Елинор

Елинор не видя други немъртви в тълпата, факт, който едва ли беше изненадващ, след впечатленията, коите беше събрала през този ден. За щастие, никой не възразяваше срещу нейното присъствие.
- Хареса ли Ви представлението, госпожице? - някой се опита да привлече вниманието ѝ.
Беше единият от актьорите, този, който бе изгубил битката. Лицето му беше плувнало в пот и гримът му започваше да се размазва на места, мокри кичурчета от къдравата му черна перука лепнеха по челото и врата му. Стойката му беше леко крива, сякаш се опитваше да не отпуска твърде много от тежестта си на единия си крак. Подканващо тръсна реквизитния шлем, който държеше и монетите вътре издрънчаха.

- Касапница, госпожице! Девет трупа от началото до края, всичките изиграни от мен и моя брат. Трябва да използваме таланта, който ни е даден, а нашият талант е в умирането. Можем да умираме героично, комично, иронично, тъжно, внезапно, бавно... - актьорът отпусна за момент теглото си и върху другия си крак и направи болезнена гримаса, - или от високо. Жалко, че сте изпуснали началото.

- Всъщност, избрани моменти от различни пиеси. Убийството на Хервалд от "Неверният", битката на Айвор с трола от "Под моста", финалът от "Обесването на злобинянката" и тъй нататък. Последното, което вероятно и Вие сте видяли, беше дуелът на Фелипе и Алварез от "Една нощ под фонтаните на Генуа".
Актьорът се разсмя и отметна един мокър кичур от лицето си.
- Артистът трябва да познава публиката си. Обикновено повече кръв и по-малко диалог е печеливша комбинация, а сюжетът е без значение. Времената са такива.

- Проблеми? Разбира се, че не! - леко разсеяно отвъна мъжът, докато приемаше подхвърлените му от разреждащата се тълпа монети и благодарствено се покланяше ту на ляво, ту на дясно. Изведнъж обаче се смръзна и бавно обърна погледа си отново към Елинор, която почти усети как кръвта се изтегля от лицето му, пребледнявайки под пластовете грим.
- Вие... не сте от Цензурата, нали? Вижте, не знам кой какво Ви е казал, ние играем само пантомима, а и всичките ни представления са съобразени с критериите на Гилдията на критиците...

- Всъщност, не възнамерявахме да се задържаме в Анкх-Морпорк, - отвърна актьорът, видимо успокоен. - Не че не оценяваме гостоприемството на прекрасния ви град, но крайната ни цел е Куирм. За наша зла участ и за ваш късмет, добрият верен Опора спешно се нуждаеше от реставрация, а финансите ни са тънко разпределени и без това.

Актьорът понечи да отговори, но брат му, който се беше приближил, докато разговаряха, го прекъсна:
- А, госпожицата несъмнено се надява да чуе история за приключения и опасности?
- Забележителен талант ще е необходим, за да се придаде приключенски дух на тази конкретна история, - промърмори куцащият.
- Забавен анекдот тогава? Но моят брат е прав, - мъжът взе шлема от другаря си и изсипа съдържанието му в полупълната кадифена кесия, която държеше. - Разказвачът се нуждае от талант, ако не иска да отегчи аудиторията си. Талант ние притежаваме, смея да твърдя, и срещу скромна сума го споделяме с тези, които са готови да го оценят.
При тези думи актьорът стегна връзката на кесията с рязко движение.
- Госпожицата вероятно ще се съгласи, че търговец, който безвъзмездно раздава стоката си, много скоро ще се окаже гол и гладен.

Актьорът направи префърцунен реверанс.
- Простете, Ваше благородие! Сърдечно благодарим за проявената щедрост! Ако действително смятате, че нашите скромни особи нямат какво повече да Ви предложат, моментално ще Ви освободим от присъствието си!
И при тези думи се обърна и закрачи към голема, който подреждаше дъските от разглобената сцена.
- Реквизитът няма да се подреди сам, Нед! - подвикна през рамо, докато се отдалечаваше.
Нед се усмихна извинително на Елинор и закуцука след брат си.

- Надявам се да обичаш плодова салата, щото Библиотеката е затворена за посетители! - долетя отговор през малкото прозорче, когато Елинор похлопа по портата. Гласът звучеше неприкрито самодоволно. - Заповед от началството.

- О, ъъъ... да. Ами...
Елинор успя да долови звуци от тътрене на крака, тършуване и трескаво прелистване.
- Ъъъ..., имате ли уговорена среща?
- Трябва да я питаш първо за... - намеси се втори глас шепнешком, съпроводен от звуци на мачкаща се хартия.
- Шъш бе, аз ли говоря или ти! Та среща, значи, имате ли?

- Ами на нас ни е наредено, че трябва да имате среща.
- Питай я де, пише тука...
- Добре бе, ето, питам я! Трябва, значи, също така, да се леге... леги... легитоми... ъъъ...
- Да имате нещо, дето пише коя сте, кой ви праща и тъй нататък, - услужливо се намеси вторият глас.
- Точно тъй.

Иззад затворената порта се разнесе смях или по-точно задавено двугласно грухтене.
- Кралят да се разпорежда с Университета? Ти чуваш ли се? Охохо, ще има да разправям вкъщи...
- Затва пък имам тука разпореждане от Архиканцлера на Университета, което ми казва, че като ми дойде някой и се представя от името на граф фон Важна Клечка, трябва да му поискам доказателство! Иначе е кожа от моя гръб, ако се окаже, че сме пуснали не когото трябва!

Грухтенето позатихна.
- Ти каза, че не отиваш там, а искаш да видиш началството. А и да не беше така...
Отново се чуха звуци от шушкащи хартии.
- "С оглед на скорошните събития, Библиотеката е затворена за посетители", - изрецитира стражът.
- И е крайно време, - добави другарят му. - Хич не е редно всеки да си влиза и да рови из ония ми ти магически книги.

- Ми... - отново хартиено шумолене, - трябва да си оставите тука името, адрес за корен-спон... ъ...
- ... за връзка...
- ... за връзка, знам бе! И също цел на посещението и така. Като се отвори свободен час ще те уведомят.