Елинор

Чувството беше за празнота. Огромна и безвъзвратна липса, съпроводена с усещане за несигурност. Не че във Вестника имаше празно поле, всъщност си беше съвсем нормален Вестник. Участък от улица Паустус ще бъде затворена в събота. 40 инцидента с  товарни каруци по пътя Сто Лат – Псевдополис за седмица. Изгоря покривът на „Слънчев приют за болни дракони”. Нищо необичайно. Нищо тревожно. И това бе най-тревожното.
Преди седмица Елинор се улови, че редовно проверява „Анкх-Морпоркски Вести” с очакването да види нещо, което не беше там. От това, че не знаеше какво търси, положението никак не се подобряваше. Елинор захвърли вестника и нервно закрачи из стаята си. Жилищата на госпожа Кейк изглеждаха трогателно маломерни за окото на обикновения гостенин, но особеното морфично поле, което се завихряше около повечето и наематели, променяше законите на пространствения континуум по особен начин. Така всъщност мястото, което изглеждаше изтормозено до смърт за да поеме тясно легло и още по-тясно рафтче, криеше удобен тристаен апартамент, към жилищните стаи на който бяха прибавени отделна баня, оръжейна и тераса с изглед към покривите на няколко високи дворцови кули.
На вратата се почука. Елинор хвърли светкавичен поглед към обстановката, в която ненадейният посетител щеше да я намери. Повечето и оръжия бяха винаги добре скрити, но когато си беше вкъщи обикновено се занимаваше с някоя от скъпите си играчки. Впечатлението, което неща като стрелоножа оставяха върху незапознатите не беше еднозначно и тъй като нямаше начин да провери бързо кой стои пред врата, Елинор просто сбута оръжието под възглавницата си и дръпна завивките. Огледа за последне път стаята, одобри крайно невзрачният и неподозрителен вид, който увяхналото цвете в ъгъла създаваше и подвикна:
- Влезте!
Вратата се открехна и в процепа се показа гладко избръснато лице. Е, поне си личеше опит да бъде гладко избръснато. В най-общи линии. Тук-таме.
- Писмо за Вас, мис Залозин, - учтиво оповести Людмила. Нещо в тонът и подсказваше, че не е нейна работа да разнася личната кореспонденция на отседналите в пансиона, но този път бе склонна да направи изключение.
- Благодаря ти, Людмила, - Елинор пое писмото и подхвърли: - Как е новата пила за нокти? Найджъл Мекорък ме увери, че е приготвил стоманата с двойно повече закаляване, като за специален клиент.
От долния етаж се разнесе протяжен вопъл, изпълнен с ужас и отчаяние. През първата седмица Елинор неминуемо се стряскаше, но после свикна. Господин Кротък се будеше всяка сутрин, точно по часовник, в осем без три, без никаква представа кой е, къде е и как е попаднал там. Понякога го чуваше как се щура паникьосано из стаята, но към осем и четири се съвземаше и слизаше за чаша чай, спретнат като чиновник. Елинор не знаеше какво го бе сполетяло, че да се буди с вик всяка сутрин, но така и не попита.
Людмила подбели очи.
- По-добре да слизам, ще иска чай и препечени филийки, а мама каза, че ще я потърсят и ще забрави чайника да изври.
Ясновидството на госпожа Кейк спестяваше на домакинството множество дребни битвои злополуки. Затова пък не спестяваше на дъщеря и тичането насам-натам да ги предотврати.
След като остана отново сама Елинор внимателно огледа плика. Когато ненадейно си пукнал от мъчително отравяне по време на задача, свръхпараноичното любопитство към нови предмети се превръща в проява на здрав разум. Разбира се, здравият разум забравяше да отбележи, че вече си пукнал от мъчително отравяне и едва ли има какво толкова страшно да ти се случи. Но никога не се знаеше.
На плика беше изписано само "Елинор Вдигни-Залозин", без да се уточнява дали е от или за съответната особа. Подобни мистериозни послания обикновено създаваха доста главоболия в Пощата. Но липсата на адрес и марка, както и фактът, че все пак го бе получила, наведе Елинор на мисълта, че човекът не си е правил труда да го пусне по регламентираните канали. Пликът от своя страна беше съвсем обикновен, вероятно купен от Пощата, мастилото също беше подозрително обикновено, а почеркът на изпращача, доколкото Елинор успя да прецени, беше мъжки, четлив и уверен. След като внимателно подуши плика установи, че вътре няма да открие скъпарска напомадена хартия с герб. Нито някоя от познатите и отрови. Миризмата по-скоро навяваше мисълта за изпражнения след дъжд, но вероятно се дължеше на сблъсъкът на писмото с Анкх-Морпоркската действителност.
Елинор отвори плика. Съдържанието на писмото гласеше следното:

"Мистър Х. кани мис Вдигни-Залозин на обяд, с желание да обсъди предложение от професионален характер.
Le Goulasch Peu*, 12.00
Х."

Елинор прочете бележката още два пъти за да се увери, че не е разбрала съдържанието погрешно. Нова поръчка! Тъкмо беше започнала да се опасява, че смъртта може да се окаже доста по-сериозна пречка пред плановете и, отколкото беше склонна да признае непосредствено сред погребението. Поканата беше леко подозрителна, но Елинор реши че нищо не пречи първо да се срещне с потенциалния клиент, а ако достигнат до споразумение да регистрира поръчката в глидията малко по-късно. Евентуално.

------------------------------
*за подобни названия и изрази използвам преводача на Гугъл. Вероятно на някой френскоговорящ ще му се прииска да се хвърли през балкона при срещата с подобен израз, но все пак това е Света на Диска - не е важно да е правилно, а да звучи "чужбинско"

Елинор се приготви за срещата без да бърза. Разкрасяващите (или в нейния случай - прикриващи) процедури отнемаха доста време и внимание, но тя имаше цяла сутрин на разположение. В крайна сметка лицето в огледалото придоби доста задоволителен вид. Само да можеше да направи нещо и за миризмата... Бе опитвала какви ли не помади и парфюми, но всички те като че ли подчертаваха специфичния аромат на гнило и нечистоплътно, с лек намек за рохка пръст. Като че ли казваха "Имам какво да крия!" и насочваха вниманието на околните точно към това, което най-много искаше да скрие.
Елинор обходи с поглед безчетните стъкленици, шишенца и бурканчета и накрая се спря на "L'herbe d'été". Чудесно. Вече не миришеше на труп. Миришеше на труп, скрит в купа прясно окосена трева. Все пак беше някакво подобрение.
Замисли се какво може да и потрябва. След кратко умуване взе два книжала, омота тънкото катераческо въже със сгъваемата кука около кръста си, наметна отгоре пончото си и тръгна. След минутка се върна, взе широкополата си шапка от закачалката и отново излезе, след като прилежно заключи след себе си.
Елинор беше ходила няколко пъти в Le Goulasch Peu, макар и тежкарската му обстановка да не се класираше в списъка и на любими места. Заведението се намираше в хубав квартал с платежоспособни клиенти, които избягваха тълпите и проявяваха само сдържана любезност към добре облечените в пончо, шапка и ботуши минувачи.
На вратата на ресторанта портиерът, с нос като отварачка за буркани я попита дали има запазена маса.
- Очакват ме, - отвърна Елинор и показа поканата.
- Оттук, моля.
Заведоха я в закътано сепаре, подадоха и меню и я попитаха дали ще иска нещо за пиене, докато чака джентълмена да пристигне. Елинор си поръча чаша от най-хубавото вино на ресторанта. Обичайните опиати вече не и действаха, но беше проява на добри маниери да си поръча нещо изискано когато беше по скъпарските места. Беше чувала печалната история на една анкх-морпоркска дама от висшето общество, чието име вече се губеше, но която се беше осмелила да седне в Le Goulasch Peu и дръзко да си поръча единствено чаша вода. Пет минути по-късно вече била изхвърлена на улицата от двама яки портиери, въпреки че била редовен клиент и имала половин дузина коронки на родовия си герб.
Елинор също усещаше как погледите на персонала прогарят гърба и, но с невъзмутимост грижливо култивирана и наторявана от поколения Вдигни-Залозини, тя ги парираше с презрително пренебрежение. Седна с лице към вратата и даде вид че оправя шапката си, която всъщност нямаше намерение да сваля. В нейния случай това не беше полезен стар навик, защото приживе не беше имала време да формира такъв. Просто се опитваше да докаже на себе си, че все още може да подхожда с професионална нагласа към нещата дори след смъртта си.
В това време и донесоха виното и я оставиха да изчака на спокойствие тайнственият господин Х. Елинор можеше да вижда какво става навън без да дава възможност на минувачите да постигнат същото.Това, което видя през остъклената врата, беше млад, пухкав мъж, който пристигна в свински тръс и спря за няколко секунди пред вратата, за да си поеме дъх. После приглади напомадената си коса и влезе, като се опитваше да приложи уверената-походка-на-човек- който-е-закъснял-съвсем-съзнателно-и-в-никакъв-случай-не-е-тичал, но лицето му все още беше зачервено и потно.

Новият гост размени няколко думи с пиколото и се насочи към масата на Елинор.
- А, мис Вдигни-Залозин! - предполагаемият Мистър Х. се усмихна, според него обезоръжаващо, и протегна ръка към Елинор.
Крехката и надежда, че това няма да е клиентът беше безмилостно прегазена от свойското представяне на новодошлия. Елинор леко се повдигна от стола си и подаде за делово ръкостискане облечената си в ръкавица ръка.
- Moжете да ме наричате Мистър Хикс. Или само Хикс... - личеше си, че е притеснен. Явно беше, че за първи път се среща с убиец по работа и се опитваше да създаде мистериозна, конспираторска атмосфера, но някак не му се получаваше. При споменаването на "Мистър Хикс или само Хикс" стоящият в очакване келнер едва забележимо присви устни, сякаш се опитваше да не се разсмее.
Новодошлият се настани на стола си, с лице към Елинор и припряно си поръча портвайн.
- За мен е удоволствие, мистър Хикс, - Елинор кимна към масата. - С какво мога да ви бъда полезна?
- Нека изчакаме поръчката? Не би било желателно да ни прекъсват...
Елинор кимна.
- Разбира се, дискретността преди всичко. Бихте ли желали да ми препоръчате подходящо сирене за това вино?
- О... ами... - младежът се зарови в менюто и след секунда обяви:
- Ланкърското синьо вероятно би вървяло добре...
- Една чиния ланкърско синьо тогава, - благосклонно кимна Елинор.
- Чухте дамата?
Келнерът кимна и се изпари с едно "Да сър, Мистър Хикс, веднага сър".
Сиренето, което им донесоха само след няколко мига... вонеше. Както само ланкърското домашно сирене може да вони: с изключително скъпа воня, за тези, които можеха да си го позволят. Тези, които не можеха, вероятно го ядяха на буци с дебели комати хляб, докато наглеждаха овцете по баира.
Мистър Хикс започна да се поти още повече, поглеждайки крадешком как Елинор ще реагира на плътната воня, струваща осем долара за сто грама. Очевидно по въпросите за виното и сиренето беше точно толкова девствен, колкото и по въпросите за наемните убийства, а Елинор проследи с известно задоволство ефекта, които миризмата на сирене оказа върху събеседника и. Една от добрите страни на това да си зомби беше, че за собствения нос миризмите на всички неща вече придобиваха друга значимост.
Елинор изискано отпи от кристалната чаша, после бодна едно парче сирене и го поднесе към устните си. Едва доловим кисел глас в задната част на съзнанието и настояваше да престане, ако не иска да прогони първият си и единствен клиент след ужасно мъчителния период на бездействие след инцидента.
- Мис Залозин, - събра най-после смелост Мистър Хикс, - нека преминем по същество.

- Разбира се, - кимна тя. - Всички ние сме заети хора.
- Обърнах се към вас, защото имаме нужда да... тоест аз искам от Вас да загробите, - той проточи последната дума и намигна съзаклятнически на Елинор, - един човек. Вече обсъдихме въпроса с доктор Дауни и той високо Ви препоръча.
- О! - възкликна Елинор и замълча. Тази препоръка определено беше неочаквана. Особено като се имат предвид пътеките, които беше протъркала в Гилдията, опитвайки безуспешно да поднови лиценза си.
Мистър Хикс като че ли се поотпусна.
- Не би трябвало да е много сложна задача, но е от изключителна важност да... изпълните поръчката до края на деня. Ето... - той измъкна от вътрешния си джоб намачкана иконография. На нея беше изобразен възрастен мъж, гледащ твърдо някъде в далечината зад невидимия иконографист и апарата му. Очевидно бе поръчков портрет, от тези, които обикновено красяха нощните шкафчета.
- Разбира се, - продължи Мистър Хикс, - иконографията е направена преди известно време, човекът малко се е... попроменил. Но все пак не би трябвало да имате проблем с разпознаването му.
- В Анкх ли живее? - попита Елинор като разгледа иконографията и се опита да си представи как ли времето се е отразило на мъжа от портрета.
- Всъщност... в Морпорк. Мисля. Обикновено го изгубваме някъде сред битпазара, но подозирам, че живее на Скрежната улица. Много е... параноичен.
Елинор се опита да прикрие блясъка в очите си. Параноичните клиенти бяха трудни мишени, чиято лудост пропорционално се отразяваше в цената на поръчката.
- "Ние го изгубваме"? Искате да кажете, че има и други заинтересовани страни?
Младежът пребледня и се изпружи като дъска.
- Това не Ви засяга, мис Залозин. Забравете какво казах.
- Разбира се, не бих си и помислила да искам подробности за предполагаемия, но напълно непотвърден и субективен страничен интерес към задачата, - побърза да вметне Елинор. - Любопитството ми е свързано единствено с ефекта, който действията на несъществуващата трета страна е предизвикала или би предизвикала върху целта. Нали разбирате, дори кучето да не успее да скъса панталона ви, след първата среща с него винаги се оглеждате за камъни. Това прави задачата на следващото куче малко по-сложна, - додаде тя. - Макар и със сигурност не неизпълнима.
- Аз не... - Хикс се опита да срещне погледа на Елинор, но нервно отклони очи. - Ако намеквате за нещастната злополука, довела до сегашното ви състояние - не би трябвало да се притеснявате. Задачата Ви е съвсем проста. Целта ви обикновено виси в заведение, познато като Кърпеният барабан докъм десет и половина. От Вас се иска да го проследите до дома му и да... изпълните поръчката. Намесата на, както се изразихте, трети страни, не се очаква.
Елинор все още не можеше да убива с поглед, но знаеше, че е съвсем близо до откриването на начин да го прави. "Всъшност намеквам, че вие, тъпаци, сте подплашили пилето с нескопосаното си следене и сега той сигурно се разхожда въоръжен до зъби и готов да вдигне врява до небесата всеки път когато някой му каже "здрасти", помисли си ядно тя, но на глас любезно възрази:
- Всъщност нямах предвид инцидента, скъпи господин Хикс, просто се опитвах да предположа какви мерки трябва да взема, за да изпълня задачата ви. Какви други сведения бихте могли да ми дадете за човека от иконографията?
- Живее сам, доколкото ни... ми е известно. Вечер ходи в Барабана. После се прибира вкъщи. Това е всичко, което трябва да знаете. Заплащането е $800 000, половината изплащаме на Гилдията, другата половина - директно на Вас, - младежът очевидно започваше да губи почва под краката си. Това го караше да се прави на твърд и непреклонен, но Елинор усети, че гласът му започва да трепери.
- Разбира се, само ако изпълните поръчката най-късно до утре по изгрев. В противен случай няма да получите и стотинка, а доктор Дауни ще бъде много... разочарован.
- О? - Заплахата щеше да я развесели, ако Хикс не беше направил грешката да спомене сумата за наградата. Осемстотинте хиляди изведнъж бяха превърнали поръчката от примамлива, разлистена в розови клонки възможност, в нажежена до червено тоалетна чиния. - И ще ми кажете ли как се казва господинът, който трябва да бъде хм, загробен?

- Ами... - бродерията на покривката изведнъж стана обект на вниманието на Хикс. - Джон... Смит, - отвърна той, без да поглежда Елинор в очите.
- А-ха. - Елинор повъртя вилицата в ръка и внимателно размести парченцата сирене в чинията. - Да предполоим - само да предположим - че се заема със задачата. Как точно възнамерявате да ми платите? Това са доста пари и те не могат да бъдат скрити лесно.
- С куриер, - младежът като че ли се поуспокои. - Както получихте бележката ми.
- В каква валута?
- Каквато пожелаете.
- Искате да кажете, че за една нощ можете да съберете равностойността на осемстотин хиляди анкх-морпоркски долара в каквато и да е валута и утре да ми я представите?
- Парите не са проблем. Освен това Вие получавате само половината от сумата, забравихте ли? А и първо трябва да се уверим, че сте изпълнили задачата.
- Господин Хикс, човек, чиято глава струва осемстотин хиляди долара със сигурност има приятели. Или разгневени роднини. Или и двете. Може би не много приятели, но достатъчен брой, за да направят временното и светкавично изтегляне от полесражението разумно и крайно необходимо. В този случай наличието на достатъчно количество от няколко вида валути става особено желателно, нали разбирате. И в тази връзка бих искала да ви попитам, - Елинор впери очи в лицето на клиента изпод ръба на шапката си, - наясно сте, че има клиенти, за които нито един член на Гиолдията не може да приеме договор, нали?
- Ккка... наистина ли? - Хикс се опита да пребледнее, но тъй като вече и без това беше с цвета на покривката, взе че почервеня. - Но... доктор Дауни щеше да спомене, ако случаят беше такъв, нали...? - попита той с надежда.
-О, не се и съмнявам, че е искал, може и дори е разлиствал списъка във ваше присъствие, - Елинор му се усмихна окуражително. - Може би просто е забравил, увлечен в даването на препоръки... за най-добрият изпълнител на вашата задача. Но да оставим дребните подробности настрана, има достатъчно време и за тях. Нека просто ви кажа, е приемам поръчката ви и съм склонна да подпишем договор при така представените условия.

През лицето на Хикс на бегом преминаха Учудване, Облекчение и Еуфория, като на последно място дотича Недоверие и се настани удобно.
- Наистина ли?! Тоест... чудесно! Да... - започна да тършува из вътрешните джобове на скъпо изглеждащото си сако, - да подпишем договор тогава!
Докато Хикс ровеше из облеклото си, Елинор забелязва от вътрешната страна на сакото малко етикетче с инициали М&Х. Това беше отличителният знак на "Маркъс и Хуберт - облекла за всяки случай", които предлагаха одеяния под наем за хора, които не можеха да си позволят да имат собствен колосан костюм, но понякога бяха притскани да носят такъв от тайнствените пръсти на обърналия се житейски късмет.
Пухкавите ръце на Хикс най-накрая се спряха на няколко листа хартия, които той победоносно развя под носа на събеседницата си. Договорът за убийството на Джон Смит беше поверен на дебела, скъпа хартия сгъната на три, върху която изплашено се гърчеха два екземпляра от един и същи текст - единият изписан с червено, а другият със синьо мастило.
Елинор бързо прегледа копията. Като се изключи цвета на мастилото, двата екземпляра на договора бяха напълно идентични и крайно неподозрителни - най-обикновени бланки за поръчка, каквито печатарите правеха по 50 за долар, само дето тези бяха върху скъпа хартия. Миришеха на прясно мастило, кедър и вътрешния джоб на мъж с наднормено тегло, който е тичал.
Хикс измъкна отнякъде и домашно шишенце с мастило, както и чисто ново перо и се подписа пръв. Името, което се появи в графата "Поръчител", за огромно разочарование на Елинор, беше само "Б. Хикс"; на мястото на подписа обаче изпълзя цяло, но толкова нечетливо име, че и най-упоритото зомби можеше да пукне втори път опитвайки се да го разчете.
Решителната стъпка нямаше как да се отлага до безкрайност. След като договорът беше подписан без много шум и от двете страни, Хикс побутна червения екземпляр към Елинор, изправи се припряно и подхвърли:
- Удоволствие беше да правим бизнес заедно.
Бързото му изнизване към вратата беше на границата на това да предизвика намесата на яките сервитьори. Хикс почти беше стигнал до изхода, когато се опомни; върна се бързо, остави пари на масата, погледна гузно Елинор и добави едно "За сметката". За разлика от него, тя вече имаше предимството да може да се престори на загрижена за разсеяността на кавалера си дама - пиколото я изгледа безучастно, леко бърчейки нос, когато тя профуча през входната врата няколко мига след Хикс.

Първото нещо, което наистина видя навън, беше гърбът на новия и клиент, който вече беше успял да вземе известна преднина и се отдалечаваше без да се обръща. Елинор подтисна импулса да се втурне след него, проправяйки си път по покривите и се огледа. На близко, но безопасно разстояние от врата на Le Goulasch Peu дремеше космат, брадавичест просяк, който клечеше върху груба дъска с малки колелца и протягаше ръка към минувачите. Звуците, които издавашше, можеха да минат за умолителни или агресивни, в зависимост от пола на преминаващия, но винаги жизнерадостно опаковани в резониращо ръмжене.
- Десет долара ако успееш да проследиш къде отива ето онзи мъж там и още десет ако успееш да видиш и чуеш с кого приказва, - подхвърли Елинор на просяка и разклати кесията си така че да се чуе звън.
С удивителна ловкост просякът изведнъж се отдели от мястото си, възседнал дъската и сякаш без особена причина се понесе в посоката, в която бе изчезнал Хикс.
- Можеш да ме намериш привечер в "Ковчезите", - сети се със закъснение да подвикне тя. От просяка беше останала само бегла следа от колелца по равния калдъръм. Двете фигури бяха изчезнали, оставяйки я с неприятното чувство, че в града имаше хора, които я познаваха прекалено добре, а тя дори не подозираше. - Е, аз поне знам къде да те намеря...

За да отиде до Гилдията, тя мина през пиацата на Площада на скъсаните струни и нае карета. Макар и превозното средство отдавна да бе превалило най-добрите си години и да не можеше да се сравни с истинска благородническа каляска, все още изглеждаше достатъчно добре за да вози пътници от и до Гилдията на убиците. Точно сега Елинор не можеше да си позволи да пренебрегва нито една от дребните занимателни подробности на етикета, които в еднаква степен я вадеха от кожата ѝ и даваха повод за житеска радост на безделниците в гилдията.
Внушителната и леко помпозна сграда от черен мрамор изглеждаше леко стъписана, когато младата дама с черна широкопола шапка и пончо слезе от каретата и се намъкна през служебния вход. Елинор с изненада установи, че никой не се опита да я спре чак докато стигна до стълбите, водещи към административното крило. Дори тогава само една непозната млада особа, с коса вдигната на двайсетсантиметров кок и зъби като пинцети ѝ заяви студено, че негово превъзходителство лорд Дауни е в кабинета си, но не би желал да бъде обезпокояван.
Лорд Дауни бе въвел модата на женските пазачи преди две години, когато се бе върнал от някакво екзотично, но прогресивно чуждоземно място и бе заявил, че иска да изпробва нова концепция за личните телохранители. Из сградата на Гилдията започнаха да се разхождат маскирани в цивилни дрехи жени, които си даваха вид че разнасят документи и пишат под диктовка, докато истинската им задача всъщност беше да спират и плашат до смърт натрапниците. Наричаха ги "секретарки", макар че не беше лесно да проумее в какво се изразява секретността им.
Елинор взе стъпалата на един дъх, очаквайки всеки момент някоя друга от харпиите на негово превъзходителство да се появи и да приложи обичайните неутрализиращи мерки. Пред вратата на кабинета се спря, за да овладее потока на мисълта си и по навик провери за обичайните мерки за сигурност. Всичко си беше на мястото, включително почти незабележимият знак, направен от косъм, който показваше че Дауни действително е вътре.
Елинор почука на вратата и след като гласът на доктора я прикани да влезе, тя пристъпи и в движение свали шапката си.
- Лорд Дауни. Моите почитания.
- Мис Залозин, - отвърта безизразно председателят на Гилдията и премести подчертано акуратно някакви книжа в другия крайна бюрото си. - Каква приятна изненада.
- Лорд Дауни. - Елинор се поклони резервирано. - Вярвам са ви известили, че вече идвам няколко пъти при вас с едно и също заявление?
- Както виждате съм затрупан с работа. А от своя страна, вероятно дори вие сте забелязали, че госпожа Бездушна, личната ми секретарка, отсъства по болест. Много неприятно. - Равният му глас сякаш казваше, че ако госпожа Бездушна не бе болна, сега Елинор щеше да е на хиляди мили от Гилдията и кабинета му. При това окована в няколко чифта джуджешки вериги и със запушена уста. - С какво мога да Ви помогна?
- Искам да възстановите лиценза ми, който по странни причини все още е замразен.
- Разбирам раздразнението ви, но за съжаление бордът не е единодушен по въпроса, - отвърна любезно Дауни. Не беше трудно да се разбере за какво точно съжалява и репликата му не оставяше съмнение какво точно искаше да каже. Въпреки че го беше очаквала с мрачно подозрение, Елинор все пак беше неприятно жегната от откритието, че Дауни наистина не я беше препоръчвал никому.
- Не можете да отречете, че издържах изпита, а документите ми са по-редовни от тези на поне половината чистокръвни лентяи, които се мотаят тук.
- Да, присъствието ви в нашите редици трудно може да бъде отречено, - отвърна той като леко набърчи нос, - но нека не забравяме, че има цял ред технически причини, които правят невъзможно подновяването на лиценза ви.
- Лорд Дауни, да бъдем реалисти. Независимо какво членовете на Гилидята смятат за редно, те винаги са имали единодушие по това кое се смята за изгодно. Гилдията никога не е отказвала пари и понастоящем аз мога да и ги осигуря по-лесно от всеки друг от настоящите членове.
- Нима? - отвърна Дауни, видимо заинтригуван. Едната му вежда леко подскочи.
- Разбира се. Но вас вероятно това не ви изненадва...? - Елинор очакваше с отчаяна надежда какво ще каже Дауни, но магистърът само безучастно сви рамене. Сега вече ѝ беше пределно ясно, че "уредихме нещата с доктор Дауни" и "той ви препоръча горещо" бяха долни лъжи. Дали нелепо конспиративният клиент беше излъгал и за някоя друга дреболия, като например платежоспособността си? Елинор кръстоса палците на краката си и се помоли просякът да бе успял да проследи Хикс.
- Лорд Дауни, - Елинор се приближи до бюрото и се приготви за фронтална атака, - бих могла да ви напиша апелация, дълга колкото катераческото ви въже, с аргументи защо трябва да възстановите лиценза ми. За съжаление времето, с което разполагам в момента е крайно ограничено, а и не бих искала да злоупотребявам с така ценното полезно пространство на бюрото ви. Нека поставим въпроса така: имам възможност да сключа сделка, която да донесе на Гилдията толкова много пари, че каменните идиотчета на двора да пикаят шампанско две години без прекъсване. Но за да се случи това имам нужда от лиценза си. Още днес.
Дауни премрежи очи. Имаше няколко вълшебни думички, които неизменно предизвикваха един и същи ефект върху всеки слушател и една от тях беше "пари".

Няколко минути по-късно Елинор излетя от кабинета му, лека като перце, а в джоба ѝ победоносно пламтеше подновеното разрешително.

Елинор пое обратно към Le Goulash Peu. Горещо се надяваше да получи задоволителни отговори от съгледвача си, но дали той беше чул къде ще го чака – нямаше гаранция. Бордюрът пред ресторанта може и да беше привлекателен за просяците, но персоналът на заведението се грижеше никой с доход по-малък от няколко чиновнически заплати да не свиква с удобствата на фасадата. Елинор прецени, че шансът да намери новия си сътрудник на същото място като преди е малък, но една проверка нямаше да и отнеме много време.
За нейно разочарование пред ресторанта не беше останала дори миризмата на просяк, бил той на колела или не – изглежда сръчните пикола и портиери на Le Goulash Peu се бяха погрижили дори за това. Мярна познато мъжко лице, един от онези чуждестранни аристократи, които проявяваха завиден туристически интерес към Анкх напоследък. Приближаваше се към входа на ресторанта с нездравия вид на човек, който е стоял буден до разсъмване или е прекалил със синьото ланкастърско. Елинор си спомни, че го беше срещала на някои от онези гаргантюански приеми на лейди Селачии и той ѝ беше представен като някогашен отличник на иноземна школа за убийци; името на мъжа обаче и убягваше.
За да избегне необходимостта да рови трескаво (и вероятно неуспешно) из разхвърляните долапи на паметта си, Елинор само кимна бегло на човека и се огледа за последен път. След като не чу скърцането на колелцата, нито улови разузнавателно облаче от специфичната миризма, тя въздъхна и се отправи към „Кърпеният барабан“. Искаше да огледа набързо кръчмата, без да влиза вътре с идеята да придобие поне известна представа каква е клиентелата. Само онези, които не смятаха да живеят дълго се натрисаха на места, където се продаваше алкохол без да проверят дали посетителите предпочитат да носят зелени пари, старчески носни кърпи, или остри предмети.
Улицата на която беше разположен „Кърпеният барабан“ беше пълна с къщи, които дамите от висшето общество предвзето обичаха на назовават „живописни“ - криви греди, стари фасади, с полупорутени балкончета и задни дворове, в които растеше отровен бръшлян и миришеше на жабуняк. Изглеждаше сякаш целият район може да запълни мокрите сънища на Фон Пикел, преподавателят по катерене в школата за убийци, но Елинор се нуждаеше поне от няколко часа, за да може да избере сигурен маршрут. Тя обаче трябваше да намери съгледвача си, а освен това да отдели време за посещение и при Маркъс&Хуберт, фирмата, която бе дала сако под наем на Хикс. Колкото и да бе важно непосредственото проучване на терена, в момента просто нямаше време за това.
С напредването на наблюдението Елинор забеляза в кръчмата да влизат двама-трима души, които сякаш държаха всички минувачи да видят в тях герои като по учебник, но може би тъкмо защото се бяха старали прекалено, изпълнението им нещо не се получаваше. След тях влезе млад мъж облечен в черно, а след него и възрастен господин, чието лице много приличаше на това от иконографията. Мъжът от документа на Хикс обаче изглеждаше спретнат и излъчваше достойнство, докато този който влезе в кръчмата беше уморен и сякаш... леко... износен.
Някакво куче залая в съседен двор и Елинор реши, че като за първи поглед е отделила достатъчно внимание на терена. Тя се измъкна през уличката от която беше дошла, като пътьом се озъби на друго куче и хвърли камък по трето. След инцидента всички животни проявяваха склонност да стават самоубийствено шумни в нейно присъствие.

Четвърт час по-късно Елинор вече влизаше във винаги покритото с пълзяща мъгла дворче на „Ковчезите“, кръчмата, в която напоследък бе свикнала да прекарва по някоя и друга вечер. Гледано от улицата, зад готическата ограда от ковано желязо можеха да се видят само няколко криви дървета с черни стволове, чиито клони провисваха до земята и намекваха за още по-черни корени. За да се стигне до мержелеещата се сграда на „Ковчезите” посетителят трябваше да премине по пътечка, около която собственикът на заведението артистично бе разхвърлял няколко надгробни камъка с нечетливи надписи. Елинор бе установила, че по-голямата част от реквизита е направена от боядисан в подходящи тонове шперплат, но дори това беше достатъчно, за да кара неподходящите клиенти и местните хулигани да минават на съседния тротоар, когато се случеха в района.
Точно пред вратата на заведението се бе настанила сива и доста миризилива купчина парцали, която сумтеше и леко помръдваше. Елинор се спря и извади кесията си.
- Успя ли?
От купчината се подадоха крак, две ръце и един покрит с няколко пласта брадавици нос.
- Дъл' Нейно Благородие няма да почерпи един бед’н, нещ’ст’н прос’к с ‘дно питие? – купчината многозначително закима към вратата на заведението.- К'вото на Нейно Благородие мил’сърдната душа пож’лае. Ням’м капризи. Ник’ви капризи.
Тя прибра кесията си и след кратко двоумение влезе в кръмата. В „Ковчезите“ се примъкваха предимно кротки, мълчаливи посетители с различна форма, търсещи тихо кътче за интоксикация, в което цветът на напитките им да не бъде обект на нервни погледи или треперливи шушукания. Елинор го бе открила малко след инцидента. Въпреки, че отначало упорито отказваше да гледа на себе си като на клиент на точно този бар, с течение на времето осъзна, че това е едно от малкото места, в които никой не изпускаше табли в нейно присъствие, нито я гледаше облещено над ръба на менюто или иззад крака на масата. Всъщност никой не и обръщаше внимание, освен Игор, барманът, който иначе не беше Игор, но беше достатъчно сръчен, за да прибира дължимите си пари и от най-пияните клиенти, без да ги нарани.
Елинор се приближи до барплота, който специално бе направен така, че да е видим и в естествения, и в октариновия спекър, поздрави Игор и огледа наредените на витрината напитки.
– Дали ще можеш да ми дадеш нещо по-силничко за топлокръвни, по възможност в бутилка?
Игор хвърли бърз поглед на разнообразните съдини зад гърба си.
- Как ти звучи петгодишно на Джимкин Мечкогуш?
Елинор поклати глава. Онези, които живееха на улицата от дълго време, не оставяха течностите, в които имаше дори намек за градус, да остареят повече от пет минути - особено като се имаше предвид, че най-често ги приготвяха сами. Шедьовърът на Джимкин Мечкогуш не само можеше да има непредвидени странични ефекти върху такива гърла, но и най-вероятно изобщо нямаше да бъде оценен.
- Нямаш ли нещо по-... масово?
- Всякакви видове спирт с аромати, мила моя, само си избери цвят, - отвърна Игор и сви рамене.
Елинор избра една бутилка, в която се плацикаше блестяща черна течност и излезе навън. Друг брадавичест крайник се подаде от все така миризливата купчина и нетърпеливо издърпа бутилката от ръцете и.
- Е, приятелю, - подхвърли Елинор след като просякът си дръпна здрава глътка от бутилката, - какво научи?
– Науч’х, - просякът избърса уста, - че твойто момче си има вземане-даване с маг’сниците.
– О? - Елинор извади половин долар от кесията си и го пусна в скута на просяка. – И?
– Бая време прекара в Ун’верс’тета. - Човекът дръпна още една юнашка глътка и примлясна. - Пътьом се отби да купи връзка бан’ни. Умно момиче кат тебе мож’ само да си направи изводите, нъл тъй?
– Ти видя ли го да прави нещо магическо? - Елинор пусна още половин долар в центъра на купчинката.
– Н’ съм влиз’л вътре, че да видя.
– Успя ли да разбереш колко време прекара той в Университета?
– Ч’ как да не успея, нал клечах отпред, докато н’ излезе.
Елинор извади още половин долар.
– Слушам.
– Около час...
Тя започна да губи търпение.
– Ще получиш всичко, което ти обещах и може би малко отгоре, ако не ме караш да ти измъквам думите с ченгел от устата. Какво направи нашият човек след като излезе? Срещна ли се с някой друг или просто отиде на друго място?
– Ами... - Просякът отпи още една глътка. След това се позамисли и гаврътна остатъка от бутилката, сякаш се страхуваше да не му я вземат.
– Изгубих го, виж’ш ли? След кат излезе, мина през площада на Двореца и малко след туй се бутна у един друг такъв, кат теб. Твой колеeeeга, тъй де. Тря’аше д’се чупя, нал разбир’ш.
– О? Казаха ли си нещо?
– Не знам... малко бя*хлъц* възп-п-преястван...
Опразването на половин бутилка чист спирт като че не се отразяваше много добре на говорните способности на просяка.
– Как изглеждаше колегата?
– Мъш. Ффф черно *хлъц*.
– Можеш да се опиташ да не пиеш докато си заработваш парите, мой човек - промърмори недоволно Елинор и остави остатъка от заплащането на просяка. - Ако всеки път се чупиш от мястото в средата на задачата, не се учудвам, че си стигнал до дъска на колелца.

Тя отново огледа двора. Не беше получила кой знае каква информация, но поне беше още една нишка, която можеше да разкрие нещо за Хикс. Ако останеше време да я проследи, разбира се. И ако не се окажеше твърде късно.

Елинор се повъртя още малко над главата на просяка, но не можа да изкопчи нищо повече. Налагаше се да реши дали първо да посети "Маркъс и Хуберт", където Хикс бе наел сакото си, или Невидимия университет, където бе прекарал подозрително дълго време. Не можеше да не признае, че има известна ирония в това да търси стръвно информация за поръчителя, вместо за жертвата, и то на едва първата си поръчка след Инцидента.

Тя мина отново по сумрачната и мъглива пътечка в двора на кръчмата и се спря пред входната врата на улицата. В останалата част от града светлината намекваше за весел следобед и подчертано се опитваше да се разграничи от почти лунните отблясъци в обсега на "Ковчезите". Горещ полъх вдигна прах и боклуци от улицата, завъртя ги в миниатюрно торнадо и услужливо избута парче стар вестник в краката на Елинор. Спряла нерешително до входа на заведението, тя хвърли бегъл поглед на отпадъка в краката си и хлъцна от изненада. Беше първа страница на "Анкхморпоркски вести", на която се виждаше познато лице - точно в центъра на уводната статия. Това беше мъжът, който бе видяла днес пред Le Goulash Peu, чужденецът със странното име. Гледаше леко намръщен, в компанията на красива бледа жена с тъмни устни. Заглавието над портрета съобщаваше със зле прикрито задоволство: ЮБЕРВАЛДСКИ ЗЪЛ ГЕНИЙ ЗАСТИГНАТ ОТ ВЪЗМЕЗДИЕ. Кръвосмучещата данъчна измамница Анжелика де Жоли-и-Амел де Канин открита агонизираща в нива с чесън, стражата подозира убийство от страст.
Без да може да удържи любопитството си и едно саркастично подсмихване, Елинор плъзна бърз поглед по текста на статията. Ставаше дума за развръзката на данъчна афера, която бе държала вниманието на четящите морпоркци (и бе вдигала тиражите на "Вести") в продължение на няколко месеца. Жената от иконографията беше успяла да източи няколко хиляди долара от хазната на Морпорк чрез сложни машинации, но стражата така и не бе успяла да я арестува. Анжелика де Жоли беше първо, юбервалски поданник, и второ (но не и по значение) - нереформиран вампир. Според непотвърдени източници, коварно подмяташе статията, провалът на ареста се дължеше и на факта, че Анжелика беше станала известен и добре приет член на висшето общество на Анкх, който фигурираше дори в най-елитните и ограничени списъци за балове и тържества. По-нататък с доверителен тон се съобщаваше, че използването на нивата с чесън като оръжие за убийство се приписва на Идомар ав Солг су Саро, дипломиран убиец, когото хората от висшето общество бяха разпознали като последния любовник на юбервалдската графиня.
Тук текстът свършваше с бележка, че статията продължава на трета страница. Елинор се готвеше да прекрачи над парчето хартия, когато внезапно забеляза в скъсания ъгъл дребна иконография на друго познато лице. Този път това без съмнение беше Хикс, леко облещен като повечето хора, които са изненадани от репортери и с остри сенки от силата на светкавицата по лицето си. Заглавието на материала, към който беше публикувана неговата иконография, обаче липсваше.
Елинор затисна хартията с ботуша си и се вгледа с удвоено внимание. Този път не пропусна нито една подробност от страницата, включително датата, броя, тиража курсовете на валутите за деня и всички дребни реклами, които онзи тип Дьо Слов се изхитряваше да пробута под титула. За всеки случай прочете материала за юбервалдската вампирка още веднъж, макар че умът и вече препускаше към купчините стари вестници, които я очакваха в дъното на гардероба и. Да живееш при госпожа Кейк се бе оказало изключително полезно, тъй като изкривеното пространство на стаите винаги оставяше място за тонове лични вехтории, които други хазяи не биха толерирали.
Тя прекрачи скъсаното парче вестник и се втурна на бегом към квартирата си.

Елинор влетя в стаята си, провери по навик тайните знаци за посещения от неканени гости и се шмугна в гардероба си. Макар и отвън да изглеждаше като овехтяла мебел, чиито старчески кости всеки момент ще се разпаднат под тежестта на годините, отвътре Гардеробът повече приличаше на килер. За да се наслаждава на пълно спокойствие в моментите, когато не искаше да бъде обезпокоявана, Елинор бе поставила в единия ъгъл меко кресло с проядена тапицерия и малка масичка за четене, на която винаги държеше кибрит, заредена маслена лампа и няколко сандвича. Всъщност сандвичите вече бяха покрити с мъхест зелен слой, тъй като след Инцидента Елинор нямаше нужда от храна, но беше твърдо убедена, че аурата им придава необходимия уют и задълбоченост на помещението.

Елинор запали лампата, подмина два рафта с книги и се зарови в старите вестници. Макар и да се опитваше да поддържа строен библиотечен ред, все пак и отне няколко минути докато намери купчината, която и трябваше. Броят, в който беше публикувана статията за юбервалдската вампирка, разбира се, се оказа в средата на камарата и тя трябваше да отмести няколко килограма хартия, за да стигне до него. За нейна изненада обаче снимката на Хикс липсваше. Елинор трескаво разгърна вътрешните страници, но дори на страницата с некролозите не се мяркаше лице, което дори смътно да напомня за новия и клиент.

Тя се намръщи. Наложи си бавно и търпеливо да сравни знак по знак броя, месеца и годината на копието, което държеше в ръцете си с онова, което бе прочела пред "Ковчезите". Всичко съвпадаше, включително тъмните следи от мастиления валяк, които оставаха в края на всяко заглавие с едри букви. И въпреки това иконографията на Хикс упорито не се появяваше - нито в този, нито в следващия брой, нито в броевете от целия месец.

Елинор се изправи и нервно закрачи около масичката. Как беше възможно?! Беше ли сбъркала лицето? Или просто си бе въобразила, че вижда снимка на клиента си поради неочакваната си амбиция да разбере повече за него? Но тя наистина го видя! Възможно ли е да съобразяваш подробности като сила на светкавицата и изпъкналост на очите ако просто халюцинираш?! (И изобщо - не се ли беше отървала и от тази слабост след като... след Инцидента?)

Трябваше да направи нещо. Трябваше да разреши ситуацията преди усещането, че не може да разчита на себе си, да беше снесло яйца и заформило устойчива колония в (недоказано съществуващата и) душа. Къде можеше да провери какво точно беше публикувано във вестника? Имаше няколко места в Анкх, където почти сигурно се пазеше архив на всяко излязло печатно издание. Имаше обаче само едно, в което можеха да се намерят броеве дори на тези, които още не са излезли или никога нямаше да бъдат публикувани.
Елинор внимателно върна местниците по местата им и излезе от гардероба. Трябваше да се отбие до някой пазар за да напазарува банани за Библиотекаря.

- Здрасти, - каза Елинор и подаде връзката банани на орагнутана, който подозрително я измерваше с поглед. - Аз съм Елинор. Ти трябва да си Библиотекарят?
- Ууук, - потвърди човекоподобното и я измери от главата до петите.
- Търся един човек, който може би те е посетил днес. Един такъв пухкавичък..., - тя се затрудни и се наложи да впрегне цялата си визуална памет за да намери характерни черти. - Среден на ръст, млад мъж. С тъмносив нает костюм от Маркъс и Хуберт.
- Ууук, - отвърна Библиотекарят, докато белеше два банана едновременно. - Ууук ук уук ук ииик.
- Този човек идвал ли е при теб днес?
- Ууук.
Зучеше като потвърждение. Явно Чворът беше тъп и несъобразителен, но не беше лъжец.
- За книги ли разговаряхте?
- Уук ук уук ук ииик! - не звучеше особено ласкателно.
- Ъм, - Елинор се затрудни, - дали не бихме могли да разговаряме с писане на бележки? Опасявам се че чуждите езици не са силната ми страна.
- Ууук, - поклати глава Библиотекарят и с грацията на сакат 150-килограмов паяк придвижи туловището си към огромното писалище в центъра на залата. осле грабна едно перо и бързо наскрибуца нещо по най-горния лист хартия. Когато Елинор се наведе над рамото му, видя дълга, леко наклонена линия от "уук"-ита, тук-там прекъсвани от нервна шпация.
"О, хайде, не на мен тия", помисли си тя. Библиотекарят я изгледа въпросително.
- Дали не бих могла да ви предложа нещо, което да ви улесни? - предложи тя. - Да ми показвате букви или думи от разтворена книга и така да ми покажете какво имате предвид? Въпросът е важен, нали разбирате. Човекът, когото търся е мой клиент и може би е в опасност.
Тя реши да не уточнява че опасността е затъкната отзад на колана и.
Библиотекарят не го беше грижа особено за съдбата на непознатия, стига каквото му се случеше да не се случи в Библиотеката и да повреди или уплаши книгите. В левия си крак обаче все още стискаше последните два банана от връзката, която му бе дала Елинор, а този факт не беше за пренебрегване. Орангутанът се задруса умислено, като космат балон, пълен с вода.
- Ууук, - отбеляза той и се зарови в гнездото от одеала, стари писма, самотни единични чорапи и други боклуци, което бе спретнал под писалището и където обичаше да си подремва, когато нямаше посетители, които да му досаждат с въпроси. Елинор почти чу как някъде потракват хвърлени зарове - и в следващия момент Библиотекарят измъкна сякаш от нищото стара дъска за спиритични сеанси. Миг по-късно сред боклуците, които Библиотекарят бе разпилял, изскочи едно много омачкано и омазано с кафе парче вестник,* по което пълзеше едрото заглавие за смъртта на Анжелика де Канин. Елинор грабна вестника от гнездото и се взря в масивните полета гъсто наредени букви. Иконографията на Хикс отново се взираше в нея от ръба на страницата.

------------
*По принцип в Библиотеката не пазеха броевете на Анкх-Морпоркски вести. Библиотекарят не ги възприемаше за истински книги, а останалите магьосници още не можеха да се примирят с идеята за наборно печатарство и отказваха да съхраняват Вестника заедно с магическите гримоари. Но все пак това беше Библиотеката на Невидимия университет - място, където се съхраняваха думите, дори тези, които още не бяха написани. Затова, когато на журналистиката и бе отказан достъп, тя си намери начин да се примъкне вътре по други пътища - в този случай, като постелка в леглото на Библиотекаря.

Елинор трескаво разгърна вътрешните страници на вестника за да се добере до публикацията за Хикс. На трета страница тлъсто заглавие обявяваше с драматичен тон:


Почти месец след трагичния инцидент (бананено петно) ...стта на Анкх” нейният създател обяви публично, че „проклина деня, в който в главата му се е зародила идеята за (разлята течност с неясен произход) ...ствата на стотиците заги... (дупка в страницата). Негово Ве... (отпечатък от мазен палец)...зовава гражданите да запазят вяра в бъдещето и заявява, че е „готов да поведе народа си в името на Анкх, прогреса и (мастилен отпечатък).

Освен иконографията с шашнатия Хикс, към статията имаше и допълнителна иконография, показваща Джон Смит - съвсем същата, като онази, която Елинор бе получила при приемане на поръчката. Освен това имаше и иконография на човек изнасящ реч, чиято глава бе увенчана с корона, натежала от златните фигури на бухал, хипопотами и анкх. По кое ли време беше направено това изображение? Елинор се загледа в дрехите на хората, които можеше да различи, но ясно се виждаше единствено коронованият мъж. Дрехата му много приличаше на церемониалната униформа, която Командир Ваймс обличаше за публичните празници на града, но малко по-натруфена. Зад краля (ако това наистина беше той) на Анкх се виждаше част от сграда, която с известно колебание Елинор разпозна като един от балконите на двореца.

Става все по-интересно, помисли си тя.

- Слушай, - Елинор се обърна към Библиотекаря и му посочи иконографията на Джон Смит: - Случайно да знаеш кой е този човек?
- Ууук ук, - поклати отрицателно глава.
- Как въобще си се сдобил с това нещо? Дали случайно няма и друго копие на този брой някъде тук?
- Ууук, - вдигна рамене Библиотекарят.
За всеки случай тя трескаво разгърна и другите страници. Беше твърде напрегната, за да открие нещо в дребните публикации, но при поредното връщане на първа страница забеляза нещо друго.

Мъжът до Анджелика на иконографията не беше Идомар.

Елинор почти опря вестника до носа си в опит да се увери, че не греши. Човекът до Анжелика доста приличаше на чуждеземния колега, но определено не беше той.
- А познаваш ли някой от тези двамата? - тя посочи на Библиотекаря снимката на Анжелика и мъжа.
Орангутанът изръмжа. После отскочи до една безопасно изглеждаща лавица, измъкна оттам пожълтял том с кожена подвързия, на чиято корица със златни букви бе изписано Edler Familien und Gattungen (fast vollständige Ausgabe) и го тикна в ръцете на Елинор. Книгата беше тежка, грапава и доста прашна. Библиотекарят кимна на Елинор и услужливо разгърна изданието на страницата с родословното дърво на Де Канин.

Елинор разгърна страниците, подминавайки множество родословни схеми, богато украсени и разклонени като коренището на цяла гора мангрови дървета. Родът Канин се оказа регистриран със също толкова обрасла графика, пълна с изображения на сериозни и леко облещени хора. Всички бяха нарисувани по някакъв архаичен образец, който не позволяваше да се различи младенец от старец. Щеше да бъде цяло чудо ако дори едно камео приличаше на истинския си първообраз.
Детайлното проучване на схемата обаче вероятно щеше да отнеме доста време, а светлината проникваща през прозорците на библиотеката ставаше все по-слаба и синкава. На въпроса дали книгата и вестникът могат да бъдат заети за вкъщи, Библиотекарят връчи на Елинор мазна бланка за регистрация и после прилежно записа нещо в една опърпана тетрадка. Миг по-късно тя стана собственик на читателска карта попълнена върху изненадващо добре запазена хартия.
- А дали няма начин все пак да ми разкажете от какво се интересуваше господинът, който днес е идвал при вас? Онзи, който ви описах преди малко? Книга ли търсеше?
- Ууук... - измуча Библиотекарят замислено, сякаш се бореше със съвестта си. След миг обаче се сети за последния си банан, започна чевръсто да го бели и със свободния си крак бутна опърпаната тетрадка към Елинор.
Тя разтвори тетрадката. Името ѝ заемаше последното място в неособено дълъг списък читатели, а срещу него бе заглавието и номера на генеалогичната книга. На вестника явно не се полагаше същата грижа.
- Кое от тези имена принадлежи на господина...? - Елинор приближи тетрадката до Библиотекаря и той бързо ѝ посочи една отметка. Записът, с известно въображение от страна на читателя, вероятно бе регистрация на Бартоломю Хикс, а книгата, която бе взел бе Тheoriis Тempus Causalis Sequences.
След още една мъчителна размяна на въпроси и отговори, Елинор разбра, че господин Хикс се е интересувал единствено от тази книга и не е заемал нищо друго за домашно четене. Въпреки това обаче изглежда идваше редовно, макар и отскоро.
- Много ви благодаря, - Елинор признателно стисна голямата космата лапа на Библиотекаря. - Ако мога аз да ви помогна с нещо, не се колебайте да ме попитате или потърсите при госпожа Кейк.
Тя внимателно пое книгата и вестника и се изниза от Библиотеката толкова бързо колкото можеше. Маркъс и Хуберт беше наблизо и се надяваше да успее да зададе няколко въпроса и там.
Доколкото знаеше, магазинът затваряше в 19:00 и без особени усилия успа да се изправи пред витрината няколко минути по-рано. Магазинът обаче вече беше затворил и наоколо не се мяркаха нито клиенти, нито закъснели продавачи.
Не и оставаше нищо друго освен да се прибере в квартирата си и да се подготви за изпълнението на задачата.

Поредната драматично синя вечер, поръсена с злато, смърт и надежди се изсипа над Анкх. Елинор смяташе да се приближи до кръчмата по задните улички, да се покатери до някой съседен покрив и оттам да се прехвърли към Барабана. Все щеше да се намери някоя капандура или прозорец позволяващи тайно проникване, а после само трябваше да внимава къде стъпва.
Когато обаче наистина се озова във вътрешността на Барабана, откри че таванските греди всъщност не висят директно над помещението за пиене, а просто отделят тесен и пълен с паяжини таван, който не се използваше. Надолу водеше капандура с мътно блестяща в нощния сумрак халка. Опитвайки се да не вдига шум, Елинор се вмъкна през капандурата и се озова в широк коридор, осветен от скромни фенери по стените. Имаше няколко потъмнели от времето врати, зад които се разнасяха тихи звуци от скърцане на легла, потракване на съдове или приглушен говор. Изглежда мястото служеше и като страноприемница. Дали Джон Смит би наел стая тук? Хикс беше казал, че жертвата има собствено жилище някъде из Сенките, но вероятно и тук, както из повечето подобни места в Анкх, клиентите можеха да наемат стаи за по няколко часа когато почувстваха нужда от утешение. Елинор си даде труда да подслуша и надникне през ключалки и процепи - в три от стаите имаше случайни хора, а в две бяха струпани вехтории. В обитаемите стаи успя да мерне поне по един прозорец с външна капандура, които би могла да ползва за изход при нужда. Там където бяха вехториите обаче всички отвори в стените бяха задънени.
Тя се приближи до вратата в дъното на коридора и я отвори. Надолу водеше извито стълбище и съдейки по звука който долиташе от далечния му край, изглежда водеше към пивницата. Като се изключат прозорците и помещенията в самата кръчма, вече бе успяла да покрие всички възможни изходи и маршрути за бягство.
Елинор се върна към тавана, измъкна се навън като изтупваше паяжини от себе си и се спусна към задните дворчета. Все още беше облечена с дрехите, които бе използвала през деня и макар вече да нямаше нужда от широкополата черна шапка, не можа да се накара да я остави вкъщи и да се лиши от закрилата и. Ако имаше късмет, барманът щеше да я вземе за заблудена чужденка и нямаше да и обърне повече от необходимото внимание.
В тъмнината на топлата вечер кръчмата изглеждаше доста по-привлекателно, пропускайки топла светлина, глъч и миризма на няколко вида бири. Елинор се намъкна вътре, усърдно имитирайки отнесения вид на човек, който не знае къде отива и как е стигнал дотам. Вътре обаче я очакваше изненада - по-голямата част от масите бяха изпотрошени до малки удобни за бой парчета, а единствените три оцелели стола и самотна маса бяха заети от група ухилени мъжища. Макар в момента и тримата щастливо да се потупваха по раменете, моравите петна по лицата им издаваха, че съвсем наскоро едната част от компанията порядъчно е напердашила другата. Джон Смит не се виждаше никъде, а човекът, когото Елинор взе за барман премиташе трески и парчетии от пода и не изглеждаше никак въодушевен.
Елинор се поколеба дали веднага да разпита за жертвата или известно време да играе ролята на заблудена дама. От една страна имаше договор и разрешително и интересът и беше съвсем законен. От друга страна обаче хората в Анкх винаги се изнервяха, когато станеше дума за нещо, в което бяха намесени оръжия. Тя се приближи към бара и невинно подметна към премитащия мъж:
- Парти ли е имало тук?
- Парти ли? - стресна се мъжът, изтръгнат от апатичния си унес. В преценяващия му поглед Елинор прочете как веднага я вмести в графата на бедните изгубени души, които имат повече пари отколкото бе полезно за здравето. Късметът и все пак работеше.
- Точно така, м'лейди, парти. Един от момците има... има рожден ден, точно така. Рожден ден. Малко се поразгорещиха видите ли. Ама седнете, пийте едно за здравето на нашия момък... Бил. Точно така, Бил!
Един от опиянените индивиди като че ли позна името си и щастливо помаха с ръка.
- Чудесно! - възторжено обяви Елинор. - Тогава ще пия за здравето на Бил!
- Веднага, млейди!
Елинор отново се огледа - и отново не видя Джон Смит. Да не би да беше отишъл да пусне една вода до външия кенеф?
Когато уискито дойде, тя се настани в единия ъгъл на бара и вдигна чаша към масата, на която стоеше Бил.
- За твое здраве, Бил! Дълъг живот, пълни ръце и тежки добове, както казват по нашия край!
- За тое здрае, Бил! - припя послушно агитката. Бил като че ли се трогна дълбоко.
Елинор доверително се наведе към бармана и попита:
- Ще ми кажете ли къде тук може човек да се погрижи за някои естествени нужди?
Бурен смях се разнесе от масата на компанията.
- Кажи и, кажи и! - изхили се един. - Кажи и къде човек може да пусне една вода!
Елинор се изчерви или поне това щеше да се случи ако в жилите и все ощ етечеше кръв.
- В бъчвата със специалитета, без съмнение! - обади се друг.
Елинор се усмихна притеснено.

- Хъм, - изхъмка Хибискус и се вгледа съсредоточено в иконографията. Приравни я с бара завъртя я няколко пъти, наклони глава и присви очи.
Елинор многозначително издрънча с кесията си. Бе прекарала почти половин час в кръчмата, сърбайки разреденото си уиски, но Джон Смит така и не се бе появил. Явно се налагаше да прибегне до събиране на информация и сега се надяваше, че барманът е достатъчно алчен, за да играе по правилата.
- Май, май, като че ли ми изглежда познат...
Елинор извади една златна монета*, сложи я между пръстите си и демонстративно се заигра с нея.
- Виждали сте чичо ми? Вероятно често идва тук?
Хибискус се огледа нервно, явно притеснен, че някой от "празнуващите" ще забележи златото и ще прояви интерес към него.
- Ами... може и тъй да се каже...
Елинор скри монетата в шепата си.
- Да, да, всяка вечер, - изтърси накрая съдържателят.
- И се представя като...?
- Джон Смит, - изстреля барманът, като пропусна да попита Елинор как така не знае името на чичо си. Попринцип нямаше навика да подслушва деловите разговори на Артър, но и попринцип млади жени нямаха навика да размятат злато под носа му.
- Бедният ми чичо, - въздъхна Елинор и потрака с монетата по барплота. - Чудя се къде ли е сега?
- Тръгна си! Тръгна си, - Хибискус погледна нервно към групичката задрямали клиенти. - С един млад господин...
- Тц, тц, тц, - сви устни тя и бързо преметна монетата между пръстите си. - Имам нужда от нещо повече от "Видях го, тръгна си" за да си поръчам второ уиски.
Барманът присви очи, изсумтя сърдито, тръсна на бара нова чаша и започна да я налива с нещо, което можеше да бъде и уиски.
- Редовен е. Беше. Създаваше проблеми и се наложи да го... помоля учтиво да си тръгне и да не стъпва повече в заведението ми.
Елинор подхвърли монетата във въздуха и я улови. Златото блесна като единственият оцелял зъб на четиристотин годишно дълбокотунелно джудже, току-що намерило диамантена жила.
- Как се казваше младият мъж?
- Артър. Артър... Флингбут... или нещо такова.
- Знаеш ли къде живее?
Съдържателят, изгубил вече търпение, изпълни дабъл фейспалм, съпроводен от звучно ръмжене "Ооооо, богове!".
- Отде ще го знам къде живее бе, девойче! - и моментално съжали за думите си. Трябваше просто да я прати за зелен хайвер някъде в Сенките. Едва ли щеше да излезе цяла оттам. Но вече беше късно.
- Ще пиеш или ще си приказваме цяла нощ? Ако няма да пиеш - ей я там вратата.
- Нещо сме докачливи тази вечер, а? - Елинор изля съдържанието на чашата в устата си и леко тракна с дъното по барплота. - А си на път да стигнеш до най-лесно изкараните пари в живота си. Като гледа масите ти, човек би си помислил че си в нужда...
Барманът като че ли се обиди. Елинор можеше да види как алчността и егото му се бореха за надмощие и той изглеждаше ядосан не на шега. Приведе се напред и изсъска през зъби:
- Не. Знам. Къде. Живее!
- Усмихни се, мой човек, - окуражи го тя. - Почти изкара за ново обзавеждане. Кажи ми само какво те накара да ги изхвърлиш и смятай второто уиски за поръчано.
Хибискус се замисли. Беше изритал Артър и Джон преди не повече от час, а ето че сега не можеше да се сети защо. Да, останките от интериора на Барабана бяха наистина плачевна картинка, но да пукне, ако знаеше какво го беше накарало да лепне вината на този... Трингуут. Започваше да чувства, че е постъпил несправедливо.
- За... нарушаване на спокойствието, - смотолеви съдържателят.
- Тоест?
- Тоест... шумене и викане и тъй нататък... - излъга.
- Това не е ли нещо обичайно за твоя контингент? Какво му е било по-различното този път?
- Нещо намекваш за клиентелата ми ли?!
- Аз ли? Не. Освен ако Бил Рожденникът ей там е изпотрошил от радост всички маси и столове. А ти си му помогнал понеже е добро момче и не върви да му откажеш.
- За Бил! - прозвуча нестроен хор откъм единствената оцеляла маса. Тези, които бяха все още будни чукнаха халби и отпиха. Един се строполи под масата.
- Артър беше виновен! Заради него стана боя и затова всичко е изпотрошено!
- Какво е направил Артър?
- Какво значение има какво е направил! - Хибискус трясна с длан по барплота. Златната монета вече му се виждаше като далечен мираж. Започваше да си мисли, че не си струва усилието. А можеше и дори да не е златна. Пък и кой знае тая дама за какво търси стареца?
- Нека аз те попитам нещо! За какво са всичките тия въпроси, а? И не се опитвай да ми минеш с тоя номер, че ти бил чичо! Или да извикам стражата?
- Бооожичко, страаажата! - Елинор изплашено сложи ръка на гърдите си, а после побутна монетата към бармана. - Да не прибързваме, добри ми приятелю, я виж колко добре се разбирахме досега? А и не виждам ТЕБ какво те засяга дали Джон ми е чичо, когато става дума за пари. Задръж рестото. И без това уискито ти не е по моя вкус.
- ВЪН! - изрева Хибискус Дънлам и драматично посочи вратата с дебелия си пръст.
Елинор доближи ръкавица до шапката си, кимна на компанията около Бил и достолепно напусна пивницата.

-----------------
* определено не анкхски долар. Елинор знаеше, че никой уважаващ себе си кръчмар няма да се остави да го подкупят със златна монета, в която няма и грам злато.

В един по-обикновен свят, Елинор вероятно щеше да се оттегли на скришно място и щеше да обмисли внимателно и систематично следващия си ход. Или може би щеше да отиде при доктор Дауни, да признае поражението си, изгубвайки лиценза си за винаги. В един по-обикновен свят обаче, Елинор щеше да е мъртва и погребана, а нямаше да се разхожда из улиците на Анкх, с дебел слой грим и без пулс във вените си.
Внезапно изпита онова чувство, което я караше ден след ден, седмица след седмица да изчита всеки нов брой на Вестника, търсейки нещо, което не беше там. Чувството, че нещо не е наред, че Вселената е разпрана по средата и някой несръчно се опитва да я закърпи с дебел бял конец, образувайки грозни гънки по тъкънта на Битието и разкривявайки логиката на сложните картинки, нарисувани по повърхността и. Елинор се извърна встрани.
Забеляза две сенки в близката пресечка. Едната подвикна на другата да побърза. Елинор улови името "Артър". Артър. Нямаше време да обмисля евентуалните варианти за съвпадение, двете фигури хлътнаха в едно дворче и Елинор забърза след тях.

Елинор пристъпи в уличката с усещането че сякаш някой друг движи краката и. Обзе я едно пркобно чувство, сякаш е малко момиченце, тръгнало на гости при възрастните си роднини, навлизащо в тъмна гора. Къщите се надвесваха над нея и образуваха тунел. Тесният процеп между покривите, през който се виждаше небето, бе премрежен от висящи на въжета парцали. Мърлявият им вид подсказваше, че са по-скоро част от екстериорния дизайн, отколкото простряно пране.
Дворчето, в което изчезнаха двамата, както и тясната къща, на която принадлежеше, само дето нямаха табела "обитавано от духове". Елинор предпазливо се увери, че кинжалите и са на местата си, макар че заплахата за така наречения и живот не я тревожеше толкова, колкото заплахата отново да изпусне жертвата си. Огледа къщата - бе притисната между двете съседни сгради, на покрива и стърчеше крив, тесен комин. Почти никаква надежда да се проникне оттам. Елинор мина през портата от почерняло ковано желязо, спря пред вратата и се ослуша. Долови спокойно, дълбоко хъркане и втори звук, тихичко, мрънкащо проджавкване, като от спящо куче. Изведнъж джавкането спря. Чу се прозявка, последвана от ситни стъпки. Животното от другата страна на вратата заби нос в долния процеп и започна да души шумно.
Елинор изрита вратата с все сила. Приживе това едва ли би имало кой знае какъв ефект, но сега вратата се изтръгна от пантите си и падна навътре, почти премазвайки дребния помиар, който изквича уплашено и се шмугна навътре. Елинор прекоси малкото антренце и вторачи очи в примигващия старец, който седеше на протрито канапе в тясната дневна.

- Добър вечер, - измърмори Елино против волята си. - А къде са двамата мъже?
- Ккк...
Трясък на стъкло прекъсна въпроса на стареца. Той погледна нагоре, смръщи се, пресегна се за бастунчете си, което стоеше подпряно до него и се изправи несръчно.
- Ей, дърт вагабонтин! Дължиш ми наем за две седмици, а сега и покъщнината рушиш! Само да те спипам аз! - и закуцука към горния етаж. Елинор се втурна след него, избута го най-немилостиво от пътя си. Единият кинжал бавно прилепна в дланта и, когато го извади от ножницата. Дръжката на другия се опираше във върховете на пръстите на другата и ръка.
Елинор провери набързо стаята на горния етаж - прозорецът беше цял и нямаше и следа от Джон Смит, след което заизкачва тясното стълбище към таванската стая, вземайки по две стъпала на веднъж. Спря се на върха, опита бравата, дали е заключена и вратата се отвори.

Вратата се отвори. На прага стоеше млада жена с пончо и широкопола шапка, която скриваше лицето и. Нещо придаваше на вида и авантюристичен привкус - може би фактът, че носеше панталон, а може би това, че стискаше кинжал в едната си ръка.
Джон седна спокойно на леглото. Артър направи крачка встрани и застана между него и новодошлата. Погледна я и започна да казва нещо, но Елинор го изпревари.
- Моите почитания, - поздрави тя и прикри извадения кинжал в задната част на ръката си. - Бих ли могла да разменя няколко думи насаме с вашия приятел?
Артър долови полъх на парфюм. И още нещо. Нещо, на което мястото му беше на два метра под затъпканата пръст. Той понечи да отговори, но отново бе прекъснат, този път от Джон.
- Разбира се, мадам, моят приятел тъкмо си тръгваше. Нали така?
Артър го погледна, след това погледна Елинор. След което каза:
- Няма такова нещо. Няма смисъл да лъжем дамата, никъде не съм тръгнал, а и предполагам, че срещата ще е делова и, тъй като от днес сме делови партньори, бих искал да чуя какво има да каже - като изричаше последните думи гледаше към мястото, в което кинжала беше изчезнал под пончото на новодошлата.
- Въпросът е доста личен, - настоя Елинор. - Не мисля, че е уместно трети лица да вземат участие.
Тя заотстъпва встрани, докато между нея и целта и вече нямаше нищо.
Артър се доумеше. Бе прекарал едва няколко часа с Джон Смит, но сякаш се бе привързал към стареца. От друга страна, непознатата явно беше някакъв вид наемник. Може би дори убийца, въпреки очебийната липса на изискано черно, каквото бе традиционно за гилдията. Освен това не беше съвсем човек. Вероятно не бе мъдро да застава на пътя и... мистериозният дневник тежеше в джоба на палтото му. Бе получил това, за което бе дошъл.
Артър погледна Джон за последен път.
- Съжалявам, - прошепна той тихо и впери очи в непознатата. - Мадам, имам чувството, че скоро пак ще се срещнем.
И излезе от стаята.

***

Елинор изчака Артър да излезе и погледна към Джон. Дълбоко в душата и нещо смътно се надяваше той да направи опит да избяга. Но той просто си седеше, положил ръце в скута си и гледащ Елинор право в очите.
- Съжалявам, - каза тя. Ръката, която държеше кинжала беше странно натежала. - Но не мога да пропусна такава възможност.
И му преряза гърлото.

Елинор изчака няколко мига, макар да бе ясно, че е излишно. Ръката и не се бе отклонила и на косъм от пунктираната линия, с която в учебниците отбелязваха мястото на идеалния разрез. На живо не приличаше на огърлица от кламери. Трябваше ли да вземе нещо от жертвата, за да удостовери успеха си? Не знаеше. Дори някой някога да го бе споменавал, в момента всичките и мисли и спомени се бяха свили до размера на семенца и се бях скупчили ужасено в най-тъмния кът на чекмеджето си.
Локвата кръв под тялото също се увеличаваше значително по-бързо, отколкото очакваше.
Без съвсем да осъзнава какво върши, тя подпря дръжката вратата със стол, а после припряно смъкна няколко завивки от леглото. Не бяха особено плътни, но щяха да забавят разпространението на кръвта докато се махне от стаята. Избърса кинжала във възглавницата, а после пребърка джобовете на Джон. Не намери нищо интересно, освен най-обикновена на вид лъжица от неръждаем метал. Дали Хикс щеше наистина да поиска от нея някакво доказателство, че е успяла? Елинор колебливо прибра лъжицата в един от джобовете си. Щеше ли това да е достатъчно? Разгневена на собствената си нерешителност, тя бързо отряза кичур коса от челото на трупа и го прибра в парче хартия.

- РУПЪРТ Е. РЕДЖИНАЛД ПЪРСИФАЛ УИЛБЪРФОРС ФИЦПАТРИК СИЙБЪРИ БАРИНГТЪН III? - разнесе се глас, който можеше да превърне масивна каменна стена, устояла десет хиляди години на времето и ветровете, в купчина треперещ чакъл.
- От плът и кръв, - отвърна Джон. След това погледна тялото си, все още седнало на леглото, с ръце в скута и река от кръв, стичаща се от чистия разрез на врата му. - Е, почти.
- Добър. Вечер. - Елинор успя да изтръгне звук от гърлото си и и улови с поглед тъмната закачулена фигура, която изведнъж се бе появила в помещението. По гърба и полазиха тръпки като от допира на сребърни прибори, изстудявани осемстотин осемедест и осем дни в дълбоки подземни зимници.
- ДОБЪР ВЕЧЕР, МИС ЗАЛОЗИН, - отвърна Смърт учтиво.
- Така, така, добър вечер, мис Залозин. Нямам честта да Ви познавам.
- Не бих искала. Да прекъсна нещо... но мога ли да разменя две думи с господина? - успя отново да каже тя, като упорито се опитваше да не гледа в малките сини светлини в очните кухини на Смърт. - Имам договор за теб, - добави тя и погледна Джон. - Обещаха ми осемстотин хиляди анкхморпокски долара. Какво си направил, за да те оценят толкова високо?

В сравнение с клетото създание, чийто живот Елинор бе безвъзвратно прекъснала преди секунди, този Джон Смит (или Рупърт Е. Реджиналд Пърсифал Уилбълфорс Фицпатрик Сийбъри Барингтън Трети) имаше стойката и отношението на възрастен аристократ. Той погледна Елинор отвисоко и за момент и заприлича на ексцентричния и чичо Виченцо от Сто Лат, който бе виждала като малка и се падаше далечен братовчед на баща и.
- Осемстотин хиляди? Миля моя, на Ваше място не бих очаквал да ги видя някога с очите си. Не и ако поръчителят е този, за когото си мисля.
- Хикс? Млад, пухкавичък нещастник?
Барингтън се засмя.
- Нещастник? Не мисля, че бих могъл да го опиша по-добре. И като си помисля, че изпитвах съжаление към него. Дори вина, - призракът отново хвърли поглед към безжизненото си тяло. - Смъртта ни избавя от подобни чувства.
- И ДРУГИ СА СПОДЕЛЯЛИ ПОДОБНИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ, - отбеляза Смърт. - ИМА НЕЩО ОБЩО С ТЕЧНОСТИТЕ В ТЯЛОТО. ТАКА И НЕ УСПЯХ ДА ГО РАЗБЕРА.
- Защо те иска мъртъв? Аз.. намерих странна иконография в един вестник... с коронован човек... и ставаше дума за нещо наречено "Гордостта на Анкх". Кой е човекът до краля? Изглеждаше досущ като теб...
- ... значи вероятно съм бил аз. Честно казано, спрях да следя Вестника след Големия Взрив. Но ти, естествено, не знаеш нищо за него, - допълни Смит, когато видя объркването по лицето на Елинор. - Хикс се е постарал. Винаги е бил способно момче. Малко неподреден ум, но гениите обикновено са такива. В този ред на мисли, - тук той се обърна към Смърт, - подмолната невестулка се измъкна с дневника ми, нали?
- АКО ГОВОРИШ ЗА АРТЪР ТРИПУУД - ДА. ТИ МУ ГО ДАДЕ.
Дневник?, помисли си Елинор. На какво?
Рупърт Е. Реджиналд въздъхна.
- Какво ли не прави човек, когато не е с всичкия си. Да се оставя да ме убият, например. Ама че мърлявщина. Нищо лично към, Вас, естествено, мис Залозин.
- Благодаря, - отвърна Елинор. - Аз... не очаквах, че тази работа ще бъде толкова... истинска. Но какъв е този Голям взрив, за който спомена? И как така човекът до краля си ти? В Анкх няма крале от хиляди години!
- О, богове! - призракът Барингтън започна да претърсва припряно джобовете си. - Изгубил съм джобния си часовник. Но ако беше у мен, със сигурност щеше да ми каже, че времето напредва, а не бива да караме Смърт да ни чака, нали така?
- Почакай! Защо Хикс иска да те убие?!
Смърт кимна и замахна с косата. Призракът избледня и се изпари.
Елинор ядно погледна Смърт и почти успя да неутрализира блясъка на идеално полираните два реда зъби.
- ПРИБЪРЗАХ ЛИ? - виновно попита закачулената фигура.
- Не, - тежко въздъхна Елинор. - Предполагам, че беше точно навреме. Би било доста по-нелюбезно да го оставиш да кърви. Какво ще стане сега с него?
- КОЙ ЗНАЕ. МОЖЕ БИ ЩЕ ОТГОВАРЯ ЗА ГРЕХОВЕТЕ СИ ПРЕД ПО-ВИСША СИЛА. А МОЖЕ БИ НЕ.
Елинор кимна.
- АКО НЕ ВИ ПРИТЕСНЯВА ВЪПРОСА МИ, МИС ЗАЛОЗИН - КАК ВИ СЕ СТРУВА НЕ-СМЪРТТА?
Сякаш водена от собствена воля косата бавно се завъртя под удобен за съсичане ъгъл спрямо врата и. Елинор внезапно се почувства тънка и лека като лист хартия.
- Екстра съм си, - отвърна тя след кратка пауза. - Животът, за който винаги съм мечтала.
- РАДВАМ СЕ ДА ГО ЧУЯ, - кимна Смърт.
- О, да. Купони и празненства ден и нощ. Имам хиляди нови познати. Вълнуващи преживявания.
- ЧУДЕСНО.
Елинор бързо се огледа. Единственият изход навън, освен залостената врата, беше капандурата на тавана. Тя се накани да добави още нещо и да се отстъпи назад, когато осъзна, че е останала насаме с трупа и студена топка въздух в стаята. От стълбището долитаха треперливи стъпки, почукване на бастун и тежко задъхано дишане.
Нямаше какво повече да прави тук. Тя стъпи на леглото, отвори капандурата и се измъкна навън. Трябваше да отиде да регистрира успеха си в Гилдията.

В Гилдията на убийците цареше обичайното нощно оживление: едни идваха да получат подробности за новите си поръчки, други да отчетат успехите си (неуспехите се разчуваха бързо), а в бара на гилдията винаги се събираше едно постоянно присъствие което искаше просто да пийне добро питие и да поклюкарства.
Елинор установи също така, че бюрокрацията работи с пълна сила: Бездушна се бе върнала от отпуската си по болест и се бе стоварила върху персонала като цунами от заповеди, проверки и разнообразни видове тормоз. Доколкото можеше да се съди от ходенето по мъките след Инцидента, Бездушна като че ли отговаряше за всичко: тя можеше да се появи неочаквано край входа и да поеме контрол над филтрирането на посетителите; да стресне гилдийния сомелиер с неочаквана инспекция на винарната, в която неминуемо се установяваше недопустим безпорядък; или да поиска спешна справка на наличните запаси от всички видове екипировка в професионалния магазин и ако случайно няма нито една грешка, да започне да се оплаква от грознописа на автора.
Когато Елинор застана пред бюрото на главната секретарка, Бездушна тъкмо подписваше купчина документи, върху всеки от които стоеше заглавие "Мъмрене". До лявата и ръка имаше дебела папка озаглавена по същия начин, очевидно препълнена и отчаяно се нуждаеща се от наследник. Елинор извади договора с Хикс от колана си и реши да прескочи куртоазията.
- Идвам да регистрирам успешно изпълнена поръчка. Заведена в регистъра тази сутрин и приключена преди малко.
Ако можеше да повдигне вежда, Бездушна вероятно щеше да разбие тавана с нея, но физически това бе станало невъзможно - от години косата и винаги беше стегната на толкова здрав кок, че лицето и се опъваше като одрана кожа разпъната да съхне. Въпреки това тя успя укорително да изгледа Елинор над очилцата си с израз, който сякаш казваше: "Добре, момиче, изхитрила си се да издебнеш кога ме няма, но няма да допусна втора подобна грешка".
- Насам, моля, - студено кимна главната секретарка и стана от бюрото.
Кръвта на Джони Смит все още съхнеше по ботушите на Елинор, но пресен слой прах покриваше повечето петна. Въпреки това съществуваше шанс някакво количество кръв да остане по пода, а това в случая щеше да се изрази в правпропорционално количество коварни и изобретателни препятствия пред регистрацията. Затова Елинор предпазливо последва Бездушна, размишлявайки как деликатно Гилдията стимулираше членовете си да се научат да летят.
След кратък преход секретарката я въведе в обширна зала, в която бяха наредени множество писалищни маси и шкафове с чекмеджета. На повечето от бюрата седяха сериозни на вид мъже и жени (и един Игор) и усърдно попълваха документи. Бездушна посочи на Елинор празно място, изчака, за да се увери, че жертвата е седнала доброволно в капана и оповести:
- Госпожица Вдигни-Залозин ще желае формуляр KLN-7842, в три екземпляра.
Едно по-младо нейно копие моментално скокна от мястото си, отвори някакво чекмедже, измъкна три кочана подвързани хартии и ги донесе на Елинор.
- Ако имате нужда от нещо, - обърна се Бездушна към младата убийца, - моля, не си правете труда да ме търсите. Приятна работа.
И излезе, тропайки с убийствените си токчета по лъснатия паркет.
Елинор беше силно изкушена да направи нещо Ужасно Непочтително, но от друга страна, самото и присъствие тук вече беше Ужасно Непочтително, а и младото копие сигурно щеше да докладва в най-големи подробности.
За нейна изненада обаче, в момента в който тежката врата се затвори зад гърба на госпожа Бездушна, втората харпия сбърчи лице в недоволна гримаса и изфуча:
- Пфффф, ама че кучка!
След което момичето бръкна в едно от джобчетата на стегнатото си сако, извади оттам чифт обеци с розови камъчета и ги закачи на ушите си. Елинор я игнорира и разгърна формулярите. Всеки от трите имаше точно 48 страници.
- Сигурна ли сте, че това са документите, който всеки убиец попълва след успешно изпълнена поръчка? - недоверчиво подхвърли Елинор. - Накрая сигурно комплектът прилича на малка книжка.
- Ох, миличка, - състрадателно изчурулика момичето, - Никой от убийците не попълва формулярите си сам.
- Шигурно ги е штрах да не ши ижчапат ръчете ш маштило. От опит жнам, мие ше много по-трудно от кръв, - отбелязва седящият през две маси Игор. В отговор прозвуча задружен смях. - Не е шмешно! Понякога ше налага да накишвам ръчете ши преж ношща! Братовчед ми Игор ми праща шпечиална шмеш...
- И откога е така?, - прекъсна го Елинор. - Не си спомням да са ме обучавали на административни умения в академията.
- Именно, - отвърна младата секретарка. - Административните умения се очакват от нас. От вас се очаква да ни наемете. Или дори да наемете някой да ни наеме.
- О? И на каква цена може да бъде закупена помощта ви при попъване на формулярите?
При тези ти думи хората в залата спряха да пишат и се загледаха в Елинор. Всички лица изразяваха потрес.
- Миличка, не се обиждай, но май не си от най-... кхъм, аристократичните аристократи, ако мога така да се изразя, - подметна девойчето и кокетно сви рамене. После бръкна в другия си джоб, извади огледалце и червило в подчертан бонбонен нюанс и започна щедро да го полага върху устните си. След няколко мига направи гримаса, взирайки се в отражението си и, останала доволна от резултата, прибра оборудването обратно.
Елинор проследи този ритуал без да помръдне, а в съзнанието и прелитаха все още свежи спомени от Академията. Първата година неколцина от състудентите и бяха решили да я дразнят като остроумничат за състоянието и дълговете на баща и (което всъщност беше едно и също). Не опитаха втори път.
- Искаш ли да видиш колко синя е кръвта ми? - мрачно предложи тя на момичето. - Дори в това състояние е доста по-синя от твоята. Естествено, не мога да откажа когато ме молят да сравним.
За момент секретарката се оцъкли, ръката и нервно се повдигна към устата. След това обаче бързо се окопити и се фръцна с ръце на кръста, в поза, която обикновено се тълкуваше като "ти ли, ма!". Игорът се намеси предпазливо:
- Това, което Маделин ишкаше да каже е, че лордовете и лейдитата обикновено не ше занимават ш пари.
- Точно така, - съгласява се седящ наблизо оплешивяващ мъж в кафяво сако с кожени кръпки на лактите. - Повечето от тях... такова де, вас, си нямат представа кое колко струва. Имат си хора за всичко.
- Лордовете и лейдитата се занимават с това, с което им се занимава, - ледено изсъска Елинор. - И не съм ти никаква "миличка". Родовото ми име присъства в архивите отпреди няколкостотин години. Не е трудно да бъде намерено от някой, който се е научил да чете.
Маделин изви очи към тавана, с физиономия подобна на тази, която бе направила след началството, но така и не посмя отново да произнесе "кучка". Елинор се изправи и се приближи, гледайки я втренчено в очите, а сянката и падна връху лицето на секретарката. Девойчето се оцъкли още повече, прикри уста с ръка и затисна носа си.
- Мили БОЖЕ!
- Името ми е Елинор Уинстън Вдигни-Залозин, - добави Елинор и посочи към стола си. - А ти, МИЛИЧКА, сега ще седнеш тук и внимателно ще ми обясниш какво трябва да се напише вътре, дори това да ти отнеме цяла нощ.
Утрото изгря над Анкх-Морпорк, градъ на иляди изненади, мрачно, мъгливо и изпълнено с недоверие към предстоящия ден и всевъзможните гадости, които той се канеше да поднесе. По същия начин изгря изненадата по лицето на госпожа Бездушна, когато Елинор и представи стриктно и четливо попълнения формуляр KLN-7842, в три екземпляра. Вече можеше да се прибере вкъщи в очакване на възнаграждението.

Елинор прекоси града почти без да забелязва ранните минувачи и се озова пред пансиона на госпожа Кейк точно когато петелът на съседите се появи накокошинен върху дъсчената ограда. Все още потънала в размисъл тя направи няколко опита да влезе в пансиона преди да осъзнае, че ключът и не пасва в ключалката. Металната пластина тракаше в отверстието, закачаше различни ръбове, но така и не достигаше до заключващия механизъм. Елинор отдръпна ръката си от вратата и премига тъпо.
Плъзна се покрай прозорците и се опита да надникне вътре, подтискайки опитите на едва уталоженото си раздразнение да се развихри отново. Обикновено на първия етаж стъклата на госпожа Кейк бяха забулени от дискретни сини перденца, но в момента, в който се изправи пред тях, челюстта на Елинор увисна. Нямаше пердета. Нямаше и стъкла, в интерес на истината. Прозорците бяха заковани с няколко напречни греди, през които долиташе само миризма на прах и гнила дървесина.
Подтичвайки, Елинор заобиколи сградата и мина отзад, където имаше вход за снабдяване и изнасяне на боклука. Вратата тук не беше заключена, точно обратното – висеше на едната си панта, а входът зееше като хралупа на гигантска мечка. Целият двор беше обрасъл с бурени и криви храсталаци.
- Ехо? - несигурно подвикна Елинор. – Госпожо Кейк, тук ли сте?
Отговор не последва. Наистина ли нещо се бе случило с пансиона, само за една нощ? При това очевидно съвсем тихо, защото съседите не изглеждаха обезпокоени. Липсваше и обичайната тълпа сеирджии, толкова фарактерна за произшествията в Анкх.
Елинор извади единия кинжал от ножницата и предпазливо се вмъкна вътре. Помещенията смътно напомняха на пансиона, от който тя бе излязла снощи, но нищо от обичайната обстановка не се появи в полезрението и. Мебелите липсваха, както и украсите по стените. По разбития под имаше слоеве стар боклук, нявети от вятъра листа и стари миши гнезда. Следи от човешко присъствие обаче нямаше, ако не се броеше старото огнище в средата на всекидневната.
- Госпожо Кейк, сигурно поне ме чувате, дори да сте някъде… другаде? – направи последен отчаят опит Елинор и тръгна по стълбите към горните етажи.
Там не намери нищо по-различно. Собствената и стая изглеждаше като гробница, а от удобния гардероб, водещ в личния и килер-архив бяха останали само прогнили дъски. Сградата изглеждаше напълно опустяла. И което беше по-лошо – опустяла от много години. Всички следи от човешко присъствие, на които успя да попадне из наемните стаи, изглеждаха стари като сътворението.
- Мамка му, - Елинор не успя да сподави въздишката си. Животът в многоизмерния пансион на госпожа Кейк определено даваше някои удобства, които не можеха да се намерят никъде другаде… и също така създаваше известни рискове. Очевидно поне един от тях се бе осъществил в реална ситуация.
Елинор прибра кинжала, слезе по стълбите и излезе обратно в задния двор. Където и да бе госпожа Кейк, очевидно нейното „тук“ понастоящем не съвпадаше с „тук“ на нейните наематели.

Когато Елинор се върна на улицата пред пансиона, калдъръмените улици бяха покрити от толкова гъста мъгла, че от нея сигурно можеха да се плетат прежди. Някъде в далечината се носеха звуци от хора и каруци, но всичко достигаше при нея приглушено и омекотено като пре памук. Сега вече тя се разтревожи не на шега. Когато бе влязла в пансиона, времето беше хладно и мъгливо и все пак нищо не подсказваше, че парцалите, които всяка сутрин се стелеха на река Анкх, щяха да се превърнат в… това. И ако нещо се бе случило с пансиона (което беше неочаквано, но не напълно изненадващо, като се имаха предвид наемателите на госпожа Кейк), как беше възможно нещо да се случи с целия град?
Елинор тръгна по улицата и след известно време с облекчение установи, че изглежда поне улиците на Анкх си бяха същите – водеха в посоките, които помнеше, а и калдъръмът имаше същата форма. Почти.
Елинор зави зад ъгъла и се присъедини към поток от каруци, който по смътните и впечатления се движеше покрай Анкх и се приближаваше до двореца. Мъглата беше толкова гъста, че всички превозни средства изглеждаха като неясни грамади, теглени продълговати безплътни същества и управлявани от заоблени бабуни. Тук-там се разнасяха звуци от разговор, но тя не можеше да различи думите. Налагаше се да опита да подреди ситуацията.
Елинор се приближи до една тежка волска каруца и няколко крачки вървя редом с нея докато се изравни с коларя.
- Ей, приятел, това е Анкх, нали? – почти извика тя, убедена, че човекът няма да я чуе ако говори нормално. Гласът и прозвуча странно глух и далечен, но коларят се обърна, изгледа я и кимна. Главата му беше увита в дебел шал.
- А знаеш ли коя дата сме?
Коларят пак я изгледа продължително, плю настрани и подхвърли нещо, което през шала се чу като „днешна“.
- Дата, - настоя Елинор. – Ден, месец и година. Представи си, че идвам от чужбина и там броим времето по друг начин.
- Осми груни, - тросна се мъжът и удари воловете с дългата си пръчка. Животните измучаха, забързаха за кратко и пак влязоха в обичайния си ритъм.
- На коя година?
- На тази година.
Мъжът демонстративно обърна гръб на Елинор и плю встрани. Тя го остави да се отдалечи с въздишка – някои неща в Анкх никога не се променяха. Чудно колко ли хора трябваше да разпита, преди да намери някой достатъчно любезен, за да отговори без да бъде заплашван.
Иззад нея се разнесе ритмичен тропот от тежки ботуши. В главата на Елинор моментално изникна представата за стражеския шлем на командир Ваймс, нахлупен до очите му и мътно отразяващ пламъка на неизменната пура. Групата, която се задаваше обаче, не звучеше като стражата, осъзна тя бързо. Вървяха прекалено… подредено и равномерно. За всеки случай Елинор се дръпна в края на улицата и остави тропота да я подмине, материализиран под формата на стегната група едри мъже с наметала.

Елинор беше обзета от лоши предчувствия. Не си спомняше да е чувала в Анкх да се е появила подобна група. Просто съм уморена, помисли си тя, макар че откакто беше преминала в неживота нито веднъж не беше почувствала желание за сън или почивка. Твърде много вълнения и впечатления от първата поръчка.

Тя забърза след групата мъже и с известно усилие успя да ги настигне. Вече започваше да различава метални нагръдници, които бяха излети съвсем по мярка, сини наметки, здрави ботуши и шлемове. Първите двама бяха въоръжени с копия, след вървяха четирима мъже с мечове и накрая още четирима с арбалети. Елинор инстинктивно нахлупи шапката си по-ниско над очите.
Един двама души поздравиха командира на групата с кимване, но всички бързаха по свои дела и сякаш никой нямаше особено желание да диша мъглата.
- Кофти време да си навън, а, - полугласно подхвърли Елинор към войник, крачещ близо до нея.
- Моралът трябва да се поддържа, госпожице, независимо от атмосферните условия.
Тя само кимна, въпреки че и се искаше да зададе сто въпроса. Не хранеше надежда, че някой от тези хора ще и обърне внимание.
Групата се движеше към двореца и след известно време Елинор се подвоуми дали да продължи да ги следва или да отбие. Можеше да иде до Гилдията на убийците и да посъбере информация, или пък да цъфне направо в редакцията на „Анкхморпоркски вести“, където не просто можеше да установи точната дата, но и да разбере всички скорошни събития. Отговорът „осми груни“ все още се въртеше из задните чекмеджета на съзнанието и и неприятно опипваше границите на клетката си.

Елинор все пак реши да последва мъжете със сините наметала дотам, до където бяха тръгнали. Необичайните събития от последния ден (и нощ) я бяха направили подозрителна. Внезапната поява на униформени въоръжени сили в Анкх-Морпорк не беше нещо, което можеше да подмине като обикновена странност.
Групичката стигна до Двореца, сви по Бродуей и продължи по Бронзовия мост до Острова на боговете. Там направиха едно кръгче около Операта и Елинор усети, че се връщат обратно към Двореца. Търпението и се изчерпа и тя реши да заговори командира и да изкопчи каквато информация успееше.
- Извинете...
- Стой! Миррррно! - излая водачът на групата. Мъжете се заковаха на място като един. Никой не се спъна в краката си и не се сблъска с другарчето отпред. Елинор вече беше напълно убедена, че каквато и да беше тази групировка, нямаше нищо общо с Градската стража.
Командирът свали почтително шлема си. Отдолу тъмната му коса беше късо подкастрена, затова пък правилните черти на лицето му бяха украсени с добре поддържан мустак. Атлетичното му телослежение и правилната стойка направиха доста приятно впечатление на Елинор и погъделичкаха части от съзнанието и, които тя не бе и мислела, че могат да се събудят след... инцидента. В това отношение, впрочем, всичките мъже в строя си приличаха. Бяха... стройни. Спретнати. Като оловни войничета, изляти по калъп.
- С какво мога да ви помогна, госпожице?
- Извинете, - повтори Елинор, - отскоро съм града, но чух, че в Анкх има организация, която се занимава с издаването на хартиени листове с описание на скорошни събития?
- Тъй вярно, госпожице, Вестникът. Можете да го закупите от специализираните павилиони на площад Сатор, Площадът на строшените луни, Дворът на Псевдополис, срещу входа на Дискъ, площад Пет на седем, Доковете, Говеждия пазар, всеки един от входовете на Хайде Де парк, Дървения мост и Хиподрума, както и се абонирате и да получавате всеки нов брой направо в дома си.
- О, колко интересно! - Елинор беше очарована. - А Вестникът... има ли си име?
- Тъй вярно, госпожице, Анкх-Морпоркски Вести, известен още като Вестника, - отговори командирът. -  Има, разбира се, и други всекидневници, но само този излиза с официалната благословия на Короната, - добави той.
- Коро... ната... - довърши Елинор. - Имате предвид, на... краля на Анкх-Морпорк?
- Тъй вярно, госпожице, боговете да го закрилят и предпазват от зловредни влияния!
Няколко мига Елинор премигваше срещу мъжа, опитвайки се да събере мислите си.
- Простете, а вие... кой сте? Виждам че вие и вашите мъже обикаляте града? - попита тя накрая.
Мъжът върна шлема обратно на главата си и изкозирува.
- Простете, госпожице, не се представих! Лейтенант Бодър Кожодеров, осми кралски пехотен полк!
Елинор се поколеба, но след това направи несръчен реверанс.
- Ще възразите ли, ако попитам за вашето име? - запита я лейтенантът на свой ред.
- Приятно ми е, лейтенант Кожодеров. Аз съм... Елинор Вдигни-Залозин, - тя трескаво затърси някакви спомени за Вдигни-Залозинови още по времето на кралете. За съжаление паметта и не предлагаше нищо подобно. Или Елинор не беше чела достатъчно семейни архиви, или не беше обърнала внимание на точното датиране... а може би по времето на кралете Вдигни-Залозинови все още си бяха само търговците Вдигнитостови и мошениците Залозинови.
- Вие... да не би да патрулирате из града? Или Анкх е обсаден от войска, която налага присъствието на пехотни полкове?
Лейтенантът се засмя толкова гръмогласно, че гласът му проехтя из площада, въпреки приглушаващата звука мъгла.
- Никоя армия не ще посмее да обсади славния ни град, госпожице! Не берете грижи! Но е наш дълг да поддържаме гражданския морал и да припомняме на мирните хора, че в тези смутни времена могат да разчитат на смелите Анкх-Морпоркски мъже!
- О, без съмнение всички мирни хора са ви дълбоко признателни, лейтенант Кожодеров, на вас и на вашите храбри мъже! - Елинор никога не бе предполагала, че може пламенно да пърха с мигли, но сега успя от първия път. Мустакатата любезност на лейтенанта изглежда правеше чудеса. - А бихте ли ми казали кой е крал на Анкх-Морпорк в момента? Нали разбирате, там откъдето идвам рядко получаваме новини от тази част на света.
С рязко движение, лейтенантът отново свали шлема си, стисна го под мишница,  изпружи се като натегната струна и отдаде чест. Войниците повториха действията му в перфектен синхрон.
- Негово Кралско Величество Левеш Алказар I, крал на градовете Анкх и Морпорк и прилежащите им земи, нека боговете го закрилят и да го предпазват от зловредни влияния! - изрецитира той, вперил поглед право пред себе си. Шлемовете се върнаха по главите на мъжете.
На Елинор Кралското Величество нищо не и говореше. И сама би признала, че в познанията и по история имаше известни дупки, но това име и беше напълно непознато. И звучеше подозрително чужбински.
- Странно, че не знаете за него, госпожице, добрият ни крал е известен във всички близки и далечни земи, - добави Бодър.
- Ами... аз идвам от едно много малко градче. Много малко и много далечно, - добави Елинор. - А с какво е известен добрият крал на Анкх, освен че е ъъъ, кралят на Анкх и Морпорк?
- Негово Величество е първият монарх, заемащ трона на Анкх-Морпорк, след дълги и мрачни години на беззаконие и неправомерното управление на тъй наречените патриции, - малко укорително я осведоми Кожодеров, разочарован от невежеството и.
- Победата му над могъщия дракон, който изтезаваше хубавия ни град сложи край на узурпаторството, - добави той.
На Елинор нещо започна да и просветва. Случката с дракона беше добре известна на жителите на града. Някои квартали още носеха обгорели следи за спомен, а голяма част от тях така и не бяха построени отново след падането на звяра, въпреки че  бяха минали повече от 7 години. Но това съвсем не обясняваше внезапната поява на този мистериозен крал...
- Дракон, казвате?, - Елинор успя да се удържи да не се облещи. - Но как така победата над дракон може да промени начинът по който се владее или управлява град като този?
- Последният лъжеуправител на светлия ни град, патриций Ветинари показа своето малодушие и неспособност да защити Анкх-Морпорк. Но, както всички знаят, именно в моменти като този настъпва времето Истинският Крал да се покаже и да поведе поданиците си към Светлото Бъдеще!
Елинор няколко пъти отвори и затвори уста. Лейтенант Кожодеров търпеливо изчакаваше реакцията и, очевидно наслаждавайки се на ефекта от думите си.
- Ако нямате други въпроси, госпожице, с ваше позволение ще продължим обхода си, - обяви той.
- Момент! - тя едва успя да раздвижи челюсти и да накара устните си да произнесат звук. - Но името на краля на Анкх не е ли... Керът Айрънфаундърсън? Един такъв висок, едър младеж?... Така поне са чували по нашия край, - побърза да добави тя. Личността на Истинския Крал беше публична тайна в Анкх-Морпорк. Поне в познатата и версия на Вселената...
- Айрънфаундърсън? - изненада се лейтенантът.  - Съвсем не, госпожице! Звучи като джуджешко име... моите почитания, но как си представяте джудже на трона на Анкх-Морпорк? - почти се изсмя той, пропускайки частта за едрия, висок младеж покрай ушите си.
- Прав сте, ах, колко съм невежа! - Елинор нервно се изсмя. - Тогава значи кралят е местен мъж, храбър син на Анкх и Морпорк? Простете любопитството ми, но името му прозвуча някак.. чуждоземно.
- След подлия атентат над крал Лоренцо Любезния, кралските наследници са били принудени да живеят в изгнание - вдигана рамене Бодър. - Името, което са заели може да е чуждоземско, но кръвта им е все така чиста.
Елинор отново примига няколко пъти. Всеки нов отговор извикваше по пет нови въпроса.
- А какво се е случило с Ветинари? Подлият патриций, - отново побърза да добави тя. Съзнанието и отказваше да повярва че води този разговор. - Къде е сега той... ако е още жив?
- Уви, изчезна безследно. Някои хора твърдят, че е загинал, когато драконът почти опустоши красивия ни град, но тялото така и не бе намерено. Опасявам се, че се спотайва някъде в чужбина и несъмнено крои планове да превземе трона отново. Но не бойте се! Сър Джеймс ще го спипа някой ден и узорпаторската му глава най-сетне ще се търкулне от недостойните му рамене, помнете ми думата.
- Сър Джеймс ли? Това е друг храбър син на Анкх?
- Тъй вярно, госпожице! Не ме ли попитахте за Вестника преди малко? Там пише всичко за славния сър Джеймс! - лъчезарно оповести лейтенантът.
- Разбира се, непременно ще си купя вестника! - Елинор усърдно закима. - Но почакайте, как така кралят на Анкх се е появил точно когато драконът е напраднал този прекрасен град? Не му ли е било необходимо известно време, за да дойде от далечната и негостоприемна чужбина?
- Всички знаят, че когато настане моментът, Истинският Крал ще се появи и ще отблъсне заплахата! - настоя Бодър патриотично. - Не вярвате ли в Съдбата, госпожице Вдигни-Залозин?
- Ами.. аз... предпочитам да вярвам в нещо по-видимо, - Елинор сконфузено погледна встрани, ужасно разочарована от себе си.
От задните редици някой се прокашля. Много учтиво.
- Ако не възразявате, госпожице... - опомни се пак лейтенантът.
- Сигурно ви причинявам ужасно неудобство с моите въпроси, - побърза да вметне тя. - Само един последен и ви оставям да се погрижите за дълга си.Обикновен човек... като мен... има ли шанс да зърне кралят на Анкх някъде на живо?
- Много е възможно, госпожице. Не мога да ви кажа кога, но добрият ни крал редовно се обръща към народа си. Вестникът непременно ще оповести, ако има такъв случай. Възможно е, разбира се, да поискате частна аудиенция, но в момента светлият ни монарх е преокупиран с военни дела и... ами... възможно е да откаже да Ви приеме... - запъна се той. Явно се опитваше да каже, че кралят няма време да се занимава с такива като нея, но не искаше да я обиди.
- Разбирам, - тя кимна, отдръпна се и отново направи реверанс. Този път се получи малко по-добре. - Благодаря ви, лейтенант Кожодеров, бяхте изключително любезен. Жителите на Анкх и Морпорк могат само да се гордеят с такъв храбър и отзивчив командир. Както и хората ви, впрочем.
Лейтенантът така се изчервяви от гордост, че Елинор можеше да види как лицето му сияе в мъглата. За своя изненада, тя се изчерви на свой ред. Доколкото беше възможно в нейното състояние.
- Успешен ден, госпожице Вдигни-Залозин! Нека боговете ви закрилят!  - пазенето от зловредни влияния явно беше запазено само за кралски особи.
- Напред, момци! Дългът ни зове!
И лейтенант Бодър Кожодеров и смелите му бойци с маршова стъпка се скриха в гъстата, студена мъгла.

Елинор се втурна да търси павильон за продажба на вестници. Познатият покрив на Операта смътно се очертаваше в мъглата, но вършеше работа за ориентир. След няколко минути тя настървено разгръщаше последния брой на „Анкх-Морпоркски вести“, търсейки нещо, което да и подскаже какво се бе случило.

„Леко земетресение разтърси улиците на Анкх снощи. Няма жертви и сериозни материални щети“, съобщаваше първата страница. Вътре се казваше, че според „квалифицирани лица“ от Университета събитието почти със сигурност не е от магически характер. Материалът беше подписан от някоя си Силиция Шапкарска. „70 000 долара заделени за ремонт на Бронзовия мост“, съобщаваше се по-нататък; следваше уточнение, че средствата са осигурени от Двореца. В статията се подчертаваше, че опасенията на гражданите свързани с поддържката на армията, са безпочвени: макар и модерното оборудване на армията да не беше евтино, отделените средства едва ли щяха да пресушат хазната и да се отразят на парите, отделяни за мирни цели. В другия ъгъл репортер на вестника, представен само с името Фестидий, пишеше, че секретарят на Гилдията на Алхимиците е обвинен в антиджуджетизъм и се опитваше да превърне случката в сензация.
На следващата страница вниманието и беше привлечено от материал, сложен в рамка в горния ляв ъгъл и подписан от Пекън Болкин:


Най-новото попълнение във флотата на Негово Величество ще се отправи на първото си пътешествие до седмица, съобщава господин В. Холбрайт, директор на Кралската Корабостроителница. "Гранд Семетерия" ще бъде натоварена с извършването на редовни курсове до (и от) Колониите.
Както редовните ни читатели вече знаят, Негово Величество се вслуша в притеснените протести на гражданското общество, относно нарастващия брой на немъртвите в Анкх-Морпорк. Крал Левеш разпореди всички жители на града и прилежащите му владения, чието деликатно състояние възпрепятства пълноценната им интеграция в социалния живот, да бъдат настанени в специални селища, където за тях ще бъдат полагани ежедневни грижи.
"Ще започнем с гражданите, страдащи от най-напреднал стадий на декомпозиция", съобщават от Двореца. "Сигурни сме, че множеството от тях оценяват деликатността на ситуацията и ще посрещнат с подходящата благодарност шанса да не бъдат повече в тежест на семействата си и обществото като цяло".

"Ще им дам една благодарност", помисли си ядно Елинор. Обхватът и дълбочината на промените, на които се натъкваше, ставаше все по-застрашителен.
В друг материал се споменаваше, че Кралят е в добро здраве и работи неуморно за благото на своя народ. Звучеше като открито целуване на някои части от тялото, особено след като Бодър Кожодеров я бе осведомил, че Вестникът излиза с "благословията на Короната". Дописката беше подписана от Дьо Слов и Елинор зяпна изумено. Как беше възможно Анкх-Морпорк да се е изменил толкова много за една нощ?
Имаше и кратка дописка, осведомяваща читателите, че Стражата разследва отвличането на някакъв търговец-парфюмер, изчезнал преди повече от седмица. Надеждите да бъде открит ставаха все по-крехки, въпреки че учреждението се трудеше упорито и самоотвержено.
На цялата последна страница със засукан шрифт читателите биваха подканяни да очакват с нетърпение следващата глава от историята на Сър Джеймс, а отдолу боговете се призоваваха да пазят Краля от зловредни влияния.

Елинор бавно сгъна вестника и тежко въздъхна. Ето кой бил храбрият сър Джеймс, на когото Бодър възлагаше надеждите си за залавяне на Ветинари. Герой от вестникарско романче... макар че в гласа на армейския капитан се долавяше непоколебимата увереност, че сър Джеймс съществува и приключенията му са реални. Разбира се, това беше запазена марка на Дьо Слов – да накара дори издъхващ от старост молец на другия край на Диска да изглежда толкова близък и реален, че всеки читател да изтича до гардероба и да провери дали е напълнил дрехите си с лавандула... и все пак... материалите, които Дьо Слов беше подписал с името си никак не звучаха като онези, които тя беше чела. Разбира се, ако Анкх е бил спасен от дракона благодарение на завръщането на Краля, тогава беше логично доста от нещата, които се бяха случили след това,  да са се случили по друг начин... но беше ли също така нормално да се очаква, че и хората щяха да бъдат други? Дали и нейните познати се бяха променили?

Ами баща и?

Ледена ръка стисна вътрешностите и се сви в юмрук. Елинор размърда вцепенените си крайници, напъха вестника в един от многобройните си джобове и почти се затича по Кралския път към къщата, в която все още се надяваше да живее лорд Уинстън.*

Мъглата започна да се вдига и ситен ръмеж заромоли по покривите, первазите и металните табели край пътя. Грийноукли изглеждаше точно като в деня, в който се бе изнесла - голяма и потъмняла от времето къща, лъхаща на запуснатост дори от разстояние. Елинор постоя пред входната врата известно време, криейки се под малкия портик, нерешително мачкайки облечените си в ръкавици длани. Не спираше да се връща към мъчителния месец, който бе прекарала тук непосредствено след смъртта си. По някакъв начин настоящият момент я караше да се чувства точно като в деня, в който бе изпълзяла от гроба си и се бе завърнала вкъщи.  
Най-сетне събра смелост и дръпна въженцето на камбанката. Далеч вътре в сградата се разнесе звън, но никой не се появи. Дъждът започваше да се усилва и опитвайки се да се убеди, че това е достатъчно извинение за нахалството и, тя мина по пътечката, отвори сама входната врата и влезе във фоайето. Герда, която освен с домакинството се занимаваше и с посрещането на гостите, не се виждаше никъде. Мястото беше пълно с множество предмети, които изглеждаха познати и наредени по местата си -  килимите, големият часовник, масичките, стълбището.
В момента, в който входната врата се захлопна зад гърба и, вляво от Елинор се разнесоха гласове. Двама души спореха високо и първият глас тя разпозна мигновено. Вратата към гостната се отвори; зачервен и ядосан, баща и профуча през фоайето с тежки стъпки в стил „Аз съм господарят на тази къща“ и изчезна в коридора водещ към зимната градина. Само миг след него изтича млад мъж с къса къдрава коса и извика настойчиво „Татко!“.

Елинор нервно облиза устните си.

Младежът се спря в средата на помещението, явно отказал се от преследването и няколко секунди Елинор го разглеждаше, без да смее да помръдне. Изглеждаше една или две години по-млад от нея, с приятно леко закръглено лице. Фигурата му обаче беше стройна и облеклото му едва се крепеше на тънката граница между "добре облечен" и "конте".
- Баща ми не е добре, - обръна се той към Елинор извинително.
- Ъхъ, - успя да произнесе тя. Сипкавият звук от гърлото и и даде малко увереност. - Какво е този път?
Младият мъж понечи да отговори, но се сепна и смръщи вежди объркано.
- Прощавайте, познаваме ли се?
Елинор се стъписа. Наистина ли се налагаше да обяснява откъде познава баща си?
Умът и трескаво препусна напред.
- Ами... ние сме нещо като роднини, - успя накрая да смотолеви тя и отклони поглед за миг.
- О... - Младежът като че се смути още повече. - Пари ли Ви дължи?
- Не, не, не, не, разбира се. Аз, ъ, просто минавах наблизо...- Младежът видимо си отдъхна. - А вие... ъм, по този повод ли спорихте?
- За пари ли? Да. Но ако позволите, не мисля, че в момента старецът е в състояние да посреща гости.
- Ами... аз просто исках да се уверя, че е добре... защото той е, ъ, скъп приятел на моето семейство. А вие трябва да сте.. младият лорд...?
- Бенедик, - младежът се приближи и подаде ръката си. - Бенедик Вдигни-Залозин.
Елинор колебливо подаде ръка и се опита да направи реверанс. Имаше ли избор?
- Аз съм Елинор... ъъ, Залозин, ако може така да се каже..., - очите и зашариха по потъмнелите потрети във фоайето. - Баща ми е Виченцо Залозин, братовчед на вашия баща.
Бенедик явно се бе приближил достатъчно, за да усети миризмата, защото се оцъкли за момент. Въпреки това учтиво наведе чело над ръката и, макар и да не посмя да я целуне.
- Съжалявам, трябва да призная, че не съм много запознат с този клон на семейството.
Елинор побърза да прибере ръката си и с известно колебание попита:
- Кажете ми, нещо необичайно да се се случвало напоследък с лорд Уинстън? Какви ли не слухове се носят из града...
- Опасявам се, че повечето са истина, братовчедке Елинор... не възразявате да Ви наричам Елинор, нали?
- О, не, не, не разбира се. Какво по-точно имате предвид?
- Цялата сте мокра...
- Ммм? О, да, навън заваля... - Елинор зачака да види дали ще получи покана за чаша чай и сгряване край камината.
- Няма нужда да стоим на течение, - отбеляза той и я поведе към гостната.
Тази стая вече не изглеждаше по начина по който Елинор я помнеше. Мебелите бяха други, на мястото на големия роял,за който майка и казваше, че ще продадат имението, преди да позволи да продадат рояла, имаше доста по-скромно изглеждащ клавесин. На големия семеен портрет вместо лейди Джоана се мъдреше друга жена, по-дребна и с по-светла коса, а на мястото на самата Елинор сдържано се усмихваше самият Бенедик, седем-осем години по-млад от настоящата си възраст.

Докато младата мъжествена издънка на Вдигни-Залозинови несръчно се опитваше да разпали камината, Елинор използва момента да се окопити.
- Простете, а вие с какво се занимавате когато не се опитвате да вразумите лорд Уинстън? Чи... баща ми не беше много прецизен по въпроса, все пак той ви помни като малко дете...
Бенедик се засмя кисело.
- За да се подготви човек за професия се изискват средства, каквито - уви! - семейството не разполага. Бренди?
- Да, благодаря.
- Господин баща ми, в безграничната си мъдрост, настоява да се запиша в армията. На благородниците им се полага офицерски чин, виждате ли.
Елинор кимна окуражаващо.
- Да, мисля че видях една част от състава на Пети полк да патрулира близо до Операта. Но по тона ви  разбирам, че военната кариера всъщност не ви влече?
Бенедик се настани на едно от канапетата в близост до разпалената камина, сякаш случайно поставено  близо до стойката с ръжените. Елинор разклати брендито в чашата си, но не помръдна от мястото си.
- Безкрайно патрулиране, развяване на знамена и пъчене, - изсумтя Бенедик презрително. - Всички мислят, че войната е нещо изключително героично. Да не кажа романтично.
- А вие с какво бихте предпочели да се занимавате?
- Медицина. – Той се усмихна се  и се приведе напред, сякаш искаше да сподели някаква тайна. - В Юбервалд станах свидетел на нещо удивително. Видях как един от техните Игори пришива обратно главата на човек. Главата!
- И оцеля ли? Пациентът, имам предвид.
- Е, ако не беше оцелял, случката нямаше да е и на половина толкова удивителна. Замисляла ли сте се какви умения се изискват за да се постигне такова чудо? А хората като че ли го приемат за даденост.
Младият лорд отпи голяма глътка от чашата си, а Елинор кимна.
- Ако наистина това е желанието ви, не сте ли обмисляли възможността за стипендия? Или да вземете някой скромен заем от роднини?
- И кой роднина би се съгласил да ми даде заем? Баща Ви? А и ситуацията е доста по-сложна, както разбирате. Баща ми се постара да бръкне във всички каци, до които успя да се добере. А и да не беше така...
Той пак отпи, без да довърши изречението.
- Да? – обади се Елинор.
Бенедик повъртя изпразнената чаша в ръцете си и накрая я остави на масата
- Простете, братовчедке, познаваме се едва от пет минути, а аз вече Ви обременявам с личните си неприятности.
- О, не се притеснявайте, та нали все пак сме роднини. А и кога е било Вдигни-Залозин да нямат неприятности... - Елинор реши да игнорира недоверието на домакина и да натисне още малко. - Да не би да става дума за нещо свързано с лорд Уинстън? Споменахте, че странните слухове за него са истина...
По изражението на младия мъж тя усети, че е уцелила отворена рана.
- Странни, - казва тихо, а гласът му потрепери. - Какво странно има в това разорен благородник да продаде къщата си? Имението, в което семейството е живяло от столетия?
- Толкова ли е зле? Но нали лорд Уинстън разполагаше с приходите от Фосмиър?
Бенедик кимна.
- Това беше преди да реши да го даде под аренда на Университета.
- О? Това е нещо ново.
- Всъщност не. Повече от две години имението обитава някакво друго измерение. Опитаха се да ни обяснят, но честно казано, нищо не разбирам от магьосническите им брътвежи. Татко настояваше да продължи да им взема аренда, но никой адвокат не е толкова малоумен, че да се опита да изцеди пари от Университета.
- Но как въобще се е стигнало до там? Доколкото знам, предишните арендатори нямаха нищо общо с магьосниците?
Бенедик се пресегна към бутилката с бренди над камината и си наля нова чаша.
- Предишните арендатори избягаха обратно по родните си места, когато се разбра, че войната е неизбежна.
- Войната? С кого? Мислех, че Анкх-Морпорк е предимно търговски град.
Той зяпна невярващо.
- Братовчедке, не искам да съм груб, но да не би зад портите на Псевдополис да се крие някакво неземно кралство на мир и благоденствие?
- Аз идвам от Сто Лат, - поправи го равно Елинор. - И дори не от самия град, а от провинцията. Баща ми обича да живее сред природата и обикновено посещаваме града само по време на зимния сезон.
- Сто Лат, извинете. Но по каква работа сте в Анкх-Морпорк? –Младият лорд гаврътна брендито си, наля си нова чаша и и се изсмя ядно. - Бързате да не изтървете кораба?
Тя усети ноздрите си да се разшияват и потрепват. Ръженът беше по-близо до Бенедик... както впрочем и зеещата разпалена камина.
- Едва ли ще остана за кораба, - отвърна тя сухо след миг. - Не смятам да се задържа дълго в Анкх. Минах да навестя лорд Уинстън само за да поднеса своите и на баща си почитания. И каква е тази работа с Колониите впрочем? Не си спомням досега Анкх да е имал проблем с не толкова добре адаптираните си жители.
Бенедик гаврътна и новата чаша и почти завря лицето си в нейното.
- Не сте ли чули, - просъска. - Курортни селища. Всички разходи се покриват от града. От данъкоплатците, впрочем.
- Не сме - още по-сухо каза Елинор.
- Съветвам Ви да се върнете обратно там, - младият домакин се олюля и се отдръпна. - Големият град е опасно място.
После остави чашата си на камината и и обърна гръб.
- Приятен ден, госпожице.
Елинор му хвърли унищожителен поглед и се отправи към изхода.
- Грижи се добре за баща си, Бенедик. Нямаш представа колко лесно можеш да го загубиш.