Оblivionem

- предупреди Нимфадора, след което усети вятъра или по скоро раздвижването на нещо от долу ѝ. Все пак реши да пусне мъжa напред, въпреки евентуалното надничане под полата. Ако паднеше, искаше да е върху нещо по-меко от паважа. С пухтене, Бърти се заспуска по вехтите останки от водосточната тръба. Вехти, вехти... скоро се преобразиха в... липсващи спомени от останки. Когато Нимфадора надникна над ръба, Хикс бе полегнал по гръб на паважа и охкаше сърцераздирателно, но острото и лечителско око ѝ каза, че нищо му няма. Даде му знак да чака, промуши се през капандурата обратно в стаята си и профуча надолу по стълбите, като викна че излиза:


Лелите и стринките вече се бяха събрали около масата. Братовчедката Елисавета подвикна нещо подире и, леля Брунхилде и се скара, че говори с пълна уста и Нимфадора се озова е в относителна безопасност на улицата. Бърти вече се бе изправил, но нещастното му палто се бе сцепило по шева отзад.
Нимфадора действа инстективно - стисна му носа и когато той зяпна, тикна бучка захар в устата му. Хикс, изненадан от светкавичните ѝ движения оцъкли очи, преви се на две и започна да кашля неконтролируемо. Какрая успяв да изплюе каквото е останало от захарната бучка, вдига премрежен от сълзи поглед към Дора и с хъхрещ глас попита:
- Това пък за какво беше?
Жената огледа критично палтото, дали е понесло повече от 74% щети, та първо да го поведе към кабинета си с идеята да го позакърпи. Прецени че са само 73%*, замисли се за момент и му кимна да я последва. Същевременно зарови с ръка в дебрите на полата си и измъкна от там малка черно жълта книжка.
- Какво е това? - поинтересува се Хикс. Тя му показа заглавито на книжката, като най сетне успя да подаде и заповад към краката си да продължат да вървят напред, към квартала на гилдиите.
Хикс продължи да гледа в недоумение. По едно време явно започна да му проблясва.
- Искаш да развалиш проклятие?

- потупа се по гърдите Нимфадора и си взе книжката отново. И продълже да въри ходканяйки го.
- Кой? И защо? - продължи да задава въпроси Бърти, докато подтичваше след нея. Цепката на палтото му се отваряше и затваряше при всяка негова крачка, показвайки мърлявия гръб на ризата му. Нимфадора не намери думи да му отговори. Забравените поети и техния пророк Гуг-Ъл не бяха писали песни за певци, менестрели и бардове. Вероятно от професионалан злоба един към друг. Тя набързо прелисти книгата с шанс 1 на 999 999 да намери веднага това което ѝ трябваше, но не успя. Огледа се за ветропаказател с формата на убиец.
- Къде ме водиш?


- успокои го тя. После изтръгна едно разхлабено паве от улицата и го запрати в малка тясна тъмна уличка. Удовлетворителното "Уоуч!!!" и отдалечаващите се стъпки и подсказаха, че вече спокойно можеха да минат то тук, дори Хикс да не си беше взел промоционалния пакет на гилдията на крадците. И не след дълго достигнаха кръстовището между Улицата на героите, Късата и улица Божия.
Нимфадора усети, че нещо се е променило, все едно малкото кученце, което досега те е следвало, внезапно е било прегазно от талига, докато сте пресичали и ти така и не си разбрала. Обърна се и установи, че е права. Бартоломю се бе заковал от другата страна на площада и не мърдаше.
- Натам са гилдиите, - рече той безизразно.


И се потупа по бедрото за да го примами.
- И гилдията на... кхъм. Облечените в черно джентълмени, носещи остри предмети по себе си, - продължи той и отстъпи назад.


- Дора! - изсъска той с полуглас, - Там се навъртат убийци!

- продължаваше да не вдява тя какво общо имат хората. Работа като всяка друга, предимно нощни смени, но все пак - като всяка друга.
Тежка каруца, вероятно принадлежаща на Хари Краля, ако се съдеше по миризмата, носеща се от нея, протрополи по улицата, скривайки за момент Хикс от погледа и. Нимфадора приклекна за да следи краката му. Това беше особено важно за нейната професия, краката казваха доста, а на дали щеше да ѝ се падне по-удобен момент. Когато отмина, той все още стоеше на отсрещния тротоар и се въртеше като някой, който току-що е слязъл от наемната карета и се е усетил, че си е забравил куфарчето с жизненоважни документи вътре. Дора пресече обратно, скръсти ръце и потропа с крак нетърпеливо.
- Убийци, - заобяснява той бавно. - Опасни хора. Които очакват от мен пари. Много пари.
Хикс нямаше представа, дали Елинор действително е регистрирала поръчката в гилдията. Нито дали я е изпълнила. Нещата някак се бяха изплъзнали от контрол тази вечер. А си беше мислил да стои далеч от Нимфадора, докато вълненията не утихнат.
Докато с едната ръка претърсваще дебрите на полата си за още една последна бучка захар, тя хвана лицето му и го завъртя към Гилдията на убиците, размаха пръст, после го насочи към Гилдията на клоуните и докато загрее, тикна захарчето в устата му. За зла участ, Бартоломю не беше кон и действията и не постигнаха съвсем желания ефект. Трябва да му се признае, че се опитваше да разшифрова ръкомаханията на Нимфадора, но внезапно озовалото се в устата му захарче го разконцентрира. Поне този път не успя да се задави.
- По дяволите, Нимфадора! - той се изскубна от ръцете и. - Какво ти става!
- заобаснява тя като на малко дете, за своя познат в гилдията, който бе глътнал подкова при един номер и затова го бяха довели при нея - не могли да се споразумеят, дали не било случай за ветеринар. Хикс обаче не я разбра, а и изглеждаше сериозно ядосан.
- Не можеш просто да тикаш захар в устите на хората, когато ти скимне!
Тя посегна предизвикатално към полата си и повдигна още по-предизвикатално вежда. Някъде около Кори селести се чу подрънкване на зарове. Тя отново го подхвана под ръка и го затегли съвсем нежно, все едно че идеята беше негова, към задната вратичка на Гилдията на клоуните. Бърти впери в нея смръщен поглед, в който се четеше недоверие и не малка доза разочарование, сякаш бе отворил подарък с привлекателната форма на конче-люлка, а вътре, незнайно как се бе оказало пълното деветтомно издание на "Клачианска граматика за напреднали". Въпреки това спря да се съпротивлява и я остави да го повлече навътре.

------------------------------
*съответно нямаше нужда от кърпене. Под 74% значеше, че изглежда като обикновена дреха на морпоркчанин, живеещ в Сенките.

В Гилдията на убийците цареше обичайното нощно оживление: едни идваха да получат подробности за новите си поръчки, други да отчетат успехите си (неуспехите се разчуваха бързо), а в бара на гилдията винаги се събираше едно постоянно присъствие което искаше просто да пийне добро питие и да поклюкарства.
Елинор установи също така, че бюрокрацията работи с пълна сила: Бездушна се бе върнала от отпуската си по болест и се бе стоварила върху персонала като цунами от заповеди, проверки и разнообразни видове тормоз. Доколкото можеше да се съди от ходенето по мъките след Инцидента, Бездушна като че ли отговаряше за всичко: тя можеше да се появи неочаквано край входа и да поеме контрол над филтрирането на посетителите; да стресне гилдийния сомелиер с неочаквана инспекция на винарната, в която неминуемо се установяваше недопустим безпорядък; или да поиска спешна справка на наличните запаси от всички видове екипировка в професионалния магазин и ако случайно няма нито една грешка, да започне да се оплаква от грознописа на автора.
Когато Елинор застана пред бюрото на главната секретарка, Бездушна тъкмо подписваше купчина документи, върху всеки от които стоеше заглавие "Мъмрене". До лявата и ръка имаше дебела папка озаглавена по същия начин, очевидно препълнена и отчаяно се нуждаеща се от наследник. Елинор извади договора с Хикс от колана си и реши да прескочи куртоазията.
- Идвам да регистрирам успешно изпълнена поръчка. Заведена в регистъра тази сутрин и приключена преди малко.
Ако можеше да повдигне вежда, Бездушна вероятно щеше да разбие тавана с нея, но физически това бе станало невъзможно - от години косата и винаги беше стегната на толкова здрав кок, че лицето и се опъваше като одрана кожа разпъната да съхне. Въпреки това тя успя укорително да изгледа Елинор над очилцата си с израз, който сякаш казваше: "Добре, момиче, изхитрила си се да издебнеш кога ме няма, но няма да допусна втора подобна грешка".
- Насам, моля, - студено кимна главната секретарка и стана от бюрото.
Кръвта на Джони Смит все още съхнеше по ботушите на Елинор, но пресен слой прах покриваше повечето петна. Въпреки това съществуваше шанс някакво количество кръв да остане по пода, а това в случая щеше да се изрази в правпропорционално количество коварни и изобретателни препятствия пред регистрацията. Затова Елинор предпазливо последва Бездушна, размишлявайки как деликатно Гилдията стимулираше членовете си да се научат да летят.
След кратък преход секретарката я въведе в обширна зала, в която бяха наредени множество писалищни маси и шкафове с чекмеджета. На повечето от бюрата седяха сериозни на вид мъже и жени (и един Игор) и усърдно попълваха документи. Бездушна посочи на Елинор празно място, изчака, за да се увери, че жертвата е седнала доброволно в капана и оповести:
- Госпожица Вдигни-Залозин ще желае формуляр KLN-7842, в три екземпляра.
Едно по-младо нейно копие моментално скокна от мястото си, отвори някакво чекмедже, измъкна три кочана подвързани хартии и ги донесе на Елинор.
- Ако имате нужда от нещо, - обърна се Бездушна към младата убийца, - моля, не си правете труда да ме търсите. Приятна работа.
И излезе, тропайки с убийствените си токчета по лъснатия паркет.
Елинор беше силно изкушена да направи нещо Ужасно Непочтително, но от друга страна, самото и присъствие тук вече беше Ужасно Непочтително, а и младото копие сигурно щеше да докладва в най-големи подробности.
За нейна изненада обаче, в момента в който тежката врата се затвори зад гърба на госпожа Бездушна, втората харпия сбърчи лице в недоволна гримаса и изфуча:
- Пфффф, ама че кучка!
След което момичето бръкна в едно от джобчетата на стегнатото си сако, извади оттам чифт обеци с розови камъчета и ги закачи на ушите си. Елинор я игнорира и разгърна формулярите. Всеки от трите имаше точно 48 страници.
- Сигурна ли сте, че това са документите, който всеки убиец попълва след успешно изпълнена поръчка? - недоверчиво подхвърли Елинор. - Накрая сигурно комплектът прилича на малка книжка.
- Ох, миличка, - състрадателно изчурулика момичето, - Никой от убийците не попълва формулярите си сам.
- Шигурно ги е штрах да не ши ижчапат ръчете ш маштило. От опит жнам, мие ше много по-трудно от кръв, - отбелязва седящият през две маси Игор. В отговор прозвуча задружен смях. - Не е шмешно! Понякога ше налага да накишвам ръчете ши преж ношща! Братовчед ми Игор ми праща шпечиална шмеш...
- И откога е така?, - прекъсна го Елинор. - Не си спомням да са ме обучавали на административни умения в академията.
- Именно, - отвърна младата секретарка. - Административните умения се очакват от нас. От вас се очаква да ни наемете. Или дори да наемете някой да ни наеме.
- О? И на каква цена може да бъде закупена помощта ви при попъване на формулярите?
При тези ти думи хората в залата спряха да пишат и се загледаха в Елинор. Всички лица изразяваха потрес.
- Миличка, не се обиждай, но май не си от най-... кхъм, аристократичните аристократи, ако мога така да се изразя, - подметна девойчето и кокетно сви рамене. После бръкна в другия си джоб, извади огледалце и червило в подчертан бонбонен нюанс и започна щедро да го полага върху устните си. След няколко мига направи гримаса, взирайки се в отражението си и, останала доволна от резултата, прибра оборудването обратно.
Елинор проследи този ритуал без да помръдне, а в съзнанието и прелитаха все още свежи спомени от Академията. Първата година неколцина от състудентите и бяха решили да я дразнят като остроумничат за състоянието и дълговете на баща и (което всъщност беше едно и също). Не опитаха втори път.
- Искаш ли да видиш колко синя е кръвта ми? - мрачно предложи тя на момичето. - Дори в това състояние е доста по-синя от твоята. Естествено, не мога да откажа когато ме молят да сравним.
За момент секретарката се оцъкли, ръката и нервно се повдигна към устата. След това обаче бързо се окопити и се фръцна с ръце на кръста, в поза, която обикновено се тълкуваше като "ти ли, ма!". Игорът се намеси предпазливо:
- Това, което Маделин ишкаше да каже е, че лордовете и лейдитата обикновено не ше занимават ш пари.
- Точно така, - съгласява се седящ наблизо оплешивяващ мъж в кафяво сако с кожени кръпки на лактите. - Повечето от тях... такова де, вас, си нямат представа кое колко струва. Имат си хора за всичко.
- Лордовете и лейдитата се занимават с това, с което им се занимава, - ледено изсъска Елинор. - И не съм ти никаква "миличка". Родовото ми име присъства в архивите отпреди няколкостотин години. Не е трудно да бъде намерено от някой, който се е научил да чете.
Маделин изви очи към тавана, с физиономия подобна на тази, която бе направила след началството, но така и не посмя отново да произнесе "кучка". Елинор се изправи и се приближи, гледайки я втренчено в очите, а сянката и падна връху лицето на секретарката. Девойчето се оцъкли още повече, прикри уста с ръка и затисна носа си.
- Мили БОЖЕ!
- Името ми е Елинор Уинстън Вдигни-Залозин, - добави Елинор и посочи към стола си. - А ти, МИЛИЧКА, сега ще седнеш тук и внимателно ще ми обясниш какво трябва да се напише вътре, дори това да ти отнеме цяла нощ.
Утрото изгря над Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади, мрачно, мъгливо и изпълнено с недоверие към предстоящия ден и всевъзможните гадости, които той се канеше да поднесе. По същия начин изгря изненадата по лицето на госпожа Бездушна, когато Елинор и представи стриктно и четливо попълнения формуляр KLN-7842, в три екземпляра. Вече можеше да се прибере вкъщи в очакване на възнаграждението.

Осми груни, шест сутринта, Гилдията на Шутовете.
Бартоломю Хикс седи на трикрако столче в средата на малка стая. На главата му се мъдри пършива перука с морковен цвят. Лицето му е неузнаваемо под пластовете разноцветен грим, но в очите му се чете зле прикрито раздразнение, подобно на котка, понасяща поредната доза гушкане от страна на любвеобилния си стопанин. В дясната си ръка държи огледалце и го стиска за дръжката с такава сила, че превръзката върху наскоро порязаната му длан започва да се напоява със свежа кръв. На крачка разстояние от него стои Албърт Захрана, известен още като Мистър Попи, трие ръцете си в мърлява стара риза и оглежда творението си с любов и гордост. Малко по-встрани, между омазания с яйчен крем пешкир и планината фосилизирани чорапи, Нимфадора Захрана нетърпеливо потропва с крак.
- Е, какво ще кажеш? - попита Албърт.
Нимфадора разтръска полите на роклята си махна към... това, в което бе превърнат Хикс. За нейно раздразнение, братовчед и като че не я забелязваше.
- Мерси, - процеди Бърти кисело, изправи се и подаде окървавеното огледалце на Албърт.
- Моля. Взичко за приятел на Дора. Добро момиче беше.
- Аха...
Нимфадора многозначително размаха юмрук пред лицето на Албърт.
*Магда - Да на любовта
и за по-голяма конкретика посочи Бърти, след това обхвана с един рязък жест стаята.
- Да, да. Ласки. Мхм, - отвърна безучастно Хикс, въпреки че молбата, каквато и да беше тя, не бе насочена към него. Това беше и единственият отговор, който Нимфадора получи, защото братовчед и продължаваше упорито да я игнорира.
*Лили Иванова - Студ
Настоя Нимфадора, като този път похвали и работата му. Албърт я изгледа стреснато, сякаш току-що забелязал, че е в стаята и сбърчи вежди, като да се опитваше да си спомни нещо.
*Емилия - Майчина обич
Удари го по тънката струна тя.
Албърт се облещи. Парцаливата риза падна от ръцете му. Той разпери обятия и се нахвърли върху братовчедка си с радостен вик.
- Нимфадора!
А тя опитно го посрещна с десен прав. Албърт политна назад, подхлъзна се на омазания с яйчен крем пешкир и се пльосна на земята, където замуча от болка, стиснал носа си с две ръце.
- Добре ли си?... - попита Хикс. Изведнъж си се представи седнал на столчето, с този психопат обикалящ около него с четки с дълги, остри дръжки и бурканчета с неясно съдържание. Почувства се невероятен късметлия, че е оцелял. Освен това в него се надигна желанието моментално да измие лицето си.
Нимфадора се наведе, прокара пръсти зад ухото на братовчед си и докато очите му се опитваха да проследят движението й, тя извади малка бучка сладост и я натика в устата му. Когато той се опита да я изплюе, тя улови носа му и рязко го издърпа с професионализъм присъщ на някого, на когото често му се налага да прави такива неща. Нещо изпука.
- Аааугхнгнххн!!! - отблагодари се Албърт. Носът му бе придобил автентичен пурпурен нюанс, но пък беше прав. Колкото може да е прав един поначало гърбав нос.
- Мнхммнхн - каза Албърт. - Извинявай. Не знам какво ми зтана.
Нимфадора се усмихна и го потупа укоражително по рамото. После пак посочи Х, чието изражение беше непроницаемо под пластовете грим.
- Май е време да си ходим, а? - вече губеше търпение той.
Нимфадора само му вдигна пръст и пак изгледа изпитателно Албърт.
- Какво?
Нимфадора завъртя очи и отново му повтори същото то преди малко:
Братовчедът тъкмо се канеше да отговори, когато Хикс се намеси.
- Аа, не. Не, не. Не. Благодаря, наистина, но... не.
Нимфадора го изгледа колкото да тобележи присъствието му и после направи мили очи на Албърт.
*Емилия - Моля те
- Не знам... зъквартирантът ми ще зе върне взеки момент... можеше да ме предупредиш малко по-рано...
Тя хвана полите на роклята си и лекинко приклекна, за да е по-ниско от Албърт след което отвори широко очи и дори докара малко умолителен блясък.
- Аз... такова...
- Хей! Аз съм тук! - кипна Бартоломю. - И казах "не"!
- Той казва "не".
Нимфадора само кривна лекичко глава и още по леко помръдна с устни.
- Ох... добре, - предаде се Албърт. Нимфадора го целуна по бузата. След това посочи Бартоломю, а после пода. Надавяше се да е достатъчно красноречива.
- Какво!? - изквича Хикс и заотстъпва към вратата.
Нимфадора го изгледа подозрително след което махна с ръка да се доближи към нея.
- Аз... имам работа за вършене. Не мога да остана тук... - смънка той. "При откачените ти роднини", добави мислено.
Нимфадора подсвирна и дори се потупа по бедрото за да го привлече. После ровна из дебрите на роклята си за захарче. Той обаче вече бе отворил вратата. Дора направи една широка крачка и посегна да го хване, желателно за ухото (по възможност истинското, не онова, което Албърт беше нарисувал на бузата му), но ровещата за захарче под полата и ръка я спъна, Хикс се изниза заднишком и побягна по коридора.
Нимфадора посочи на братовчед си посоката, в която избяга Хикс, после се чукна по главата и направи въпросителна физиономия, опитвайки се да изрази въпроса си:„ Безопасно ли е да бяга натам?”
- Не знам, ти го довлече,. - отговори на съвсем друг въпрос Албърт, който донякъде се беше научил да разбира лиричните реплики на братовчедка си, но все още не беше развил телепатия.
Отново посочи в посоката в която бе избягал топчестия тип Нимфадора. Албърт въздъхна.
- Ще зе опитам да го догоня. А ти е време да зе изпаряваш. Знаеш, че не е позволено да водим момичета в общежитието. В голяма каша ще ме набъркаш з това твое гадже.

Някъде в тъкънта на време-пространствения континуум нещо щракаше. Малки колелца, задвижвани от натегнати пружини, завъртаха по-големи колела. Тавми се рееха в непрестанен танц, блъскаха се и сменяха партньорите си. Цветната мозайка на Вселената се преподреждаше, в търсене на правилната картина.

Новото утро завари Анкх-Морпорк скован от студ и обвит в мъгла. Единственото, което Дилан Дастерсен успяваше да различи в плътната белота оттатък заскреженото стъкло, беше бледата сянка на уличния фенер. А може би дори това не виждаше. Просто знаеше, че е там.
Момчето дъхна върху пръстите си и потри ръце, в опит да ги стопли. Бръкна в дясното шкафкче под касиерското гише, извади тъмносин мохерен пуловер с висока яка и започна да го навлича. Подобни студове не бяха изненадващи за началото на груни. След Големия Взрив вече нищо не беше изненадващо.
Нещо на третата лавица отгоре-надолу, на етажерката срещу входната врата, привлече вниманието на Дилан. Отвреме-навреме се случваше нова стока да се появи в магазинчето, без никой да има представа откъде се е взела. В такива случаи баща му просто вдигаше рамене. Не е като нещо да беше изчезнало, нали? Тогава вече щеше да е проблем. Дастерсен старши проверяваше мистериозните предмети за някакви очевидни магически свойства, които биха могли да го вкарат в беля с Университета, слагаше им цена и спираше да мисли за тях.
Дилан внимателно заобиколи огромния макет на Диска, направен изцяло от клечки за зъби, отмести от пътя си стойката за чадъри във формата на на зяпнала крокодилска глава, покачи се на плъзгащата се библиотечна стълба, която баща му беше инсталирал преди седем години, когато малкият Дилан падна от стола, на който се бе покатерил, заедно с три буркана очи от саламандър и огледа новите придобивки. Тази сутрин бяха две - малък сгъваем нож за присаждане с надпис "неръжд" на наточеното острие и дървена кутийка с евтина позлата. На капачето и с ръждиво кабърче беше прикрепена бележка, гласяща "Ни мъ утваряй". Момчето я отвори несръчно с една ръка, докато с другата придърпваше пуловера си, все още насмотан около гърдите му и вътре откри второ послание - "Казах да Ни ма утваряш бе, Идеот!". Той изсумтя. Много остроумно, затова пък не особено магическо. Върна предметите, където ги бе намерил, слезе от стълбата, съблече пуловера си, облече го отново, този път обърнат правилно и се захвана да премита пода.

Висок, кльощав силует се клатушкаше в мъглата. При всяка крачка залиташе, провлачвайки единия си крак по паважа, а парцаливото му палто се полюшваше около хилавата фигура, разнасяйки гробовно зловоние на десет крачки околовръст. Изпод продънената широкопола шапка долитаха хъхрещи, стенещи звуци, сякаш излизащи от уста, непринадлежаща на този свят.
- Джаксън, старо куче такова! - подвикна Артър Трипууд. Фигурата спря и се ослуша. - Все така поддържаш изтънчения си аромат, виждам. Де да бяха повече хора така отдадени на работата си!
- Хмъ, хмъ, - одобрително закима Чистичкият Джаксън. - Ни е като ино време! Некои колеги са къпат почти два пъти годишно. Позор, викам, позор!
- Никакво уважение към занаята... - съгласи се Артър. - Както и да е, идвам при теб основно с една цел - искам да знам къде живее някой и, както всички в града знаят, просяците виждате всичко.
- Туй е публична тайна, - Чистичкият показа изгнилите си зъби в усмивка, която Артър, за свое щастие, не можеше да види.
- Разбира се. Но всяка тайна си има цена. Интересува ме къде живее мис Залозин, от гилдията на убийците. Също и всичко друго, което можеш да ми кажеш за нея - нищо твърде опасно, разбира се, не искаме да си имаме проблеми с толкова влиятелни хора като гилдията на убийците. Та тях ги уважавам почти колкото уважавам просяците!
Неясният силует се размърда и Артър чу, как Джаксън се почесва по мърлявата, набола брада.
- Залозин... Имаше ини Вдигни-Залозини на Кралския път. Ама нинам да са завъдили убийци в симейството. Праичката да си кажа, ни минаам натам често. Дъртият си пада скръндза, ако ни стаа дума за карти или коне.
- Чудесно. Можеш ли да разпиташ някои от колегите си за още по-актуална информация? Ще се върна след няколко часа и знаеш, че когато чуя нещо интересно, изведнъж ставам много щедър.
- Туй да са чуа. Ша пусна дума сред браточките. А ти си приготви някое по-отлежало.
С тези думи просякът се затътри по пътя си, явно смятайки въпроса за приключен.

***

Дилан стоеше сам зад щанда. Баща му господин Дастерсен напоследък рядко се появяваше в магазинчето. Беше се запилял по някаква важна работа, както обикновено. А майката на Дилан слизаше чак към обед с огромна чаша кафе. Сега беше часът на случайните посетители, които тъкмо излизат от кръчмата и са готови да направят сделката на живота си. Дилан имаше подход към такива хора и затова баща му, чието търпение беше ограничено, обикновено го оставяше сам да отваря магазина. Всъщност Дилан имаше подход към всекиго. Много важно умение в квартал, където не се знае, кой може да влезе през входната врата.
Тъкмо привършваше с подреждането на стоката, когато вратата се отвори. Артър влезе в магазина и, когато видя единствено Дилан, му кимна:
- Добро утро. Баща ти ме беше наел за една работа. Тук ли е?
- Добро утро, господин Артър - учтиво отвърна Дилан - Господинът в момента не е на работа. С какво мога да ви услужа?
Артър изгледаше съвсем трезвен и явно не беше в настроение за губене на време.
- Знаеш ли кога е се върне? Или поне, каква работа му върша. За съжаление тия дни съм убийствено зает и нямам време да го изчакам.
- Господинът не винаги успява да е на разположение - отвърна Дилан предпазливо - аз поемам тези неща в негово отсъствие. Става дума за един предмет, нали така?
Винаги ставаше дума за предмет.
- Господинът беше пределно ясен, че много цени информацията, която може да получи.
- Кумерийска погребална гривна - Артър я извади от един от многото джобове на сакото си и я подаде на Дилан. - Топла, топла, та чак пари. Предполагам, би било най-разумно да се отървете от нея, тъй като вероятно принадлежи на Флориан Фортескю. Въпросния джентълмен наскоро е пренесъл частната си колекция в прекрасния ни град и два от сандъците са изчезнали по особено съмнителен начин. Имам причина да вярвам, че става дума за нещо особено нелегално - дори за град като нашия.
Дилан, в чийто речник не фигурираше думата нелегално, се намръщи при споменаването на кражба, но реши да подходи професионално.
- Чудесна новина, точно както господин Дастерсен предполагаше - отговори той, както баща му го беше научил да отговаря в такива случаи - Мисля, че Фортескю ще бъде безкрайно щастлив, ако някой я намери, а това може да се уреди. Но тези неща ги урежда господинът.
- Може би не се изразих правилно - подразни се Артър - Имам причина да смятам, че колекционерът Фортескю не желае да е известно, че съответните неща са били откраднати. Може и да греша, но ако съм прав, има известна вероятност да опита да отстрани евентуални проблеми по дискретен и болезнен начин.
- Благодарим за предупреждението. Сигурен съм че господин Дастерсен знае точно как да постъпи. Ние не толерираме кражби по никакъв начин.
- Господинът е мъдър човек - усмихна се Артър отсреща.
- Честна сделка предполага честна отплата - въздъхна Дилан - как се споразумяхте с господина? В стока или в брой? Тъкмо пристигна нова партида любовни еликсири. Харчат се като топъл хляб - продължи услужливо той.
Умът на Артър сечеше като бръснач, отнасяше ли се до честна отплата. Затова и се стъписа, когато разбра, че не може да си спомни. По дяволите. Дължаха му пари. А той стоеше като пълен глупак и не можеше да си спомни. Дилан прие мълчанието му знак, че го е засегнал и бързо добави
- Сигурен съм, че за симпатичен млад човек като вас това няма да е от интерес, но може би имате някой приятел, който има нужда от подобен подарък?
- Или може би приятелят вече е намерил дамата на живота си и изпитва известни затруднения. В такъв случай мога да ви препоръчам друг тип еликсир. Приготвя ги истинска автентична вещица, на ексклузивен договор директно към нас.
Артър, който не го слушаше, реши да рискува. В момента перспективата за пари в брой, кой знае защо, му се струваше все по-малко привлекателна.
- Истинска автентична вещица. От Юбервалд. Баба й е от там - уверяваше го продавачът в магазинчето - А може би предпочитате някой магически предмет или талисман? Късче от копието на Коен Варварина! Тъкмо пристигна, утре няма да го има...
- Колът, с който се предполага, че е убита Анджелика де Канин - отвърна спокойно Артър. След като изрече тези думи изражението му леко се промени.
Тирадата на Дилан прекъсна.
- Но Господин Артър, какво значение има някакъв си кол? - окопити се той - Една глава чесън от пазара ще ви свърши същата работа!
Kолът, поне според Дилан, беше един от най-безинтересните експонати в асортимента им. Интуицията му подсказваше, че в избора на Артър има нещо подозрително. Клиентът му не беше убиец и щеше да си има проблеми с гилдията.
- Ако имате проблеми с вампирите, може би едно сребърно острие...
Артър, на който му беше дошло до гуша през последното денонощие, не можа да продължи с професионалния си тон:
- Ооо, я не на мене тия! Много добре знаеш, че и двамата сме търговци, просто на различни неща, така че не се опитвай да ме измамиш и ми дай проклетия кол.
- Но господин Артър, какво ви кара да мислите, че колът е при...
Дилан си припомни, че говори с професионален информатор и реши, че няма смисъл да блъфира.
- Много добре, щом това искате. Кол против вампири. С гаранция за действие - от убиеца. Да го увия с една бутилка светена вода направо?
- Ако настояваш да ми увиеш бутилка от нещо, направи го алкохол, съмнявам се водата от Анкх, която вероятно искаш да ми продадеш, да спре вампир. И не очаквай да ти го платя.
- Не не не, господин Артър нищо няма да плащате. Знам, че няма да размислите, но услугата която ви дължим е по-ценна от някакъв си кол.
Баща му държеше специални запаси от твърд алкохол и евтино вино точно за такива случаи. Не веднъж информатори се опитваха да получат предмет на същата стойност, като този, който оценят, но в крайна сметка се задоволяваха с бутилка от личната колекция на татко. Дилан се върна след секунди от склада и му подаде едно шише и един вързоп, който приличаше на тояга, опакована като подарък.
- Бутилка от личната колекция на татко.. имам предвид на господина. Със специалните благодарности на господин Дастерсен. Сигурен съм, че господинът ще е щастлив да работи отново с вас.
Артър ги пое, погледна за всеки случай във вързопа и кимна с усмивка:
- Съжалявам за преди малко. Просто идея си нямаш, колко кофти бяха последните двайсетина часа. Радвам се, че в крайна сметка се разбрахме. Докато съм тук, ти разбираш ли от магически предмети, или и за това ми трябва господина?
Дилан, за който сделката беше приключила, отговори лаконично.
- Ако ви трябва нещо специално, трябва да говорите с господина.
Но Артър, който очевидно нямаше намерение да си тръгва веднага, се оглеждаше наоколо без особен интерес и сякаш се колебаеше за нещо.
- За всичко останало аз отговарям в негово отсъствие, включително за напълно автентичната стока, която имаме на склад.
Артър прибра бутилката и вързопа някъде в дебрите на сакото си и извади дневника. Отгърна на втората страница, където нямаше нищо написано, и го показа на Дилан:
- Подозирам, че някаква магия скрива написаното. Чувал ли си за подобно нещо?
- О, истински магически дневник! - възкликна Дилан. Ето това беше интересна находка. Разбира се, с дневниците имаше някои затруднения.
- Може да го е изгубил някой магьосник, който си е водил записки за тайните на Вселената! А може би наистина няма нищо написано в него - добави той - Мисля, че ще трябва да го върнете. Ако е книга с заклинания... не е безопасно да я носите наоколо.
Артър, който все още здраво стискаше книгата на празна страница, много добре знаеше това.
- Я да видим кой е собственика. - предложи Дилан - Това сигурно го пише някъде с обикновено мастило за такива случаи. Но не съм сигурен, дали ми е позволено да купувам такива неща.
- О, не го продавам - усмихна се Артър и затвори дневника.
- Иначе самата изработка сигурно струва цяло състояние.
- Принадлежеше на един приятел, затова не мога да се разделя с него. Просто трябва да разбера, какво пише в него. Ситуацията е... странна. Имаш ли представа, кой може да разкрие какво е написано?
За Дилан, в чийто речник думата приятел беше синоним на "не ти влиза в работата", реши да на го притиска с повече въпроси.
- Хм, предполагам, че магьосниците в магическия университет могат. Те знаят всичко за магията. Ние често си имаме работа с тях. Достойно мъже, магьосниците...
Наистина, семейството на Дастерсен често си имаха работа с тях. Магьосниците обикновено имаха претенции към магически предмети. Според правилника за регулация на магическите предмети (написан от самите магьосници), такива предмети трябваше да се предлагат първо на Невидимия Университет и нямаха право да попадат на улицата. По правило, всеки месец минаваше инспекция, да се увери, че в магазинчето не са попаднали опасни за здравето стоки. Но Дилан не беше виждал истински жив магьосник от години. Господин Дастерсен просто им пращаше списък на инвентара за взаимно улеснение.
- Обикновено бих предложил да ви посредничим при връщането, но щом вече знаете на кого е, явно нямате нужда от нас. Съветвам ви, да го направите бързо. Имали сме проблеми с магически книги преди. Вече не държим такива неща. Опасно нещо са това книгите, дори когато не са магически - така казва господин Дастерсен. Затова не държим книги. Не и след инцидента.
Артър остана леко разочарован и с досада прие предупрежденията на търговеца, които знаеше много добре. Смяташе да си върви, но професионалната му етика изискваше да изслуша историята, довела до промяна в политиката на господин Дастерсен, дори да съдържа минимално количество нова информация.
- Веднъж един се опита да ни измъкне една без пари. Оказа се, че името му е написано на заглавната страница. Е, какво - му каза господина - много хора имат такива имена. Но не и като неговото. Имаше поне осем имена и нещо си пети или четвърти. В нашия квартал повечето хора имат само по едно име, освен такива като господин Дастерсен. Но той е важна клечка. Разбира се, на него никой не му казва Робърт. Би било.. непочтително.
Тук Артър наостри уши. Момчето едва ли блъфираше. Сигурен беше, че не му е дал да види заглавната страница.
- Много беше ядосан. "Проклета магическа книга", така казваше господина, "не можеш да вярваш на магьосници"... Достойни мъже, магьосниците.
Дилан, който беше свикнал всяка сутрин да намира нови любопитни неща сред инвентара на магазина си, беше започнал да отделя книгите по нареждане на господина.
- Името да не е било Реджиналд някой си?
- Не мисля, че ми е казвал името. Само знам, че било много дълго. Може и да е било Реджиналд, може и нещо друго. Само знам, че били много имена и имало цифра на края. Така казва господин Дастерсен.
- Помниш ли нещо конкретно за въпросния господин с многото имена?
- Не съм го срещал - призна Дилан - бил е много арогантен и отказал да плати. Бихме могли да питаме баща ми, но на ваше място не бих му припомнял за случката.
"Сещам се кой от двамата трябва да е бил", не каза Артър. Вместо това каза:
- Едва ли ще отговори. Благодаря за информацията, ако съдбата ме отведе отново до Сенките ще се отбия отново. За съжаление, сега трябва да тръгвам, адски много работа ме чака.
- Удоволствието е изцяло наше, господин Артър - увери го момчето.
Артър прибра дневника и излезе.

Елинор прекоси града почти без да забелязва ранните минувачи и се озова пред пансиона на госпожа Кейк точно когато петелът на съседите се появи накокошинен върху дъсчената ограда. Все още потънала в размисъл тя направи няколко опита да влезе в пансиона преди да осъзнае, че ключът и не пасва в ключалката. Металната пластина тракаше в отверстието, закачаше различни ръбове, но така и не достигаше до заключващия механизъм. Елинор отдръпна ръката си от вратата и премига тъпо.
Плъзна се покрай прозорците и се опита да надникне вътре, подтискайки опитите на едва уталоженото си раздразнение да се развихри отново. Обикновено на първия етаж стъклата на госпожа Кейк бяха забулени от дискретни сини перденца, но в момента, в който се изправи пред тях, челюстта на Елинор увисна. Нямаше пердета. Нямаше и стъкла, в интерес на истината. Прозорците бяха заковани с няколко напречни греди, през които долиташе само миризма на прах и гнила дървесина.
Подтичвайки, Елинор заобиколи сградата и мина отзад, където имаше вход за снабдяване и изнасяне на боклука. Вратата тук не беше заключена, точно обратното – висеше на едната си панта, а входът зееше като хралупа на гигантска мечка. Целият двор беше обрасъл с бурени и криви храсталаци.
- Ехо? - несигурно подвикна Елинор. – Госпожо Кейк, тук ли сте?
Отговор не последва. Наистина ли нещо се бе случило с пансиона, само за една нощ? При това очевидно съвсем тихо, защото съседите не изглеждаха обезпокоени. Липсваше и обичайната тълпа сеирджии, толкова фарактерна за произшествията в Анкх.
Елинор извади единия кинжал от ножницата и предпазливо се вмъкна вътре. Помещенията смътно напомняха на пансиона, от който тя бе излязла снощи, но нищо от обичайната обстановка не се появи в полезрението и. Мебелите липсваха, както и украсите по стените. По разбития под имаше слоеве стар боклук, нявети от вятъра листа и стари миши гнезда. Следи от човешко присъствие обаче нямаше, ако не се броеше старото огнище в средата на всекидневната.
- Госпожо Кейк, сигурно поне ме чувате, дори да сте някъде… другаде? – направи последен отчаят опит Елинор и тръгна по стълбите към горните етажи.
Там не намери нищо по-различно. Собствената и стая изглеждаше като гробница, а от удобния гардероб, водещ в личния и килер-архив бяха останали само прогнили дъски. Сградата изглеждаше напълно опустяла. И което беше по-лошо – опустяла от много години. Всички следи от човешко присъствие, на които успя да попадне из наемните стаи, изглеждаха стари като сътворението.
- Мамка му, - Елинор не успя да сподави въздишката си. Животът в многоизмерния пансион на госпожа Кейк определено даваше някои удобства, които не можеха да се намерят никъде другаде… и също така създаваше известни рискове. Очевидно поне един от тях се бе осъществил в реална ситуация.
Елинор прибра кинжала, слезе по стълбите и излезе обратно в задния двор. Където и да бе госпожа Кейк, очевидно нейното „тук“ понастоящем не съвпадаше с „тук“ на нейните наематели.

Когато Елинор се върна на улицата пред пансиона, калдъръмените улици бяха покрити от толкова гъста мъгла, че от нея сигурно можеха да се плетат прежди. Някъде в далечината се носеха звуци от хора и каруци, но всичко достигаше при нея приглушено и омекотено като пре памук. Сега вече тя се разтревожи не на шега. Когато бе влязла в пансиона, времето беше хладно и мъгливо и все пак нищо не подсказваше, че парцалите, които всяка сутрин се стелеха на река Анкх, щяха да се превърнат в… това. И ако нещо се бе случило с пансиона (което беше неочаквано, но не напълно изненадващо, като се имаха предвид наемателите на госпожа Кейк), как беше възможно нещо да се случи с целия град?
Елинор тръгна по улицата и след известно време с облекчение установи, че изглежда поне улиците на Анкх си бяха същите – водеха в посоките, които помнеше, а и калдъръмът имаше същата форма. Почти.
Елинор зави зад ъгъла и се присъедини към поток от каруци, който по смътните и впечатления се движеше покрай Анкх и се приближаваше до двореца. Мъглата беше толкова гъста, че всички превозни средства изглеждаха като неясни грамади, теглени продълговати безплътни същества и управлявани от заоблени бабуни. Тук-там се разнасяха звуци от разговор, но тя не можеше да различи думите. Налагаше се да опита да подреди ситуацията.
Елинор се приближи до една тежка волска каруца и няколко крачки вървя редом с нея докато се изравни с коларя.
- Ей, приятел, това е Анкх, нали? – почти извика тя, убедена, че човекът няма да я чуе ако говори нормално. Гласът и прозвуча странно глух и далечен, но коларят се обърна, изгледа я и кимна. Главата му беше увита в дебел шал.
- А знаеш ли коя дата сме?
Коларят пак я изгледа продължително, плю настрани и подхвърли нещо, което през шала се чу като „днешна“.
- Дата, - настоя Елинор. – Ден, месец и година. Представи си, че идвам от чужбина и там броим времето по друг начин.
- Осми груни, - тросна се мъжът и удари воловете с дългата си пръчка. Животните измучаха, забързаха за кратко и пак влязоха в обичайния си ритъм.
- На коя година?
- На тази година.
Мъжът демонстративно обърна гръб на Елинор и плю встрани. Тя го остави да се отдалечи с въздишка – някои неща в Анкх никога не се променяха. Чудно колко ли хора трябваше да разпита, преди да намери някой достатъчно любезен, за да отговори без да бъде заплашван.
Иззад нея се разнесе ритмичен тропот от тежки ботуши. В главата на Елинор моментално изникна представата за стражеския шлем на командир Ваймс, нахлупен до очите му и мътно отразяващ пламъка на неизменната пура. Групата, която се задаваше обаче, не звучеше като стражата, осъзна тя бързо. Вървяха прекалено… подредено и равномерно. За всеки случай Елинор се дръпна в края на улицата и остави тропота да я подмине, материализиран под формата на стегната група едри мъже с наметала.

Елинор беше обзета от лоши предчувствия. Не си спомняше да е чувала в Анкх да се е появила подобна група. Просто съм уморена, помисли си тя, макар че откакто беше преминала в неживота нито веднъж не беше почувствала желание за сън или почивка. Твърде много вълнения и впечатления от първата поръчка.

Тя забърза след групата мъже и с известно усилие успя да ги настигне. Вече започваше да различава метални нагръдници, които бяха излети съвсем по мярка, сини наметки, здрави ботуши и шлемове. Първите двама бяха въоръжени с копия, след вървяха четирима мъже с мечове и накрая още четирима с арбалети. Елинор инстинктивно нахлупи шапката си по-ниско над очите.
Един двама души поздравиха командира на групата с кимване, но всички бързаха по свои дела и сякаш никой нямаше особено желание да диша мъглата.
- Кофти време да си навън, а, - полугласно подхвърли Елинор към войник, крачещ близо до нея.
- Моралът трябва да се поддържа, госпожице, независимо от атмосферните условия.
Тя само кимна, въпреки че и се искаше да зададе сто въпроса. Не хранеше надежда, че някой от тези хора ще и обърне внимание.
Групата се движеше към двореца и след известно време Елинор се подвоуми дали да продължи да ги следва или да отбие. Можеше да иде до Гилдията на убийците и да посъбере информация, или пък да цъфне направо в редакцията на „Анкхморпоркски вести“, където не просто можеше да установи точната дата, но и да разбере всички скорошни събития. Отговорът „осми груни“ все още се въртеше из задните чекмеджета на съзнанието и и неприятно опипваше границите на клетката си.

Елинор все пак реши да последва мъжете със сините наметала дотам, до където бяха тръгнали. Необичайните събития от последния ден (и нощ) я бяха направили подозрителна. Внезапната поява на униформени въоръжени сили в Анкх-Морпорк не беше нещо, което можеше да подмине като обикновена странност.
Групичката стигна до Двореца, сви по Бродуей и продължи по Бронзовия мост до Острова на боговете. Там направиха едно кръгче около Операта и Елинор усети, че се връщат обратно към Двореца. Търпението и се изчерпа и тя реши да заговори командира и да изкопчи каквато информация успееше.
- Извинете...
- Стой! Миррррно! - излая водачът на групата. Мъжете се заковаха на място като един. Никой не се спъна в краката си и не се сблъска с другарчето отпред. Елинор вече беше напълно убедена, че каквато и да беше тази групировка, нямаше нищо общо с Градската стража.
Командирът свали почтително шлема си. Отдолу тъмната му коса беше късо подкастрена, затова пък правилните черти на лицето му бяха украсени с добре поддържан мустак. Атлетичното му телослежение и правилната стойка направиха доста приятно впечатление на Елинор и погъделичкаха части от съзнанието и, които тя не бе и мислела, че могат да се събудят след... инцидента. В това отношение, впрочем, всичките мъже в строя си приличаха. Бяха... стройни. Спретнати. Като оловни войничета, изляти по калъп.
- С какво мога да ви помогна, госпожице?
- Извинете, - повтори Елинор, - отскоро съм града, но чух, че в Анкх има организация, която се занимава с издаването на хартиени листове с описание на скорошни събития?
- Тъй вярно, госпожице, Вестникът. Можете да го закупите от специализираните павилиони на площад Сатор, Площадът на строшените луни, Дворът на Псевдополис, срещу входа на Дискъ, площад Пет на седем, Доковете, Говеждия пазар, всеки един от входовете на Хайде Де парк, Дървения мост и Хиподрума, както и се абонирате и да получавате всеки нов брой направо в дома си.
- О, колко интересно! - Елинор беше очарована. - А Вестникът... има ли си име?
- Тъй вярно, госпожице, Анкх-Морпоркски Вести, известен още като Вестника, - отговори командирът. -  Има, разбира се, и други всекидневници, но само този излиза с официалната благословия на Короната, - добави той.
- Коро... ната... - довърши Елинор. - Имате предвид, на... краля на Анкх-Морпорк?
- Тъй вярно, госпожице, боговете да го закрилят и предпазват от зловредни влияния!
Няколко мига Елинор премигваше срещу мъжа, опитвайки се да събере мислите си.
- Простете, а вие... кой сте? Виждам че вие и вашите мъже обикаляте града? - попита тя накрая.
Мъжът върна шлема обратно на главата си и изкозирува.
- Простете, госпожице, не се представих! Лейтенант Бодър Кожодеров, осми кралски пехотен полк!
Елинор се поколеба, но след това направи несръчен реверанс.
- Ще възразите ли, ако попитам за вашето име? - запита я лейтенантът на свой ред.
- Приятно ми е, лейтенант Кожодеров. Аз съм... Елинор Вдигни-Залозин, - тя трескаво затърси някакви спомени за Вдигни-Залозинови още по времето на кралете. За съжаление паметта и не предлагаше нищо подобно. Или Елинор не беше чела достатъчно семейни архиви, или не беше обърнала внимание на точното датиране... а може би по времето на кралете Вдигни-Залозинови все още си бяха само търговците Вдигнитостови и мошениците Залозинови.
- Вие... да не би да патрулирате из града? Или Анкх е обсаден от войска, която налага присъствието на пехотни полкове?
Лейтенантът се засмя толкова гръмогласно, че гласът му проехтя из площада, въпреки приглушаващата звука мъгла.
- Никоя армия не ще посмее да обсади славния ни град, госпожице! Не берете грижи! Но е наш дълг да поддържаме гражданския морал и да припомняме на мирните хора, че в тези смутни времена могат да разчитат на смелите Анкх-Морпоркски мъже!
- О, без съмнение всички мирни хора са ви дълбоко признателни, лейтенант Кожодеров, на вас и на вашите храбри мъже! - Елинор никога не бе предполагала, че може пламенно да пърха с мигли, но сега успя от първия път. Мустакатата любезност на лейтенанта изглежда правеше чудеса. - А бихте ли ми казали кой е крал на Анкх-Морпорк в момента? Нали разбирате, там откъдето идвам рядко получаваме новини от тази част на света.
С рязко движение, лейтенантът отново свали шлема си, стисна го под мишница,  изпружи се като натегната струна и отдаде чест. Войниците повториха действията му в перфектен синхрон.
- Негово Кралско Величество Левеш Алказар I, крал на градовете Анкх и Морпорк и прилежащите им земи, нека боговете го закрилят и да го предпазват от зловредни влияния! - изрецитира той, вперил поглед право пред себе си. Шлемовете се върнаха по главите на мъжете.
На Елинор Кралското Величество нищо не и говореше. И сама би признала, че в познанията и по история имаше известни дупки, но това име и беше напълно непознато. И звучеше подозрително чужбински.
- Странно, че не знаете за него, госпожице, добрият ни крал е известен във всички близки и далечни земи, - добави Бодър.
- Ами... аз идвам от едно много малко градче. Много малко и много далечно, - добави Елинор. - А с какво е известен добрият крал на Анкх, освен че е ъъъ, кралят на Анкх и Морпорк?
- Негово Величество е първият монарх, заемащ трона на Анкх-Морпорк, след дълги и мрачни години на беззаконие и неправомерното управление на тъй наречените патриции, - малко укорително я осведоми Кожодеров, разочарован от невежеството и.
- Победата му над могъщия дракон, който изтезаваше хубавия ни град сложи край на узурпаторството, - добави той.
На Елинор нещо започна да и просветва. Случката с дракона беше добре известна на жителите на града. Някои квартали още носеха обгорели следи за спомен, а голяма част от тях така и не бяха построени отново след падането на звяра, въпреки че  бяха минали повече от 7 години. Но това съвсем не обясняваше внезапната поява на този мистериозен крал...
- Дракон, казвате?, - Елинор успя да се удържи да не се облещи. - Но как така победата над дракон може да промени начинът по който се владее или управлява град като този?
- Последният лъжеуправител на светлия ни град, патриций Ветинари показа своето малодушие и неспособност да защити Анкх-Морпорк. Но, както всички знаят, именно в моменти като този настъпва времето Истинският Крал да се покаже и да поведе поданиците си към Светлото Бъдеще!
Елинор няколко пъти отвори и затвори уста. Лейтенант Кожодеров търпеливо изчакаваше реакцията и, очевидно наслаждавайки се на ефекта от думите си.
- Ако нямате други въпроси, госпожице, с ваше позволение ще продължим обхода си, - обяви той.
- Момент! - тя едва успя да раздвижи челюсти и да накара устните си да произнесат звук. - Но името на краля на Анкх не е ли... Керът Айрънфаундърсън? Един такъв висок, едър младеж?... Така поне са чували по нашия край, - побърза да добави тя. Личността на Истинския Крал беше публична тайна в Анкх-Морпорк. Поне в познатата и версия на Вселената...
- Айрънфаундърсън? - изненада се лейтенантът.  - Съвсем не, госпожице! Звучи като джуджешко име... моите почитания, но как си представяте джудже на трона на Анкх-Морпорк? - почти се изсмя той, пропускайки частта за едрия, висок младеж покрай ушите си.
- Прав сте, ах, колко съм невежа! - Елинор нервно се изсмя. - Тогава значи кралят е местен мъж, храбър син на Анкх и Морпорк? Простете любопитството ми, но името му прозвуча някак.. чуждоземно.
- След подлия атентат над крал Лоренцо Любезния, кралските наследници са били принудени да живеят в изгнание - вдигана рамене Бодър. - Името, което са заели може да е чуждоземско, но кръвта им е все така чиста.
Елинор отново примига няколко пъти. Всеки нов отговор извикваше по пет нови въпроса.
- А какво се е случило с Ветинари? Подлият патриций, - отново побърза да добави тя. Съзнанието и отказваше да повярва че води този разговор. - Къде е сега той... ако е още жив?
- Уви, изчезна безследно. Някои хора твърдят, че е загинал, когато драконът почти опустоши красивия ни град, но тялото така и не бе намерено. Опасявам се, че се спотайва някъде в чужбина и несъмнено крои планове да превземе трона отново. Но не бойте се! Сър Джеймс ще го спипа някой ден и узорпаторската му глава най-сетне ще се търкулне от недостойните му рамене, помнете ми думата.
- Сър Джеймс ли? Това е друг храбър син на Анкх?
- Тъй вярно, госпожице! Не ме ли попитахте за Вестника преди малко? Там пише всичко за славния сър Джеймс! - лъчезарно оповести лейтенантът.
- Разбира се, непременно ще си купя вестника! - Елинор усърдно закима. - Но почакайте, как така кралят на Анкх се е появил точно когато драконът е напраднал този прекрасен град? Не му ли е било необходимо известно време, за да дойде от далечната и негостоприемна чужбина?
- Всички знаят, че когато настане моментът, Истинският Крал ще се появи и ще отблъсне заплахата! - настоя Бодър патриотично. - Не вярвате ли в Съдбата, госпожице Вдигни-Залозин?
- Ами.. аз... предпочитам да вярвам в нещо по-видимо, - Елинор сконфузено погледна встрани, ужасно разочарована от себе си.
От задните редици някой се прокашля. Много учтиво.
- Ако не възразявате, госпожице... - опомни се пак лейтенантът.
- Сигурно ви причинявам ужасно неудобство с моите въпроси, - побърза да вметне тя. - Само един последен и ви оставям да се погрижите за дълга си.Обикновен човек... като мен... има ли шанс да зърне кралят на Анкх някъде на живо?
- Много е възможно, госпожице. Не мога да ви кажа кога, но добрият ни крал редовно се обръща към народа си. Вестникът непременно ще оповести, ако има такъв случай. Възможно е, разбира се, да поискате частна аудиенция, но в момента светлият ни монарх е преокупиран с военни дела и... ами... възможно е да откаже да Ви приеме... - запъна се той. Явно се опитваше да каже, че кралят няма време да се занимава с такива като нея, но не искаше да я обиди.
- Разбирам, - тя кимна, отдръпна се и отново направи реверанс. Този път се получи малко по-добре. - Благодаря ви, лейтенант Кожодеров, бяхте изключително любезен. Жителите на Анкх и Морпорк могат само да се гордеят с такъв храбър и отзивчив командир. Както и хората ви, впрочем.
Лейтенантът така се изчервяви от гордост, че Елинор можеше да види как лицето му сияе в мъглата. За своя изненада, тя се изчерви на свой ред. Доколкото беше възможно в нейното състояние.
- Успешен ден, госпожице Вдигни-Залозин! Нека боговете ви закрилят!  - пазенето от зловредни влияния явно беше запазено само за кралски особи.
- Напред, момци! Дългът ни зове!
И лейтенант Бодър Кожодеров и смелите му бойци с маршова стъпка се скриха в гъстата, студена мъгла.

Нимфадора измъкна поредното захарче от, както изглеждаше, безкрайните си запаси и обичливо го постави на възглавницата на братовчед си. След това пооправи полите си и излезе в коридора, насочвайки се към изхода. Едва бе направила няколко крачки, когато зад нея се чу проскърцване на врата.
- Ей! - последва вик.
Ветеринарката продължи спокойно да крачи по древния мокет.
- Ей, на теб говоря! Момиче!
На Нимфадора отдавна не и бяха казвали така, но тъй като коридорът пред нея беше празен, пък гласът идваше иззад гърба й, тя все пак се обърна да погледне през рамо. Сънен на вид младеж, с още разрошена от възглавницата коса, облечен в развлечена нощна риза и два различни чехъла и смръщено изражение я настигаше в свински тръс. Нимфадора подвигна учедено вежди и за всеки случай се посочи с пръст, като същевременно професионално оглеждаше поциента... младежа.
- Да, ти! Какво си мислиш, че правиш тук?
Простичко отговори тя и за по сигурно добави:
*Андреа и Борис Солтарийски - Предай се
- Ъ? - облещи се младежът.
Нимфадора въздъхна и преди да търгне пак, подметна през рамо:
*Орлин Горанов - Светът е за двама
- Я не се прави на ударена! При кого си дошла? - не се предаваше студентът. Настигна я и се изравни с нея, при което Нимфадора го хвана под ръка, като истинска дама и започна да му обяснява:
*Дует Ритон - Елате ни на гости
Младежът никак не се трогна от думите и.
- Добър и мил съпруг, а? Ще я видим тая работа! - при тези си думи я стисна за китката и я повлече по коридора. Шашардисаната Нимфадора се зачуди доколко беше редно да му вкара един юмрук в носа. Закова се на място, както само една юбервалска стара мома може. С други думи и върколак да я тегли, не би помръднала, камо ли пък да се даде на някакво неучтиво пишлеме. Или поне направи геройски опит. За съжаление, Нимфадора притежаваше около една осма от теглото на средностатистическата юбервалдска стара мома. Младежът я завлече до края на коридора и започна да блъска с юмрук по последната врата.
- Отговорник! - извика той. зад тях започнаха да се отварят и други врати и сънени студенти си запоказваха носовете, за да проверят какво става.
Нимфадора издебна удобен момент, дръпна силно ръка, за да завърти младежа към себе си и с все сила заби коляно в камбанките му. Той нададе вой, преви се на две и стисна китката и с такава сила, че пръстите и започнаха да посиняват. Тя обаче хладнокръвно го довърши с второ коляно, този път в лицето. Злощастният студент я пусна и политна назад с разбит нос.
Нимфадора изтупа полите си и погледна на кого бе представена така грубо. На вратата стоеше висок и слаб възрастен господин с остър нос и строг поглед, облечен с тъмносин халат върху раираната си пижама. Ветеринарката направи лек реверанс.
- Какво означава това? - тихо попита господинът. Въпросът явно бе насочен към всички присъстващи, защото насъбралите се любопитни студенти започнаха да отговарят един през друг. Изключение правеше само стенещият на земята нещастник. Докторът в Нимфадора надделя. Тя направи рязък знак на старецът да изчака, коленичи до невъзпитаната гад и посегна към лицето му. Младежът се опита да изпълзи назад, но гора от крака препречваше пътя му за бягство. С отработено движение Нимфадора
повдигна главата му, та да не цапа с кръв мокета, преди да тикне захарче в устата му и докато момчето се чудеше дали да умре от задушаване, от кръвоизлив или просто да глътне захарчето, тя властно посочи един от зяпачите.
- Ти! Тук! - изпя тя заповедно във втора октава.
Посоченото момче се наведе и подхвана главата на злощастния си състудент. Двама други се притекоха на помощ и извлякоха пострадалия от арената.
- Впечатляващо, - отбеляза възрастният господин, който бе наблюдавал сцената с любопитство. Нимфадора само килна скромно глава и повдигна рамене.
- Което обаче не обяснява присъствието в мъжките спални в този ранен час, - отбеляза той укорително.
Настъпи неловка тишина, докато младата жена търсеше подходящ отговор.
- Да не са ти отрязали езика, момиче?
Нимфадора се представи с титлата си:
След това изгледа подозрително човека насреща си и го запита с професинален тон:
Накрая премина към директен преглед:
Отвори уста, изплези език, кажи а-а, съблечи се, облечи се,

*Миленита - Доктор Башар
- Доктор, казваш. Някой тук да е викал доктор? - запита мъжът. Студентите поклатиха глави отрицателно.
- Лошо, - старецът изгледа Нимфадора от високо. Тя изцъка обидено с език.

*Кали - Фалшива
И за по-красноречиво размаха юмрук.
*Антон Радичев - Вашта мама
- Гилдията разполга с прилично обслужван лазарет, - погледът му изведнъж стана твърд, когато жената започна да размахва юмрука си. - Профанизмите и насилието с нищо няма да ти помогнат. За последен път те питам...
Нимфадора леко се повдигна на пръсти към ухото мъжа и полу-прошепна:
*Джина Стоева - Добре дошъл в клуба
Старецът смръщи вежди, явно обмисляше нещо. След това премести тежкия си поглед върху притихналите студенти.
- Не ви ли е време да се приведете в приличен вид? Представлението свърши.
При тези си думи подкани Нимфадора в стаята си.

Из "Разказ за приключенията и делата на славния Сър Джеймс, документирани от верния му спътник
Антоан дьо Сюдоним", публикуван в Анкх-Морпоркски Вести брой 168, 2 груни,
година на Посърналата слива от Века на Аншоата

Елинор се втурна да търси павильон за продажба на вестници. Познатият покрив на Операта смътно се очертаваше в мъглата, но вършеше работа за ориентир. След няколко минути тя настървено разгръщаше последния брой на „Анкх-Морпоркски вести“, търсейки нещо, което да и подскаже какво се бе случило.

„Леко земетресение разтърси улиците на Анкх снощи. Няма жертви и сериозни материални щети“, съобщаваше първата страница. Вътре се казваше, че според „квалифицирани лица“ от Университета събитието почти със сигурност не е от магически характер. Материалът беше подписан от някоя си Силиция Шапкарска. „70 000 долара заделени за ремонт на Бронзовия мост“, съобщаваше се по-нататък; следваше уточнение, че средствата са осигурени от Двореца. В статията се подчертаваше, че опасенията на гражданите свързани с поддържката на армията, са безпочвени: макар и модерното оборудване на армията да не беше евтино, отделените средства едва ли щяха да пресушат хазната и да се отразят на парите, отделяни за мирни цели. В другия ъгъл репортер на вестника, представен само с името Фестидий, пишеше, че секретарят на Гилдията на Алхимиците е обвинен в антиджуджетизъм и се опитваше да превърне случката в сензация.
На следващата страница вниманието и беше привлечено от материал, сложен в рамка в горния ляв ъгъл и подписан от Пекън Болкин:

ГОЛЯМОТО ПРЕСЕЛЕНИЕ НА ЗОМБИТАТА ЗАПОЧВА
Седмица до отплаването на "Гранд Семетерия"

Най-новото попълнение във флотата на Негово Величество ще се отправи на първото си пътешествие до седмица, съобщава господин В. Холбрайт, директор на Кралската Корабостроителница. "Гранд Семетерия" ще бъде натоварена с извършването на редовни курсове до (и от) Колониите.
Както редовните ни читатели вече знаят, Негово Величество се вслуша в притеснените протести на гражданското общество, относно нарастващия брой на немъртвите в Анкх-Морпорк. Крал Левеш разпореди всички жители на града и прилежащите му владения, чието деликатно състояние възпрепятства пълноценната им интеграция в социалния живот, да бъдат настанени в специални селища, където за тях ще бъдат полагани ежедневни грижи.
"Ще започнем с гражданите, страдащи от най-напреднал стадий на декомпозиция", съобщават от Двореца. "Сигурни сме, че множеството от тях оценяват деликатността на ситуацията и ще посрещнат с подходящата благодарност шанса да не бъдат повече в тежест на семействата си и обществото като цяло".

"Ще им дам една благодарност", помисли си ядно Елинор. Обхватът и дълбочината на промените, на които се натъкваше, ставаше все по-застрашителен.
В друг материал се споменаваше, че Кралят е в добро здраве и работи неуморно за благото на своя народ. Звучеше като открито целуване на някои части от тялото, особено след като Бодър Кожодеров я бе осведомил, че Вестникът излиза с "благословията на Короната". Дописката беше подписана от Дьо Слов и Елинор зяпна изумено. Как беше възможно Анкх-Морпорк да се е изменил толкова много за една нощ?
Имаше и кратка дописка, осведомяваща читателите, че Стражата разследва отвличането на някакъв търговец-парфюмер, изчезнал преди повече от седмица. Надеждите да бъде открит ставаха все по-крехки, въпреки че учреждението се трудеше упорито и самоотвержено.
На цялата последна страница със засукан шрифт читателите биваха подканяни да очакват с нетърпение следващата глава от историята на Сър Джеймс, а отдолу боговете се призоваваха да пазят Краля от зловредни влияния.

Елинор бавно сгъна вестника и тежко въздъхна. Ето кой бил храбрият сър Джеймс, на когото Бодър възлагаше надеждите си за залавяне на Ветинари. Герой от вестникарско романче... макар че в гласа на армейския капитан се долавяше непоколебимата увереност, че сър Джеймс съществува и приключенията му са реални. Разбира се, това беше запазена марка на Дьо Слов – да накара дори издъхващ от старост молец на другия край на Диска да изглежда толкова близък и реален, че всеки читател да изтича до гардероба и да провери дали е напълнил дрехите си с лавандула... и все пак... материалите, които Дьо Слов беше подписал с името си никак не звучаха като онези, които тя беше чела. Разбира се, ако Анкх е бил спасен от дракона благодарение на завръщането на Краля, тогава беше логично доста от нещата, които се бяха случили след това, да са се случили по друг начин... но беше ли също така нормално да се очаква, че и хората щяха да бъдат други? Дали и нейните познати се бяха променили?

Ами баща и?

Ледена ръка стисна вътрешностите и се сви в юмрук. Елинор размърда вцепенените си крайници, напъха вестника в един от многобройните си джобове и почти се затича по Кралския път към къщата, в която все още се надяваше да живее лорд Уинстън.*

Мъглата започна да се вдига и ситен ръмеж заромоли по покривите, первазите и металните табели край пътя. Грийноукли изглеждаше точно като в деня, в който се бе изнесла - голяма и потъмняла от времето къща, лъхаща на запуснатост дори от разстояние. Елинор постоя пред входната врата известно време, криейки се под малкия портик, нерешително мачкайки облечените си в ръкавици длани. Не спираше да се връща към мъчителния месец, който бе прекарала тук непосредствено след смъртта си. По някакъв начин настоящият момент я караше да се чувства точно като в деня, в който бе изпълзяла от гроба си и се бе завърнала вкъщи.
Най-сетне събра смелост и дръпна въженцето на камбанката. Далеч вътре в сградата се разнесе звън, но никой не се появи. Дъждът започваше да се усилва и опитвайки се да се убеди, че това е достатъчно извинение за нахалството и, тя мина по пътечката, отвори сама входната врата и влезе във фоайето. Герда, която освен с домакинството се занимаваше и с посрещането на гостите, не се виждаше никъде. Мястото беше пълно с множество предмети, които изглеждаха познати и наредени по местата си - килимите, големият часовник, масичките, стълбището.
В момента, в който входната врата се захлопна зад гърба и, вляво от Елинор се разнесоха гласове. Двама души спореха високо и първият глас тя разпозна мигновено. Вратата към гостната се отвори; зачервен и ядосан, баща и профуча през фоайето с тежки стъпки в стил „Аз съм господарят на тази къща“ и изчезна в коридора водещ към зимната градина. Само миг след него изтича млад мъж с къса къдрава коса и извика настойчиво „Татко!“.

Елинор нервно облиза устните си.

Младежът се спря в средата на помещението, явно отказал се от преследването и няколко секунди Елинор го разглеждаше, без да смее да помръдне. Изглеждаше една или две години по-млад от нея, с приятно леко закръглено лице. Фигурата му обаче беше стройна и облеклото му едва се крепеше на тънката граница между "добре облечен" и "конте".
- Баща ми не е добре, - обръна се той към Елинор извинително.
- Ъхъ, - успя да произнесе тя. Сипкавият звук от гърлото и и даде малко увереност. - Какво е този път?
Младият мъж понечи да отговори, но се сепна и смръщи вежди объркано.
- Прощавайте, познаваме ли се?
Елинор се стъписа. Наистина ли се налагаше да обяснява откъде познава баща си?
Умът и трескаво препусна напред.
- Ами... ние сме нещо като роднини, - успя накрая да смотолеви тя и отклони поглед за миг.
- О... - Младежът като че се смути още повече. - Пари ли Ви дължи?
- Не, не, не, не, разбира се. Аз, ъ, просто минавах наблизо...- Младежът видимо си отдъхна. - А вие... ъм, по този повод ли спорихте?
- За пари ли? Да. Но ако позволите, не мисля, че в момента старецът е в състояние да посреща гости.
- Ами... аз просто исках да се уверя, че е добре... защото той е, ъ, скъп приятел на моето семейство. А вие трябва да сте.. младият лорд...?
- Бенедик, - младежът се приближи и подаде ръката си. - Бенедик Вдигни-Залозин.
Елинор колебливо подаде ръка и се опита да направи реверанс. Имаше ли избор?
- Аз съм Елинор... ъъ, Залозин, ако може така да се каже..., - очите и зашариха по потъмнелите потрети във фоайето. - Баща ми е Виченцо Залозин, братовчед на вашия баща.
Бенедик явно се бе приближил достатъчно, за да усети миризмата, защото се оцъкли за момент. Въпреки това учтиво наведе чело над ръката и, макар и да не посмя да я целуне.
- Съжалявам, трябва да призная, че не съм много запознат с този клон на семейството.
Елинор побърза да прибере ръката си и с известно колебание попита:
- Кажете ми, нещо необичайно да се се случвало напоследък с лорд Уинстън? Какви ли не слухове се носят из града...
- Опасявам се, че повечето са истина, братовчедке Елинор... не възразявате да Ви наричам Елинор, нали?
- О, не, не, не разбира се. Какво по-точно имате предвид?
- Цялата сте мокра...
- Ммм? О, да, навън заваля... - Елинор зачака да види дали ще получи покана за чаша чай и сгряване край камината.
- Няма нужда да стоим на течение, - отбеляза той и я поведе към гостната.
Тази стая вече не изглеждаше по начина по който Елинор я помнеше. Мебелите бяха други, на мястото на големия роял,за който майка и казваше, че ще продадат имението, преди да позволи да продадат рояла, имаше доста по-скромно изглеждащ клавесин. На големия семеен портрет вместо лейди Джоана се мъдреше друга жена, по-дребна и с по-светла коса, а на мястото на самата Елинор сдържано се усмихваше самият Бенедик, седем-осем години по-млад от настоящата си възраст.

Докато младата мъжествена издънка на Вдигни-Залозинови несръчно се опитваше да разпали камината, Елинор използва момента да се окопити.
- Простете, а вие с какво се занимавате когато не се опитвате да вразумите лорд Уинстън? Чи... баща ми не беше много прецизен по въпроса, все пак той ви помни като малко дете...
Бенедик се засмя кисело.
- За да се подготви човек за професия се изискват средства, каквито - уви! - семейството не разполага. Бренди?
- Да, благодаря.
- Господин баща ми, в безграничната си мъдрост, настоява да се запиша в армията. На благородниците им се полага офицерски чин, виждате ли.
Елинор кимна окуражаващо.
- Да, мисля че видях една част от състава на Пети полк да патрулира близо до Операта. Но по тона ви разбирам, че военната кариера всъщност не ви влече?
Бенедик се настани на едно от канапетата в близост до разпалената камина, сякаш случайно поставено близо до стойката с ръжените. Елинор разклати брендито в чашата си, но не помръдна от мястото си.
- Безкрайно патрулиране, развяване на знамена и пъчене, - изсумтя Бенедик презрително. - Всички мислят, че войната е нещо изключително героично. Да не кажа романтично.
- А вие с какво бихте предпочели да се занимавате?
- Медицина. – Той се усмихна се и се приведе напред, сякаш искаше да сподели някаква тайна. - В Юбервалд станах свидетел на нещо удивително. Видях как един от техните Игори пришива обратно главата на човек. Главата!
- И оцеля ли? Пациентът, имам предвид.
- Е, ако не беше оцелял, случката нямаше да е и на половина толкова удивителна. Замисляла ли сте се какви умения се изискват за да се постигне такова чудо? А хората като че ли го приемат за даденост.
Младият лорд отпи голяма глътка от чашата си, а Елинор кимна.
- Ако наистина това е желанието ви, не сте ли обмисляли възможността за стипендия? Или да вземете някой скромен заем от роднини?
- И кой роднина би се съгласил да ми даде заем? Баща Ви? А и ситуацията е доста по-сложна, както разбирате. Баща ми се постара да бръкне във всички каци, до които успя да се добере. А и да не беше така...
Той пак отпи, без да довърши изречението.
- Да? – обади се Елинор.
Бенедик повъртя изпразнената чаша в ръцете си и накрая я остави на масата
- Простете, братовчедке, познаваме се едва от пет минути, а аз вече Ви обременявам с личните си неприятности.
- О, не се притеснявайте, та нали все пак сме роднини. А и кога е било Вдигни-Залозин да нямат неприятности... - Елинор реши да игнорира недоверието на домакина и да натисне още малко. - Да не би да става дума за нещо свързано с лорд Уинстън? Споменахте, че странните слухове за него са истина...
По изражението на младия мъж тя усети, че е уцелила отворена рана.
- Странни, - казва тихо, а гласът му потрепери. - Какво странно има в това разорен благородник да продаде къщата си? Имението, в което семейството е живяло от столетия?
- Толкова ли е зле? Но нали лорд Уинстън разполагаше с приходите от Фосмиър?
Бенедик кимна.
- Това беше преди да реши да го даде под наем на Университета.
- О? Това е нещо ново.
- Всъщност не. Повече от две години имението обитава някакво друго измерение. Опитаха се да ни обяснят, но честно казано, нищо не разбирам от магьосническите им брътвежи. Татко настояваше да продължи да им взема аренда, но никой адвокат не е толкова малоумен, че да се опита да изцеди пари от Университета.
- Но как въобще се е стигнало до там? Доколкото знам, предишните арендатори нямаха нищо общо с магьосниците?
Бенедик се пресегна към бутилката с бренди над камината и си наля нова чаша.
- Предишните арендатори избягаха обратно по родните си места, когато се разбра, че войната е неизбежна.
- Войната? С кого? Мислех, че Анкх-Морпорк е предимно търговски град.
Той зяпна невярващо.
- Братовчедке, не искам да съм груб, но да не би зад портите на Псевдополис да се крие някакво неземно кралство на мир и благоденствие?
- Аз идвам от Сто Лат, - поправи го равно Елинор. - И дори не от самия град, а от провинцията. Баща ми обича да живее сред природата и обикновено посещаваме града само по време на зимния сезон.
- Сто Лат, извинете. Но по каква работа сте в Анкх-Морпорк? –Младият лорд гаврътна брендито си, наля си нова чаша и и се изсмя ядно. - Бързате да не изтървете кораба?
Тя усети ноздрите си да се разшияват и потрепват. Ръженът беше по-близо до Бенедик... както впрочем и зеещата разпалена камина.
- Едва ли ще остана за кораба, - отвърна тя сухо след миг. - Не смятам да се задържа дълго в Анкх. Минах да навестя лорд Уинстън само за да поднеса своите и на баща си почитания. И каква е тази работа с Колониите впрочем? Не си спомням досега Анкх да е имал проблем с не толкова добре адаптираните си жители.
Бенедик гаврътна и новата чаша и почти завря лицето си в нейното.
- Не сте ли чули, - просъска. - Курортни селища. Всички разходи се покриват от града. От данъкоплатците, впрочем.
- Не сме - още по-сухо каза Елинор.
- Съветвам Ви да се върнете обратно там, - младият домакин се олюля и се отдръпна. - Големият град е опасно място.
После остави чашата си на камината и и обърна гръб.
- Приятен ден, госпожице.
Елинор му хвърли унищожителен поглед и се отправи към изхода.
- Грижи се добре за баща си, Бенедик. Нямаш представа колко лесно можеш да го загубиш.

В магазинчето на господин Дастерсен беше тихо. Дилан прекара следващия половин час взирайки се във входната врата, но така и никой не се появи. Времето започна да се затопля. Мъглата се поразсея и започна да вали. Не след дълго дъждът премина в порой. Дилан грабна един парцал и започна да пребърсва рафчетата едно по едно като наум си отбелязваше всяка стока.
Ето това тук беше крем за бръснене - намазваш се с крема и готово, брадата ти пада сама. Имаше и сироп за кашлица - макар че повечето клиенти предпочитаха сироп против кашлица. Двуостър нож - дръжката беше също толкова добре наточена, колкото и острието. Свирка за викане на кучета - също работи и при вълци, а в някои случаи лисици, мечки, змии, гущери, паяци, термити. Сейф с тайна комбинация - толкова тайна, че никой, включително господин Дастерсен не знаеше комбинацията. До колкото му беше известно, нямаше такава. В някои от по-мудните дни Дилан беше изпробвал всичките хиляда комбинации по няколко пъти и така и не успя да види какво има вътре.
- Сигурен съм, че след малко ще влезе някой и ще носи нещо наистина интересно.
След малко момчето напълни една кофа с вода и започна да мие пода. Често си мечтаеше да влезе клиент, който носи за продан нещо наистина магическо. Най-често си представяше, че е някоя стара шапка или наметало, което клиентът иска да заложи без да си дава сметка, че те прави невидим. Но такива предмети не бяха позволени в магазинчето. Магьосниците щяха да побеснеят.
- Този експонат е собственост на Невидимия Университет! Незаконно е дори да го докосваш, момче. Ще пратим някой да го прибере.
Но не беше така със всичко, нали. Имаше неща, които дори магьосниците не искаха да докосват. Как иначе да си обясниш Жезъла?
Жезълът стоеше под тезгяха на магазина откакто Дилан се помнеше. Никой не му беше казал откъде го имат и кой го е донесъл. Може би бе дошъл със самия магазин и оттогава никой не го беше изнасял оттам. Под жезъла имаше лист хартия на който бяха изписани четири думи. Без да има нужда да пита, Дилан знаеше, че тези четири думи сигурно са магическо заклинание. Понякога си повтаряше думите на ум.
- Може би някой ден, ако имам проблеми с някой много нагъл клиент, просто ще изрека заклинанието - мислеше си той.
Но този ден така и никога не беше дошъл, а и не беше сигурен дали би могъл да изрече думите на глас. Не и пред клиент.
Клиентът винаги имаше право.

* * *

Дилан тъкмо беше привършил с миенето на пода, когато вратата внезапно се отвори. От пороя навън една ниска сива фигура се вмъкна в магазина. На главата си носеше широкопола шапка спусната ниско над очите. Шапката беше пълна с вода.
- Добър ден млада госпожице - изрецитира Дилан - добре дошла в магазинчето за любопитни стоки на господин Дастерсен!
Момиченцето вдигна поглед към него. Беше около 11-12 годишна. Изпод шапката се подаваха две тъмнокестеняви плитки, а на рамото й висеше тежка торба подгизнала от дъжда.
- Здрасти - любопитни стоки, а? Любопитно!
Дилан се ухили по-широко и зае стратегическа позиция пред рафтчето с елексирите. Младите госпожици обичаха елексири. Поне повечето от тях.
Момиченцето започна да отръсква палтото си от дъжда и изсипа водата от шапката си. За секунди излъскания под на магазина се превърна в океан.
- Та, какво точно продавате?
Тя започна да джвака демонстративно с обувки и да се оглежда клатушкайки се насам-натам, докато се опитваше да изпразни водата от тях.
- Мисля, че не сме се срещали преди. - започна Дилан - Сигурно сте нова по тия места. Тук предлагаме всякакви магически и немагически стоки от първа необходимост. На особен интерес се радва огромният ни асортимент от елексири. Приготвяни от порчута вещица чак от Юбервалд.
- О! - възкликна момиченцето и стовари прогизналата си чанта в локвата на пода.
След кратка инспекция на асортимента от елексири отбеляза небрежно:
- Магиите са плод на поквара, както и вещиците. Тия очи от какво са?
Дилан прие това за знак да се оттдръпне от щанда с елексирите. Момичето вече държеше един буркан за капака и го разклащаше пред очите си.
- Този буркан е мехлем за отслабване с много силно действие - сдържано отбеляза той - Само по едно мацване на ден. Не го разклащайте така, че ако се полеете може съвсем да изчезнете.
- Ъ! - изсумтя девойчето, върна буркана на мястото му и изтри ръката си в палтото.
- Колкото до очите, съставките разбира се са тайна, която вещицата не издава на никого. Но според мен са от крастава жаба. Това го казвам като неспециалист, но човек с опит в тия неща Разбира се, може и да греша.
- Мхм. Звучи като нещо, което покварена вещица ще сложи в отварата си, - съгласи се момичето и продължи да се взира в стъклениците вече без да ги докосва.
- Като за вас бих препоръчал нещо по-шикозно, но непретенциозно. Може би някоя малка брошка или пръстенче - намеси се Дилан.
Момиченцето най-после откъсна очи от елексирите, които гледаше със смесица от отвращение и възхита.
- Мисля че имаме пръстенчета точно като за вашата ръка. Другите ни клиенти обикновено имат по-едри ръчички и... са останали няколко.
- Ами аз нищо не исках да купувам. - посочи навън, където дъждът още се лееше като из ведро - Ама заваля! Пък и като казваш пръстенче...
- Разбира се, веднага ще ги донеса.
След малко се върна с комплект пръстени.
- Всичките са чудесна изработка макар и напълно немагически. До колкото ми е известно нито един не е прокълнат.
Момиченцето се усмиха широко и закима ентусиазирано.
- А ето този е най-малкия. Точно като за вас.

- Ето този ми харесва - каза момиченцето и посочи един меден пръстен с охлювче.
"Малък меден пръстен с охлювче", отбеляза Дилан в бележника си.
- Много ви отива.
И след това с големи букви дописа "непрокълнат".
- Всички са много хубави - услужливо подкани той.
Момиченцето, което още се радваше на пръстена с охлювчето го изгледа критично. После смъкна пръстена с нежелание и го върна на мястото му сред останалите.
- Много ли е скъп? - попита тя - Имам само един долар. И трябва да го дам за лептата.
- О, цял долар за това пръстенче - възкликна продавачът - не бих взел повче от шилинг.
Лицето на момиченцето засия. Някой трябваше сериозно да си поговори с родителите й, които не я бяха научили разликата между долар и шилинг. Или имаха страшно много пари или не им пукаше особено за тези неща. Повечето посетители на магазинчето не се интересуваха от подобни дрънкулки и беше доста трудно да убедиш някого да приеме пръстенче вмето ресто. Само някой влязъл по случайност в магазина би му хрумнало да си купи такъв.
- За един долар може да си ги купите всичките - подсказа той - Специална промоция!
- Този най ми харесва - заяви тя категорично и му подаде долара.
- Честито, сега като имате един пръстен сте собственик на любопитна стока - каза Дилан ентусиазирано, докато й подаваше рестото - Може да я размените срещу друга любопитна стока с доплащане. Така може всеки ден да имате различен пръстен само срещу едно пени за смяна.
- Много си любезен! - усмихна се момиченцето и отново надяна пръстена на ръката си - Сега сигурно би трябвало да си тръгна, а?
Навън продължаваше силно да вали и момичето явно не бързаше да си върви. Господин Дастерсен казваше, че никой търговец не би отпратил клиент току-така, дори да няма пари. Колкото повече научаваш за хората, толкова по-лесно върви търговията с тях. Любопитството беше най-ценното качество на търговеца, особено за един търговец на любопитни стоки.
- Може да останете в магазина да разглеждате докато дъждът спре. Тъкмо ще ми правите компания докато измия пода отново. Само да преместим чантата.
- Супер! - възкликна тя видимо в добро настроение и завлече торбата с две ръце към ъгъла на магазина.
След малко Дилан се появи с една празна кофа и започна да обира водата с един парцал. Момичето скоро загуби интерес към сортимента по рафтовете и започна да го зяпа как работи.
- И ти това ли правиш по цял ден?
- Не по цял ден. Собственикът на магазина е господин Дастерсен. Той е чудесен човек, но е много зает... Той предпочита аз да съм в магазина, за да се уча. Всеки ден научавам нови неща за хората.
- Не съм сигурна, че татко ще се съгласи. Ако беше толкова чудесен, нямаше да те кара да продаваш поквари в буркани. - отбеляза критично тя.
Клиентът има право да е несъгласен, напомни си Дилан. Особено такъв, който по случайност е влязъл в магазинчето.
- Господинът никога не ползва принуда. - възрази той.
След това въздъхна и започна да й обяснява, като внимателно подбираше думите си.
- Господинът е свободолюбив. И винаги се старае да услужи. Когато купувачи влизат в магазина и питат за отвари, той намира начин да им ги достави. При нас думата на клиента е закон.
- Значи каквото ти кажа ще го направиш, защото съм клиент? - предизвика го тя
- Всичко което е по силите ми и само при подобаващо заплащане - призна той - Разбира се, някои неща не са ни позволени от гилдиите. Никакви магически книги. Никакви крадени стоки. Никакви убийства. Никакви шивашки услуги. Никакви... всъщност има доста ограничения. Най-важното в търговията е да помниш, че има две страни. И двете трябва да са доволни, иначе няма сделка. Търговията е най-чудесното нещо на света - по-добро и от благотворителността на църквите, защото прави двойно повече хора щастливи. Така знам от господин Дастерсен.
Момичето го изгледа сякаш я бяха обяснили, че най-голямото щастие за рибката е да плува в тиган с гореща мазнина и малки резенчета лимон, но реши да не притиска повече въпроса с отварите.
- Значи аз като си купих пръстенчето те направих доволен?
- Разбира се, иначе нямаше да се съглася да го продам. И щях да му се радвам само аз. Радвам се, че получих един шилинг и нямам търпение да видя, какво мога да си купя с него. Mоже би след малко ще влезе някой с още по-хубав пръстен за продан, който вече не му става и ще иска да се оттърве от него само за пет пенита. Или може би някой е намерил последната от комплект карти, който събирам и ще ни я даде само за едно пени. Доста е вълнуващо, като си помисли човек.
Момичето го зяпаше с изумление.
- Никога не съм мислела, че търговията може да е вълнуваща. Поне не по начина, по който ти я описваш. Като говориш за нея, звучиш като татко, когато говори за Зашнакнадел.
- Баща ви явно е добър човек - заяви Дилан - съмнявам се, че Зашнакнадел е толкова интересен, колкото нашето магазинче, но за мен е винаги удоволствие да чуя за някого, който е намерил своето призвание в живота.
Това беше донякъде верно. Дилан беше свикнал да си има работа с хора, притиснати от живота. Те обикновено говореха за бащите си някак... непочтително. Дилан само можеше да изпитва състрадание към такива хора.
- А какво точно е Зашнакнадел? - полюбопитства той
- Зашнакнадел не е какво! Зашнакнадел е кой!
- Не съм сигурен, че познавам господина.
- Зашнакнадел е богът създател, който е отгледал А-Туин още от мъничко яйце. Не си ли чувал за него?
- Да, разбира се, имаше някаква книга писана за него - рискува Дилан. Боговете винаги имаха някаква свещена книга писана за тях. Само кръвта с която бяха написани беше различна. - Ние нямаме много книги при нас за съжаление.
- Аз имам! - радостно обяви момичето
Тя бръкна в чантата си и извади оттам тлъст том с твърди корици. Изданието изглеждаше не много старо, но явно беше доста препатило.
- Това е книгата на Джузеф Ковач. Той е пророкът на Зашнакнадел. - тя подаде книгата с две ръце
- Ами аз - стъписа се Дилан - господин Дастерсен не би одобрил. Не ме разбирайте погрешно. Би ми било интересно да се убедя да ли този Зашнакнадел ще ми е толкова интересен. Но нямам право да купувам книги. При никакви обстоятелства.
Всъщност съвсем доскоро в магазинчето имаше няколко книги и Дилан ги препрочиташе, докато чакаше да влезе някой клиент с нов любопитен предмет. Това беше преди господин Дастерсен да промени политиката си на никакви книги на територията на магазина.
Момичето се засмя, сякаш беше казал нещо много глупаво.
- Аз не искам да ти я продавам! Само да я видиш. Моя си е.
- О, разбира се, че не я продавате - въздъхна Дилан леко разочаровано - Търговски инстинкт.
Все пак пое книгата в ръце и започна да я оглежда. Беше подвързана с плат. Тъмносин. Дилан отбеляза на ум, че клиентът му носи пола със същия цвят. Може би сама я е подвързвала. Оригиналната корица липсваше. По състоянието на книгата можеше да се отсъди, че е била с настоящия си собственик години наред. Явно ставаше дума за предмет с висока сантиментална стойност... Момиченцето го гледаше очаквателно.
- Предполагам, че не пречи да прочетем няколко страници докато спре дъжда. Така или иначе никой няма да влезе в тоя порой.
Дилан отгърна напосоки. Писмената вътре се оказаха крайно непознати.
- Чудесна книга - отбеляза малко смутено той - жалко че не е написана на Морпоркски.
- Ако искаш да си купиш твоя си, можеш да дойдеш до нашата църква. Татко ще те научи да я четеш.
- Предполагам, че мога да се отбия когато не съм в магазина. - поокопити се търговецът - Ако не за друго поне да се запозная с баща ви. Харесва ми начина по който който говорите за него. Напомня ми за моя господин. Сигурен съм, че може да се научи много от него.
- Супер! Много ще се зарадва! Аз и без това трябва да обикалям да казвам на хората, че Зашнакнадел е Създателят, но те обикновено се сърдят. Не знам защо така. Аз само искам да им помогна. Ти ще си първият, който ще дойде, защото съм го поканила!
Дилан можеше да предположи защо, но само се усмихна снизходително.
- О, с малко любезност се стига далеч. Аз понякога също обикалям по домовете и имам опит.
Още помнеше първите си опити да продава елексири за отслабване по домовете. За един ден се запозна с всички домакини в квартала, както и със съпрузите им и кучетата им.
- Най-важното е да запомниш, че не търговецът е важният или стоката, а клиентът - започна да обяснява той - Всеки човек си има някаква история и някакъв проблем.
- ... а клиентът - заповтаря момиченцето след него
- Всеки клиент има някакъв проблем. Открий проблема и пътят към клиента е отворен. Само трябва да му помогнеш да го реши. Но това е различно за всеки клиент. С времето се научаваш да забелязваш знаците и тогава става по-лесно.
Момиченцето закима в знак на съгласие без да го прекъсва.
- Ние търговците сме благородни души - настоя Дилан - почти като свещениците. Сигурен съм, че може да научим много едни от други.
- Татко много ще те хареса. - съгласи се момичето - Обещаваш да дойдеш, нали? Събираме се всяка сряда вечер, в балетното студио на Гъшата порта. Дъждът почти е спрял...
- Разбира се, нямам търпение да се срещна с него - увери я търговецът - за мен беше удоволствие да се запознаем госпожице.. ъъ, как казахте че се казвате?
- Аз съм Зита! - подаде му ръчичко момиченцето
Дилан пое ръката й внимателно, после и й връчи книгата обратно.
- Радвам се, че се запознахме - изрецитира тя и тръгна да излиза. После се обърна към него - Сигурен ли си, че пръстенчето не е прокълнато?
- Абсолютно съм убеден! - увери я търговеца
- Супер! - възкликна за последен път Зита и се измъкна навън.

Артър почука на портата на Невидимия Университет. Малкото прозорче се отвори:
- К'во си се раздумкал?
Артър вдигна демонстративно бананите, които носеше:
- Искам достъп до Библиотеката.
- Искал бил достъп до Библиотеката! - изсумтя тоя от вътре. Артър по принцип се разбираше с пазачите, но този не го познаваше. - Ей, Фил, тука един иска достъп до Библиотеката! И банани си носи!
- До Библиотеката, а! - чу гласа на, вероятно, Фил, малко по-далеч. - Брей, брей! И кой е тоз толкоз начетен господин, дето иска достъп до Библиотеката?
- Артър Трипууд - ухили се едноименният през процепа, - предприемач. Доста често идвам, така че се учудвам, че не съм ви виждал преди.
- Брей, брей! Аз пък съм Бил. С моя колега Фил тука сме стражи, нали разбираш. Пазим портата и тъй нататък. Много отговорна работа.
Артър току-що беше изхарчил цели четири шилинга за карета до Университета и банани:
- Тъй, много отговорна - съгласи се Артър. - Ама тия банани с всеки следващ момент се развалят, а никой не иска раздразнен библиотекар.
- Бил, тоя има право, - дочу гласа на Фил. - Никой с акъла си нема да застане между оня маймун и бананите му.
Бил като че ли се позамисли.
- Никой не може да каже, че стражата на Университета не е с акъла си, Фил!
- Не може, Бил, - съгласява се Фил.
Чу се стържещ звук на преместващи се резета, след което портата се открехна. Артър влезе и кимна на пазачите:
- Радвам се да видя съобразителноста, която очаквам от всеки добър страж.

- Не е честно, - промърмори Бил, докато натрапникът се отдалечаваше в посока към Библиотеката. - Винаги си носят банани. Никой обаче не се сеща, че трябва да подкупят и стражата.
- Ъхъ, - съгласи се Фил.
- Може би е време да помислим за смяна на професията, а Фил?
- Ъхъ, - кимна Фил отново и затъкна фаса зад ухото си.

Артър влезе в Библиотеката и едно "Уук" му припомни да си изтрие краката. Библиотекарят дотопурка до него и огледа критично какво му бяха донесли.
- Любимото ми човекоподобно* - ухили се Артър, подавайки бананите.
- Ууук, - Библиотекарят свенливо махна с огромната си лапа, докато с другата награбваше подадените му плодове.
- Наскоро се зпознах с млада дама с алтернативен лайфстайл. По-конкретно, зомби е. Искам да я разбирам по-добре, и какво по-добро място да науча за нещо толкова... алтернативно.
- Ууук? - Библиотекарят не бе от онези човекоподобни, които биха осъдили някого заради странните му вкусове - все пак хората си бяха доста откачени типове - но Артър все пак усети, че в погледа, който му хвърли, ясно се чете израза "Иу!"
Орангутанът се отдалечи и хлътна между етажерките. Не след дълго се върна с едно тънко книжле и го връчи на младежа:
"НЕКРОФИЛИЯ: Как да запазим пламъка след сблъсък с неизбежното"
Артър се ухили:
- О, не, тая част мога да си я представя. Трябва ми нещо по-общо за зомбитата. Искам да знам какво им вдъхва втория живот, как протича той, дори как би могъл да приключи. Искам да разбера как мисли, за да съм по-близо до нея.
Библиотекарят отново изчезна в лабиринта от книги и когато се върна, носеше копие на Manes ghouls et lamia. За огромно облекчение на Артър, въпреки помпозното заглавие, самата книга беше на морпоркски, вероятно превод на оригинала.
Трипууд кимна благодарно, настани се в читалнята и разлисти книгата.
Tомчето изреждашe различните видове немъртви, или поне познатите, като на вампиритеб е отделен един доста тлъст раздел.
Изследването на зомбитата явно не бе представлявало чак такъв интерес. Според автора, те биваха два вида: първите, "бездушни", могат да бъдат открити в изоставени гробища и крипти и имат навика да се поклащат и влачат безцелно и да консумират всякакъв вид топлокръвни, до каквито успеят да се докопат.
Вторият вид, по-разпространен в гъсто населените райони, представляват душа, която поради някаква причина не е преминала Отвъд, ами се е върнала в тялото си. За разлика от призраците обаче, за които бе известно, че имат някаква недовършена работа, която ги държи в плен, не бе съвсем ясно какво кара зомбитата да оживяват, или по-скоро да се реанимират. Авторът спекулираше, че в някои случаи вероятно се дължи чисто и просто на инат или закостенели навици.

"Отстраняването на главата на зомбито обикновено води до успешно прекратяване на състоятнието на не-живот. В някои случаи може да се наложи пълно разчленяване на тялото. Според специалисти, изпепеляването на трупа с огън или алхимическа смес дава най-сигурни резултати. Също така е известно, че небалсамирано или неподдържано по някакъв друг изкуствен начин, с времето тялото се разпада или по-скоро разлага от само себе си. Пришиването на крайници след злополука е редовна практика сред този вид немъртви, но веднъж отделени от тялото, те не зарастват на мястото си."

Накрая авторът предпазливо бе добавил, че "този труд изследва само теоретичната страна на въпроса и че е крайно неетично, а в някои страни и незаконно да се "прилагат мерки" срещу зомбита."
Артър, който очакваше нещо по-конкретно, остана леко разочарован, но пак беше по-добре от нищо.
Откри Библиотекаря увиснал надолу с главата от една недотам стабилна етажерка, алчно поглъщащ бананите.
- Може ли да я взема за вкъщи? - Артър показа книгата. След това се замисли. - Всъщност, и другата - човек никога не знаеше къде ще попадне на нещо интересно, а и му се налагаше да се занимава със всякакви. Пък и на част от него вече ѝ ставаше любопитно
След кракта регистрация (при която Артър даде истинските си данни - и да можеше, не би пробвал да излъже Библиотекаря) се беше сдобил с читателска карта и две книги, които трябваше да върне в 16-дневен срок. Артър забеляза, че Библиотекаря си пишеше съвсем нормално в регистъра - никакво Уук и Иик. Артър пусна още един бърз комплимент (което правеше рефлексивно) и напусна библиотеката, с книгите закътани някъде в дебрите на шлифера му.

Когато излезе навън, вече валеше и мъглата беше понамаляла. Беше на половината път до портата, когато дебел глас зад него извика "Ей, ти!".
Артър, на който достатъчно често му се случваше дебел глас зад него да се провиква "ей, ти" се обърна бавно. Едра фигура с островърха шапка джапаше през локвите към него:
- Да, ти, кактибешеимето!
- Артър - кимна дружелюбно младежът.
- Артър, да. Ъъъ... - огледа му лицето, сякаш се опитваше да го разпознае.
- Май не си се вясвал скоро на лекции, а? Хич не си спомням да съм те виждал. Нищо де, нищо, няма нужда да се блещиш така стреснато! И аз на твоята възраст имах по-важни занимания от това да седя в претъпкана зала и да слушам брътвежите на... така де. Измъкваме се за едно питие, а?
- Май ме бъркате с някого, - вдигна рамене Артър. - В мен има толкова магия, колкото в... е, не колкото е ей оня камък, защото тй вероятно е пълен с остатъчна магия от всичко, което правите в университета. Страхотна работа, но за съжаление нямам общо с нея.
- О... - сконфузи се магьосникът. - Не си студент, значи?
-Не, - започна Артър, - но ако го нямаше малкото изискване за магически талант вероятно бих бил. За съжаление няма други добри университети наблизо.
- Мда. Извинявам се за объркването, значи.
- Вие вероятно сте преподавател тук? - Започна Артър, който не обичаше дребните приказки, но пък беше добър в тях, а така или иначе му трябваше магьосник.
- Мхм, лектор съм. По Фундаментална зверология, - отвърна Лекторът по фундаментална зверология. - Забележителна дисциплина, но твърде недооценена, по мое мнение - и навири високомерно нос.
Артър се ухили до уши, като този път усмивката му беше от искрена радост:
- Нима? Какво съвпадение! Та аз дойдох тук точно за да търся знания за едни от създанията на нощта - след това добави финални щрихи. - Не виждам кой човек с ума си не би забелязал ползата от подобна наука.
"Особено в място, където вероятно всяка седмица се призовават нови видове демони" - реши да не казва на глас.
- Създания на нощта... - магьосникът присви очи. - Нещо свързано с вампири? Опасявам се, не е в моята област...
- О? - надеждите на Артър бяха попарени, но все пак реши да пробва: - Всъщност зомбита.
- Какво за тях?
- Какво им вдъхва втори живот? Не безмозъчния вариант, те са ми толкова интересни. Но имам интерес към другия вид.
- Ъъъх... - Лекторът като че ли се бореше със съвестта си.
- Виж, младежо, - каза накрая, - като цяло изследването на немъртвите е по-скоро в сферата на религията. Какво става след смъртта, изкупване на грехове и тъй нататък.
- О, запознат съм с религиозната част - отвърна кисело Артър. - Но предпочитам да имам повече перспективи, преди да си направя изводи. Академичното познание винаги е малко по-прецизно от вярата.
- Ами... откато градът ни се насели с какви ли не обитатели, беше решено, че... не е политически коректно да бъдат провеждани такива изследвания. Никой не е тръгнал да пише научни трудове за това, какво кара джуджетата да бъдат ниски, нали?
Дъждът се усилваше все повече и пвоече. Артър отговори очудено:
- Но нима това спира един истински учен? Нима жаждада за знание не е по-силна?
Магьосникът вече беше започнал да се озърта за някой, който да го измъкне от неудобния разговор, а Артър с безпокойство започна да си припомня, че в не-100%-непромокаемия си шлифер носи три книги (за повреждането на две от които можеше да го сполети доста неприятна участ).
- Добре тогава, - склони Артър. - Но бихте ли могли поне да ми откъде да си намеря чадър? Иначе трябва да стоя в университета цял ден докато спре дъжда.
- Някъде на някое пазарище, подозирам... - НУ бе едно от най-добре снабдяваните учреждения в Анкх-Морпорк, поради което постоянните му обитатели се случваше да не видят света отвъд стените с десетилетия.
Артър осъзнаваше, че е пропилял чудесна възможност да разбере как се убиват зомбита, или какво пише в дневника на Джон. Това, което не осъзнаваше, беше пълната неадекватност на професора по въпроса за зомбитата, която беше сбъркал с етичен проблем.

Чворът го чакаше пред портата на Университета. След като набързо си купи чадър, двамата се запътиха към една малка уличка. Артър се облегна на една стена, извади бутилката и започна да си играе с нея:
- Та, какво намери за госпожица Залозин?
- Ъми... Нищо конкретно, - призна информаторът с нежелание
- Нещо общо тогава? Или поне нещо?
- Ъми... Там си е къщата, дето предполагах. Няма женски обаче. Ако не броим готвачката.
Артър гледаше бутилката дълго и преценяващо. После я прибра в шлифера:
- Съжалявам, обаче не за това се разбрахме. Предлагам да разпиташ някой твой колега, който се навърта около гилдията на убийците. Знаеш, че си плащам, обаче трябва да си го заслужиш.
Оня кимна мрачно, обеща да даде всичко от себе си и се изниза в дъжда.


--------------------------
* - Артър не познаваше други човекоподобни, а и Бибилиотекарят му беше по-симпатичен от повечето хора. Говореше по-малко, и човек винаги разбираше какво точно има пред вид.

Нимфадора се оказа на саме със страшния старец, без да се броят тримата младежи, опитващи се да надничат през ключалката, но тях не ги виждаше. Пък и те нищо не виждаха, защото явно още никой не бе изобретил ключалка, през която да могат да гледат трима души едновременно. И определено бяха изтървали урока: Как да гледаме с бузите и носовете си, докато някой ни дърпа за нощниците или ръга с лакти в ребрата.
Колкото до нея самата, комай доста често й се случваше напоследък да е сама с мъже извън работното си място. Какво ли щяха да кажат лелите й?
„Стаята”, бе по-скоро с размирете на килер, а обзавеждането се свеждаше само до легло, нощно шкафче, стол, портрет на някаква важна личност на стената и мъждукаща свещ. Нямаше никакви лични вещи, освен прилежно преметнати на столчето дрехи.
Нимфадора изчака мъжът да се настани където там се настаняваха срашните старци, като междувременно измъкна термоса с кафе и направи, поне според нея, красноречив жест да му предложи. Вече и идваше леко нанагорно и малко клачианско кафе нямаше да й навреди. Тъй де, колкото концентрираната солна киселина не наврежда на желязото. Старикът на свой ред и отказа с красноречив жест, явно намираше за притеснително откъде бе измъкнала термоса. Тя отви капачката и наля малко от течността с прецизността на сапьор, работещ с нитроглицерин в земетръсна зона. После пребърка диплите си и за букчка захар. Мъжът я изчака, междувременно бърчейки лице все едно бе захапал джуджешки кроасан. Нимфадора въздъхна горко при неуспешното претърсване на диплите си и отпи предпазливо малка глътка. Светът започна да се избистря пред очите й.
- След като се отървахме от нежеланата публика – повиши глас старика за да надговори приглушения шепот и шъшкане откъм вратата, - може би най-после ще дадеш някакво обяснение за присъствието си.
Като начало не беше сигурна дали познаваше този старец при предишните си идвания в гилдията, затова се опита да си спомни, но безуспешно. Задова подходи делово:
- I am a doctor i know what you need a pelvic sort of examination there'll be no pain no pain no pain no pain no pain i am a doctor have a seat will ya fill out these forms i'll be with you in a moment a moment a moment - заобяснява Нимфадора.
Fear. I Am A Doctor.*
Старецът бе скръстил ръце и устните му помръдваха беззвучно, все едно четеше текста то вътрешната страна на черепа си, докато се опитваше да преведе отговора й.
- Аз съм лекар, аз знам от какво имате нужда - преглед на таза, няма да има болка, без болка, без болка, без болка, без болка, аз съм лекар, седнете, попълнете тези формуляри, ще бъда при вас след секунда, секунда, секунда - пробва се да го улесни тя. После прецени, че на морпоркски не звучи толкова добре.
- Доста сухо. Напълно лишено от поетичност - отбеляза дядката. - Но разбирам, че си доктор. И какво правиш тук?
- I am a psychiatrist tell me your problems so you hate your mother tell me your deepest thoughts i can help you you can trust me i can help you you can trust me - реши да пробва отново Нимфадора, с леки нотки на досада. Побърза да добави, преди събеседникът и пак да почне да мърда устни:
- Аз съм психиатър, кажете ми проблемите си. Значи мразите майка си? Кажете ми най-съкровените си мисли, мога да ви помогна, доверете ми се, ще ви помогна, доверете ми се.
Старикът я изгледа накриво за пореден път. Тя почти можеше да чуе как щракат колелцата в главата му, докато разшифроваше посланието.
- Не съм убеден, че мога да ти вярвам - каза накрая. - Нахлуваш в сградата на Гилдията посред нощ, разхождаш се из мъжките общежития и за капак всяка една твоя дума е като бургия в мозъка ми. Ще ми се да знам кого цитираш непрекъснато. Не съм запознат с автора, но заслужава да бъде захвърлен в най-дълбока тъмница.
- Тогава да си пожелаем спокойна нощ и да се разделим поживо-поздраво преди да изникнат още неудобни въпроси?
А старика пак минава в режим дешифриране, докато не се усеща, че няма какво да дешифрира.
- Вече е утро, - отговори той, - и не мисля, че осъзнаваш напълно в какво си се забъркала.
- Че в какво да съм се забъркала. Дойдох да оставя вързоп прясна храна на братовчед си който е стипендиянт тук. Било му омръзнало то сметонови пайове - да се чудиш защо.
- Кой, ако мога да знам, е "братовчед" ти? И не виждам какво има против сметановите пайове. Сервират се само за Прасколеда и особено тържествени случаи. Да не говорим, че внасянето на храна в общежитията е строго забранено.
- Е, на влизане ме замериха със сметонов пай, та ще трябва да ви противореча за сервирането. Поне що се тонася до посетителите. А относно внасянето на храна - поднасям най-искрените си извинения и гарантирам, че това са последните глави чесън които ще получичи до завършването си.
Нещо прещрака в съзнанието на Нимфадора. Нещо небеше наред. "Или по-скоро е наред?" - подритна едно гласче в подсъзнанието й.
- Размърдай мозъка си чичо, досадно ти е знам, нали? Кажи ми според тебе, ако "си падна" пак ли ще боли?** - все пак се пробва Нимфадора, но нещата явно бяха измамно подобрени. Въздъхна и махна с ръка на стареце да не се мъчи с превода.
Отговорникът се замисли. Пред очите (и ушите) му се нареждаха нарушение след нарушение, а денят едва бе започнал.
- Добредобредобре, - отстъпи назад той, опитвайки се да закрие ушите си с ръце. - Ще си затворя... очите този път, но ако те видя отново тук...
Нимфадора изобрази как устата и се закопчава с поредица копчата, след което посочи и вратата с въпросителен жест.
- Знаеш къде е изхода, предполагам, - въздъхна събеседникът и, явно облекчен от решението и да използва жестове. Нимфадора опита да направи лек реверанс и преди да товори вратата се замисли дали тя се товаряше навътре ли навън. Подпря се на вратат и опита да я отвори със замах. Отвън се чу задоволяващ удар, многогласен вик и звук на три задника, удрящи се в пода. След като вратата не се отвори от първия път, тя отново леко сведе глава към стареца и опита отново, този път по-внимателно. Тримата пишман шпиони седяха и се пулеха, един от тях търкаше челото си.
- Яко сте я закъсали момчета, много яко - самодоволно им обяви тя и се насочи към изхода.
Междувременно бръкна в джоба си и със задоволство установи, че все още има захарчета.
- А, господата Дженкинс, Норинг и ван Плюц. Сигурен съм, че джентълмени като вас ще счетат за нужно да предадат на състудентите си, че тази сутрин не се е случило нищо необичайно. Освен ако някой от тях не държи да ми предаде есето от 56 700 думи върху "Баронесата на чардаша", което очаквах за миналия вторник - чу Нимфадора, докато се отдалечаваше.

---------------------
*Изпълнител: Fear
Песен: I Am A Doctor
**Изпълнител: Милена и Ревю
Заглавие на текста: Чичо

Идомар се разминаваше с неясни в мъглата, забързани минувачи. Съгражданите му отиваха или се връщаха от работа и някаква си мътилка във въздуха не ги спираше. Вървяха с увереността на работни добичета, които се движат по ежедневния си път. Тук-там набитото му око засичаше женска фигура и характерните за нея, по-плавни движения. Острият му слух доловяше нередност в стъпките на някои от мъжките силуети – издаваха твърде малко шум за размерите си. Много старателно „не-погледна” към тях… Те също го премериха с ъгълчетата на очите си. Всеки продължи по пътя си...

* * *

Неусетно се озова пред широко разтворените порти на Гилдията. По навик огледа, помириса, зае позиция до едната от огромните, ръждясали панти. Предпазливо пресече двора и влезе в луксозното фоайе. Рецепционистката го погледна със светлите си, красиво раздалечени очи. Усмихна се и мило попита какво желае.
- Млада госпожице – въпреки лошата ситуация, също й се усмихна. Бог й беше дал хубави, макар и леко остри черти:
- Казвам се Идомар ав Солг су Саро и съм член на Гилдията. Изглежда съм жертва на магьосник с лошо чувство за хумор. Вероятно не се намирам в родния си Анкх-Морпорк. Може да се каже, че съм в затруднение...

Тя примига изненадано. Той взе изцяло инициативата:
- Ще бъдете ли така добра, симпатична госпожице, да ме свържете с най-старшия колега? Ако е тук, разбира се, в седем и половина сутринта.
- Магистърът и старшите членове още не са дошли... Госпожица Бездушна е тук? Тя ще може да ви помогне?
- Госпожица коя? – а уж имаше силна памет – Не зная за такава колежка.
- Госпожица Бездушна. Секретарката на д-р Дауни. Тя отговаря за... ами за всичко, когато той е зает.
- Секретарката? – веднага си спомни за въпросната Бездушна. Наистина "отговаряше за всичко", най-вече за отпъждането на разни натрапници. Усмихна се на невинната, неопитна рецепционистка.
- Млада госпожице. Не съм изпаднал дотолкова, че да се срещам със секретарките на колегите си... пък били те и старшите ми колеги. Мисля да изчакам в стаите за почивка.
Тръгна навътре със спокойна, някак истински смирена походка. Фактът, че общия ефект от движенията излъчваше крайна напереност – ами той си беше такъв.

Заобиколи бюрото й и подхвърли небрежно:
- Дано не Ви утежнявам дежурството... но спешно се нуждая от дълбока чаша, пълна с Клачианско отрезвително кафе - погледна я през рамо- Сорт Червена Пустиня, да уточня.
- Разбира се, ще пратя някого да Ви го донесе! – тя му се усмихна неуверено – Качете се по стълбите, втората врата по коридора в ляво. Там е чакалнята.
- Много сте любезна, госпожице… - нарочно направи лека пауза.
- Хюджис – момичето се изчерви.
- Благодаря. – не стана ясно дали благодари за името или за изчервяването. Кимна й и продължи навътре със смирено-наперената си походка. По навик оглеждаше скришом, помирисваше и се вслушваше. Тук-там опипваше подозрителни неравности с върха на обувките или ръцете. Безстрастно призна пред себе си, че наистина Е професионално изкривен.
И жив…

В стаята за почивка се отпусна предпазливо в едно от креслата (всички бяха с гръб към стените и под ъгъл към прозорците и вратата). Въздъхна уморено и се зачете в списанията върху масичката. По някое време влезе прислужник със сервиз за кафе на поднос. Имаше си кана с кафе, каничка с мляко, захарница, щипки за бучките захар и миниатюрна чашка.
Прислужникът изчака госта да огледа подозрително всяка част от донесеното. После учтиво поднесе лъжичката към ноздрите му, изчака кимването и я сложи с лек звън в празната чашка. Оттегли се с недоловимост, на която би завидял дори някои Игор.* Когато затвори вратата, Идомар си наля, вдъхна божествения аромат и отпи. Бавно. С наслаждение. Животът можеше да е хубав. Да.

Притвори очи като огромен, щастлив котарак. Скръсти крака – глезен върху коляно, като типичен джентълмен. Дори набра коленете на пижамата, все едно е панталон с ръбове. От лявата му страна големият стенен часовник тикташе успокоително - за разлика от този на Ветинари, който тиктакаше просто неравномерно.
Дори си позволи да се отпусне назад. Някак успя да се облегне удобно с препасания на гърба меч. Покоят и блажанството обаче продължиха десетина минути. После от коридора се чу препирнята между превъзбудени гласове. След миг в стаята нахлуха две същества, които учтивият език нарича „младежи”. Вратата се отвори почти с трясък:
- … нашите не напираха да завърша… к`во щях да му кажа на тоя дърт пръч… о, добро утро.
- Добро, утро, господа. - отвърна бодро Идомар. Междувременно прибягна до иконографската си памет и от там не изскочи нищо за младежите. Явно ги виждаше за пръв път в сградата:
- Млади господа, дано не Ви звуча като надут, стар пуяк... Но се боя, че вие ме познавате, а аз вас не.

По-мълчаливият от двамата го огледа от главата до петите. Някак пропусна наличието на множество малки предмети (някои от тях с ръбове и от желязо) до десницата на седналия. Вместо това високомерно и с изумителна липса на инстинкт за самосъхранение се изсмя:
- Пуяк? Или паун?
Идомар се усмихна от сърце:
- Ако бях паун, щеше да ми е неудобно в това кресло. Не мислите ли? Остава да съм пуяк.
- С Ваше позволение ще се съглася, - отговори първият и с насмешливо изражение извади сребърна табакера от джоба си. После седна в най-близкото кресло – естествено без покана. За сметка на това щедро предложи цигара на символичния си домакин.
- А вие, млади и смели ястреби. – усмивката на су Саро се промени, в нея се показаха зъби. Равни и искрящо бели:
- Защо сте толкова рано тук. Часът е неприлично ранен за работа.
- Онова влечуго Фон Пикел, - поде младежът, издишайки дим, - настоява лекциите по катерене да се првеждат рано. Според него ранното ставане заздравявало духа и тялото.
- Още малко ще иска от нас да тичаме в парка и да правим лицеви опори - добави другият
- Тичането и лицевите опори са хубаво нещо. Особено ако в курса има красиви състудентки. Показването на мускули не винаги е проява на лош вкус. – Идомар се усмихна леко замечтано - Зависи от обстановката и повода.
- Старче, - възмути се Цигарата - Какво хубаво има в красивите състудентки, ако още не си се събудил, че да ги огледаш!
Су Саро се разсмя от сърце. Хлапетата наистина бяха забавни.
- Аз лично нямам нищо против тичането, - вметна другият млад келеш. - Безкрайното зубрене ми идва нанагорно. С какво ще ми помогне писането на есе, докато вися с главата надолу? Сграбчен с палците на краката за водосточната тръба?
- Момчета, момчета. Адски сте прави. Ама само за ранното ставане. Иначе за писането на есе, докато висите с главата надолу... хм...

Притвори очи и тонът му стана сериозен:
- Някога фон Пикел ме накара да напиша есе за разликата между нашите ключалки и тези в Сто Лат. Докато вися с главата надолу от водосточна тръба. Пет години по-късно това ми спаси живота.
Двамата го изгледаха сащисано:
- Фон Пикел ти е преподавал? Искаш да кажеш, че си член на Гилдията?
- Би трябвало да съм. - въздъхна той - Въпросът е дали съм в родния си Анкх-Морпорк... Или някой магьосник си прави лоша шега с мен.
- Определено си е направил шега с облеклото ти - отбеляза непушачът, - това вече го установихме.
- Пижамата не е моя. - обясни с невъзмутим тон Идомар - Легнах си в моето легло, а се събудих в непознато. В чужда къща, построена на адреса на моята.
Въздъхна и отръска пепелта от цигарата си:
- Но беше неучитиво да убия собственика само заради това.
- Прецакан си! - отбеляза със сериозен тон пушещият.
- Може да е заради остатъчната магия. – вметна другият - Стават инциденти.
- Така е. – съгласи се сънливо Идомар – Живеем в смахната Вселена. Понякога стават магически инциденти с анти-магическата екипировка.
- На Ваше място непременно ще се обърна към специалист.
- Тоест? Магьосник да оправи хаоса, причинен от друг магьосник? – потисна една въздишка - Предпочитам да поговоря първо с м-р Дауни.
- А той непременно ще подаде оплакване и работата ще стане дебела - ухили се непушачът. - Ще следя вестниците с интерес.
- А сега ще помоля да ни извините, - намеси се Цигарата и погледна джобния си часовник. - Време е да се присъединим към неприятната компания на господин фон Пикел.**
- Извинен сте. – по-възрастният мъж дръпна от своя фас - А вие, колкото и да ви се спи, не забравяйте да оглеждате хубавите си колежки. Чувал съм, че от красивите девойки стават красиви съпруги.

* * *

Изпрати ги със сдържано кимване и продължи да си отпива от кафето. Зачете се в статията за хладните оръжия и неусетно изгуби още десетина минути от живота си. По някое време се появи прислужник и обяви, че Ръководителят на Гилдията ще го приеме. Идомар потисна прозявката си и позволи на слугата да го поведе по познатите коридори. След малко се озова пред бюрото на „шефа” – величествена вещ, по която стратегически бяха разположени разни пособия. Повечето от тях имаха съмнителна практическа стойност, но стояха добре върху огромното, леко помпозно писалище. Крайният ефект се постигаше от обстоятелството, че самият лорд Дауни стоеше зад него. Той изглеждаше оправдано надут, величествен, снизходителен и съвсем мъничко сноб.
Костюмът, естествено, му стоеше безупречно.
- Кой сте вие и какво мога да направя за вас? – домакинът го огледа критично от главата до петите. По- точно от дръжката на меча до твърде големите му обувки. Су Саро изтърпя оглеждането в пълно мълчание.
- Не одобрявам демонстративното носене на оръжие. Особено в кабинета ми. – продължи Дауни – Но инструментът на гърба Ви се родее с хладното оръжие, колкото товарен кон с клачиански бегач.

Су Саро остана безмълвен. Забележката не означаваше покана за даване на обяснения. Представляваше… ами забележка. Това си беше Дауни. Така че вместо отговор, кротко скръсти ръце зад гърба си.
Дауни въздъхна отегчено:
- Младата дама на рецепцията е чула от вас, че сте жертва на магически инцидент. Предполагам, това извинява външния Ви вид.
Су Саро остана безмълвен. Това представляваше безотказна техника за разговор с хора като Магистъра. Рано или късно достигаха сами до същината на разговора:
- Също така твърдите, че сте член на Гилдията?
- Заспах в моето легло, а се събудих в чуждо. В къща, съществуваща на мястото на моята. – замисли се и допълни - Член съм на гилдията, но може би не на тази ТУК. Вероятно не съм в родния си Анкх-Морпорк.
Магистърът на Гилдията придоби объркано изражение. Винаги придобиваше такова, ако неговият събеседник разчита на мозъчните му клетки.
- Не виждам какво очаквате да направя по въпроса Ви. Най-добре се обърнете към специалист.
- Тоест, магьосник да оправи хаоса, сътворен от друг магьосник? - Идомар можеше да приеме този съвет от младоците, но от уж мъдрия и опитен старши колега....
Въздъхна:
- Вероятно ще остана известно време Тук… Където и да е това Тук. Бих искал да уредим въпроса с членството ми.
- Членството е лесно. – домакинът му изразително сви широките си рамене – Всеки има право да се яви на изпитите, без да е присъствал на лекциите. Разбира се, заплаща се пълната такса за петгодишното обучение. Както и депозит за погребение на ваша сметка.
- Само че аз вече съм член на Гилдията. – скулите на Идомар подскочиха – Естествено, мога да се явя на изпитите… проблемът е, че банковите ми сметки останаха в родното измерение.

Думите му потресоха Дауни. Маската му на невъзмутимо превъзходство се пропука. Тонът му стана натъртен:
- Вие нямате пари? Господине, това е Гилдията на Убийците. Не обществен пансион за пострадали от магически инциденти!
- Естествено, че не е обществен пансион. Но аз съм пълноправен убиец.
- По думите Ви съдя, че сам се съмнявате в твърдението си! – домакинът му придоби победоносно изражение, сякаш е казал нещо невероятно умно. Идомар изведнъж се вбеси:
- О, стига Дауни. Явно във всички вселени те мързи да мислиш. – знаеше, че е излишно, но не се сдържа - Онази вечер трябваше да те обера на покера. Само си въобразяваш, че си добър играч.
Врътна се кръгом:
- Сбогом и добър лов. - последното го произнесе по навик, преди да затвори вратата зад себе си. Докато се отдалечаваше, чу как Дауни беснее:
- ... да нахълтва в Гилдията и да настоява... не да ИЗИСКВА! Ама че безобразие!
- Сигурно е заради покера… - рече тихо Идомар и престорено тъжно поклати глава – И в тази вселена е същия безмозъчен идиот.
Гласът на лорд Дауни продължи да го следва известно разстояние.
- …а ми държи такъв тон! Ако гордостта ми позволяваше, щях да го предам на Стражата!

Думите му ехтяха по коридора и су Саро се ухили. После се сети, че може да е обидил СВОЯ Дауни, а това щеше да е зле. За всеки случай слезе на рецепцията и помоли момичето да прегледа регистъра. Тя услужливо провери за член с неговото име:
- Идер… Илиана… а, ето… - тънкото й бяло пръстче се плъзна по графите – Идомир ав Солг су Саро.
- Нещо против да ми кажете официалния му адрес.
- Няма такъв. Преди година е продал всичко на някой си Антимони. – хубавото й лице придоби леко тъжно изражение – Всъщност съм срещала г-н Идомир. Много мил мъж… А истерията покрай онова убийство му разби живота.
Девойката се вгледа в Идомар:
- Знаете ли, че доста си приличате с него. Роднини ли сте?
- Много близки. – всъщност й казваше истината – А жертвата жена ли е била? Анджелика де Канин?
- Да, Анжелика де Канин. Беше много красива. Всички говореха колко е готина и кого е прелъстила. Тя и Идомир имаха доста бурни…. вестниците…
Тя спря и прехапа долната си устна:
- Простете. Май тази история Ви причинява болка. Не исках…
- Няма нищо, просто… - усети, че стиска юмруци - … съм прокълнат да убивам гаджето си във всички Вероятности. И никой не ми вярва, че тя ме нападна.
Знаеше, че изглежда смешен, тъжен и влюбен. Майната му..
- Довиждане, госпожице Хюджис. - усмихна й се мило - Бъдете здрава.

* * *

Вече навън си спомни за глупаците, която имаха нелепия късмет да го хванат... там, в Сенките на родния му Анкх-Морпорк. Може би тукашното му „аз” опитваше в този миг да се освободи от въжетата. Много малко вероятно… но нали той самият получи подобна странна помощ? Сигурно трябваше да предаде нататък щафетата на това… „самоспасяване”.

Изглеждаше смахнато, но се намираше в смахната ситуация. Тъй че се запъти нататък, като пътьом се отби във вехтошарски магазин. Смени торбестия, но скъп панталон за по-семпли и удобни дрехи. След известни уговорки съдържателката му даде тъмносив панталон, черни обувки и чифт чорапи в същия цвят. След малка препирня размени финотъканата си риза-нощница за обикновена риза с неопределен цвят и сиво сако. Не беше шито лично за него, но за щастие имаше слабо и атлетично тяло. Повечето неща му ставаха без преправяне. Остави меча на гърба – дължината и оръжейния колан не позволяваха да го увеси на хълбока.

Излезе почти прилично облечен, като се изключи двуръчното чудовище на гърба му. Но пък повечето хора се впечатляваха от това колко ти е голям… меча. И мъдро „непоглеждаха” с крайчеца на очите си към него. Така успя да пресече безпрепятствено дори същинските Сенки.

Скоро се озова до познатия от вчера адрес. Смяташе да се промъкне вътре с помощта на предутриния мрак. Само че го посрещна рехава тълпа, опитваща да се превърне в непроходима маса. Промуши се през стената от лакти и намръщени погледи, за да открие заграждение от жълти ленти. Зад отцеплението двама стражи и един магьосник обсъждаха нещо.
- Кво пък е ту`а, а? – изтърси на уличен жаргон. С жизнерадостния тон на анкх-морпоркски зяпач, който възприема дори най-грозните гледки като як сеир.
- Нищо не ка`ат, гадовете – отговори му сбръчкан, брадясал тип. Внимателният оглед разкри, че не е дядка, а просто е потресаващо грозен.
- Наши`чкият Тоби се промъкна. - гордо ги осведомоми някаква старица. Съсухрените й ръце държаха древен шал над побелялата глава. В нещо като символична защита от гадния дъждец. Всъщност по-скоро сипеща се от небето, мокра мъгла.
- Е, що. – възмути се Идомар – Кой е пукн`ал? Кво толкоз, `ко кажат? Може да ми е дължал пари?
- М`и на, дочакал си. Ей с`я щи ги върне! – излихи се урода.

Су Саро сви рамене в безразличие и погледна към стражите. Дърлеха се нещо с магьосника помежду им. Дребен и нервен човечец с по-внушителна от самия него шапка. Островърха естествено…
А къщата зад тях зееше с отворена врата. И от вътрешността й се разнасяше бледо октариново сияние. Разсеяно осъзна, че това е съседен дом на онзи, в който го държаха вързан. Само че Тук, а не Там.
- Госпожо! – гласът му внезапно загуби уличния си жаргон. Погледът му залепна на горните прозорци на проклетата сграда. От тях също струеше неописуемия, осми цвят на реалността:
- Незабавно извикайте детето тук. Там не е безопасно.
- Кво, да се бутам при ония ми ти стражи? Моят Тоби знае как да...

Като в лош филм на ужасите, точно тогава я прекъсна вик. Детски писък, изригнал от утробата на къщата. След миг недоумение, бабичката разпозна гласа:
- Тобиииииииииии! – зина като риба на сухо. Мършавите й гърди тръгнаха да се надигат и за кратък миг съществуваше абсолютна тишина:
ТОБИИИИИИИИИИИИИИИИИ! – опита да се освободи от ръцете на Идомар и грозния мъж – Пуснете! Пуснете ме да минааааааааа…. Тобиииииииии!

* * *

В такива мигове су Саро спираше да дели хората на бедни и богати, благородници или простолюдие. Без колебание се шмугна между сащисаните стражници и магьосника. Стрелна се с бързината на професионален убиец и мина през вратата.
Вътре сиянието се превърна в мъгла. Гъста, лепкава и осезаемо забавяща движенията му. За момент се помаи, но следващия писък дойде от към мазето. Продължи надолу и в дъното откри малко помещение с капак в отрещния му край. Някой го беше вдигнал и отдолу зееше гърлото на шахта. Нямаше въже, но в стените на кладенеца имаше вградена стълба. Довери се на ръждясалите пречки и се спусна към подземието.
Долу мъглата се оказа още по-плътна, превърна се в непрогледна мътилка. Имаше онзи неописуем цвят, който су Саро наричаше „Оттатък Тъмносиньото”. Невероятно красив… и абсолютно ужасяващ, ако направиш грешката да се вгледаш в него.

За момент остана неподвижен, после се сети да погледне с обикновенното си зрение. С голямо усилие различи, че се намира в широк коридор – отиваше наляво и надясно без видими разлики. Тъкмо се чудеше накъде да поеме, когато чу тропот на тежки нозе. Сякаш от нищото изскочи бронирана фигура и су Саро се прилепи към едната стена. Реши да нападне създанието, само ако детето е в него.
Тромавото същество почти го подмина, но спря и със смешно клатушкане се завъртя към него. Вече от близо си пролича, че е човек в специален предпазен костюм. Зяпаха се няколко мига - после огромните ръкавици на бронята започнаха бясно да подскачат. Идомар светкавично откри липса на смисъл в позициите на дланите. Странният тип не използваше познат език с ръце. А Идомар, като професионален убиец, претендираше да познава поне основните такива.

Накрая му писна и притисна нос в дебелото стъклено забрало:
- Де-те-то! - изръмжа той - Къде е детето!
Онзи изкрещя нещо, но прозуча като бълбукане изпод предпазната маска. За сметка на това достатъчно красноречиво му махна пропъждащо.
- Дете! – настоя Идомар и си помогна с езика на глухонемите - Тук долу е влязло дете.
Онзи тръгна да го бута към стълбата.
Убиецът взе да се изнервя. Замисли се за употребата на по-ефективо убеждаване, но от мъглата се появи втори брониран силует. Започна да крещи нещо на първия и да ръкомаха бясно. Почти веднага двамата се втурнаха наляво с цялата грация на препускащ хипопам. Идомар инстинктивно ги последва и след стотина метра се озова пред разклонение. Тунелите се губеха напред и той се замисли как писъкът се е чул чак горе, на улицита.

Ония завиха по лявото разклонение, тъй че той хвана дясното:
- ТОБИИИИИИИИ! – гласът му прокънтя напред-назад - ТОБИИИИИИИ!
Отвърна му само мълчание, тъй че продължи в избраната посока. Скоро усети познатия, сладникав мирис на кръв. Малко след това от ултравиолетовата мътилка изплуваха очертанията на момченце. Стоеше вцепенено по-средата на коридора. Не мърдаше. Дори гърдите му не се повдигаха.
- Тоби! – обръщението прозвуча едновременно успокояващо и заповедно. Хлапето дори не трепна и той предпазливо го доближи. На няколко крачки от другата срана на детето имаше… имаше нещо. Безформено, неясно. Живо…

С плавно движение извади меча. Приплъзна се напред и леко встрани от момчето. Точно в този миг беше готов да убива безплатно.
- Тоби? – сега го прошепна. Малчуганът вперваше немигащи, ужасени очи в нещото отпред. Устата му зееше, но явно не можеше повече да пищи. Между зиналите устни излизаше едва доловимо стенание.
Предпазливо постави ръка на рамото му и лекичко го разтърси. Потрети:
- Тоби! Чуй ме Тоби!
Детето премести очи върху него. Взря се в лицето му, след което загуби съзнание. Успя да го подхване, преди да е паднало на земята. Метна го на рамо, без да откланя поглед от създанието пред тях.

Нещото го забеляза и нададе звук, сякаш удавник опитва да си поеме дъх. Тръгна пълзешком навътре в мъглата – крайниците му смътно наподобяваха ръце и крака. Цялото приличаше на восъчна фигура, която някой е забравил близо до силен огън. Имаше разкошна руса коса, провлачена по земята и оплескана с кръв до корените.
ТО се отдалечаваше и су Саро нямаше нищо против. Самият той заднишком тръгна към изхода. Детето на лявото рамо и мечът в десницата го бавеха – но за нищо на света нямаше да ги захвърли.


* * *

Преодоляването на вертикалната стълба се оказа мъчение. Мечът си имаше ножница на гърба, но детето на рамото му тежеше и пречеше. Всъщност се изкачи на една ръка. Докато октариновата мъгла го заслепяваше и лепнеше по пръстите му.
Едва не се изпоти***, докато стигне до горе. После като на сън излезе от къщата и тръгна към старицата.
- Живо е! – стори му се глупаво да съобщава това с викане, но май ситуацията го изискваше.

Тя беше спряла да крещи и стоеше като изтукана. Сега само глупаво го зяпна. А щом проумя, че внучето й е спасено… се разрева. Избухна в плач и стражите най-накрая я пуснаха да пресече ограждението. Запелтечи благодарности, докато го взимаше от ръцете му. Засмя се, подсмръкна, закани се да не го пуска повече в мистериозни къщи…

Идомар се усмихна щастливо, но единият от стражниците също приближаваше. При това с целеустремеността на разярен носорог.
- Ей, ти! К`во си мислиш, че правиш бе!
Су Саро го перна с поглед през рамо. Ако стражът имаше опит с аристократи, този поглед трябваше да го спре като стена.
- Тая бариера да не е Прасколедна украса?! – идиотът наистина си търсеше белята.
- Име, звание и участък, към който сте зачислен.
- Ъ?
- Това дете да не съм го изпуснал аз вътре? - гласът на благородика стържеше като стар тебешир по мокра дъска - Проявил сте небрежност и трябваше Вие да влезете. Вие да го извадите. Не аз, цивилния гражданин.
Назря скандал, и това мигновено въплъти до тях хилав, очилат човек. Дребосъкът изскочи от тълпата като по магия. Имаше неприятна козя брадичка и още по-неприятен бележник с вързан към него молив.
- Господин Цивилен Ви попита нещо, сержант – журналистът имаше отвратителен, вбесяващо любезен глас. Бодър един такъв и заядлив в същото време:
- Няма ли да му отговорите?

Стражът придоби изражение на страдащ от хроничен запек. В този момент някой се провикна от тълпата:
- Тоз гусин има по-големи топки от сички ви в Стражата!
- Срам! – завайка се друг
На хората не им трябваше повече. Само за миг се разнесоха дюдюкане, протяжно „уууу” и сексуални обещания към женските роднини на стражниците. Междувременно Идомар продължи да гледа лошо, а очилаткото – очаквателно. Сержанът не издържа и направи възможно най-голямата грешка пред тълпа.
Тръгна да отстъпва.
Су Саро се смръщи леко пред тази глупост. Искаше да постави този тъпанар на мястото му, а не да поощрява няколкостотин скучаещи анкх-морпоркци. Аристократът в него недолюбваше стълпотворенията, даже ако са на негова страна.

Второто ченге тръгна към малодушния си другар, но твърде късно. От към улицата долетя празна бутилка и се разби в шлема му. След броени секунди настана хаос. Су Саро въздъхна, остави жената с внучето и тръгна към магьосника. По-скоро се провря през стената от лакти, гърбове и рамене. Стига на крачка от целта си, когато магът се обърна и погледна право в него:
- Фаулиус Пестес. - типът с остовърхата шапка му подаде ръка - Отдел по тавмична безопасност.
- Идомар ав Солг су Саро. - прие ръкостискането - Изпаднал тук от друг Анкх-Морпорк.
- Да, бе! Много смеш… - онзи се сепна и го погледна угрижено. – Леле… трябва да дойдете в НУ за обстоен преглед.
- Може, но първо да оправим кашата тук. – съгласи се уклончиво су Саро. После преразказа сбито какво е видял долу. Междувременно други шестима стражи влязоха в антрето на къщата и някой им подаде покрита носилка. Замъкнаха я нанякъде, газейки през тълпата като тролове...

- ...ето защо, - довърши асасинът – По-добре хората да се разкарат надалеч. Тук е опасно.
- Опасно е – кимна Фаулиус Пестес - Затова специалистите от отдела носят предпазно облекло! Откъде ви хрумна да нахълтвате така?
- Заради детето. - обясни простичко Идомар.
- Вижте, много... благородно от Ваша страна. – хърбата намести очилати си - Но не е тук мястото да обсъждаме случката. Оставете колегите да си вършат работата! А Вие трябва да ме придружите до Университета!
Благородникът се забави с отговора си. Докато обмисляше, покрай него и събеседника му прелетя малко зарзават и стъклария. Хората не смееха да приближат къщата, а мунициите им бяха оскъдни. Скоро щяха да се пръснат или сбият помежду си. Все пак нямаше нищо по-безмозъчно от тълпите.
- Имам ли гаранции, - поинтересува се Идомар - че няма да свърша в някоя стъкленица? Плуващ в прозрачна течност?
Попитаният не отговори. Погледът му даваше да се разбере, че в такава ситуация няма гаранции. Никакви.
Не и ако Идомар иска да се върне у дома.
- Добре - съгласи се без въздишка. Когато положението е адски скофтено, няма смисъл дори да въздишаш.

* * *

А очилатият репортер чегърташе скорострелно по влажния си тефтер. Гадната мъгла-дъжд размазваше буквите и тук-там ставаше нечетливо. Не че имаше значение – и без това главният редактор щеше да… редактира.


------------ --------------

*На принципа на вселенския закон, че: "Някъде из света винаги има по-голяма риба от теб". По силата на този закон дори от Игоровците има по-безшумни и недоловимо движещи се слуги. В края на краищата тези в Гилдията на убийците ги подбираха самите убийци.

** закъснението за лекции е сериозна и точна наука. Иска се определен опит, за да се уцели точния момент за влизане в урок, който да покаже абсолютното пренебрежение на студента към преподавания предмет, но все пак да не е достатъчно късно, та да резултира в изхвърлянето му от аудиторията.

*** Изпотяването не е моден проблем при професионалните убийци. Навика-умение да НЕ излъчваш миризми я пряко свързан с продължителността на кариерата като асасин.

Работата и в къщата обаче все още не беше приключила. Елинор се плъзна по коридора към стаята в дъното, за която подозираше, че е обитавана от издънката на Вдигни-Залозин, така както някога бе използвана от нея самата. Оказа се права - гардеробът и леглото баха същите, като онези, които имаше тя; писалищното бюро обаче беше по-голямо, а вместо рафтовете с книги видя библиотечка с остъклени врати. Тоалетката беше заменена със скелет, закачен на стойка в ъгъла, а параванът, който тя ползваше, за да окачва на него коланите си с амуниции и полезни неща, беше с друг десен.
От вратата Елинор забеляза няколко куфара натикани под леглото и три кутии за шапки върху гардероба. В собствената си стая тя бе използвала такива кутии като скривалище за лакомства, контейнери за оръжие и за всякакви неща, които баща и не би бил щастлив да види. Затова сега подмина всички останали мебели, стъпна на края на един стол и се качи да огледа отблизо. В първата кутия имаше цилиндър и Елинор бързо я затвори, втората беше празна. В третата имаше дървено конче, теглещо карета, няколко лъскави пера от фазан, две цветни камъчета и още няколко момчешки съкровища.
Елинор слезе от стола и отиде до писалището. Отгоре отново имаше разхвърляни разнообразни документи, предимно обяви и картички; радостно послание от Ом, че ще спаси душата на получателя, ако той извърши следните 40 стъпки (изброени с много дребен шрифт); книга с липсваща корица; писалка; работещ механичен часовник; огризка от ябълка. Пребърквайки чекмеджетата, Елинор намери още бумаги и мастила, листове за писма с родовия герб на Вдигни-Залозин и учтиво писмо от лейди Селачии, в което се извиняваше на лорд Уинстън, че не е бил поканен на ежегодния бал. Елинор се навъси. Значи освен че беше пиянде с обноски на тъмничар, Бенедик прибираше и кореспонденцията на баща си. До писмото имаше кесийка с 40 долара и ключ на връвчица, чийто етикет липсваше. Докато вадеше предметите, Елинор недоверчиво отбеляза, че това чекмедже сякаш беше по-плитко от останалите и кънтеше на кухо. Тя го измъкна от гнездото и го обърна наопаки, за да види как е закрепено дъното. Имаше две подвижни лостчета в двата края и тя внимателно ги завъртя. Във второто дъно бяха скрити три телеграми върху бланка на анкхморпоркската поща и едно писмо. Всички бяха написани на език, който подзрително приличаше на юбервалдски. Първата телеграма беше отпреди почти два месеца, втората и третата отпреди седмица, а писмото (което се оказа само празен плик) носеше клеймо отпреди три дни. Всичките бяха изпратени от някой си др. Х. Вестен от Тотенкьорпер, Юбервалд.
Елинор подуши плика. Долови множество аромати, които дори нейното обоняние успя да определи като нечистоплътни. Тя направи гримаса, измъкна няяколко празни листа хартия и преписа съдържанието на телеграмите. После прибра книжата в тайното дъно и върна чекмеджето на мястото му. Липсващото писмо не и излизаше от ума. Тя отвори гардероба, където висяха няколко палта и рединготи и започна методично да пребърква джобовете им. Само след няколко мига надеждите и се оправдаха – писмото се оказа забравено в джоба на един домашен халат с копринени нишки. И то се оказа написано на юбервалдски, така че Елинор се върна на писалището и преписа и него. После го върна в джоба на халата и се наведе да провери кутиите с обувки. Най-отпред имаше високи кафяви чепици, които изглеждаха носени съвсем наскоро. С върха на кинжала тя отлепи леко едното крайче на стелката под петата и набута там едно камъче, което откърти от стената. После притисна стелката обратно за да не личи и промърмори:
- Приятна разходка, милорд.
По коридора се разнесоха стъпки. Елинор бързо се измъкна през отворения прозорец, като пътьом се увери, че не е оставила видими промени в стаята. Беше и трудно да затвори от външната страна, но с известна настойчивост рамката най-накрая хлътна на мястото си. Никой не влезе в стаята, но тя вече беше навън и нямаше намерение да се връща.
Ръмежът беше спрял, но мократа растителност лъщеше на облачната утринна светлина. Росата от живия плет остави тъмни петна по пончото на Елинор когато тя се измъкна от Грийноукли през вратичката в градината. Движението по улицита се бе оживило, вече се мяркаха няколко товарни колички, които разнасяха провизии за съседните фамилии. Малко по-надолу беше къщата на семейство Партивино, която имаше един етаж повече от Грийноукли, но за сметка на това нямаше градина. Виолончела Партивино беше в класа на Елинор в Академията, въпреки че не проявяваше никакъв интерес към обучението и взимаше изпитите си само защото беше добра дъщеря. В края на втората година обаче някакъв далечен братовчед поиска ръката и и въодушевени от перспективата за внучета и неделни излети с понита, родителите на Виолончела най-сетне я оставиха да прекъсне. Сега вероятно се занимаваше с първото си бебе.
Елинор изведнъж осъзна, че от известно време стои на същото място до вратичката, загледана в къщите по улицата. Към нея се приближаваше познатата леко изгърбена фигура на Уилям, градинарят, който напоследък лорд Уинстън използваше и като коняр, разновач и дърводелец. В ръцете си носеше дървена касетка с пролетен разсад и очевидно се връщаше от пазара.
Елинор замръзна. Уилям леко се поклони, подмина я и се опита да отвори вратичката към градината с рамо. Изобщо не личеше да я е познал.
- Ъх-хъ, здравей, Уилям, - колебливо поздрави Елинор. – Виждам, че вече стягаш градината за сезона.
- Добро утро, госпожице, - Уилям се поклони отново. – Така е, вече подредих почти всички цветни лехи. Очертава се дъждовна пролет и трябва да подготвя почвата навреме.
- Да, да, разбира се. Как е Герда?
- В момента е болна, госпожице, - отвърна градинарят, хвърляйки озадачен поглед на Елинор.- От няколко дни не спира да кашля.
- Ахаа. Ясно. Ясно защо не беше… Както и да е. Благодаря, Уилям, дано Герда се оправи по-бързо.
Елинор му отвори вратичката, кимна и се отдалечи. Когато хвърли поглед през Рамо видя Уилям все още да стои пред вратичката с учудено изражение, забравил за разсада в касетката.

Елинор тъкмо успя да се отдалечи на двайсетина разкрача от Грийноукли, когато към нея се примъкна накуцващ просяк. От грамадата от смърдящи парцали се подаде съсухрена ръка.
- Милостиня за идин гладен човечец, гуспойце!
- Нито крачка по-близо, - подхвърли тя и направи опит да го подмине, заобикаляйки го на безопасно разстояние. - Нямам нищо друго освен пожелания за добро здраве.
Зад нея се разнесе тътрузене и когато се обърна, видя че парцалите я следват, а пред тях протегнатата кафява ръка изглежда проучваше обстановката. Елинор го изгледа изпод ръба на шапката и хладно натърти:
- Не обичам да ме безпокоят непознати.
- За паница чурба гуспойце!
- За паница чорба влез в ей тази къща и попитай за господин Бенедик, - отвърна Елинор, сочейки домът на Вдигни-Залозинови зад гърба си. Когато просякът се извърна да погледна в указаната посока, тя отново пое по улицата и този път ускори крачка.
Само след миг усети, че нещо я дърпа назад. Просякът се беше вкопчил в края на пончото и и почти се влачеше по земята, издавайки жални звуци.
- Моля ви са, гуспойце! Имам осем жени и тринайсе деца! Сички знаят, че Вдигни-Залозинови са скръндзи, гуспойце!
Вярно си беше. Отдавна се бяха отказали от благотворителност, дори когато още разполагаха с Фосмиър. Това обаче вече не беше просия. Елинор се обърна, стисна жилестата ръка, заровена в дрехата и и придърпа просяка към себе си.
- Кой те праща?
Купчината парцали застина и като че ли се замисли. Известно време изпод сивкавата шапка се чуваше само хъхрещо дишане. Накрая пръстите се размърдаха, ръката се поприсви в лакътя и просякът отбеляза:
- Някой, който ще е готов да размени пълна бутилка отлежало за инфурмацйика.
За нея? Елинор Вдигни-Залозин? Която дори градинарят, в чиято каручка беше отрасла, не познаваше?
С едната си ръка Елинор хвана просяка за пешовете на дрипата, а другата сложи приятелски зад врата му. Плътта му потъна навътре под ръкавицата.
- Кой? - повтори тя.
Периферното и зрение долови как минувачите по улицата започват да се извръщат към тях. Сигурно представляваха странна гледка… особено в тази поза… но все пак недостатъчно странна, та да се почувстват принудени да повикат помощ.
Просякът се цъклеше срещу Елинор като мечка, която току-що е открила, че около питата мед има кошер.
- Аз такоа...
Елинор го разтърси.
- Къде трябваше да се срещнете за да предадеш информацията?
Просякът отвори уста да отговори. В този момент млад мъж в униформа се приближи до тях и отривисто подхвърли:
- Стой далече от дамата, мършо! Тоа притеснява ли ви, 'спожо?
Елинор бързо прецени новодошлия като доблестен служител на градската стража - приличен на вид, но с невзрачна униформа. Нищо общо с напетите представители на Пети гвардейски полк, които бе срещнала край Операта и от чиито токове хвърчаха искри.
В това време просякът се размърда и с неочакван прилив на пъргавина се опита да се отскубне от хватката и. Елинор го прегърна с цялата си ръка и за по-сигурно се облегна на рамото му. Под пончото и висящият на ремък малък арбалет се хласна в ребрата и.
Челюстта на стражника увисна.
- Не, но благодаря за вниманието, - отвърна Елинор, опитвайки се да смаже мисълта за милиардите частици мръсотия и колонии насекоми, които мигрираха към дрехите и. - Господинът точно щеше да ме отведе до най-близката лечебница. Кракът ми, ох,мисля, че го навехнах и ми трябва водач и опора.
- Ааа-ха. Ъъъхъ! - с разбиране отвърна стражникът и побърза да се отдалечи.
По-късно изпита леки угризения на съвестта, че не бе предложил помощ на дамата. Все пак облекчението, че не се наложи да се докосва до дрехите, в които просякът се бе обърсал, надделя над джентълменските му чувства. Той се постара да забрави случката с помощта на половин бутилка от най-силното на Джимкин Мечкогуш.
Но това беше по-късно. В момента, в който представителят на реда се отдалечи, Елинор леко разтърси просяка и стисна дрипите му в юмрук.
- Е, твоя милост, води ме до поръчителя. Ще можеш да му доставиш информацията, която търси от първа ръка. Технически погледнато, напълно ще си изпълнил заявката.

Наближаваше обед, когато Роберт Дастерсен влезе през входната врата. Дилан само го поздрави и го остави да си върши работата отзад в склада. Не беше възпитано да задаваш въпроси на господина. Понякога изчезваше с дни. Момчето никога не знаеше, кога ще се появи отново. И какво ще донесе.
- Нещо да се е случвало, докато ме нямаше? - наруши Роберт неловкото мълчание най накрая.
Дилан набързо му предаде най-важното от последните няколко дни, завършвайки с предупреждението на Артър за гривната.
- Мда, ясно. Ще се погрижа. Майка ти стана ли вече?
- Днес още не съм я срещал. - каза Дилан - Напоследък работи до късно.
След малко Роберт излезе от склада и веднага се насочи към касата.
- Някакви постъпления?
- Един шилинг досега. Нов клиент. - отговори Дилан и бързо добави - Навън валя като из ведро.
- Отвън идвам, момче, знам, че е валяло. - подразни се господина - Погрижи ли се за новия клиент? Според теб ще се върне ли отново?
- Така мисля. Предложих ѝ план за замяна на стоки срещу доплащане.
- Чудесно. Знам, че мога да разчитам на теб.
Роберт Дастересен разсеяно ровеше зад тезгяха сякаш търсеше нещо.
- Къде е тавмометърът? - попита той.
Тавмометърът беше инструмент за отчитане на магическо поле. Собственост на Невидимия университет. Представляваше нещо като кутия за обувки с привързана към нея палка. С него можеше да разпознаеш кой предмет е фалшификат и кой е наистина магически. Просто насочваш края на палката към обекта... Беше здрава дървена палка. Веднъж Дилан беше имал неблагоразумието да попита на глас, защо тавмометърът не засича нищо при положение, че магазинът е пълен с магически стоки. Господин Дастерсен го беше предупредил никога да не ползва уреда пред клиенти.
- Ще погледна отзад - смотолеви Дилан и хлътна в склада. Може би пък наистина беше останал там.
За щастие бързо го намери и побърза да зарадва господина с чудесната новина. Дастересен само го пое и се обърна към тезгяха, където лежеше някакъв някакъв запечатан пакет, който беше донесъл отвън. Пакетът представляваше диск увит в амбалажна хартия. Дилан го наблюдаваше от почтително разстояние как върти ръчката на тавмометъра сякаш навива часовникова пружина.
Когато съдържателят приближи палката към диска, датчиците на кутията започнаха да жужат. Дилан познаваше този звук. Това беше звукът, който често си фантазираше, че чува, когато открива своето неподозирано съкровище. Разбира се, в мечтите му господин Дастерсен никога не беше наоколо и никой нямаше нужда да разбира за това. На живо обаче, жуженето го изпълваше с безпокойство и се радваше, че баща му е наблизо. Господинът знаеше, какво трябва да се направи.
- Така си и мислех.
- Не е твърде магически нали? - попита Дилан.
Тежък, закрит фургон протрополи по улицата пред магазина. Господин Дастерсен му хвърли притеснен поглед и каза:
- Достатъчно магически е.
След което вдигна кутията на тавмометъра и го понесе обратно към склада. От мястото си Дилан чуваше, как отваря тежкия сейф в който държаха неизследваните и потенциално опасни предмети и го заключва отново. Само съдържателя можеше да го отвори. Беше един от онези сейфове с тайна комбинация, която е невъзможно да налучкаш, дори да пробваш всички възможни комбинации. Дилан беше опитвал на няколко пъти. За негово щастие, без успех. Във всяка една от паралелните вселени, в която момчето успяваше да отвори сейфа, от него бяха останали само чифт димящи обувки. Всъщност, със всеки изминал ден броят на вселените в които Дилан е момче а не чифт димящи обувки намаляваше. Но не и в тази вселена. Тук господин Дастерсен никога не допускаше грешки.
- Имам задача за теб.
- Разбира се - каза Дилан.

Днес Дилан отново трябваше да ходи до Невидимия Университет. Той харесваше университета. Харесваше и магьосниците. Но имаше нещо странно в тези разходки до Университета. От една страна магазинчето беше под покровителството на Университета. Имаше смисъл, все пак продаваха магически стоки. От друга страна обаче правилника, който магьосниците им налагаха, включваше изришното условие да не допускат каквито и да било магически стоки в магазина. И за да докаже, че няма никакви магически предмети, господин Дастерсен всяка седмица им пращаше такива от личната си колекция. Защо му беше да прави това? Не изглеждаше твърде убедително. Разбира се, господин Дастерсен беше един много честен човек. Не би излъгал за такова нещо. И все пак...
- Това са обеците за пъп от Хуондаленд, които брадатият господин ни продаде миналата седмица. Искам да ги занесеш в Университета и да ги предадеш на някого, като кажеш, че са от господин Дастерсен и са магически. Ако питат откъде сме ги взели - не знаеш. Или измисли нещо.
И все пак, не би ли било редно да им предадат и диска? Може би господинът първо искаше да се увери, че дискът е безопасен, преди да изложи момчето на риск. И в крайна сметка сигурно щеше да им го занесе сам. Жалко, беше интересен диск, а Дилан дори не успя да го види добре. Господин Дастерсен беше един много отговорен човек.
- Ще се погрижа. - обеща Дилан и прибра кесийката в раницата си - Веднага след като госпожа Карла се появи да ме замести.
- Върви я събуди тогава. - настоя собственика на магазина - Трябва да се покажем загрижени граждани пред магьосниците, докато измисля какво да правя с оная джаджа. Току-виж решили да показват авторитет и ни цъфнали на проверка. Нещо е ставало навътре в квартала и от НУ са се раздвижили.
Жилището беше на горния етаж над магазина. Дилан наметна раницата и хукна нагоре по стълбите. Нахлу в апартамента вдигайки възможно повече шум, като се ослушваше за помръдване или сърбане на кафе. Никой не го посрещна и вратата на спалнята беше затворена. Реши, че майка му все пак още не е станала и с приближи към вратата.
- Госпожо? - почукване - Госпожо Карла?
Не последва отговор. Все пак му се стори, че чува тежко дишане от спалнята и може би хъркане. Реши да пробва по настойчиво.
- Ъм, мамо? - дум-дум - Време е да ставаш!
Най-после отвътре някой се размърда. Дилан реши да сложи вода за кафето, докато майка му се приготви. След малко някой се подаде на вратата. Не беше майка му. Беше някаква старица. Изглежаше така, както би изглеждала Карла след 30 или по-скоро 50 години. Не беше възможно да е тя. По-скоро приличаше на баба му. Дори майката на Карла - баба Алия изглеждаше доста по-млада когато я видя за последно. Освен това, Алия никога повече не се завърна в Анкх-Морпорк след последното си посещение в Юбервалд. По пътя я пресрещнали банда разбойници, докато карала стоката. За щастие, стоката била партида висококачествени любовни еликсири от Юбервалд. И когато я наобиколили тя извадила няколко стъкленици и започнала да мята, където ѝ попадне. Или поне така се говореше. За баба Алия, която се омъжила за двадесетима разбойника. И за другите двадесетима разбойника, които се омъжили помежду си. Тя си живееше щастливо горе в планината и никога повече нямаше да се върне при тях в града.
- Какво има? - изграчи старицата - Колко е часът?
- Рано е - увери я Дилан. Беше около десет. - Какво е станало? Изглеждаш ми болна.
- Какво? - примигна насреща му - Да не си с нови обувки? Струваш ми се по-висок.
Изглеждаше сериозно. Ако това беше майка му, трябваше да повика лекар. Освен ако...
- Не, старите са. Веднага се връщам.
Освен ако не ставаше дума за магическо проклятие. "Само да не е магия. Само да не е магия." повтаряше си той докато тичаше надолу по стълбите. "Магия е" беше решил когато стигна до долу.
Като минаваше покрай вратата на магазина от вътрешната страна на сградата господин Дастерсен отметна завесата да погледне, какво става.
- Госпожа Карла не се чувства добре. - започна Дилан - Смятам да повикам доктор. Нали не държим някакви... опасни предмети горе?
- Разбира се, че не! Какво ѝ е?
- Изглежда ужасно отпаднала. Опасявам се, че е нещо сериозно... или свръхестествено.
- Как така "отпаднала"? - по гласа му Дилан усети, че започва да се притеснява. Момчето не беше виновно. Просто я намери така.
- Трудно е да го опиша. Погледни, но може би трябва да вземеш тавмометъра. А аз ще заключа магазина и ще повикам лекар.
Отгоре се чу врясък.
- Оу - Дилан се втурна натам. Без тавмометъра.
Откри майка си застанала пред тоалетката с четка за коса в ръка да се гледа в огледалото. "Това не е на добре" помисли си Дилан и пое дълбоко въздух.
- Госпожо Карла, всичко ще бъде наред. - увери я той с най-спокойния си глас - Мисля, че върлува някаква болест. Трябва да седнете.
Хвана старицата за ръката и я поведе към кухнята надалеч от огледалото.
- Веднага ще направя чай - продължи той. - От него ще се почувствате по-добре.
Водата вече вреше на печката. В това време в стаята влезе господин Дастерсен.
- Да, да, точно така трябва. - авторитетно заяви той.
Двама се спогледаха. Погледът му казваше. "Какво си мислиш, че правиш сгушен до печката? Размърдай се!"
Дилан изхвръкна навън. И без това не искаше да остане повече в стаята с тях. Но какво можеше да направи? Какво би направил господин Дастерсен?
Господин Дастерсен вече не му обръщаше внимание. Беше седнал на масата в кухнята си говореше с майка му сякаш нищо не беше станало.
- Аа, просто си преуморена, това е. Нали знаеш какво казват докторите?
Едно беше сигурно. Каквото и да казваха докторите, господинът не би повикал лекар в тази бъркотия. И в никакъв случай нямаше да повика магьосниците. Не и ако наистина имаше нещо свръхестествено в онази стая.
Ако някой отново влезеше там, най-добре щеше да е някой по-млад, а не вече на възраст. Най-добре още момче, помисли си Дилан. И може би с тавмометъра търсенето нямаше да отнеме дълго. Може би щеше излезе само с няколко години по-възрастен. Най-много десетина. А и това си беше предимство, честно казано. Поне никой нямаше вече да му подвиква "Ей, хлапе". А можеше и да започнат да го мислят за собственика на магазина.
Когато застана пред стаята на родителите си с тавмометъра в ръце, вече знаеше, какво да прави.