Елинор и Артър

- Душата ми си е в чудесно състояние - тросна се Артър, - както и тази на събеседницата ми. Сега по-добре да се махаш, преди да съм ти обяснил защо хората, които са те пратили да ми досаждаш, са олицетворение на злото.
- Поквара е покрила очите ти с чернилка и ти пречи да видиш светлината на Зашнакнадел, - лъчезарно му съобщи детето и му подаде една от брошурките си.
Артър взе брошурата, смачка я и я върна на момичето.
- Ех, от малки ви промиват главите. Предай на Зашнакнадел да си завре тая хартийка някъде.
Елинор се ококори, а после прикри уста в труден опит да удържи кикотенето си. Нервите и явно не издържаха на толкова много неочаквани събития.
Девойчето укорително наклони глава. След това се обърна към Елинор.
- Черни преизподни очакват онези, които отклоняват децата на Зашнакнадел от правия път. Засрами се, о прелъстително изчадие.
След което изприпка обратно на улицата.
- И да не съм те видял повече! - Подвикна след пиклата Артър. - Извинявам се за държанието си, просто тия религиозни типове будят нещо тъмно в мен. А и предполагам ще се съгласиш, че си го заслужи, особено след това накрая.
Елинор само поклати глава, но успя единствено да прибере увисналото си чене. Все още беше твърде шашната, за да може да отговори. Дори това че Артър беше минал на "ти" беше далечен факт в космоса на черепната и кухина.

Само миг след изчезването на хлапето черна сянка се надвеси над тях.
- Господин Трипууд! - Собственичката на малкото заведение беше една от малкото морпоркчани, които произнасяха името на Артър правилно. А то, освен правилно, бе произнесено и със солидна доза укор. - Господин Трипууд, няма да търпя такива неща! Аз съм почтена вдовица, с честен труд изкарвам прехраната си! Как можа да Ви хрумне да доведете... едно от тях в моето заведение! Какво ще си кажат хората?
Елинор хвърли зъл поглед на жената. Очевидно беше попаднала на една от трудолюбивите пчелички на града, които нямаха търпение да натикат всички немъртви по корабите към колониите.
- Сигурен съм, че хората знаят как да си гледат работата, - натърти Артър. Явно вече бе натрупал сгъстена пара от срещата с хлапето, раздаващо брошури. - А и винаги ще се намери какво да кажат. Сега, наистина ли държите да започна да провеждам срещите си на друго място? Знаете, че по принцип обядвам с богати хора.
Госпожа Апълтън стисна устни, но не отговори нищо. Вярно беше, че Артър водеше добра клиентела. В повечето случаи след някой от неговите делови обяди оставаше добър оборот. А нерядко се случваше и този или онзи да изпрати да му донесат парче или две (или три) от нейния пай... въпреки, че рядко се връщаха в самото заведение.
- Сега, ще се извините ли на дамата, или да ходим другаде? – Настоя Артър. Елинор сподави една ехидна усмивка.
- Дамата? - Вдовицата невъзмутимо отвърна на погледа.
- Е, явно не държите на клиенти те си - вдигна рамене Артър и понечи да стане.
"Няма да ме изгонят оттук", помисли си Елинор и се приготви да окаже съпротива. Ботушите и не бяха достатъчно кални, въпреки дъжда, но въпреки това щяха да направят впечатление ако сложеше краката си на масата. От друга страна, можеше да се стигне до викане на стражата и тогава щяха да ги изхвърлят като скоропоговорка. Елинор въздъхна, после небрежно извади златна монета и бавно започна да я премята между пръстите си - точно както бе правила преди цяла вечност от няколко часа.
- Господин Трипууд, - госпожа Апълтън смекчи тона, но не и погледа, който беше вторачила в Елинор. - Знаете, че съм почтена жена. Не искам проблеми.
- Тогава просто се извинете. Или си тръгваме.
Артър знаеше, че няма официална забрана зомбитата да посещават обществени заведения. Но също така знаеше, че Стражата рядко си даваше труда да разследва имуществени и телесни повреди при определени условия. Имаше някои неща, които... просто просто си бяха в реда на нещата. Зомби, седнало в кафене посред бял ден, не беше едно от тези неща.
- Остави, Трип, - обади се Елинор и се изправи. Няколко възможни сценария, до един включващи палежи и тежки телесни повреди, преминаха за миг през ума и. Но приоритетите включваха първо да говори с момчето и едва тогава да въздаде справедливост.- Няма да се тровя с тези боклуци дори да ми ги предлагат даром.
Артър се изправи и се наведе към госпожа Апълтън:
- Виж сега, ще ти кажа правичката. Колкото и хубави пайове да правиш, миризмата на Анкх надделява. Почти нямаш клиенти, сигурна ли си, че искаш да върнеш и малкото, които имаш? Познавам много хора и мога да съм много убедителен. За два дни мога да съм ти удвоил или ликвидирал клиентелата. Сега, ние ще си тръгнем, но ти давам последен шанс: извини се на дамата.
Устните на вдовицата бяха станали на съвсем тъничка чертичка. Елинор беше почти сигурна, че е прехапала езика си до кръв.
- Извинете ме, госпожице, - процеди тя. - Позволете ми поне да спусна кепенците.
- Нямам против, - със снизходително великодушие я озари Елинор.
При тези думи съдължателката се отправи към вратата, обърна табелката на "затворено" и спусна щорите.
- Ако имате нужда от нещо, - студено се обърна тя към Артър, - ще бъда в кухнята. Моля да ме извините.
Уау, помисли си Елинор. Определено беше доста убедителен. Нищо чудно че горкият стар Джон Смит му бе поверил дори дневника си, въпреки че го смяташе за подла невестулка.

След като съдържателката се отдалечи, Елинор изгледа продължително Артър изпод ръба на шапката си. В помещението беше притъмняло заради спуснатите кепенци.
- Дневникът, - каза Елинор. - Искам го. Назови цена.
- Свикнала си всичко да става, като размахаш пари под носа на някого, нали? Виж, не ме интересува, че уби Рупърт Е. Реджиналд, той беше задник. Но малко преди да умре, той беше Джон Смит и ми беше приятел. На него му обещах нещо и дневникът ми трябва за това - и, преди Елинор отново да бе настояла, допълни:
- Нека позная, дневникът ти трябва за информация. И на мен. Както виждам нещата, на теб ти трябва някой, който може да ти осигури информацията. А на мен ми трябва да знам, че няма някой да ми забие нож в гърба, докато я търся.
Елинор примига. Не беше свикнала да води преговори. Беше свикнала да заповядва. Дори това да беше сбирщина босоноги хлапета, чиито родители бяха на служба при баща и.
- Наясно ли си какво се случва наоколо?
- О, не ме разбирай погрешно. Знам, че можеш да ми вземеш дневника. Но ти знаеш как да убиваш хора. Аз знам как да разбирам разни неща. А по това, което Рупърт ти каза преди Смърт да го отведе и това, че искаш дневника, съдя, че някой не иска да ти плати. Е, този някой поръча убийството на мой приятел. Не се харесваме, но изглежда търсим едно и също.
- Да, това също, - всъщност, в последните няколко часа Елинор бе забравила напълно за Хикс. - Имам предвид, наясно ли си какво се случва с града. С Анкх и всичко.
- С Анкх винаги става нещо, не знам за какво от всичкото говориш - вдигна рамене Артър.
- Прибирал ли си се изобщо вкъщи след снощи?
- Да, и преди това обиколих доста места. Какво значение има?
- Какви места?
Артър се усмихна и се облегна удобно в стола:
- Хайде да ми кажеш за какво говориш, пък после да ме разпитваш.
- Ние сме на друго място, Артър. Това не е нашият Анкх. - Елинор се затрудни да намери точните думи и след кратък миг на паника, намери вестника в един от тайните си джобове. - Виж! Виж датата - това е днешен вестник. От тукашния Анкх.
Артър пое вестника. Огледа обстойно първата страница, след това го разлисти. Забеляза абсолютната липса на шокиращи събития (поне по собствените си стандарти - ако човек, който си изкарваше прехраната с придобиването и продаването на информация, се оставеше да бъде изненадан от новините в ежедневника, значи му беше време да си смени професията). Е, парите за ремонта на Бронзовия мост трудно можеха да бъдат наречени "отделени". "Придобити по нелегитимен начин" би било по-близко до истината. Едно птиченце пък му бе подшушнало, че Силиция Шапкарска и Пекън Болкин всъщност бяха едно и също лице (тази информация все още предстоеше да бъде потвърдена), но Артър някак се съмняваше, че това бе привлякло вниманието на убийцата. По-вероятно беше новината за "Гранд Семетария" да и бе влязла под кожата, но и това не беше кой знае каква... новост. Строителството на кораба бе започнало преди месеци и не беше като от Двора да се бяха опитвали да скрият предназначението му през това време.
- Не виждам нищо нередно - вдигна рамене Артър. - Е, поне нищо неочаквано, иначе във Вестника винаги има нещо нередно. Но ти явно виждаш, което е достатъчно интригуващо.
- Не е само това, - тихо каза тя. - Лицето, което в момента управлява Анкх, е не някой друг, а законният му крал, който се е върнал преди петнайсет години, точно по време на кризата с Дракона. Ветинари е избягал и в момента е в неизвестност. Дори собственият ми баща не ме позна, за бога! И вместо с мен се е обзавел с някакъв безделничещ, впиянчен син.
Елинор осъзна че започва да се пали.
- Как така не си установил нещо нередно? Всичките ти познати ли са си... на място?
- За краля (може да се поспори колко е законен, но не си го чула от мен) и Ветинари е самата истина. Не познвам баща ти, но съжалявам. Иначе не мога да се сетя за нещо променено... е, стражите в Университета бяха нови, но там доста често стават инциденти. От това, което ми казваш, имам чувството, че може и да е свързано точно с някой от техните инциденти - вметна накрая.
Елинор се облещи.
- Почакай. Искаш да кажеш, че ти винаги си живял тук... в този Анкх, упрявляван от Краля?
- Е, като бях малък е управлявал Ветинари, но това е било преди да започна да следя активно политическата сцена.
- Тогава... откъде ме познаваш? Как така си поръчал на просяк да ме следи?
- Как от къде те познавам? Вчера уби един симпатичен човечец, или си забравила вече?
- Но аз го убих там! В града управляван от Ветинари! Тук аз не съществувам, баща ми има син, а не дъщеря!
Елинор се изправи и закрачи нервно из стаята.
- Няма нужда да ме убеждаваш - Артър се изправи и пристъпи към Елинор, хващайки я за рамото. - Вярвам ти. И по-странни неща са се случвали. Но кой Анкх е ралния, или и двата са реални, това вече не знам. Предлагам да разберем.
- Аз... се чувствам доста изгубена тук, - Елинор седна на мястото си и свали шапката. - Никой не ме познава, всичките ми неща са изчезнали... и за капак ме грози удавяне в морето или изгнание на някакво диво място... Ако изобщо всичко това може да се оправи, дори не знам откъде да започна! Нещо ужасно се обърка снощи...
- Впрочем, намерих някакви документи при баща ми, - безутешно добави тя. - Има някакъв договор за наем с Университета. Отстъпил им е имението, което беше единственият ни източник на средства. За съжаление, не успях да отворя сейфа и да видя подробности... но мисля че копие от договора би трябвало да има и в кантората на неговата адвокатска фирма.
- Не знам с какво ще ни помогне договора, но не е като да имаме много следи, та ще го проверим. Но първо имам няколко условя да работим заедно. Първо, не убиваш. Има и други начини. Второ, не ми правиш проблем за методите ми. Разбирам, че от където идваш си аристократка, но в тоя град няма как да разбереш сочните неща без да си изцапаш ръцете. И трето... - извади дневника от джоба на шлифера си и и го подаде. - Не крием информация. Няма по-добър начин да ми пречиш да ти помогна, от това да скриеш нещо от мен.
Елинор го изгледа недоверчиво и пое дневника. А после възмутено възрази:
- За каква ме мислиш? Само разбойниците от задните улички убиват без договор!
Тя разгърна дневника. На първата страница с калиграфски почерк бе изписано:



И това беше всичко. Страниците изглеждаха силно употребени, тук-таме липсваха ъгълчета, виждаха се и петна от мазни пръсти и кафе или чай. Но никаква следа от мастило. Елинор повъртя дневника из ръцете си и го затвори разочаровано.
- Но тук не пише нищо. Не разбирам... Когато ти даде дневника, той какво ти каза?
- Дневника ми го даде Джон Смит. Той не помнеше нищо от живота си, с изключение на последните дни и ми го даде срещу обещание да разбера какво става. Чак като го уби, Рупърт се върна. Той знаеше всичко, но вече беше мъртъв, а и по всичко личи - задник. А относно липсата на информация довечера ще се видя с един магьосник. Преди това може да проверим договора на баща ти.
Втората среща със Смърт за миг се изниза пред очите на Елинор.
- Рупърт не беше задник, - възрази тя. - Всъщност, изглежда беше напълно наясно защо някой го иска мъртъв. Имаше нещо за някаква машина... И вестникът! Всъщност, може би е по-добре да ти разкажа всичко отначало. Считай това за потвърдена сделка.

Елинор седна на една пейка в края на парка и разтвори книгата, която Артър и бе дал. Беше книга от Библиотеката и се отнасяше за немъртви. Тя веднага се насочи към главата, в която се разказваше за зомбита. Все още усещаше, че се бори с новото си... битие и осъзнаваше, че има твърде много неща, които и предстои да научи. Оказа се, че книгата е посветена предимно на начина, по който не съвсем живите биха могли да бъдат окончателно умъртвявани. Авторът избягваше да навлиза в тънки детайли и това създаваше впечатлението, че книгата е компилация,но за сметка на това се бе постарал да обърне внимание на всички известни немъртви видове.
Елинор разсеяно прелистваше страниците, когато изведнъж я порази въпросът защо Артър Трипууд бе заел тази книга от библиотеката и то точно вчера (датата на заемане беше отбелязана на залепен лист от вътрешната страна на корицата). Точно в деня след като бе изпълнила договора си за Джон Смит. Смътно си даде сметка, че ако все още имаше кръвообращение, сега дланите и сигурно щяха да се потят.
След известно време Артър се зададе откъм гилдията, като разтворените пешове на шлифера му придаваха на фигурата му силует, който трудно можеше да бъде сбъркан.
- До два часа ще ни е уредил среща - каза той, след като застана до Елнор. Като видя изражението и, допълни: - Да не е станало нещо?
Елинор му хвърли продължителен поглед.
- Чудесно, - неутрално каза тя. - Виждам, че книгата която ми даде, е взета от библиотеката. Каква е причината за този интерес към зомбитата?
- Вече споменах, че единственото ми оръжие е информацията. А когато някой убие твой приятел е хубаво да се въоръжиш за всеки случай. За съжаление нямаше информация за това как се убиват, но пък се надявам, че няма и да ми е нужна.
Елинор усети как веждите и се събират в средата на челото. За неин ужас мина една много дълга минута преди гърлото и да успее да процеди две мъчителни думици:
- Имах договор.
- Оправдания - отвърна веднага Артър. - И май тая тема за наемните отрепки я изтрихме вече. Дай да вършим работа.
- Какво те спира да ми отмъстиш още сега? Човек не сменя приоритетите си толкова лесно. Не пиеш вечерта с приятелите си, а на другия ден - с убиеца им.
- Да те убия никога не е било план А, - вдигна рамене Артър. - За мен убийването никога не е план А. Исках да намеря човека, който поръча убийството на Джон, ти не ме интересуваш особено.
- Това ли е причината да ми помагаш? - Елинор го погледна изпитателно под ръба на шапката си.
В спокойния му досега глас се промъкнаха гневни нотки:
- Това е причината да те потърся, но молбата на Джон не беше да отмъстя, а да разбера какво става. Не можах да игнорирам разказа ти за другия свят. Надявам се че не си разбрала погрешно мотивите ми, когато се застъпих за теб в сладкарницата. Не те харесвам, просто оная патка не те харесваше по грешни причини.
- Чудесно, тогава вероятно можем да изградим някакви отношения основани на взаимно нехаресване, - тросна се Елинор и стана. - Задръж си книгата, Библиотекарят ще ти счупи краката, ако не я върнеш навреме.
Тя изтупа панталоните си и подхвърли:
- По какъв повод, впрочем, смяташ да се срещнеш с лорд Уинстън? Мислех си... ако твоят приятел успее да те представи като човек, който решава затрудненията на другите... че би могъл да се представиш за нещо като финансов посредник, който би могъл да опита да уреди кашата с магьосниците.
- Добра идея, - призна Артър. - Но съм забелязал, че обикновено на третото изречение планът се е променил коренно.
След което пое книгата и подмента:
- Виж, за книгата вече щеше да се наложи да те убия. Библиотекаря ме плаши повече от дупки във вселената.
- Чудя се какво ли би се случило с всички онези книги ако Библиотекаря всъщност го нямаше, - каза тя. Мисълта беше ужасяваща и тя бързо я отпъди. Погледът и се спря на семплото палто на Артър и на небрежно разрошената му коса. - В този вид ли смяташ да се появиш пред лорд Уинстън?
Артър огледа Елинор от глава до пети, отвори уста, размисли, затвори я и след това каза:
- Ти си имаш свой стил, аз имам мой.
- Просто искам да ти кажа, че имаме по-голям шанс за успех ако облечеш нещо по-представително.
- А аз просто казвам, че не смятам да го правя. Единственото нещо, което харесвам в убийците е, че могат да оценят практичните дрехи и черния цвят, но явно у теб дори това го няма.
Елинор изведнъж се почувства кръвно ангажирана с каузата да накара Артър да облече нещо различно за срещата. Толкова ангажирана, че не може да игнорира заядливата стрела в думите му.
- Въобще искаш ли да получиш информацията или не? Чудя се как изобщо си изкарваш прехраната ако не правиш никакви усилия да спечелиш дореието на хората.
- Не съм останал гладен. И не смяташ ли че въпросът е малко глупав, идващ от убийца, която дори не може да си вземе проклетия хонорар? Казах да не правиш проблем за методите ми, ако не искаш да правим нещата по моя начин може да пробваш сама, но предполагам да убиеш татенцето не те устройва.
Неочакваната злост в думите му я накара да си поеме дълбоко дъх. След няколко примигвания тя успя да затвори уста и да събере остатъците от достойнството си. Вярно, че първа се беше усъмнила в мотивите на Артър... но никой не можеше да си позволи да и говори по този начин. Особено подозрителен тип с по-нисък социален произход, който се препитаваше по съмнителен начин.
- Технически погледнато, тук лорд Уинстън не ми е баща, но дори да беше, не виждам по какъв начин убиването му би решило проблема, - сухо отвърна тя. - Да не говорим, че убиването без договор си е чист бандитизъм. Добре, пепел! Ходи облечен както искаш! Ако те игнорират под предлог, че лордът не си е вкъщи или ако онази наконтена гъсеница Бенедик те изгони с подигравки, да не кажеш, че не съм те предупредила!
- О, някакво лайненце със синя кръв ще ме изхвърли? Бих се хванал на бас, но се съмнявам да можеш да намериш пари, с които да ми платиш. А тези, които имаш, ще ти трябват, като няма кой да те издържа.
Ако кожата можеше да променя агрегатното си състояние само под влияние силата на мисълта, сега Артър сигурно щеше да се е превърнал в димяща купчинка органичен материал. Елинор се отдръпна назад и усети как ноздрите и се разширяват.
- Както желаете, господин Трипууд. Изглежда, че служебните ни отношения не могат да бъдат опазени в границите на елементарната любезност. Затова мисля, че е по-добре да ги прекратим още сега. Смятайте, че съм оттеглила молбата си да ми помогнете. Тъй като така и не подписахме истински договор, вярвам че няма имате никакви претенции за неполучени възнаграждения.
- Семейните ти дела не ме интересуват - озъби се Артър. - Прави каквото искаш, но вече осребрих една услуга заради проблема ти с татенцето, та все пак смятам да го посетя. Нещо куца в цялата работа и щом има липсващо имение и някакъв метафизичен проблем, който изобщо не мога да си представя, и на всичкото отгоре магьосниците са замесени, явно си заслужава да се провери. Ако искаш да се цупиш - успех в непознатия свят, в който всички те мразят заради расата ти, и нямаш правото да правиш единственото нещо, за което горе-долу те бива.
- Успех и на вас, господин Трипууд, не се съмнявам, че никога няма да се сблъскате с трудности от подобен характер - отвърна тя. Всъщност, искаше Артър да пропадне вдън земя с писъци, но езикът и не помръдна: правилата за добро поведение понякога залепваха в кожата и не можеха да се изтъркат оттам дори третирани с тонове грубост. - Не очаквах, че сътрудничеството ни ще се развие по този начин, но както казват, всяко зло за добро: някои неща се получават по-успешно когато ги вършиш сам.
Тя направи реверанс и му обърна гръб. Дори не погледна в която посока се отдалечава - искаше просто да се окаже възможно най-далече от това място за възможно най-кратко време.
Артър изглежда обаче беше твърдо решен да вкара един довършващ удар и подвикна след нея:
- Ако искаш, мога да те свържа с някое ателие. Винаги си търсят момичета, сигурно даже за зомби ще се намери кой да си плати.

Въпреки че беше решила да не се поддава на провокациите му, последните думи на Артър накараха Елинор да се обърне. В очите и гореше адски огън.*

- Ако бях на твоето място, първото нещо, за което щях да си платя, е да ме научат на малко маниери! - изсъска свирепо Елинор. Беше повалила Артър по лице на паважа с и сега седеше върху гърба му. Огледа се за подходящо "оръжие". Окото и хвана миризлива купчинка фъшкии и тя, без да мисли дори за ръкавиците си, награби пълна шепа и я навря във врата на опонента си, докато му крещеше:
- Извини се! Извини се!
След първия удар Артър и бе отвърнал с подигравка, въпреки че почти беше изкълчила челюстта му.
- Мирише по-добре от теб! - захапа я отново той. Извъртя се и някак успя да събори убийцата от гърба си.
Шапката на Елинор отхвърча настрани и срещна гора от крака. Неизбежната анкх-морпоркска тълпа, чието внимание бе привлечено още от резкия тон, с който бе приключил спора, се бе настроила за забавление. Чуваха се скандирания и отделни насърчителни възгласи, които не бяха насочени към никого конкретно.
- Последен шанс! - изсъска Артър, докато се изправяше. - Откажи се или ще стане лошо!
Елинор обаче нямаше намерение да се предава. Посегна да го сграбчи за глезените, но Артър и се изплъзна.
- Предупредих те, - поклати глава той, след което си пое въздух и викна с пълно гърло:
- Проклетото зомби ме нападна! Няма ли някой да направи нещо? Проклетите твари прекаляват!
- Зомби! - провикна се тънко гласче от тълпата.
- Дръжте го! - зейна друг.
Елинор грабна шапката си и с плонж се хвърли към онова струпване на крака, което и се видя най-рехаво. Тълпата обаче се раздвижи гневно и протегна многобройните си пипала. Елинор беше сграбчена за крайниците, чу как пончото и се разпра, а шапката беше изтръгната от ръката и и изчезна някъде под десетките крака. Сред по-задните редици настана объркване, при което Артър беше съборен и притиснат на земята, но нападателите бързо откриха грешката си и го освободиха. Той се измъкна на четири крака от мелето, след което се изправи, изтупа дрехите си и се огледа. На няколко крачки по-встрани двама стражи наблюдаваха случката с любопитство и явно нямаха намерение да се намесват. Артър се насочи към тях. Не таеше топли чувства към проклетата убийца, но не държеше да види как разчленяват неживото и тяло насред площада.
- Почиваме си, а?
- Хъ? - интелигентно попита по-високият от двамата.
- Ваймс знае ли, че не си вършите работата?
- Ние само... - извинително започна по-ниският, но другарят му го прекъсна.
- Ваймс кой?
- Не знаете кой е Ваймс? - започна Артър и усети, че говори с пълни некадърници, заради което реши да кара както обикновено:
- Ей, имам връзки! Ако не искате да си имате проблеми по-добре си вършете работата!
След кратка размяна на погледи, поредица от хъмкания и преценяващ оглед на ситуацията (първоначалното ожесточение на тълпата като че ли бе поувяхнало, след като планът Елинор да бъде накисната в поилката за каруцарски коне бе осуетен, поради липса на такава), стражите явно постигнаха някакъв консенсус. Насочиха към събраните хора и започнаха да ги разбутват, без видими следи от ентусиазъм. Артър прецени, че моментът е удобен да се скатае с чиста съвест и се шмугна в страничните улички.

Дундьо препускаше, колкото му държаха краката. Не беше съвсем сигурен от какво бягаха - Адмирал първи беше съзрял заплахата и бе надал тревога. А Дундьо имаше пълно доверие на Адмирал. Двамата теглеха каруцата на Кочана Харви от девет години, бяха кръстосвали Анкх-Морпорк на длъж и шир, пренасяйки товари за своя господар, а за такава отговорна работа доброто партньорство беше ключов фактор. Затова когато Адмирал се впуснеше в галоп, Дундьо го следваше без да се замисля. И без да се заслушва много-много в гневните викове на Харви.

- Път! Дайте път! Пай сеееее!
Каруцата летеше, сякаш прицелена в тълпата. Хората проявиха благоразумието да се разбягат в паника. За щастие типовете, които държаха Елинор, я извлякоха встрани, преди да я пуснат на земята като чувал картофи. Натоварената с клачиански дини и кокосови орехи кола се обърна едва на няколко крачки от нея. Сред трясъците, звукът на хлъзгащи се из разпарчетосаните дини крака и всеобщата дандания, се чу сърцераздирателен писък от болка.
- Ефрейтор!  - истерично изкрещя един одрезгавял от годините пушене на евтини папироски глас, някъде извън полезрението на Елинор. - За бога, ефрейтор, жив ли си?!?
Нов писък прозвуча в отговор, оповестявайки че без съмнение ефрейторът бе жив, поне за момента.
Елинор не смяташе да чака покана. Възползва се от настаналия хаос и побягна по посока към Сенките.