Елинор

Работата и в къщата обаче все още не беше приключила. Елинор се плъзна по коридора към стаята в дъното, за която подозираше, че е обитавана от издънката на Вдигни-Залозин, така както някога бе използвана от нея самата. Оказа се права - гардеробът и леглото баха същите, като онези, които имаше тя; писалищното бюро обаче беше по-голямо, а вместо рафтовете с книги видя библиотечка с остъклени врати. Тоалетката беше заменена със скелет, закачен на стойка в ъгъла, а параванът, който тя ползваше, за да окачва на него коланите си с амуниции и полезни неща, беше с друг десен.
От вратата Елинор забеляза няколко куфара натикани под леглото и три кутии за шапки върху гардероба. В собствената си стая тя бе използвала такива кутии като скривалище за лакомства, контейнери за оръжие и за всякакви неща, които баща и не би бил щастлив да види. Затова сега подмина всички останали мебели, стъпна на края на един стол и се качи да огледа отблизо. В първата кутия имаше цилиндър и Елинор бързо я затвори, втората беше празна. В третата имаше дървено конче, теглещо карета, няколко лъскави пера от фазан, две цветни камъчета и още няколко момчешки съкровища.
Елинор слезе от стола и отиде до писалището. Отгоре отново имаше разхвърляни разнообразни документи, предимно обяви и картички; радостно послание от Ом, че ще спаси душата на получателя, ако той извърши следните 40 стъпки (изброени с много дребен шрифт); книга с липсваща корица; писалка; работещ механичен часовник; огризка от ябълка. Пребърквайки чекмеджетата, Елинор намери още бумаги и мастила, листове за писма с родовия герб на Вдигни-Залозин и учтиво писмо от лейди Селачии, в което се извиняваше на лорд Уинстън, че не е бил поканен на ежегодния бал. Елинор се навъси. Значи освен че беше пиянде с обноски на тъмничар, Бенедик прибираше и кореспонденцията на баща си. До писмото имаше кесийка с 40 долара и ключ на връвчица, чийто етикет липсваше. Докато вадеше предметите, Елинор недоверчиво отбеляза, че това чекмедже сякаш беше по-плитко от останалите и кънтеше на кухо. Тя го измъкна от гнездото и го обърна наопаки, за да види как е закрепено дъното. Имаше две подвижни лостчета в двата края и тя внимателно ги завъртя. Във второто дъно бяха скрити три телеграми върху бланка на анкхморпоркската поща и едно писмо. Всички бяха написани на език, който подзрително приличаше на юбервалдски. Първата телеграма беше отпреди почти два месеца, втората и третата отпреди седмица, а писмото (което се оказа само празен плик) носеше клеймо отпреди три дни. Всичките бяха изпратени от някой си др. Х. Вестен от Тотенкьорпер, Юбервалд.
Елинор подуши плика. Долови множество аромати, които дори нейното обоняние успя да определи като нечистоплътни. Тя направи гримаса, измъкна няяколко празни листа хартия и преписа съдържанието на телеграмите. После прибра книжата в тайното дъно и върна чекмеджето на мястото му. Липсващото писмо не и излизаше от ума. Тя отвори гардероба, където висяха няколко палта и рединготи и започна методично да пребърква джобовете им. Само след няколко мига надеждите и се оправдаха – писмото се оказа забравено в джоба на един домашен халат с копринени нишки. И то се оказа написано на юбервалдски, така че Елинор се върна на писалището и преписа и него. После го върна в джоба на халата и се наведе да провери кутиите с обувки. Най-отпред имаше високи кафяви чепици, които изглеждаха носени съвсем наскоро. С върха на кинжала тя отлепи леко едното крайче на стелката под петата и набута там едно камъче, което откърти от стената. После притисна стелката обратно за да не личи и промърмори:
- Приятна разходка, милорд.
По коридора се разнесоха стъпки. Елинор бързо се измъкна през отворения прозорец, като пътьом се увери, че не е оставила видими промени в стаята. Беше и трудно да затвори от външната страна, но с известна настойчивост рамката най-накрая хлътна на мястото си. Никой не влезе в стаята, но тя вече беше навън и нямаше намерение да се връща.
Ръмежът беше спрял, но мократа растителност лъщеше на облачната утринна светлина.  Росата от живия плет остави тъмни петна по пончото на Елинор когато тя се измъкна от Грийноукли през вратичката в градината. Движението по улицита се бе оживило, вече се мяркаха няколко товарни колички, които разнасяха провизии за съседните фамилии. Малко по-надолу беше къщата на семейство Партивино, която имаше един етаж повече от Грийноукли, но за сметка на това нямаше градина. Виолончела Партивино беше в класа на Елинор в Академията, въпреки че не проявяваше никакъв интерес към обучението и взимаше изпитите си само защото беше добра дъщеря. В края на втората година обаче някакъв далечен братовчед поиска ръката и и въодушевени от перспективата за внучета и неделни излети с понита, родителите на Виолончела най-сетне я оставиха да прекъсне. Сега вероятно се занимаваше с първото си бебе.
Елинор изведнъж осъзна, че от известно време стои на същото място до вратичката, загледана в къщите по улицата. Към нея се приближаваше познатата леко изгърбена фигура на Уилям, градинарят, който напоследък лорд Уинстън използваше и като коняр, разновач и дърводелец. В ръцете си носеше дървена касетка с пролетен разсад и очевидно се връщаше от пазара.
Елинор замръзна. Уилям леко се поклони, подмина я и се опита да отвори вратичката към градината с рамо. Изобщо не личеше да я е познал.
- Ъх-хъ, здравей, Уилям, - колебливо поздрави Елинор. – Виждам, че вече стягаш градината за сезона.
- Добро утро, госпожице, - Уилям се поклони отново. – Така е, вече подредих почти всички цветни лехи. Очаква се капризно време и трябва да подготвя всичко...
- Да, да, разбира се. Как е Герда?
- В момента е болна, госпожице, - отвърна градинарят, хвърляйки озадачен поглед на Елинор.-  От няколко дни не спира да кашля.
- Ахаа. Ясно. Ясно защо не беше… Както и да е. Благодаря, Уилям, дано Герда се оправи по-бързо.
Елинор му отвори вратичката, кимна и се отдалечи. Когато хвърли поглед през Рамо видя Уилям все още да стои пред вратичката с учудено изражение, забравил за разсада в касетката.

Елинор тъкмо успя да се отдалечи на двайсетина разкрача от Грийноукли, когато към нея се примъкна накуцващ просяк. От грамадата от смърдящи парцали се подаде съсухрена ръка.
- Милостиня за идин гладен човечец, гуспойце!
- Нито крачка по-близо, - подхвърли тя и направи опит да го подмине, заобикаляйки го на безопасно разстояние. - Нямам нищо друго освен пожелания за добро здраве.
Зад нея се разнесе тътрузене и когато се обърна, видя че парцалите я следват, а пред тях протегнатата кафява ръка изглежда проучваше обстановката. Елинор го изгледа изпод ръба на шапката и хладно натърти:
- Не обичам да ме безпокоят непознати.
- За паница чурба гуспойце!
- За паница чорба влез в ей тази къща и попитай за господин Бенедик, - отвърна Елинор, сочейки домът на Вдигни-Залозинови зад гърба си. Когато просякът се извърна да погледна в указаната посока, тя отново пое по улицата и този път ускори крачка.
Само след миг усети, че нещо я дърпа назад. Просякът се беше вкопчил в края на пончото и и почти се влачеше по земята, издавайки жални звуци.
- Моля ви са, гуспойце! Имам осем жени и тринайсе деца! Сички знаят, че Вдигни-Залозинови са скръндзи, гуспойце!
Вярно си беше. Отдавна се бяха отказали от благотворителност, дори когато още разполагаха с Фосмиър. Това обаче вече не беше просия. Елинор се обърна, стисна жилестата ръка, заровена в дрехата и и придърпа просяка към себе си.
- Кой те праща?
Купчината парцали застина и като че ли се замисли. Известно време изпод сивкавата шапка се чуваше само хъхрещо дишане. Накрая пръстите се размърдаха, ръката се поприсви в лакътя и просякът отбеляза:
- Някой, който ще е готов да размени пълна бутилка отлежало за инфурмацйика.
За нея? Елинор Вдигни-Залозин? Която дори градинарят, в чиято каручка беше отрасла, не познаваше?
С едната си ръка Елинор хвана просяка за пешовете на дрипата, а другата сложи приятелски зад врата му. Плътта му потъна навътре под ръкавицата.
- Кой? - повтори тя.
Периферното и зрение долови как минувачите по улицата започват да се извръщат към тях. Сигурно представляваха странна гледка… особено в тази поза… но все пак недостатъчно странна, та да се почувстват принудени да повикат помощ.
Просякът се цъклеше срещу Елинор като мечка, която току-що е открила, че около питата мед има кошер.
- Аз такоа...
Елинор го разтърси.
- Къде трябваше да се срещнете за да предадеш информацията?
Просякът отвори уста да отговори. В този момент млад мъж в униформа се приближи до тях и отривисто подхвърли:
- Стой далече от дамата, мършо! Тоа притеснява ли ви, 'спожо?
Елинор бързо прецени новодошлия като доблестен служител на градската стража - приличен на вид, но с невзрачна униформа. Нищо общо с напетите представители на Пети гвардейски полк, които бе срещнала край Операта и от чиито токове хвърчаха искри.
В това време просякът се размърда и с неочакван прилив на пъргавина се опита да се отскубне от хватката и. Елинор го прегърна с цялата си ръка и за по-сигурно се облегна на рамото му. Под пончото и висящият на ремък малък арбалет се хласна в ребрата и.
Челюстта на стражника увисна.
- Не, но благодаря за вниманието, - отвърна Елинор, опитвайки се да смаже мисълта за милиардите частици мръсотия и колонии насекоми, които мигрираха към дрехите и. - Господинът точно щеше да ме отведе до най-близката лечебница. Кракът ми, ох,мисля, че го навехнах и ми трябва водач и опора.
- Ааа-ха. Ъъъхъ! - с разбиране отвърна стражникът и побърза да се отдалечи.
По-късно изпита леки угризения на съвестта, че не бе предложил помощ на дамата. Все пак облекчението, че не се наложи да се докосва до дрехите, в които просякът се бе обърсал, надделя над джентълменските му чувства. Той се постара да забрави случката с помощта на половин бутилка от най-силното на Джимкин Мечкогуш.
Но това беше по-късно. В момента, в който представителят на реда се отдалечи, Елинор леко разтърси просяка и стисна дрипите му в юмрук.
- Е, твоя милост, води ме до поръчителя. Ще можеш да му доставиш информацията, която търси от първа ръка. Технически погледнато, напълно ще си изпълнил заявката.

Вместо към приюта на госпожа Кейк, Елинор реши първо да се отбие до редакцията на Вестника. Информацията и беше необходима, а празната сграда на приюта едва ли щеше изведнъж да се напълни с обитатели, докато тя беше из града. По пътя успя да се сдобие и с черен шал, за който също остави няколко дребни монети в джобовете на близкото пране. В допълнение към черното наметало шалът и придаваше завършен вид на гробар; не, поправи се тя, когато мерна отражението си в едно мръсно стъкло, завършен вид на осквернител на гробове, който върши Ужасно Непочтителни Неща с труповете. И все пак беше по-добре от това да тръгне с открито лице по улиците – особено в град, където зомбитата вече се товареха на презокеански кораби, а Пети пехотен полк трасираше улиците, жаден за кръв и подвизи.
„Анкх-Морпоркски вести“ изглежда се помещаваше в същата сграда, която обитаваше и вестникът в нейния Анкх; надписът над вратата беше същият (както впрочем и табелата на близката кръчма „Кофата“, която и тук беше окупирана от стражата). Най-различни хора влизаха и излизаха от сградата на вестника; репортерите се разпознаваха веднага по това, че носеха тефтери и иконографи и че излъчваха особено самодоволство. Всички бяха човеци.
След кратко наблюдение, тя също се вмъкна вътре и се оказа във фоайе, охранявано от мъхест трол, което разкриваше предимно затворени врати и едно стълбище. Стълбите обаче бяха вногозначително заградени с червено въженце, а тролът стоеше до него.
Елинор се приближи и като наместваше шала върху лицето си, попита:
- Извинете, дали е възможно гражданите на Анкх да заемат за вкъщи стари броеве на вестника? Или да преглеждат архивите му?
Камъните по лицето на пазача сякаш леко се стегнаха и застинаха за няколко мига.
- Искаш... те да четете стари новини?
- Да, - кимна тя, - точно така. Назад съм с всякакви новини, така че защо да не започна от старите?
- Че защо?, - отвърна той след малко. - Те вече не са новини...
- Те са истории. Спомени. Спомените на целия град, събрани на едно място.
Тролът изглеждаше безкрайно озадачен.
- Ша трябва да питате някой, дето разбира, гуспойце.
- Виждате ли се все още с приятелите си от детството, господин... ... господине?, - довърши тя, след като не получи очаквания ответ. - Сигурно сте имали някакви приятели, с които заедно сте играли като хлапета и все още се виждате.
- Ми не се виждаме вече, щото аз додо... дойдох тука, а те не.
- А докато си бил още там, не се ли е случвало да се съберете заедно и да започнете да си разказвате какво сте правили оня ден, или миналата седмица, или миналото лято? И всеки от вас да разказва това, което помни?
Пазачът помисли няколко секунди и отвърна кратко:
- Не.
Елинор въздъхна.
- А ти от колко време работиш тук, ваша милост?
- От... много, доста и три дни.
- А познаваш ли някой който е работил тук преди теб?
В този момент в горния край на стълбището се появи мъж със зализана назад коса, който изглеждаше ядосан и нетърпелив.
- Молдавит, Хобс появи ли се?
- Зви... извинявайте, госпожице, - изсумтя тролът и се обърна с цяло тяло към човека на стълбището. - Не, господине.
- Мътните го взели! - изруга мъжът от стълбите и изчезна.
Тролът се обърна към Елинор.
- Не съм го срещал, мен ме взеха, щото нещо станало с него и вече не идвал.
- А как се казва?
- Не знам гуспой... госпожице. Не съм се ентере... ъъъ... не съм питал.
- Благодаря ти, - Елинор пъхна в ръката му дребна монета. Не можеше да се отърве от възпитанието да дава бакшиш всеки път когато получи добро обслужване. Преди да се отдалечи обаче се обърна към трола с последен въпрос:
- Кой беше човекът който току-що надникна отгоре? Този който търсеше Хобс?
- Туй е гус... господин Базард, госпожице, от втория етаж.
- А Хобс?
- Хобс е момчето за всичко, госпожице. Нали се сещате, дето го ползват за всичко.
- Аха, разбирам. Много ти благодаря, Молдавит, беше ми много приятно.
Тя кимна и без много мислене мина покрай пазача и се изкачи по стълбището.

На втория етаж Елинор попадна в коридорче, около което имаше други врати с табелки, на които пишеше името на отдела и кой работи там. Не намери нищо, което да подсказваше мисълта за архиви или дори стари броеве, но за сметка на това попадна на надпис, упоменаващ че в тази стая се помещава отдел „Самотни сърца“, в който освен Базард, когото тя бе видяла долу, работеха още три жени. Тя се вмъкна вътре и направи старателен реверанс.
- Здравейте! Дали при вас ще се намери работа за млада дама, която не се бои от трудни задачи и разполага с много свободно време?
В кабинета всъщност беше единствено Базард, който пушеше и гледаше с нескрито презрение най-горния лист от високата купчина на бюрото си. Имаше тънки мустачки и кръгли очилца.
След като няколко мига я оглеждаше от главата до петите, той най-сетне се облегна назад, дръпна от цигарата си и прихна:
- О, богове, ти пък какво си?
- Елинор Вди... Видискритин, приятно ми е. – Тя отново направи реверанс. – Добър ден и на ваша милост.
- И си се изгубила на път към операта ли? – той избухна в смях. - Божке, оправи ми деня.
Елинор успя да ограничи реакцията си само до безизразен поглед. След всичко, което бе преживяла тази сутрин, грубостта вече не можеше да я изненада.
- Не търсехте ли преди малко някой си господин Хобс? Някой, който не се е явил навреме на работа или липсва когато има нужда от него?
- И ти може би знаеш къде е? – Изхили се пак Базард.
- Мога да го открия. Срещу заплащане. Или да се заема да върша работата му, в случай че не ви е чак толкова ценен.
- Ценен е колкото плъх на клечка. Всъщност и толкова не струва, говното недно. – Базард ядно дръпна от цигарата си. - Я чакай... как си с правописа?
- Справям се, - хладнокръвно отвърна тя. Повечето и възпитателките изпадаха във високодецибелен потрес, ако тя забравеше да напише апостроф на правилното място. Това привличаше на местопрестъплението всяка двукрака твар намираща се на петдесет аршина разстояние, което беше напълно достатъчно, за да се сложи началото на съдебния процес над правописа на Елинор. В тези моменти повече от всичко на света тя мечтаеше вече да е завършила Академията и да има лиценз на убиец.
- Супер! Ставаш! - възкликна Базард, изхвърча от стола и притича до гостенката си. После я избута до стола си, настани я почти насила в него и побутна купчината бумаги.
- Прегледай кои са по-цивилизовани и ей тука и ги синтезирай с по 10-15 думи.
- За кога ви трябват?
- За когато се върна. Колкото направиш - толкова. Все пак не се мотай де. – Вестникарят навлече връхната си дреха и шапката, но точно на вратата се спря и подхвърли:
- И земи отвори тоя прозорец.
- Колко ще получа за всичко това? – подвикна тя след него. - И ъъъ... мога ли да ползвам ресурсите на вестника? Тоалетната? Склада?
Той вече беше изчезнал без да отговори.
- Дано да си струва, - промърмори Елинор след него и взе писалката. Не хранеше особени надежди за добро заплащане, нито дори за мизерно такова. Но всяко заплащане щеше да е по-добре от нищо, а и докато вършеше работата на вестникарите, значи беше част от екипа на Вестника.
Не че някой го беше грижа.

Повечето обяви бяха прочувствени излияния от жени, които си търсеха половинки. „Грижовна романтична добра домакиня търси верен мъж, за да броят звездите заедно!!!“, съобщаваше една обява и даваше номер на пощенска кутия до поискване. Елинор сложи няколко запетаи, махна трите удивителни и сложи обявата в купчината с проверените.
„Разумна, сдържана, с отлична бюджетна дисциплина, търси отговорен и стабилен господин за по-близки отношения. Може и да не носи очила“, милостиво завършваше второто известие. Елинор нямаше какво да поправи тук и направо го премести в съседната купчина. По-нататък обявите ставаха все по-смели и по-загадъчни:
„До господина с цикламената вратовръзка, който ме заговори на ъгъла на Евтина и Куирмска миналия вторник: размислих, потърси ме на същото място в събота след четири.“
„Запазена вдовица с опит и социално положение е склонна да приеме съжителство и още нещо с поет или художник с добри обноски. Без музиканти.“
Имаше и няколко от мъже, макар и да не можеха да конкурират количеството, постъпило от жени:
„Тъмнокос, висок и силен, със собствен бизнес и жилище, търси скромна, работлива половинка, да не е лъжлива пачавра като Милисент Всъдедънска.“
„Авантюристично настроен обитател на подстълбищни килери, гардероби, мазета и др, тъмни помещения търси разкрепостена личност със сходни наклонности за съвместно съжителство.“
След като провери няколко обяви, Елинор навлезе в частта от купчината, която беше изписана на по-големи листове и очевидно представляваше цели писма до редакцията.
"Драги мой "Вести", започваше най-горното писмо,
"Бих искала да пусна Убява при вас поради щото всичките ми познати вече са умажени и имат по-2-3 деца и от това се чуствам че никой не ме иска. нямам фактически недази върша сякаква домакинска работа освен миене на прозорци, Чиний и пране. Имам две сестри и три братя, майка ми има и тя три братя, ама са били седем преди да омрат от смърт в морето. Сестрите ми имат саответно три и едно дете ама Хегемония е женена едва от една година и затова Такаче сигурно и аз ще имам много деца. Асъм много Романтична и искам бъдещия ми Мъж и той да бъде много Романтичен. да ми копува цветя, и да ми ги подарява пред други хора. Сигурна съм, че ще успеете, да ми намерите, такъв мъж мисляче не съм много придирчива.
Изкрено ваша
Амнистия Триперлинска“
- Е, скъпа Амнистия, - промърмори Елинор като свърши с четенето и потопи перото в мастилницата, - да видим какво можем да направим за теб.