Дилан

- Малка тайна, хлапе, няма такова нещо като "неистинско" гадателско кълбо, - долетя боботещия глас на гиганта от отвън. - Ако питаш "наистина ли е кристално", тогава отговорът ще е "да". Само че аз те пратих за жезъла ми, можеш да зяпаш и по-късно!

Там цареше абсолютен хаос. Не питомният, уютен хаос, присъщ на магазини и работилници, който приятелски прегръщаше посетителя с думите "Спокойно, тази епруветка нарочно е изсипана в чекмеджето с чувствителни инструменти, хахаха, какво е това "пожарна безопасност", аз съм професиналист". Не, това беше истински хаос. Хаос, който крещеше "Аз живея сам!". Хаос, за който човек си казваше "трябва да почистя тая кочина", след което се сещаше, че има други, по-спешни задължения, например да отскочи до Хуондаленд и да намери изгубен преди хилядолетия артефакт, погребан в легендарен, погълнат от джунглата град, обитаван от туземци, настояващи да го нагостят с местния специалитет, който в момента се състои от собствените му крака.
Огромно легло с пружина, очевидно стъкмявано, за да достигне сегашните си размери, заемаше голяма част от мястото. Праисторическият дюшек, заедно с възглавниците, покривките и наядено от молци плюшено мече, беше прегънат на половина и отметнат на страни, откривайки прекрасна гледка към пространството под леглото. Там, сред огромни вълма прахоляк, мръсни чорапи, празни бутилки от вино и древни опаковки от "ПОДЛУТЕНИ ПЪРЖКИ - МЪЖСКОТО МЕЗЕ" се помещаваше спукано корито за пране. Тлъстият паяк, който явно се възприемаше за едноличен собственик на коритото, започна гневно да се тресе в паяжината си.
Някой някога се бе опитал да разведри кътчето, като налепи тапети. Вероятно не е бил удовлетворен от резултата, защото след това ги бе отлепил, с променлив успех, от две от стените. Божествената воля, физическите закони, природните сили или каквото там царуваше в това забутано кътче, явно бяха решили, че не е честно третата да бъде пренебрегвана по този начин, затова оцелялото парче тапет се беше свлякло на половина, оформяйки гънки и джобчета, в които нещо тихичко цъкаше и жужеше.
На тавана с помощта на мрежа от кожени ремъци беше прикрепен куфар. Заедно с него, като насекоми в паяжина, бяха омотани и други предмети. Дилан успя да различи долна риза, чиния с прибори, здраво залепнали в остатъците от храна, още мръсни чорапи*, книги, дърводелски метър, сандали с протрити подметки, плетена ръкавица с един пръст и нещо с формата на диск и размер около една педя, омотано в пожълтели вестници.
От жезъл обаче нямаше и следа.


--------------
*не, ако някой безумец вземеше тези от мрежата и тези от под леглото нямаше да успее да ги събере по чифтове

- Може и там да е! - отвърна Маккаб. - Или зад... не, там не, виж в куфара!
- В шапката е, - долетя тих, леко дрезгав глас някъде от ниско. - Винаги го слага в шапката, за да запомни къде е и винаги забравя.

- Тука, долу! - отвърна паякът и отново се разтресе в коритото си, за да привлече вниманието на Дилан. - Какво толкова се пулиш, не си ли виждал фамилиар досега!

- Какъв помиар? Къде? Пак ли е влязъл?
С бързината на котка, замерена с ботуш, паякът изпълзя от коритото и се покатери по стената на фургона, където увисна на безопасна височина. След секунда-две се съвзе от уплахата и гневно фиксира Дилан с осемте си очи.
- За какъв дявол ти трябваше да ме стряскаш така? Мислиш си, че е много забавно, а? Мислиш си, че си нямам друга работа, освен да се занимавам с разни хлапаци?

Паякът умислено се разшава на мястото си.
- Хмм, да, разбирам какво имаш предвид. Е, ти си решаваш искаш ли жезъла или не. Ще трябва да разгънеш дюшека, шапката е насмотана някъде там.
"Насмотана" беше съвсем правилно описание на състоянието, в което се намираше шапката. Освен, че беше загъната в дюшека, беше завита и в изненадващо чиста магьосническа роба - не толкова изящна и префърцунена, колкото тези, които носеха в Университета, но определено би накарала носещия я да се почувства стъпка-две по-висок от простолюдието. Не че Маккаб и така не стърчеше над тълпата. Самата шапка беше с голяма периферия и остър връх, пречупен назад, както беше модно напоследък. Беше тъмно синя на цвят, изработена от плътен филц и миришеше, не твърде натрапчиво, на лавандула. Беше покрита с избродирани звездички и бавно въртящи се галактики. От време на време по някоя падаща звезда проблясваше и се скриваше под ръба на периферията.
Паякът окуражително подканяше Дилан, докато момчето не си напъха ръката в шапката почти до рамото. Не беше ясно какво точно измерение обитаваше вътрешността на шапката, но усещането не беше неприятно - като да бръкнеш в голяма тенджера току-що очистен грах. Когато най-сетне успя да напипа жезъла и го извади, няколко малки прозрачни късчета от Нещо изпаднаха и се изтърколиха между дъските на пода.

- Крайно време беше! Дай го насам!
Силни, мазолести ръце подхванаха Дилан, който се провря обратно през прозорчето и му помогнаха да слезе на земята. Маккаб взе жезъла си, развъртя го няколко пъти като бойна тояга и насмешливо чукна момчето по главата с тежкия, топчест връх.
- И да знаеш, малкия - туй не е играчка. Я да видим какво можем да направим.
Магьосникът се върна при вратата на фургона и огледа критично заклещения гардероб. Бръкна в джоба на торбестите си панталони и извади носна кърпа с размери, които спокойно биха ѝ позволили да послужи за платно на малка лодка. Насмота я на кълбо, промърмори нещо неясно под носа си и я връчи на Дилан.
- Дръж я така. И внимавай да не я счупиш!
След това запретна ръкавите на грубия си вълнен пуловер и започна да реди дълго заклинание, като обикаляше гардероба и чат-пат го почукваше с жезъла. При всяко почукване кухият звук от удара ставаше все по-трудно определим, докато накрая не се чу само едно тихо "буонк". Гардеробът беше придобил консистенцията на гъсто желе и лекичко потреперваше от вибрациите на околните звуци. Кърпата в ръцете на Дилан пък беше станала твърда като джуджешка франзела и повече приличаше на странно кристално образувание, отколкото на парче намачкан плат.

- Дали движенията имат значение? На какво ви учат в тоя... университет! Ба! - изсумтя Маккаб. Лицето му беше изпотено и зачервено, сякаш бе влачил нещо тежко и голямо по тясно, стръмно стълбище - изглежда магията изискваше много повече енергия, отколкото беше очевидно за страничния наблюдател.
- Да се чуди човек, как не си си преподредил анатомията досега! Ела насам, пак ще трябва да влезеш вътре. Аз ще бутам от тая страна, ти разчиствай пътя, да не счупя нещо.

- Да, да, - отвърна Маккаб незинтересовано. Кърпата беше безопасно настанена върху зарязана наблизо бала сено* и магьосникът отново повдигна Дилан към прозорчето.
Отне им повече от половин час, докато успеят да вкарат гардероба в тясното помещение. Проблемът със заклещването във вратата беше отстранен, но, ако се съдеше по изобретателните ругатни, които магьосникът бълваше, повдигането и насочването на огромната гърчеща се маса, в която се бе превърнал гардеробът, не беше никак лесна задача. Често се налагаше и да спира, за да даде възможност на Дилан да отстрани разнообразната покъщнина от пътя. Мангалът и столовете бяха набутани в кътчето зад завесата, шкафът с многобройните чекмедженца също беше изтикан възможно най- в дъното.
- Ето, че стана! Ама май ще трябва да попренаредя някои работи, преди да му върна твърдостта - рече Маккаб накрая. Гардеробът заемаше почти цялото помещение, оставяйки само две тесни пътечки покрай стените. Макар и да пазеше оригиналната си форма, оставяше страничния наблюдател с впечатление за отпуснатост и безнадеждност, като изхвърлен на брега мъртъв кит.
- Кажи сега, с какво поръчение те изпраща превеликият господин Изидор.

------------------
*удобно намираща се точно там, където някой има нужда от нея. Ако действащите лица не търсеха къде да оставят важен, крехък предмет, изобщо нямаше да влезе в наратива. Някой вероятно би казал, че изобщо нямаше да съществува.

Маккаб пое листчето и го разгледа. След това изпуфтя и впери укорителен поглед в Дилан.
- Не ми казвай, че дори не можеш да различиш руни от обикновен грознопис.

- Всички думи съдържат в себе си магия, - отвърна Маккаб и се зачете. - Хм, това тук е предписание за пречистващ ритуал. "Да се извърши върху приносителя". Мислех, че великите академични умове са те пратили на "мисия", да им търсиш някакви съставки. За какво им е да...
Маккаб сбърчи рунтавите си рижи вежди и фиксира Дилан с поглед.
- Я чакай. Ти май не си студент, а?

Магьосникът се разсмя гръмогласно и шляпна Дилан по гърба с огромната си длан.
- А аз през цялото време си мислех, че си възпитаник на ония тъпигьози от университета! Ха!
Маккаб отново се зачете в листчето и заприглажда брадата си умислено.
- Сега като вкарахме гардероба, няма как да извършим ритуала вътре, а навън ще вземем да изпонаплашим народа. Какво ще кажеш да ти запишем едно домашно посещение? Безплатно, разбира се, както се разбрахме.