Артър

"Кърпеният барабан" беше кръчма с репутация.
Всички знаем, че много приключения намират началото си в кръчма/таверна/хан/някакво подходящо заведение от този род. Всеки уважаващ себе си приключенец гледа на нея като на втори (а в някои случаи - и единствен) дом. Селската кръчма е място за отдих и отмора, раздумка с приятели (или поне с хора, които имат навика да викат "ей, приятел!", докато прекарват ножа си между ребрата ти), някое и друго дружелюбно сбиване, място, където можеш да се снабдиш с голям набор от венерически болести и, не на последно място, официалното Бюро по Труда за всеки, търсещ смъртта си, ъъъ, така де, богатство, слава и девици, на които да прехвърли гореспоменатите болести.
Анкх-Морпорк отдавна не можеше да се нарече "село" и между стените си помещаваше множество кръчми, страноприемници, тавернички и прочее заведения със съмнителна репутация, но Барабанът си оставаше официалната Кръчма и, според Пътеводителя на Гилдията на търговците "Дубре сме ви сварили в Анкх-Морпорк, Градъ на иляди Изненади!" - едно от малкото останали места на Диска, където посетителят може да "са наслади на глетката на Афтентичен Варварски Героий, посръбвашт традитсиони старувремски напитки".
Барабана също така беше любимото място на Артър Трипууд. Първо, защото винаги имаше много алкохол. Второ, защото винаги имаше много и всякакви хора. И трето, защото комбинацията от първото и второто винаги водеха до това някой да каже нещо, което не е трябвало да казва. Артър си изкарваше парите благодарение на такива хора. Както почти всеки друг следобед, Артър седеше на бара, пиеше бира и надаваше едно ухо.

Вратата на Барабана се отвори и през нея влезе някакъв дядка с изключително неподозрителен вид. В място като това, това беше нещо особено подозрително. Старецът идваше в Барабана от около седмица, сядаше сам в края на бара и пиеше от най-евтината бира. Артър също идваше в Барабана всеки ден, сядаше сам на бара и пиеше от най-евтината бира, затова беше предположил, че на тоя не му е чиста работата.
Артър се приближи до, бармана:
- Две халби конска пикня.
Хибискус Дънлам наля две огромни халби и ги тропоса на тезгяха. За един кръчмар малко неща оставаха незабелязани, явно момчето прилагаше стария трик "напий ме и ще ти бъда най-добър приятел", но какво го засягаше него? Артър рядко пиеше нещо скъпо, но често черпеше и винаги оставяше добри бакшиши, избягваше да троши мебелите и общо взето, съдържателят го харесваше.
Докато взимаше бирите Артър кимна леко към стареца:
- Преди да се пропие послендата седмица виждал ли си го в Барабана?
- Нивгаш, - отвърна съдържателят. - Направил ли е нещо? Не, не ми казвай, не ща да знам.
- Ако разбера ще си първия, на когото няма да кажа - ухили се Артър и се запъти към целта.

Старецът отново беше заел мястото си в края на бара. Когато се приближи достатъчно Артър видя, че той всъщност не е чак толкова стар. Беше най-много на 50, но нещо в него изглеждаше... износено. Артър седна до мъжа и бутна едната бира пред него:
- Не е хубаво човек да пие сам всяка вечер, тоя път е от мен.
Оня го огледа подозрително, но явно реши, че не се опитва да го отрови и взе халбата:
- Ай наздравичката! - каза той и гаврътна еднолитровката наведнъж.
- Наздраве - отговори Артър, отпи здрава глътка (далеч не толкова здрава, колкото на събеседника му), остави халбата и подаде ръка: - Не съм те виждал тук преди. Артър.
Старецът го погледна дълго и преценяващо.
- Много лесно даваш името си на непознати, Артър. Ще си докараш белята. На мен можеш да ми викаш Джон Смит или само Джон ако искаш. Но не ми е туй името.
- Уважавам недоверието към другите. Увеличава шансовете за оцеляване неимоверно. Просто когато човек е в моята сфера на бизнес трябва да има известна доза доверие на другите.
Междувременно се обърна към бармана и му направи знак да докара още бира.
Кръчмарят послушно напълни нова халба и я стовари с оттрениран жест на бара.
Сам по себе си барът на Кърпения барабан, както и останалата част от интериора, беше истинско произведение на изкуството. Както вече отбелязахме, редовната клиентела на Барабана се състоеше предимно от хора (и не само), за които чупенето на маси и столове, замерването с остри предмети и висенето от полилея беше въпрос на чест. Затова на Хибискус често му се налагаше да прави освежаващи ремонти. Не можеше да си позволи обаче това да си проличи. Плащаше на цяла тълпа дизайнери и специалисти да придадат на заведението долнопробния вид, който имаше. Например Мистериозните Петна от Непозната Течност по бара му струваха цяло състояние, също като столовете с четири различни по дължина крака и настилката от дървени стърготини по пода, която изглеждаше, сякаш някой я бе ползвал за цирков манеж, пълнеж за котешко сандъче, а накрая и за опитно поле за развъждане на нов биологичен вид гризачи и хищни хлебарки, но въпреки всичко бе чинно подменяна най-малко два пъти месечно.
Артър побутна новата халба към Джон и на свой ред вдигна своята:
- За оцеляването.
- За оцеляването! - одобрително повтри наздравицата т.нар. Джон Смит и още един литър от най-евтината бира се пресели в един по-добър свят.
- Харесва ли ти Барабана? Наистина чудесно място да се запознаеш с нови хора... или да избягаш от нещо?
Въпроса във второто изречение беше съвсем леко загатнат - достатъчно, че оня може и да ти отговори, но не достатъчно, че да изглеждаш прекалено нахален.
Човекът, чието име не беше Джон Смит, се разсмя гръмогласно.
- Тъй ли било! Чудесно място за срещи, а? Обзалагам се, че след още две бири ще сме най-добри приятели и всеки петък ще ходим да играем петанк в парка и ще сваляме мадамите по Бродуей! Ха! - той поклати глава. - Не, момко, твърде съм трезвен за такива разговори.
- Това да е проблема - ухили се Артър и махна за още една бира.
- Тъй те искам, - намигна старецът.

Артър можеше и да изглежда сам, но всъщност точно до него се рееше един много омърлушен призрак с шутовски дрехи, готов да се превърне в ектоплазмена купчинка от скука. Всъщност Джестър беше винаги на не повече от 50 метра от Артър, защото покрай една от далаверите на Артър, в която му помагаше призракът, Джестър беше намерил смъртта си. Но по незнайни причини, той се задържа на земята като призрак, обитаващ личното пространство на Артър, който се държеше дружелюбно (когато не правеше глупости) с починалия си приятел поради чувство за вина.
Но на Джестър вече му доскучаваше прекалено много. Беше пробвал да се измайтапи със събеседника на Артър, но го бяха смъмрили. Почваше да му писва от тази призрачна простотия, която не му позволява да се отделя от предмета, който обитава... в случая Артър. А си мислеше, че като е призрак ще може да изпълнява професията си още по... шегаджийски. Което си е плюс, когато професията ти е Шут.
- Уф, айде де, не може ли поне една ектоплазмена тортичка да метна по тоз' човечец? Ще умра от скука. В бар сме, а даже не мога да се напия...
Артър, който по някаква причина имаше сантиментални чувства, докато чакаше бирата на човекът, който не се казваше Джон Смит, поръча и едно евтино уиски и поиска огънче. Хибискус наля уискито в една почти чиста чаша и му побутна полупразна кутийка кибрит.
- Мъничка миниатюрничка тортичка? - примоли се Джестър междувременно.
Артър побутна уискито към мястото, откъдето идваше гласа на Джестър, игнорирайки последната му молба, драсна клечка кибрит, пусна я в уискито и повдигна халбата си към Не-Смит:
- За старите приятели.
- Хм? Аа... - измуча старецът и надигна халбата си.
След наздравицата със стареца Артър чукна леко халбата си в ръба на чашата с горящо уиски и допи бирата си:
- Надявам се ще извиниш странността ми, обреден ритуал за един покоен приятел, - и преди да дочака отговор се обърна към Хибискус:
- Още две!
- 'Аресвам те, момче, - изхълца Джон прочувствено.
- Покоен приятел... натяквай ми го! - изхили се Джестър. - Хм... - замисли се призракът. - Припомни ми пак, защо точно сме тук? Ако можеш да говориш, без Не-Джон-Смит да те чуе.
Докато чакаше бирите, Артър постави за малко ръка върху шлифера си - там, където Джестър знаеше, стои кесията.
- Мнях ... твърде много бачкаш. Няма ли някой в тоя бар дето вижда призраци бе! - изкрещя ядосан от скуката Джестър. - Мда... няма естествено... АБЛЯБЛЯБЛЯБЛЯ!!! - изкрещя Джестър в ухото на човека, който не се казваше Джон Смит.
Старецът сбърчи чело, отпи юнашки от халбата си и после умислено заби кутре в ухото си и усилено го развъртя, сякаш се опитваше да си почеше мозъка отвътре.
- Леко с бирата, започват да ти се причуват разни работи - ухили се Артър, след което повдигна халбата си за наздравица и добави на висок глас с жест, обхващайки бара и човека зад него: - За Хибискус Дънлам, най-добрия барман в Анкх-Морпорк, пък и отвъд!
- Наздра'е, наздра'е! - Неджон Несмит одобрително заклати глава. Останалата част от тялото му пое щафетата и също се заклати, заплашвайки да се стовари от стола, но мъжът се овладя в последния момент, подпирайки се на бара.
Барът около Артър и събеседникът му бе покрит с празни халби. Една от особеностите на Кръчмите е, че халбите никога не се отсервират, нито се долива в тях. Новата порция пиво се носи в нова халба, а останалите красят пространството около пиещия и играят ролята на индикатор за нивото на алкохолно натравяне. Не след дълго придобиваха вид на разрастващо се селище, със своите улици и тайни проходи, миазми и стичащи се ручейчета миризлива течност, отцеждаща се от някоя паднала „сграда”, а насред всичко това се поклащаше мъртвопияният клиент, като нестабилна, древна магьосническа кула, заплашваща да се срути при най-малкия полъх на вятъра и да помете биреното градче със себе си, след което отломките биваха събирани, усилено търкани с мръсен парцал и подреждани под бара в очакване на своите следващи три минути слава.
- Арпф... Айде да убием някого, че да те преследва втори призрак, с който да мога да си лафя? - предложи бодро Джестър. - Ама не тоя тук ... много е мълчалив.
- Ахихихихи, хрумна ми нещо! - изкиска се Джестър и полетя към мазето на кръчмата. Две секунди по-късно се върна бързо и размаха пръст... ектоплазма... срещу Артър. - Не се отдалечавай на повече от петдесет метра! - след което пак изфуча в обратна посока.

ИИ:

Минута по-късно от избата се чу експлозия и маниакален смях. Миг след това от там изфуча една хвърчаща като торпедо покривка с почти човешка форма, с дупки за очи, гушнала буре с бира и пискаща "Абляблябляблябля!!!". Когато приближи Джон Смит, Джестър метна бурето върху бара, където то гръмна и оплиска всички, в близката околност. След това призракът с покривка на главата скочи на бара и започна да играе танца Морис, съпровождан с писъци ("Аблябляблябля"), опитващи се да наподобяват народна песен, като припева съдържаше нещо от типа на "Аблябяляблябля Джон Смит абляблябля бира абляблябля". Не много изобретателно, но пък ефектно, което си беше показател за това колко му бе скучно на Джестър. За жалост барът беше хлъзгав и той се подхлъзна (нещо, което той после много обмисля - как призрак се подхлъзва?) и барабар с покривката падна върху, човекът, който не се наричаше Джон Смит, и тя покри главата му, а Джестър се затъркаля хилейки се по пода, невидим за страничните наблюдатели.

Внезапно настана гробовна тишина – само Артър чуваше кикотенето на другаря си, някъде ниско, почти под стола си. Единственият друг звук беше тихото „кап, кап, кап”, с което похабената бира се оттичаше от всички повърхности. Изведнъж тишината бе нарушена от звучно хълцане и човекът, който не се казваше Джон Смит се свелче в несвяст на пода, както си беше с покривката на главата. Това като че ли развали магията. Огромно мъжище, облечено в рунтави кожи и окичено с лъскави ланци*, се изправи, вдигна най-близкия стол с една ръка над главата си, развъртя го и изрева:
- КОЙ ТУКА Е ДЖОН СМИТ!?!?!
От другия край на стаята се чу отговор:
- АЗ, ЩО, ПРОБЛЕМ ЛИ ИМАШ?!?!?!
Хибискус Дънлам, който досега бе зяпал с отворена уста, веднага разпозна първите признаци на сбиването. По-късно двамата мъжаги щяха да се подкрепят един друг и да се черпят, пеейки просташки песни, сякаш бяха родни братя, но първо щяха да изпотрошат де що видеха. Барманът въздъхна тежко.
- Не те знам кви ги свърши, - обърна се той към Артър, - но съм сигурен, че ти си замесен. Добро момче си, затуй ще ти дам малко преднина – на теб и на приятелчето ти. Но да знаеш – видя ли те пак тука, ще трябва да си поговорим за кожодерските цени на дърводелците и разни други приятни неща.
И преди Артър да успее да възрази, съдържателят го хвана за яката и го засили през вратата. Миг по-късно Не-Джон Не-Смит го последва, все още овъртолен в съсипаната покривка.

------------------
*Сребърни. Майкъл Кожухарски имаше чувствителна кожа и допирът с всякакъв друг метал му причиняваше доста неприятни обриви, които някак не се връзваха с образа на варварски вожд.

Артър лежеше на земята пред Барабана и обмисляше какво точно да каже на Джестър, когато се появи. След като доби достатъчно добра представа какво точно да му каже се изправи и отиде до Не-смит, който лежеше в безсъзнание в една локва. В този момент хиленето на призрака се приближи и Артър се обърна към звука, когато прецени, че е до него:
- Колко пъти да ти казвам да не сереш където ям?
В отговор хиленето се усили, а няколко глави се обърнаха към ситуацията. Разбира се, някой да крещи към стената на Барабана не беше рядка гледка, така че никой не се спря. Тогава Артър просто събу ботуша си и извади от него малък кожен калъф, след което го захвърли над Барабана.
- Недей, няма повече да првя така молятеввземизвънчетоооо - извика Джестър, докато коженият калъф, съдържащ звънчето-котва, го засмукваше в пространството. Калъфът се закрепи между два камъка от другата страна на покрива.
Игнорирайки писъците на призрака, Артър се концентрира върху Смит. Объръна го по гръб и направи това, което истински приятел би направил - зашлеви го със всичка сила. Лекарството подейства мигновено - старецът отвори очи, облещи се срещу Артър и с почти свръхестествена предвид обстоятелствата сила, заби юмрук в слепоочието му.
Артър, очудващо, не беше свикнал да го удрят, поне докато беше сравнително трезвен, затова реакцията на Смит го свари неподготвен и той се претъркули в калта и се хвана за мястото, където беше ударен. За щастие ударът не беше чак толкова силен. След като изпсува няколко пъти на ум, Артър се обърна към Смит и заговори:
- Вътре имаше някой, който те търсеше. Не знам кой е, но изглеждаше, че не те харесва, така че ако искаш да не те спукат от бой може да пробваш да ми позволиш да ти помогна.
Видя, че Неджон Несмит пребледнява, или поне щеше да види, ако не беше буйната му брада и пресния слой кал, приближава се до него, хваща го за реверите и с нескрит ентусиазъм го пита:
- Кой?! Видя ли му лицето?!!?! Знаеш ли му името?!?!?!?!
- Беше голям и не го покзнавам, ама бих предположил и, че е доста тъп. Търсеше те по име и някакъв друг се представи за теб, ама май просто си търсеше белята. Може и да е било съвпадение, но като гледам реакцията ти явно наистина си имаш проблеми с някой.
Старецът пусна дрехата на Артър. Изглеждаеш доста отчаян:
- Така, така. Значи най-после се стигна до тук... Ти! Трябва да ми помогнеш!
След като беше изгубил работното си място, Артър беше твърдо решен да направи всичко възможно да изкара пари от Несмит, пък и старецът му беше сравнително симпатичен.
- Първо трябва да отидем на безопасно място и да ми обясниш какво точно става. Не обещавам нищо, но изглежда, че нямаш друг вариант.
- Бързо! Преди да са се усетили, че онзи нещастник вътре не съм аз! - Джон се изправи с известно усилие и тръгна нанякъде, а Артър го последва.

Смит се беше запътил в посока към Сенките, което на Артър се стори странно - уж отиваха на безопасно място. Е, поне това намаляваше шанса който и да гонеше Смит да го хване - беше по-вероятно да ги оберат и убият случайни престъпници по пътя. Математик би погледнал маршрута, по който минаваха, като изключително неефективен - вместо да стигнат простичко от точка А до точка Б, които бяха доста близо една до друга, те преминаха през точки В, Г, Д и така до У, повечето от които изобщо не се хващаха на чертежа и го караха да вади нов лист с ново мащабиране. Когато стигнаха до Сенките, за ужас на Артър, влязоха в някакво мазе. Долу обикаляха още доста време по малки коридорчета, докато стигнаха до голям проход и тръгнаха по него. Ако Артър не беше изгубил съвсем ориентация, значи се движиха на север. След още доста вървене излязоха на повърхността. Джон подвикна на Артър да побърза и двамата пресякоха tqsna, забутана уличка, влязоха в малко, обрасло дворче и след това в кривата и стара къща в него.

В дневната, на канапето, собственикът на къщата спеше. Беше се изсунал от седалката и широката му риза се бе насмотала почти до гърдите. На корема му лежеше малко помиарче, което вдигна глава, изджавка два пъти към Артър и Джон, след което се обърна и заспа, удовлетворено, че е изпълнило дълга си на пазач.
Джон запрепуска нагоре по стълбите до втория етаж, след това по тясното стълбище, водещо към таванското помещение, отключи вратата и подкани Артър да влезе. Вратата се захлопна зад гърбовете им. Стаичката беше малка и мрачна, Артър забеляза огромен гардероб, с едва крепящи се на пантите тежки врати, трикрака маса, столче и неопревено легло, с нахвърляни отгоре носени дрехи.
На тавана имаше капандура, която изглеждаше, сякаш не бе отваряна от векове. Под нея, на пода, се виждаше кръг от ръжда - явно там бе стояла кофа, в която да се събира водата, капеща при дъжд, но не бе валяло от седмици и кофа не се виждаше никъде.
Артър хвана мнимия Джон Смит за рамото.
- Добре, сега ми кажи кой и защо те преследва. Евентуално как да ти помогна, а може би и защо.
- Преди почти месец и половина, - започна Джон, - седни, седни! Животът ми започна преди почти месец и половина. Събудих се в една задънена улица, недалеч оттук. Никва идея кой съм. Оттам и името. Знам, че не е много оригинално, но бандитите, дето ме обраха, малко след като се събудих, бяха толкова любезни и приветливи, трябваше да им се представя някак. Вярно, взеха ми всичките неща, но им дожаля и ми дадоха малко дребни пари, да наема тая стая.
- Аз пък търсех някаква информация. Значи никаква представа защо те преследват? Абсолютно никаква? Поне малко?
- Шшшш, де, не ме прекъсвай! Няколко дни след кат се настаних тука, на капандурата цъфна същото момче. Онова де, обирджийчето. Не можах да му отворя, та се наложи да мине отпред, през главния вход... ех, да му го, обещах да не казвам на никого. Нищо де, и без туй вече няма значение. Носеше ми ей туй!
При тези думи подаде на Артър книжка с износена кожена подвързия и ключалка, очевидно дневник. Катинарчето липсваше.
- Разправя ми, бил убав тефтер, малко старичък, ама здрав и читав. От моя багаж. Като се опитали да пишат в него обаче, мастилото не се задържало. Явно магьоснически никакъв. Щели да го шитнат някъде, ама на момчето му станало мъчно, че нали нищичко си нямам, та дошло да ми го върне, дано ми послужи на мен за нещо.
- Успя ли да откриеш как да прочетеш какво пише на него?
- Само едно пише, - Смит посегна, отвори дневника на първата страница, без да го взима от ръцете на Артър и посочи:



Артър прочете няколко пъти името и накрая взе важно решение:
- Мисля все пак засега да ти викам Джон. Та, явно не си пробвал да намериш магьосник, който да потърси друго, написано в дневника.
- Не посмях. Кат го прочетох туй име нещо ей тука ме жегна, - удари с юмрук в гърдите си. - Ама не си се представям с таквоз име. На големец ми мяза тоя, Рупърт Е. Реджиналд. Ами ако съм го убил? И ограбил? Оттогава имам чувството, че се побърквам. Че някой ме гони, нали разбираш. И ме настига, знам си.
- Ако искаш помощта ми, ще трябва да ми позволиш да проверя. А и едва ли ще мога да ти помогна без да знам възможно най-много. Това ми е специалността. А и мисля, че мога да намеря човек, който може да свърши работата.

Някъде отдолу се чу трясък. Джон се сепна и изражението му изведнъж помръкна.
- Благодаря ти, моето момче, но е твърде късно. Знаех си, че ще дойде този момент.
Артър се изправи рязко от стола и припряно натика книжката в един от дълбоките джобове на черното си палто.
- Капандурата към покрива отваря ли се? - попита той и без да дочака отговор, започна да бута и блъска. Гнило дърво се посипа по косата му и влезе в яката на ризата му, но капандурата не даваше признак, че ще се отвори. Изведнъж Джон го хвана  за рамото, придърпа го към себе си и го сграбчи в неловка прегръдка. Когато го пусна, Артър забеляза, че очите му бяха влажни. Старецът взе столчето, замахна и го трясна с все сила в малкото прозорче. При третия опит, стъклото поддаде. Артър се хвана за ръба на капандурата, готов всеки момент да се набере и да излезе, когато усети, че Джон не се готви да го последва.
- Няма ли поне да опиташ да избягаш?
Смит поклати тъжно глава.
- Късно е вече. Те идват, а аз съм уморен. Пази книгата и ме помни, само това искам.

Вратата се отвори. На прага стоеше млада жена с пончо и широкопола шапка, която скриваше лицето и. Нещо придаваше на вида и авантюристичен привкус - може би фактът, че носеше панталон, а може би това, че стискаше кинжал в едната си ръка.
Джон седна спокойно на леглото. Артър направи крачка встрани и застана между него и новодошлата. Погледна я и започна да казва нещо, но Елинор го изпревари.
- Моите почитания, - поздрави тя и прикри извадения кинжал в задната част на ръката си. - Бих ли могла да разменя няколко думи насаме с вашия приятел?
Артър долови полъх на парфюм. И още нещо. Нещо, на което мястото му беше на два метра под затъпканата пръст. Той понечи да отговори, но отново бе прекъснат, този път от Джон.
- Разбира се, мадам, моят приятел тъкмо си тръгваше. Нали така?
Артър го погледна, след това погледна Елинор. След което каза:
- Няма такова нещо. Няма смисъл да лъжем дамата, никъде не съм тръгнал, а и предполагам, че срещата ще е делова и, тъй като от днес сме делови партньори, бих искал да чуя какво има да каже - като изричаше последните думи гледаше към мястото, в което кинжала беше изчезнал под пончото на новодошлата.
- Въпросът е доста личен, - настоя Елинор. - Не мисля, че е уместно трети лица да вземат участие.
Тя заотстъпва встрани, докато между нея и целта и вече нямаше нищо.
Артър се доумеше. Бе прекарал едва няколко часа с Джон Смит, но сякаш се бе привързал към стареца. От друга страна, непознатата явно беше някакъв вид наемник. Може би дори убийца, въпреки очебийната липса на изискано черно, каквото бе традиционно за гилдията. Освен това не беше съвсем човек. Вероятно не бе мъдро да застава на пътя и... мистериозният дневник тежеше в джоба на палтото му. Бе получил това, за което бе дошъл.
Артър погледна Джон за последен път.
- Съжалявам, - прошепна той тихо и впери очи в непознатата. - Мадам, имам чувството, че скоро пак ще се срещнем.
И излезе от стаята.

***

Елинор изчака Артър да излезе и погледна към Джон. Дълбоко в душата и нещо смътно се надяваше той да направи опит да избяга. Но той просто си седеше, положил ръце в скута си и гледащ Елинор право в очите.
- Съжалявам, - каза тя. Ръката, която държеше кинжала беше странно натежала. - Но не мога да пропусна такава възможност.
И му преряза гърлото.

След като изслуша разговора между Смърт, Рупърт и убийцата с ухо, залепено за вратата, Артър чу приближаващи стъпки и потропване с бастун отдолу. Обърна се и видя как стареца от долния етаж се появява иззад ъгъла, издава някакъв гърлен звук и размахва бастуна си заплашително.
-Виж сега, няма да те лъжа. Ако влезеш вътре това, което ще видиш, няма да ти хареса. Освен това, може да не излезеш. Защо не почакаш половин час, пък после да видиш какво става, когато вътре няма кой да ти пререже гърлото - към последното Артър добави съвсем еднозначен жест.
Дядката се стъписа, позамисли се малко над ситуацията и после каза:
- Аз да сляза да направя чай, а?
- Отдавна не съм срещал толкова разумен човек - отвърна Артър с облекчение. Убийцата нямаше полза да убие стареца, но човек никога не може да е сигурен.
След като отново долепи ухо до вратата, Артър не чу нищо. Десетина минути по-късно, през които все така не се чуваше нищо, почука на вратата. Естествено, нямаше отговор. С малко блъскане успя да я отвори - беше барикадирана със стола, но явно не особено добре.
Завари точно това, което очакваше, но все пак не беше подготвен. Джон лежеше върху окътвавените завивки с прерязано гърло, краката му все още на земята. След като бързо свали шлифера и ръкавиците си и взе някакъв парцал от земята, отиде до Джон и го намести в по-порядъчна поза. Изхвърли парцала и му затвори очите.
Разговора, който чу, го жегна, но не променяше много нещата. Рупърт Е. Реджиналд Някойси Трети явно беше задник, но Артър не го познаваше. Той познаваше Джон, на който беше обещал нещо, а рядко срещаше човек, който харесва колкото Джон Смит. Очевидно беше човек, който боговете не харесват - точно типа човек, който Артър харесваше. Щеше да разбере всичко и дори не го правеше за печалба.
След като постоя две минути, коленичил до трупа на Джон, Артър се захвана за работа. Знаеше, че вече всичко, което може да се претърси, е претърсено от г-жа Залозин (орпеделено трябваше да провери коя е), новсе пак реши да провери дали не е пропуснала нещо. Най-информативното нещо, което намери, беше билетче от пералнята на г-жа Ключарска на улица Пекарска. "Ако нищо друго не стане и това е следа," помисли си. Пребърка всички възможни джобове, включително тези, които още бяха на тялото, но не взе нищо - намери само пари, а не това търсеше. След това се набра на капандурата и огледа. Както предполагаше, отново беше съвсем близо до Барабана. Беше тъмно и не видя нищо особено. Тъй като не беше голям фен на катеренето по покривите слезе обратно. Взе шлифера и ръкавиците си и излезе през вратата. Слезе до долу и излезе през входната врата. Долу не го срещна никой. Нямаше и чай.

Артър мина край операта и влезе в Копринена Мечта, шивашкото ателие, което посещаваше доста често по работа. Не познаваше новото момиче, което му отвори вратата. Девойчето застана в нещо, което явно трябваше да мине за сладострастна поза на вратата и го поздрави с някакъв екзотичен (и вероятно доста фалшив) акцент. Когато Артър й каза кого търси изглеждаше шокирана:
- Жозефина? Искате да видите мадам?
- За огромно мое съжаление, тук съм по работа - отвърна Артър с най-чаровната си усмивка. - Предай й, че Артър Трипуд я търси.
Момичето се изчерви под тоновете си грим, хлътна навътре и го подкани да я последва. В дъното на антрето имаше тежка, плюшена завеса и Артър знаеше какво има зад нея - изобилия от червен и черен текстил, предимно по стените и не много по момичетата в стаята. Някои от тях просто седяха в оттренирано небрежни пози по канапетата, други, също толкова подчертано небрежно играеха шах и карти. Жозефина беше облечена с виненочервена рокля, която, за разлика от облеклото на останалите момичета, скриваше абсолютно всичко от глезените до брадичката й. Момичето отметна завесата и малко срамежливо съобщи:
- Артър Трипууд, търси Мадам по работа.
- Аааарти! - ахна Мадам. - Време беше, отдавна не си се отбивал насам. Свободно, момичета.
При командата шивачките видимо се отпуснаха.
Артър пристъпи към Жозефина, пое ръката й и я целуна:
- Жозефин, да те видя отново е най-приятното нещо, което ми се е случвало напоследък.
- Да ти предложа нещо? Или направо да преминем към... работата?
-За съжаление нямам време за забавления.
- Жалко, - с искрено разочарование отвърна Мадам и се запъти към една от завесите, зад която Артър знаеше, че се крие вратата към личните и... ъъъ... личния и кабинет. Махна му да я последва.
Добре познат коридор, последван от добре познато стълбище, водещо до малък апартамент, в който Артър бе прекарвал не малко приятни часове. И то не само по работа. Жозефина беше страстен играч на "Туп".
- С какво мога да ти бъда полезна? - попита тя, удобно настанявайки се на един неудобно изглеждащ стол.
- Обещах нещо на приятел и сега ми е необходима помощ да го изпълня - Артър извади книгата, подаде я на Жозефина и седна срещу нея. - Имам нужда да знам какво пише в книгата. Очевидно има някаква магия, която не ми позволява да го прочета. Надявам се познаваш някой от целомъдрените ни приятели от Университета, който би могъл да свърши работата?
Мадам пое дневника и започна нехайно да разлиства празните страници. Очите и се спряха на титула за части от секундата, но за Артър не остана незабелязано.
- Да предположим, че познавам, - каза тя накрая.
- Знаеш, че друг път винаги контактите ни по работа са доходносни и за двамата. Освен това сме имали и добри моменти. Не ми казвай, че оная шестчасова игра на Туп не е биал една от най-добрите в живота ти! Това е лично и се надявах, че ще ми направиш услуга. Ще съм ти задължен.
Жозефина затвори книгата. Повъртя я замислено в ръцете си и накрая я върна на Артър.
- Ще тук утре вечер. Добре ще е да изчакаш Нанел да приключи с него. Обикновено не продължава дълго, - жената се засмя снисходително. - Ако го приклещиш на изхода, вероятно ще е доста разговорлив.
- А след това, - тук тя се усмихна с една от нейните си усмивки, подсказващи че от обикновена дългокрака уличница до Мадам на... шивашко ателие, стълбичката е стръмна, но човек научава някои трикове по пътя, - вероятно ще искаш да споделиш съдържанието на вълшебното дневниче с някого. С някой стар приятел.
- Обещавам да ти кажа всичко, което мога. Вероятно ще има... чувствителни неща, които касаят приятеля ми, но всичко друго е твое.
- Разбрахме се, значи.
Тя се изправи. Направо беше изумително колко много можеше да изразява едно уж невинно движение. И как една напълно прикирваща рокля можеше да си играе с въображението. Ефектът се разваляше отчасти от факта, че за Артър извивките под роклята вече не криеха почти никакви мистерии. Но играта си беше игра.
- Утре след залез. Обикновено се измъква от университета по време на една от вечерите им.
Артър се изправи, поклони се леко и пое книгата:
- Радвам се, че все още има хора, на които мога да се доверя. След като това приключи непременно трябва да се видим пак.
- Удоволствието ще е взаимно, не се и съмнявам. А сега... е, и двамата сме заети хора.

Висок, кльощав силует се клатушкаше в мъглата. При всяка крачка залиташе, провлачвайки единия си крак по паважа, а парцаливото му палто се полюшваше около хилавата фигура, разнасяйки гробовно зловоние на десет крачки околовръст. Изпод продънената широкопола шапка долитаха хъхрещи, стенещи звуци, сякаш излизащи от уста, непринадлежаща на този свят.
- Джаксън, старо куче такова! - подвикна Артър Трипууд. Фигурата спря и се ослуша. - Все така поддържаш изтънчения си аромат, виждам. Де да бяха повече хора така отдадени на работата си!
- Хмъ, хмъ, - одобрително закима Чистичкият Джаксън. - Ни е като ино време! Некои колеги са къпат почти два пъти годишно. Позор, викам, позор!
- Никакво уважение към занаята... - съгласи се Артър. - Както и да е, идвам при теб основно с една цел - искам да знам къде живее някой и, както всички в града знаят, просяците виждате всичко.
- Туй е публична тайна, - Чистичкият показа изгнилите си зъби в усмивка, която Артър, за свое щастие, не можеше да види.
- Разбира се. Но всяка тайна си има цена. Интересува ме къде живее мис Залозин, от гилдията на убийците. Също и всичко друго, което можеш да ми кажеш за нея - нищо твърде опасно, разбира се, не искаме да си имаме проблеми с толкова влиятелни хора като гилдията на убийците. Та тях ги уважавам почти колкото уважавам просяците!
Неясният силует се размърда и Артър чу, как Джаксън се почесва по мърлявата, набола брада.
- Залозин... Имаше ини Вдигни-Залозини на Кралския път. Ама нинам да са завъдили убийци в симейството. Праичката да си кажа, ни минаам натам често. Дъртият си пада скръндза, ако ни стаа дума за карти или коне.
- Чудесно. Можеш ли да разпиташ някои от колегите си за още по-актуална информация? Ще се върна след няколко часа и знаеш, че когато чуя нещо интересно, изведнъж ставам много щедър.
- Туй да са чуа. Ша пусна дума сред браточките. А ти си приготви някое по-отлежало.
С тези думи просякът се затътри по пътя си, явно смятайки въпроса за приключен.

***

Дилан стоеше сам зад щанда. Баща му господин Дастерсен напоследък рядко се появяваше в магазинчето. Беше се запилял по някаква важна работа, както обикновено. А майката на Дилан слизаше чак към обед с огромна чаша кафе. Сега беше часът на случайните посетители, които тъкмо излизат от кръчмата и са готови да направят сделката на живота си. Дилан имаше подход към такива хора и затова баща му, чието търпение беше ограничено, обикновено го оставяше сам да отваря магазина. Всъщност Дилан имаше подход към всекиго. Много важно умение в квартал, където не се знае, кой може да влезе през входната врата.
Тъкмо привършваше с подреждането на стоката, когато вратата се отвори. Артър влезе в магазина и, когато видя единствено Дилан, му кимна:
- Добро утро. Баща ти ме беше наел за една работа. Тук ли е?
- Добро утро, господин Артър - учтиво отвърна Дилан - Господинът в момента не е на работа. С какво мога да ви услужа?
Артър изгледаше съвсем трезвен и явно не беше в настроение за губене на време.
- Знаеш ли кога е се върне? Или поне, каква работа му върша. За съжаление тия дни съм убийствено зает и нямам време да го изчакам.
- Господинът не винаги успява да е на разположение - отвърна Дилан предпазливо - аз поемам тези неща в негово отсъствие. Става дума за един предмет, нали така?
Винаги ставаше дума за предмет.
- Господинът беше пределно ясен, че много цени информацията, която може да получи.
- Кумерийска погребална гривна - Артър я извади от един от многото джобове на сакото си и я подаде на Дилан. - Топла, топла, та чак пари. Предполагам, би било най-разумно да се отървете от нея, тъй като вероятно принадлежи на Флориан Фортескю. Въпросния джентълмен наскоро е пренесъл частната си колекция в прекрасния ни град и два от сандъците са изчезнали по особено съмнителен начин. Имам причина да вярвам, че става дума за нещо особено нелегално - дори за град като нашия.
Дилан, в чийто речник не фигурираше думата нелегално, се намръщи при споменаването на кражба, но реши да подходи професионално.
- Чудесна новина, точно както господин Дастерсен предполагаше - отговори той, както баща му го беше научил да отговаря в такива случаи - Мисля, че Фортескю ще бъде безкрайно щастлив, ако някой я намери, а това може да се уреди. Но тези неща ги урежда господинът.
- Може би не се изразих правилно - подразни се Артър - Имам причина да смятам, че колекционерът Фортескю не желае да е известно, че съответните неща са били откраднати. Може и да греша, но ако съм прав, има известна вероятност да опита да отстрани евентуални проблеми по дискретен и болезнен начин.
- Благодарим за предупреждението. Сигурен съм че господин Дастерсен знае точно как да постъпи. Ние не толерираме кражби по никакъв начин.
- Господинът е мъдър човек - усмихна се Артър отсреща.
- Честна сделка предполага честна отплата - въздъхна Дилан - как се споразумяхте с господина? В стока или в брой? Тъкмо пристигна нова партида любовни еликсири. Харчат се като топъл хляб - продължи услужливо той.
Умът на Артър сечеше като бръснач, отнасяше ли се до честна отплата. Затова и се стъписа, когато разбра, че не може да си спомни. По дяволите. Дължаха му пари. А той стоеше като пълен глупак и не можеше да си спомни. Дилан прие мълчанието му знак, че го е засегнал и бързо добави
- Сигурен съм, че за симпатичен млад човек като вас това няма да е от интерес, но може би имате някой приятел, който има нужда от подобен подарък?
- Или може би приятелят вече е намерил дамата на живота си и изпитва известни затруднения. В такъв случай мога да ви препоръчам друг тип еликсир. Приготвя ги истинска автентична вещица, на ексклузивен договор директно към нас.
Артър, който не го слушаше, реши да рискува. В момента перспективата за пари в брой, кой знае защо, му се струваше все по-малко привлекателна.
- Истинска автентична вещица. От Юбервалд. Баба й е от там - уверяваше го продавачът в магазинчето - А може би предпочитате някой магически предмет или талисман? Късче от копието на Коен Варварина! Тъкмо пристигна, утре няма да го има...
- Колът, с който се предполага, че е убита Анджелика де Канин - отвърна спокойно Артър. След като изрече тези думи изражението му леко се промени.
Тирадата на Дилан прекъсна.
- Но Господин Артър, какво значение има някакъв си кол? - окопити се той - Една глава чесън от пазара ще ви свърши същата работа!
Kолът, поне според Дилан, беше един от най-безинтересните експонати в асортимента им. Интуицията му подсказваше, че в избора на Артър има нещо подозрително. Клиентът му не беше убиец и щеше да си има проблеми с гилдията.
- Ако имате проблеми с вампирите, може би едно сребърно острие...
Артър, на който му беше дошло до гуша през последното денонощие, не можа да продължи с професионалния си тон:
- Ооо, я не на мене тия! Много добре знаеш, че и двамата сме търговци, просто на различни неща, така че не се опитвай да ме измамиш и ми дай проклетия кол.
- Но господин Артър, какво ви кара да мислите, че колът е при...
Дилан си припомни, че говори с професионален информатор и реши, че няма смисъл да блъфира.
- Много добре, щом това искате. Кол против вампири. С гаранция за действие - от убиеца. Да го увия с една бутилка светена вода направо?
- Ако настояваш да ми увиеш бутилка от нещо, направи го алкохол, съмнявам се водата от Анкх, която вероятно искаш да ми продадеш, да спре вампир. И не очаквай да ти го платя.
- Не не не, господин Артър нищо няма да плащате. Знам, че няма да размислите, но услугата която ви дължим е по-ценна от някакъв си кол.
Баща му държеше специални запаси от твърд алкохол и евтино вино точно за такива случаи. Не веднъж информатори се опитваха да получат предмет на същата стойност, като този, който оценят, но в крайна сметка се задоволяваха с бутилка от личната колекция на татко. Дилан се върна след секунди от склада и му подаде едно шише и един вързоп, който приличаше на тояга, опакована като подарък.
- Бутилка от личната колекция на татко.. имам предвид на господина. Със специалните благодарности на господин Дастерсен. Сигурен съм, че господинът ще е щастлив да работи отново с вас.
Артър ги пое, погледна за всеки случай във вързопа и кимна с усмивка:
- Съжалявам за преди малко. Просто идея си нямаш, колко кофти бяха последните двайсетина часа. Радвам се, че в крайна сметка се разбрахме. Докато съм тук, ти разбираш ли от магически предмети, или и за това ми трябва господина?
Дилан, за който сделката беше приключила, отговори лаконично.
- Ако ви трябва нещо специално, трябва да говорите с господина.
Но Артър, който очевидно нямаше намерение да си тръгва веднага, се оглеждаше наоколо без особен интерес и сякаш се колебаеше за нещо.
- За всичко останало аз отговарям в негово отсъствие, включително за напълно автентичната стока, която имаме на склад.
Артър прибра бутилката и вързопа някъде в дебрите на сакото си и извади дневника. Отгърна на втората страница, където нямаше нищо написано, и го показа на Дилан:
- Подозирам, че някаква магия скрива написаното. Чувал ли си за подобно нещо?
- О, истински магически дневник! - възкликна Дилан. Ето това беше интересна находка. Разбира се, с дневниците имаше някои затруднения.
- Може да го е изгубил някой магьосник, който си е водил записки за тайните на Вселената! А може би наистина няма нищо написано в него - добави той - Мисля, че ще трябва да го върнете. Ако е книга с заклинания... не е безопасно да я носите наоколо.
Артър, който все още здраво стискаше книгата на празна страница, много добре знаеше това.
- Я да видим кой е собственика. - предложи Дилан - Това сигурно го пише някъде с обикновено мастило за такива случаи. Но не съм сигурен, дали ми е позволено да купувам такива неща.
- О, не го продавам - усмихна се Артър и затвори дневника.
- Иначе самата изработка сигурно струва цяло състояние.
- Принадлежеше на един приятел, затова не мога да се разделя с него. Просто трябва да разбера, какво пише в него. Ситуацията е... странна. Имаш ли представа, кой може да разкрие какво е написано?
За Дилан, в чийто речник думата приятел беше синоним на "не ти влиза в работата", реши да на го притиска с повече въпроси.
- Хм, предполагам, че магьосниците в магическия университет могат. Те знаят всичко за магията. Ние често си имаме работа с тях. Достойно мъже, магьосниците...
Наистина, семейството на Дастерсен често си имаха работа с тях. Магьосниците обикновено имаха претенции към магически предмети. Според правилника за регулация на магическите предмети (написан от самите магьосници), такива предмети трябваше да се предлагат първо на Невидимия Университет и нямаха право да попадат на улицата. По правило, всеки месец минаваше инспекция, да се увери, че в магазинчето не са попаднали опасни за здравето стоки. Но Дилан не беше виждал истински жив магьосник от години. Господин Дастерсен просто им пращаше списък на инвентара за взаимно улеснение.
- Обикновено бих предложил да ви посредничим при връщането, но щом вече знаете на кого е, явно нямате нужда от нас. Съветвам ви, да го направите бързо. Имали сме проблеми с магически книги преди. Вече не държим такива неща. Опасно нещо са това книгите, дори когато не са магически - така казва господин Дастерсен. Затова не държим книги. Не и след инцидента.
Артър остана леко разочарован и с досада прие предупрежденията на търговеца, които знаеше много добре. Смяташе да си върви, но професионалната му етика изискваше да изслуша историята, довела до промяна в политиката на господин Дастерсен, дори да съдържа минимално количество нова информация.
- Веднъж един се опита да ни измъкне една без пари. Оказа се, че името му е написано на заглавната страница. Е, какво - му каза господина - много хора имат такива имена. Но не и като неговото. Имаше поне осем имена и нещо си пети или четвърти. В нашия квартал повечето хора имат само по едно име, освен такива като господин Дастерсен. Но той е важна клечка. Разбира се, на него никой не му казва Робърт. Би било.. непочтително.
Тук Артър наостри уши. Момчето едва ли блъфираше. Сигурен беше, че не му е дал да види заглавната страница.
- Много беше ядосан. "Проклета магическа книга", така казваше господина, "не можеш да вярваш на магьосници"... Достойни мъже, магьосниците.
Дилан, който беше свикнал всяка сутрин да намира нови любопитни неща сред инвентара на магазина си, беше започнал да отделя книгите по нареждане на господина.
- Името да не е било Реджиналд някой си?
- Не мисля, че ми е казвал името. Само знам, че било много дълго. Може и да е било Реджиналд, може и нещо друго. Само знам, че били много имена и имало цифра на края. Така казва господин Дастерсен.
- Помниш ли нещо конкретно за въпросния господин с многото имена?
- Не съм го срещал - призна Дилан - бил е много арогантен и отказал да плати. Бихме могли да питаме баща ми, но на ваше място не бих му припомнял за случката.
"Сещам се кой от двамата трябва да е бил", не каза Артър. Вместо това каза:
- Едва ли ще отговори. Благодаря за информацията, ако съдбата ме отведе отново до Сенките ще се отбия отново. За съжаление, сега трябва да тръгвам, адски много работа ме чака.
- Удоволствието е изцяло наше, господин Артър - увери го момчето.
Артър прибра дневника и излезе.

Артър почука на портата на Невидимия Университет. Малкото прозорче се отвори:
- К'во си се раздумкал?
Артър вдигна демонстративно бананите, които носеше:
- Искам достъп до Библиотеката.
- Искал бил достъп до Библиотеката! - изсумтя тоя от вътре. Артър по принцип се разбираше с пазачите, но този не го познаваше. -  Ей, Фил, тука един иска достъп до Библиотеката! И банани си носи!
- До Библиотеката, а! - чу гласа на, вероятно, Фил, малко по-далеч. - Брей, брей! И кой е тоз толкоз начетен господин, дето иска достъп до Библиотеката?
- Артър Трипууд - ухили се едноименният през процепа, - предприемач. Доста често идвам, така че се учудвам, че не съм ви виждал преди.
- Брей, брей! Аз пък съм Бил. С моя колега Фил тука сме стражи, нали разбираш. Пазим портата и тъй нататък. Много отговорна работа.
Артър току-що беше изхарчил цели четири шилинга за карета до Университета и банани:
- Тъй, много отговорна - съгласи се Артър. - Ама тия банани с всеки следващ момент се развалят, а никой не иска раздразнен библиотекар.
- Бил, тоя има право, - дочу гласа на Фил. - Никой с акъла си нема да застане между оня маймун и бананите му.
Бил като че ли се позамисли.
- Никой не може да каже, че стражата на Университета не е с акъла си, Фил!
- Не може, Бил, - съгласява се Фил.
Чу се стържещ звук на преместващи се резета, след което портата се открехна. Артър влезе и кимна на пазачите:
- Радвам се да видя съобразителноста, която очаквам от всеки добър страж.

- Не е честно, - промърмори Бил, докато натрапникът се отдалечаваше в посока към Библиотеката. - Винаги си носят банани. Никой обаче не се сеща, че трябва да подкупят и стражата.
- Ъхъ, - съгласи се Фил.
- Може би е време да помислим за смяна на професията, а Фил?
- Ъхъ, - кимна Фил отново и затъкна фаса зад ухото си.

Артър влезе в Библиотеката и едно "Уук" му припомни да си изтрие краката. Библиотекарят дотопурка до него и огледа критично какво му бяха донесли.
- Любимото ми човекоподобно* - ухили се Артър, подавайки бананите.
- Ууук, - Библиотекарят свенливо махна с огромната си лапа, докато с другата награбваше подадените му плодове.
- Наскоро се зпознах с млада дама с алтернативен лайфстайл. По-конкретно, зомби е. Искам да я разбирам по-добре, и какво по-добро място да науча за нещо толкова... алтернативно.
- Ууук? - Библиотекарят не бе от онези човекоподобни, които биха осъдили някого заради странните му вкусове - все пак хората си бяха доста откачени типове - но Артър все пак усети, че в погледа, който му хвърли, ясно се чете израза "Иу!"
Орангутанът се отдалечи и хлътна между етажерките. Не след дълго се върна с едно тънко книжле и го връчи на младежа:
"НЕКРОФИЛИЯ: Как да запазим пламъка след сблъсък с неизбежното"
Артър се ухили:
- О, не, тая част мога да си я представя. Трябва ми нещо по-общо за зомбитата. Искам да знам какво им вдъхва втория живот, как протича той, дори как би могъл да приключи. Искам да разбера как мисли, за да съм по-близо до нея.
Библиотекарят отново изчезна в лабиринта от книги и когато се върна, носеше копие на Manes ghouls et lamia. За огромно облекчение на Артър, въпреки помпозното заглавие, самата книга беше на морпоркски, вероятно превод на оригинала.
Трипууд кимна благодарно, настани се в читалнята и разлисти книгата.
Tомчето изреждашe различните видове немъртви, или поне познатите, като на вампиритеб е отделен един доста тлъст раздел.
Изследването на зомбитата явно не бе представлявало чак такъв интерес. Според автора, те биваха два вида: първите, "бездушни", могат да бъдат открити в изоставени гробища и крипти и имат навика да се поклащат и влачат безцелно и да консумират всякакъв вид топлокръвни, до каквито успеят да се докопат.
Вторият вид, по-разпространен в гъсто населените райони, представляват душа, която поради някаква причина не е преминала Отвъд, ами се е върнала в тялото си. За разлика от призраците обаче, за които бе известно, че имат някаква недовършена работа, която ги държи в плен, не бе съвсем ясно какво кара зомбитата да оживяват, или по-скоро да се реанимират. Авторът спекулираше, че в някои случаи вероятно се дължи чисто и просто на инат или закостенели навици.

"Отстраняването на главата на зомбито обикновено води до успешно прекратяване на състоятнието на не-живот. В някои случаи може да се наложи пълно разчленяване на тялото. Според специалисти, изпепеляването на трупа с огън или алхимическа смес дава най-сигурни резултати. Също така е известно, че небалсамирано или неподдържано по някакъв друг изкуствен начин, с времето тялото се разпада или по-скоро разлага от само себе си. Пришиването на крайници след злополука е редовна практика сред този вид немъртви, но веднъж отделени от тялото, те не зарастват на мястото си."

Накрая авторът предпазливо бе добавил, че "този труд изследва само теоретичната страна на въпроса и че е крайно неетично, а в някои страни и незаконно да се "прилагат мерки" срещу зомбита."
Артър, който очакваше нещо по-конкретно, остана леко разочарован, но пак беше по-добре от нищо.
Откри Библиотекаря увиснал надолу с главата от една недотам стабилна етажерка, алчно поглъщащ бананите.
- Може ли да я взема за вкъщи? - Артър показа книгата. След това се замисли. - Всъщност, и другата - човек никога не знаеше къде ще попадне на нещо интересно, а и му се налагаше да се занимава със всякакви. Пък и на част от него вече ѝ ставаше любопитно
След кракта регистрация (при която Артър даде  истинските си данни - и да можеше, не би пробвал да излъже Библиотекаря) се беше сдобил с читателска карта и две книги, които трябваше да върне в 16-дневен срок. Артър забеляза, че Библиотекаря си пишеше съвсем нормално в регистъра - никакво Уук и Иик. Артър пусна още един бърз комплимент (което правеше рефлексивно) и напусна библиотеката, с книгите закътани някъде в дебрите на шлифера му.

Когато излезе навън, вече валеше и мъглата беше понамаляла. Беше на половината път до портата, когато дебел глас зад него извика "Ей, ти!".
Артър, на който достатъчно често му се случваше дебел глас зад него да се провиква "ей, ти" се обърна бавно. Едра фигура с островърха шапка джапаше през локвите към него:
- Да, ти, кактибешеимето!
- Артър - кимна дружелюбно младежът.
- Артър, да. Ъъъ... - огледа му лицето, сякаш се опитваше да го разпознае.
- Май не си се вясвал скоро на лекции, а? Хич не си спомням да съм те виждал. Нищо де, нищо, няма нужда да се блещиш така стреснато! И аз на твоята възраст имах по-важни занимания от това да седя в претъпкана зала и да слушам брътвежите на... така де. Измъкваме се за едно питие, а?
- Май ме бъркате с някого, - вдигна рамене Артър. - В мен има толкова магия, колкото в... е, не колкото е ей оня камък, защото тй вероятно е пълен с остатъчна магия от всичко, което правите в университета. Страхотна работа, но за съжаление нямам общо с нея.
- О... - сконфузи се магьосникът. - Не си студент, значи?
-Не, - започна Артър, - но ако го нямаше малкото изискване за магически талант вероятно бих бил. За съжаление няма други добри университети наблизо.
- Мда. Извинявам се за объркването, значи.
- Вие вероятно сте преподавател тук? - Започна Артър, който не обичаше дребните приказки, но пък беше добър в тях, а така или иначе му трябваше магьосник.
- Мхм, лектор съм. По Фундаментална зверология, - отвърна Лекторът по фундаментална зверология. - Забележителна дисциплина, но твърде недооценена, по мое мнение - и навири високомерно нос.
Артър се ухили до уши, като този път усмивката му беше от искрена радост:
- Нима? Какво съвпадение! Та аз дойдох тук точно за да търся знания за едни от създанията на нощта - след това добави финални щрихи. - Не виждам кой човек с ума си не би забелязал ползата от подобна наука.
"Особено в място, където вероятно всяка седмица се призовават нови видове демони" - реши да не казва на глас.
- Създания на нощта... - магьосникът присви очи. - Нещо свързано с вампири? Опасявам се, не е в моята област...
- О? - надеждите на Артър бяха попарени, но все пак реши да пробва: - Всъщност зомбита.
- Какво за тях?
- Какво им вдъхва втори живот? Не безмозъчния вариант, те са ми толкова интересни. Но имам интерес към другия вид.
- Ъъъх... - Лекторът като че ли се бореше със съвестта си.
- Виж, младежо, - каза накрая, - като цяло изследването на немъртвите е по-скоро в сферата на религията. Какво става след смъртта, изкупване на грехове и тъй нататък.
- О, запознат съм с религиозната част - отвърна кисело Артър. - Но предпочитам да имам повече перспективи, преди да си направя изводи. Академичното познание винаги е малко по-прецизно от вярата.
- Ами... откато градът ни се насели с какви ли не обитатели, беше решено, че... не е политически коректно да бъдат провеждани такива изследвания. Никой не е тръгнал да пише научни трудове за това, какво кара джуджетата да бъдат ниски, нали?
Дъждът се усилваше все повече и пвоече. Артър отговори очудено:
- Но нима това спира един истински учен? Нима жаждада за знание не е по-силна?
Магьосникът вече беше започнал да се озърта за някой, който да го измъкне от неудобния разговор, а Артър с безпокойство започна да си припомня, че в не-100%-непромокаемия си шлифер носи три книги (за повреждането на две от които можеше да го сполети доста неприятна участ).
- Добре тогава, - склони Артър. - Но бихте ли могли поне да ми откъде да си намеря чадър? Иначе трябва да стоя в университета цял ден докато спре дъжда.
- Някъде на някое пазарище, подозирам... - НУ бе едно от най-добре снабдяваните учреждения в Анкх-Морпорк, поради което постоянните му обитатели се случваше да не видят света отвъд стените с десетилетия.
Артър осъзнаваше, че е пропилял чудесна възможност да разбере как се убиват зомбита, или какво пише в дневника на Джон. Това, което не осъзнаваше, беше пълната неадекватност на професора по въпроса за зомбитата, която беше сбъркал с етичен проблем.

Чворът го чакаше пред портата на Университета. След като набързо си купи чадър, двамата се запътиха към една малка уличка. Артър се облегна на една стена, извади бутилката и започна да си играе с нея:
- Та, какво намери за госпожица Залозин?
- Ъми... Нищо конкретно, - призна информаторът с нежелание
- Нещо общо тогава? Или поне нещо?
- Ъми... Там си е къщата, дето предполагах. Няма женски обаче. Ако не броим готвачката.
Артър гледаше бутилката дълго и преценяващо. После я прибра в шлифера:
- Съжалявам, обаче не за това се разбрахме. Предлагам да разпиташ някой твой колега, който се навърта около гилдията на убийците. Знаеш, че си плащам, обаче трябва да си го заслужиш.
Оня кимна мрачно, обеща да даде всичко от себе си и се изниза в дъжда.


--------------------------
* - Артър не познаваше други човекоподобни, а и Бибилиотекарят му беше по-симпатичен от повечето хора. Говореше по-малко, и човек винаги разбираше какво точно има пред вид.

След като се прибра, Артър веднага се заби в банята. След около половин час, прекаран в хигиенизиращи операции, и три слизания до кладенеца за още вода, беше сравнително доволен от резултата. За щастие шлифера не беше пострадал много, така че единствено яката беше мокра. Панталона беше в коша за пране, а ризата беше свита на топка в ъгъла. Все още не беше решил дали дали да я изпере или изгори. Извади от гардероба резервния черен панталон и резервната черна риза и ги облече. Погледна шлифера с мократа качулка, погледнна и резервния и в крайна сметка се спря на мокрия. Другия имаше прекалено малко джобове.
Огледа всички рафтове в стаята за оръжие. Погледна един меч, но реши, че ще изглежда странно, ако извади меч от джоба на шлифера си (освен това щеше да се заколи с него). Ножовете също му се видяха прекалено остър вариант. В крайна сметка се спря на месингов бокс и къса метална тръба, които натика по джобовете си.
След това се върна до гардероба и извади старата си ризница. Беше лека ризница от халки, но беше стара и неудобна. Прецени, че ако я облече само увеличава шанса да бъде намушкан и я прибра обратно.
След това отиде до един рафт, взе бутилка уиски и голяма чаша и седна на масата. Наля си щедро и отпи. Нямаше представа как успя да махне Елинор от себе си, явно действаше на чист гняв. Но пък знаеше, че следващия път може да няма такъв късмет. Всъщност нямаше никакво желание да се бие с когото и да било, но явно нещата го намираха. За момент се зачуди дали агресивните изблици, които често бяха насочени към него, не бяха по някакъв начин негова вина, но бързо отхвърлъ нелепата мисъл.
Затвори добре бутилката, прибра я в джоба си, взе мръсните дрехи от банята и излезе.

Артър се беше запътил към пералнята на г-жа Ключарска, която се намираше ул. Пекарска. Не беше особено близо до квартирата на Джон, но пък беше доста близо до гилдиите. Артър не харесваше пералнята по две тясно свързани причини. Първата беше, че в нея работеха омниански монахини, което само по себе си го дразнеше. По-проблемното беше, че въпросните монахини не осъзнаваха, или отказваха да приемат, възможностите, които отваря достъпа до мръсното пране на хората.
По пътря спря до един познат просяк, погледна го, бръкна в един от многото джобове на шлифера, започна да си играе шумно с две монети и го попита:
- Я да те пробвам, кой е баш шефа на градската стража в момента?
- Командир Хайръм Болдуин, шефе, от рано снощи, ако и той не е гушнал букета вече.
- Айде, със здраве - Артър му метна една дребна монета и продължи към пералнята.
След като премина ъгъла, зарови в джобовете си и извади смачкан тефтер и молив. Отвори на две празни страници по средата и записа няколко имена, след което отвори на следващата страница, постави една голяма въпросителна отгоре и надраска още няколко*.
Малко по-късно влезе в пералнята и изпълни стандартната процедура по даване на дрехите, след което се приближи до сестра Енхилда, изключи частта от мозъка, която не я харесва, включи тази, която харесва всички и започна загрижено:
-Сестро, знам, че не правите такива неща, но... - извади билеткчето на Джон. - Мой близък приятел беше убит наскоро и последното ми обещание към него беше да разбера защо. Това е една от малкото улики, които успях да намеря и, въпреки че знам, че не е коректно да споделяте информация за клиентите си, но искрено ви моля, помогнете да изпълня предсмъртното желание на приятел.
Монахинята ахни при споменаването на убийство, но изражението й се втвърди, когато стана дума за споделяне на информация. Артър натисна още малко:
- Виждам, че не ви е приятна идеята да нарушите обетите си, но наистина е важно както за мен, така и за покойния ми приятел. Нямам представа колко ви е трудно да действате против вярванията си, но моля ви, направете го само този път. За добра кауза е.
Енхилда започна да цъка с език и да гледа тъжно етикетчето, поклащайки глава:
- Бедничкият човечец, почти нищичко си нямаше, ама искаше да е чист... Не са много като него... Едва ли ще мога да ти кажа много синко, но кажи с какво мога да ти помогна.
- Ще съм ви благодарен ако можете да ми кажете нещо странно, което сте забелязала около него, каквото и да е. Обстоятелствата около смъртта му бяха меко казано странни и не знам за какво друго да се захвана.
- Ами не знам, странно... - монахинята се замисли за момент. - Странно ни се стори, че въобще е дошъл при нас. Не изглеждаше, като да може да си го позволи, нали разбираш... Когато уцелеше майка Ифигения да е навън по работа, му пускахме и за половината пари. Изглеждаше като да е добър човечец. Хубаво е да знае човек, че все пак е имал някакви приятели. Сигурно знаеш от каква вяра е бил? Сигурна съм, че ще можем да му намерим добро място в нашето гробище, ново е още и не са изкупили всички парцели.
- Съжалявам, но това не е от нещата, за които си говорехме - отвърна дипломатично Артър. - Много неща не успях да го питам преди... Е, радвам се, че е намерил у вас и сестрите ви разбиращи хора.
И осъзна, че за първи път от доста време говореше с искрена признателност към божи хора. Явно наистина нещо му ставаше.
- Благодаря ви за информацията, и ако има още нещо, за което да се сетите за Джон, каквото и да било, ще се радвам да го споделите с мен - извади една визитка и й я подаде. - И ако е възможно да разпитате останалите сестри, в случай че е споделил нещо с някоя от тях. Каквото и да е, може да се окаже от полза.
- Ом да те благослови, синко.


Малко по-късно Поли Мръвката влезе във фоаето на гилдията и видя Артър да гледа някакъв тефтер и го поведе към едно забутано кафене наблизо. Не искаше да ги виждат заедно и не си правеше труда да се опита да го крие. Носеше пакета и Артър явно го забеляза, защото се наведе и се ухили:
- Надявам се ми носиш нещо.
- Нося ти, - връчи му пакета, - един чудесен пример за съвременен нео-кретенизъм. Дядката разпродава имуществото си и ни беше изпратил колекция от боклуците си за оценка. Това... нещо, обаче, никога няма да мине през комисията. Или ако мине, ще е на път за кладата. Както и да е, познават се с баща ми, играли сме си с отрочето му като малки, заради доброто старо време му я връщам, преди да сме я изгорили и т.н. Измисли там нещо. Със сигурност ще приемат много по-радушно някого, който им носи нещо, вместо да изнася.
- Мерси - Артър пое картината. - Рядко някой прави нещо за мен ей така. Даже вече забравих защо се съгласи да ми помогнеш така, но явно не е важно.
- За нищо, - процеди през зъби Поли. - Нали съм си добър по душа.
- Ще се видим някой друг път - Артър се изправи и му протегна ръка. - Имам да връщам една картина.
Поли го погледна, пусна едно “баси, колко мазен е тоя тип” на ум и стисна ръката му. Артър тръгна, а Поли остана да си допуши цигарата.