформена от скритата кутийка. После обноските взеха връх:
- Но благодарение на нея, Вие сте тук. По каква работа ме търсите, ако мога да попитам? Разбрах, че сте роднина на Идомир.
Сякаш едва сега осъзна, че гостът му е напълно непознат човек. Учтиво, но неприкрито го огледа от главата до петите:
- Въпреки... облеклото Ви,… Наистина забелязвам известна прилика.
- Нормално е да си приличаме. Все пак сме роднини.
- Да, разбирам. А как казахте, че Ви е малкото име?
- Идомар. – повтори Идомар и допълни – Историята ми е странна и не сте длъжен да я чуете. Камо ли да й повярвате.
- Мога да преценя това само след като първо я чуя.
- Напълно сте прав. – съгласи се Идомар и набързо сподели несгодите си от сутринта.

* * *

Разказваше стегнато и бързо, така че приключи за две минути и половина. Всъщност историята му се оказа толкова сбито предадена, че Хъмфри изветно време премигваше мълчаливо. Накрая малко неуверено изхъмка:
- И… Хм… казвате,че там, от където идвате...  двамата с Вас сме приятели?
- Ами… – Идомар примирено сви рамене и въздъхна през зъби - ... да.  Но не очаквам и ние с вас да сме така. Тоест, не и "на готово"
Хъмфри го изгледа продължително. Много продължително… и внезапно каза:
- Богове, къде са ми обноските. Моля – направи приканващ жест – седнете. Разполагайте се.
- Благодаря – Су Саро последва домакина си. Разположиха се на удобна масичка, която ставаше и за четене, и за хапване на сандвичи. Хъмфри угрижено потърка брадата си – през шалчето, разбира се:
- Да си призная честно... разбрах много малко от това, което ми разказахте.
- Похвално е, че изобщо опитвате. Самият аз се чувствам като в лош сън, който няма обяснение и отказва да свърши.
- Нищо чудно, положението Ви е крайно необичайно. – съгласи се домакинът и отново потърка долната страна на лицето си. Този път си пролича, че го сърби точно на горната устна:
- Г-н Саро, ако имам думата ви на джентълмен, че ъъъ…  в онова ТАМ сме добри приятели… значи трябва да Ви помогна…. вместо другия си аз, с който сте приятели. Понеже… той.. аз от онова Там съм ви приятел.
- Не бих Ви занимавал с проблемите си, ако не се намирах на една Вселена разстояние от всичките си пари, имоти и познати. За сметка на това имам план, чрез който да възвърнете веднага разходите по помощта си.
- Хм. – намръщи се подозрително Хъмфри – Надявам се не ме приканвате за съдружие в нещо непочтено или свързано с хазарт?
Въпросът изненада щастливо Идомар и той се усмихна. Де да беше и „неговият” Хъмфри толкова стабилен, сериозен млад човек.
- В никакъв случай! – успокои той домакина си – Става въпрос за много по-сериозно и почтено занятие. В моето родно... в моят роден вариант на вселената аз съм пълноправен член на Гилдията на Убийците.

* * *

Хъмфри не каза нищо, но кимна с искрено одобрение. Това окуражи Идомар да уточни искането си:
- Помогнете ми да се явя на заключителния изпит на Гилдията тук. Още с първата си поръчка ще ви се изплатя.
- Да, сигурен съм в почтеността ви, но...
- Може да ми направите За Страх Уловка. На мое име и във ваша полза. Ако се проваля на на изпита, това означава неминуема смърт. За Страх Уловката ще Ви възстанови парите.
- Не съм съгласен. – поклати глава Хъмфри – Не харесвам този новоизмислени договорки. Има нещо непочтено да печелиш от смъртта на близките си. Освен това… За Страх Уловката подозрително прилича на облог.
Идомар го изгледа дълго и изпитателно:
- Наистина сте различен от... моя приятел Хъмфри.
- Тоест? – домакинът притежаваше всички предимства и недостатъци на младостта. Двусмисленият коментар веднага го наежи.
-  Просто... отношенията между мен и вашия двойник са с лек привкус на менторство и закрила. Той е... малко лекомислен. Докато Вие сте сериозен млад господин.
Тукашният Хъмфри изпъчи гърди, явно поласкан:
- Ако мислите, че това е правилният ход, ще Ви помогна.
- Благодаря. - рече Идомар и допълни – Виждам, че сте щедър, но възпитанието ме задължава да попитам. Желаете ли лихва за парите си?
- Не, разбира се? – махна великодушно Хъмфри и на свой ред попита – А този изпит веднага ли е, щом платите таксата?
- Редовният изпит е веднъж годишно. Извънредният, какъвто организират за случаи като моя, се прави до няколко дни от плащането. Все пак трябва да преценят колко трудни ще направят изпитанията. И дали само ще проверят уменията ми или… ще се постараят повечко.
- Ясно. – за миг по лицето на Хъмфри се мярна сянка на угриженост и дори състрадание – А докато чакате изпита къде ще се подслоните?
- По правилник, ако приемат искането ми за явяване на заключителния изпит, са длъжни да ми дадат подслон до деня на изпитанията.
- Сигурен ли сте, че не искате да отседнете на някое по-... приветливо място?
- С удоволствие, но не искам да ви се натрапвам.
- Ами в такъв случай, ще Ви напиша чек за сто долара. Можете да го осребрите в банката. Във вашето... имате банка, нали?
- Имам достатъчно голяма сметка, за да си говоря на малки имена с управителя на банката. Но това е в моето разклонение на вселената. Просто няма как да бъда по-далеч от имуществото си. Затова Ви уверявам, че ще побързам да Ви се изплатя още тук и сега
- Вярвам ви. – увери го Хъмфри – От пръв поглед усетих, че ще решителен джентълмен. Само смъртта би Ви попречила да изпълните дадена дума.
- Ласкаете ме. – усмихна се Идомар и взе чека.

* * *

- Кво са се побъркали с тва клачианско кафе днеска! - сговорчиво изръмжа Киселата Берта, докато пресипваше съдържанието на калайдисаното джезве в чашка с размерите на напръстник. - Поне да кажат, да направя цяла кана, а не да го варя тука чашка по чашка през пет минути. И кой въобще го пие тва нещо? Отрова! Чужбинска отрова, казвам аз! Добре че помня къде крием ключа...
Студентът плъзна изпълнен с опасение поглед по тежката бронирана врата, заемаща голяма част от  отсрещната стена*. Изпитваше силно желание да надедне отново предпазния си шлем, но в бързината си да остави възможно най-много стени и врати между себе си и откачената жена в подземието, го беше забравил някъде.
Само преди няколко седмици възможността за практически занимания му се беше видяла като много добра идея. Еднокракият непознат в "Барабана" ги беше черпил щедро с бира, при това от скъпата (или поне тази, която не  идваше с обещанието за безсънни нощи в клозета). Сладкодумно им беше наговорил куп неща за гарантирано  повишаване на изпитните резултати, допълнително парче наденица всеки трети вторник, както и персонализирана значка "ОТБ", която да закачват на лъскавите си нови униформи. По едно време като че ли пиенето му бе дошло в повече, защото беше започнал да бръщолеви някакви неща за националната гордост и дългът към родината,  беше ги накарал да целуват една прежълтяла иконография на кошница с котенца, за която упорито твърдеше,  че била кралския портрет, след което се бе опитал да накара кротко пиещият на съседната маса трол да раздаде на всеки по един сребърен шилинг**. Споменът за остатъка от вечерта тънеше в плътна мъгла, но на сутринта Студентът и другарите му се бяха събудили като Стажанти в Отдела по Тавмична Безопасност. Задълженията им варираха от тези на прислужници, пощальони и хамали до звероукротители и жива стръв за пипалести, човекоядни кошмари. На смени обикаляха с тежките бронирани коли и събираха опасните магически отпадъци, които се кълбяха, изтичаха и пъплеха по улиците на Анкх-Морпорк. Бяха наизустили протоколите за действие при различни екстремни ситуации. На стажантите и през ум не би им минало да критикуват работата на началството на отдела, но нямаше как да не забележат, че в повечето случаи, следването на инструкциите за безопасност обикновено превръщаха екстремните ситуации в още по-екстремни.
Берта хлопна чашата с кафето върху таблата, където вече бяха приготвени захарницата и каничката с мляко и я връчи на Студента. Той пое подноса непохватно.
- Айде, беж от тука! - подкани го готвачката, помахвайки с недвусмислен жест към вратата.
Студентът се завъртя с цялата грация на кльощав човек, натикан в огромен, тежък предпазен костюм и затрполи към подземията. Дори след като вратата на кухнята се захлопна, мърморенето на Киселата Берта продължи да го преследва по коридора, като духът на някоя отдавна починала леля, доловила от отвъдното, че някой от младите ѝ наследници не се е измил зад ушите:
- ... аз за какво съм тука? И да ми се мотат непрекъснато разни момчурля из кухнята, то бива, бива, ама такова нещо никога не е било...

---------------
*Всъщност, зад тази врата се съхраняваше бутилката със сос "Ау-ау". Запасите от клачианско кафе се  намираха в съвсем друго крило на Университета - факт, който никак не подобряваше и без това вечно киселото настроение на Берта. Изумително е, как когато се опитваш да свършиш някаква полезна и прецизна работа, винаги ще се намерят разни прислужници и кухненски помощнички, които да ти се мотат из ръцете, но наложи ли ти се да изпратиш някого до другия край на километричния лабиринт от коридори, наоколо не се вясва жива душа.

**От Академичния съвет бяха стигнали до умозаключението, че вместо тепърва да копират методите на вербуващите офицери, които обикаляха кръчмите из Анкх и околните селища, би било къде-къде по-лесно да наемат човек с опит.
Факт беше, че пенсионираният сержант, на когото плащаха, не разбираше бъкел от магия или магическа безопасност, но след третия галон бира студентите като че ли забравяха, че случайно срещнатият в кръчмата непознат надали има правомощията да ги освободи от изпита по метафорична нефология.