Дилан

Някъде в тъкънта на време-пространствения континуум нещо щракаше. Малки колелца, задвижвани от натегнати пружини, завъртаха по-големи колела. Тавми се рееха в непрестанен танц, блъскаха се и сменяха партньорите си. Цветната мозайка на Вселената се преподреждаше, в търсене на правилната картина.

Новото утро завари Анкх-Морпорк скован от студ и обвит в мъгла. Единственото, което Дилан Дастерсен успяваше да различи в плътната белота оттатък заскреженото стъкло, беше бледата сянка на уличния фенер. А може би дори това не виждаше. Просто знаеше, че е там.
Момчето дъхна върху пръстите си и потри ръце, в опит да ги стопли. Бръкна в дясното шкафкче под касиерското гише, извади тъмносин мохерен пуловер с висока яка и започна да го навлича. Подобни студове не бяха изненадващи за началото на груни. След Големия Взрив вече нищо не беше изненадващо.
Нещо на третата лавица отгоре-надолу, на етажерката срещу входната врата, привлече вниманието на Дилан. Отвреме-навреме се случваше нова стока да се появи в магазинчето, без никой да има представа откъде се е взела. В такива случаи баща му просто вдигаше рамене. Не е като нещо да беше изчезнало, нали? Тогава вече щеше да е проблем. Дастерсен старши проверяваше мистериозните предмети за някакви очевидни магически свойства, които биха могли да го вкарат в беля с Университета, слагаше им цена и спираше да мисли за тях.
Дилан внимателно заобиколи огромния макет на Диска, направен изцяло от клечки за зъби, отмести от пътя си стойката за чадъри във формата на на зяпнала крокодилска глава, покачи се на плъзгащата се библиотечна стълба, която баща му беше инсталирал преди седем години, когато малкият Дилан падна от стола, на който се бе покатерил, заедно с три буркана очи от саламандър и огледа новите придобивки. Тази сутрин бяха две - малък сгъваем нож за присаждане с надпис "неръжд" на наточеното острие и дървена кутийка с евтина позлата. На капачето и с ръждиво кабърче беше прикрепена бележка, гласяща "Ни мъ утваряй". Момчето я отвори несръчно с една ръка, докато с другата придърпваше пуловера си, все още насмотан около гърдите му и вътре откри второ послание - "Казах да Ни ма утваряш бе, Идеот!". Той изсумтя. Много остроумно, затова пък не особено магическо. Върна предметите, където ги бе намерил, слезе от стълбата, съблече пуловера си, облече го отново, този път обърнат правилно и се захвана да премита пода.

Дилан стоеше сам зад щанда. Баща му господин Дастерсен напоследък рядко се появяваше в магазинчето. Беше се запилял по някаква важна работа, както обикновено. А майката на Дилан слизаше чак към обед с огромна чаша кафе. Сега беше часът на случайните посетители, които тъкмо излизат от кръчмата и са готови да направят сделката на живота си. Дилан имаше подход към такива хора и затова баща му, чието търпение беше ограничено, обикновено го оставяше сам да отваря магазина. Всъщност Дилан имаше подход към всекиго. Много важно умение в квартал, където не се знае, кой може да влезе през входната врата.
Тъкмо привършваше с подреждането на стоката, когато вратата се отвори. Артър влезе в магазина и, когато видя единствено Дилан, му кимна:
- Добро утро. Баща ти ме беше наел за една работа. Тук ли е?
- Добро утро, господин Артър - учтиво отвърна Дилан - Господинът в момента не е на работа. С какво мога да ви услужа?
Артър изгледаше съвсем трезвен и явно не беше в настроение за губене на време.
- Знаеш ли кога е се върне? Или поне, каква работа му върша. За съжаление тия дни съм убийствено зает и нямам време да го изчакам.
- Господинът не винаги успява да е на разположение - отвърна Дилан предпазливо - аз поемам тези неща в негово отсъствие. Става дума за един предмет, нали така?
Винаги ставаше дума за предмет.
- Господинът беше пределно ясен, че много цени информацията, която може да получи.
- Кумерийска погребална гривна - Артър я извади от един от многото джобове на сакото си и я подаде на Дилан. - Топла, топла, та чак пари. Предполагам, би било най-разумно да се отървете от нея, тъй като вероятно принадлежи на Флориан Фортескю. Въпросния джентълмен наскоро е пренесъл частната си колекция в прекрасния ни град и два от сандъците са изчезнали по особено съмнителен начин. Имам причина да вярвам, че става дума за нещо особено нелегално - дори за град като нашия.
Дилан, в чийто речник не фигурираше думата нелегално, се намръщи при споменаването на кражба, но реши да подходи професионално.
- Чудесна новина, точно както господин Дастерсен предполагаше - отговори той, както баща му го беше научил да отговаря в такива случаи - Мисля, че Фортескю ще бъде безкрайно щастлив, ако някой я намери, а това може да се уреди. Но тези неща ги урежда господинът.
- Може би не се изразих правилно - подразни се Артър - Имам причина да смятам, че колекционерът Фортескю не желае да е известно, че съответните неща са били откраднати. Може и да греша, но ако съм прав, има известна вероятност да опита да отстрани евентуални проблеми по дискретен и болезнен начин.
- Благодарим за предупреждението. Сигурен съм че господин Дастерсен знае точно как да постъпи. Ние не толерираме кражби по никакъв начин.
- Господинът е мъдър човек - усмихна се Артър отсреща.
- Честна сделка предполага честна отплата - въздъхна Дилан - как се споразумяхте с господина? В стока или в брой? Тъкмо пристигна нова партида любовни еликсири. Харчат се като топъл хляб - продължи услужливо той.
Умът на Артър сечеше като бръснач, отнасяше ли се до честна отплата. Затова и се стъписа, когато разбра, че не може да си спомни. По дяволите. Дължаха му пари. А той стоеше като пълен глупак и не можеше да си спомни. Дилан прие мълчанието му знак, че го е засегнал и бързо добави
- Сигурен съм, че за симпатичен млад човек като вас това няма да е от интерес, но може би имате някой приятел, който има нужда от подобен подарък?
- Или може би приятелят вече е намерил дамата на живота си и изпитва известни затруднения. В такъв случай мога да ви препоръчам друг тип еликсир. Приготвя ги истинска автентична вещица, на ексклузивен договор директно към нас.
Артър, който не го слушаше, реши да рискува. В момента перспективата за пари в брой, кой знае защо, му се струваше все по-малко привлекателна.
- Истинска автентична вещица. От Юбервалд. Баба й е от там - уверяваше го продавачът в магазинчето - А може би предпочитате някой магически предмет или талисман? Късче от копието на Коен Варварина! Тъкмо пристигна, утре няма да го има...
- Колът, с който се предполага, че е убита Анджелика де Канин - отвърна спокойно Артър. След като изрече тези думи изражението му леко се промени.
Тирадата на Дилан прекъсна.
- Но Господин Артър, какво значение има някакъв си кол? - окопити се той - Една глава чесън от пазара ще ви свърши същата работа!
Kолът, поне според Дилан, беше един от най-безинтересните експонати в асортимента им. Интуицията му подсказваше, че в избора на Артър има нещо подозрително. Клиентът му не беше убиец и щеше да си има проблеми с гилдията.
- Ако имате проблеми с вампирите, може би едно сребърно острие...
Артър, на който му беше дошло до гуша през последното денонощие, не можа да продължи с професионалния си тон:
- Ооо, я не на мене тия! Много добре знаеш, че и двамата сме търговци, просто на различни неща, така че не се опитвай да ме измамиш и ми дай проклетия кол.
- Но господин Артър, какво ви кара да мислите, че колът е при...
Дилан си припомни, че говори с професионален информатор и реши, че няма смисъл да блъфира.
- Много добре, щом това искате. Кол против вампири. С гаранция за действие - от убиеца. Да го увия с една бутилка светена вода направо?
- Ако настояваш да ми увиеш бутилка от нещо, направи го алкохол, съмнявам се водата от Анкх, която вероятно искаш да ми продадеш, да спре вампир. И не очаквай да ти го платя.
- Не не не, господин Артър нищо няма да плащате. Знам, че няма да размислите, но услугата която ви дължим е по-ценна от някакъв си кол.
Баща му държеше специални запаси от твърд алкохол и евтино вино точно за такива случаи. Не веднъж информатори се опитваха да получат предмет на същата стойност, като този, който оценят, но в крайна сметка се задоволяваха с бутилка от личната колекция на татко. Дилан се върна след секунди от склада и му подаде едно шише и един вързоп, който приличаше на тояга, опакована като подарък.
- Бутилка от личната колекция на татко.. имам предвид на господина. Със специалните благодарности на господин Дастерсен. Сигурен съм, че господинът ще е щастлив да работи отново с вас.
Артър ги пое, погледна за всеки случай във вързопа и кимна с усмивка:
- Съжалявам за преди малко. Просто идея си нямаш, колко кофти бяха последните двайсетина часа. Радвам се, че в крайна сметка се разбрахме. Докато съм тук, ти разбираш ли от магически предмети, или и за това ми трябва господина?
Дилан, за който сделката беше приключила, отговори лаконично.
- Ако ви трябва нещо специално, трябва да говорите с господина.
Но Артър, който очевидно нямаше намерение да си тръгва веднага, се оглеждаше наоколо без особен интерес и сякаш се колебаеше за нещо.
- За всичко останало аз отговарям в негово отсъствие, включително за напълно автентичната стока, която имаме на склад.
Артър прибра бутилката и вързопа някъде в дебрите на сакото си и извади дневника. Отгърна на втората страница, където нямаше нищо написано, и го показа на Дилан:
- Подозирам, че някаква магия скрива написаното. Чувал ли си за подобно нещо?
- О, истински магически дневник! - възкликна Дилан. Ето това беше интересна находка. Разбира се, с дневниците имаше някои затруднения.
- Може да го е изгубил някой магьосник, който си е водил записки за тайните на Вселената! А може би наистина няма нищо написано в него - добави той - Мисля, че ще трябва да го върнете. Ако е книга с заклинания... не е безопасно да я носите наоколо.
Артър, който все още здраво стискаше книгата на празна страница, много добре знаеше това.
- Я да видим кой е собственика. - предложи Дилан - Това сигурно го пише някъде с обикновено мастило за такива случаи. Но не съм сигурен, дали ми е позволено да купувам такива неща.
- О, не го продавам - усмихна се Артър и затвори дневника.
- Иначе самата изработка сигурно струва цяло състояние.
- Принадлежеше на един приятел, затова не мога да се разделя с него. Просто трябва да разбера, какво пише в него. Ситуацията е... странна. Имаш ли представа, кой може да разкрие какво е написано?
За Дилан, в чийто речник думата приятел беше синоним на "не ти влиза в работата", реши да на го притиска с повече въпроси.
- Хм, предполагам, че магьосниците в магическия университет могат. Те знаят всичко за магията. Ние често си имаме работа с тях. Достойно мъже, магьосниците...
Наистина, семейството на Дастерсен често си имаха работа с тях. Магьосниците обикновено имаха претенции към магически предмети. Според правилника за регулация на магическите предмети (написан от самите магьосници), такива предмети трябваше да се предлагат първо на Невидимия Университет и нямаха право да попадат на улицата. По правило, всеки месец минаваше инспекция, да се увери, че в магазинчето не са попаднали опасни за здравето стоки. Но Дилан не беше виждал истински жив магьосник от години. Господин Дастерсен просто им пращаше списък на инвентара за взаимно улеснение.
- Обикновено бих предложил да ви посредничим при връщането, но щом вече знаете на кого е, явно нямате нужда от нас. Съветвам ви, да го направите бързо. Имали сме проблеми с магически книги преди. Вече не държим такива неща. Опасно нещо са това книгите, дори когато не са магически - така казва господин Дастерсен. Затова не държим книги. Не и след инцидента.
Артър остана леко разочарован и с досада прие предупрежденията на търговеца, които знаеше много добре. Смяташе да си върви, но професионалната му етика изискваше да изслуша историята, довела до промяна в политиката на господин Дастерсен, дори да съдържа минимално количество нова информация.
- Веднъж един се опита да ни измъкне една без пари. Оказа се, че името му е написано на заглавната страница. Е, какво - му каза господина - много хора имат такива имена. Но не и като неговото. Имаше поне осем имена и нещо си пети или четвърти. В нашия квартал повечето хора имат само по едно име, освен такива като господин Дастерсен. Но той е важна клечка. Разбира се, на него никой не му казва Робърт. Би било.. непочтително.
Тук Артър наостри уши. Момчето едва ли блъфираше. Сигурен беше, че не му е дал да види заглавната страница.
- Много беше ядосан. "Проклета магическа книга", така казваше господина, "не можеш да вярваш на магьосници"... Достойни мъже, магьосниците.
Дилан, който беше свикнал всяка сутрин да намира нови любопитни неща сред инвентара на магазина си, беше започнал да отделя книгите по нареждане на господина.
- Името да не е било Реджиналд някой си?
- Не мисля, че ми е казвал името. Само знам, че било много дълго. Може и да е било Реджиналд, може и нещо друго. Само знам, че били много имена и имало цифра на края. Така казва господин Дастерсен.
- Помниш ли нещо конкретно за въпросния господин с многото имена?
- Не съм го срещал - призна Дилан - бил е много арогантен и отказал да плати. Бихме могли да питаме баща ми, но на ваше място не бих му припомнял за случката.
"Сещам се кой от двамата трябва да е бил", не каза Артър. Вместо това каза:
- Едва ли ще отговори. Благодаря за информацията, ако съдбата ме отведе отново до Сенките ще се отбия отново. За съжаление, сега трябва да тръгвам, адски много работа ме чака.
- Удоволствието е изцяло наше, господин Артър - увери го момчето.
Артър прибра дневника и излезе.

В магазинчето на господин Дастерсен беше тихо. Дилан прекара следващия половин час взирайки се във входната врата, но така и никой не се появи. Времето започна да се затопля. Мъглата се поразсея и започна да вали. Не след дълго дъждът премина в порой. Дилан грабна един парцал и започна да пребърсва рафчетата едно по едно като наум си отбелязваше всяка стока.
Ето това тук беше крем за бръснене - намазваш се с крема и готово, брадата ти пада сама. Имаше и сироп за кашлица - макар че повечето клиенти предпочитаха сироп против кашлица. Двуостър нож - дръжката беше също толкова добре наточена, колкото и острието. Свирка за викане на кучета - също работи и при вълци, а в някои случаи лисици, мечки, змии, гущери, паяци, термити. Сейф с тайна комбинация - толкова тайна, че никой, включително господин Дастерсен не знаеше комбинацията. До колкото му беше известно, нямаше такава. В някои от по-мудните дни Дилан беше изпробвал всичките хиляда комбинации по няколко пъти и така и не успя да види какво има вътре.
- Сигурен съм, че след малко ще влезе някой и ще носи нещо наистина интересно.
След малко момчето напълни една кофа с вода и започна да мие пода. Често си мечтаеше да влезе клиент, който носи за продан нещо наистина магическо. Най-често си представяше, че е някоя стара шапка или наметало, което клиентът иска да заложи без да си дава сметка, че те прави невидим. Но такива предмети не бяха позволени в магазинчето. Магьосниците щяха да побеснеят.
- Този експонат е собственост на Невидимия Университет! Незаконно е дори да го докосваш, момче. Ще пратим някой да го прибере.
Но не беше така със всичко, нали. Имаше неща, които дори магьосниците не искаха да докосват. Как иначе да си обясниш Жезъла?
Жезълът стоеше под тезгяха на магазина откакто Дилан се помнеше. Никой не му беше казал откъде го имат и кой го е донесъл. Може би бе дошъл със самия магазин и оттогава никой не го беше изнасял оттам. Под жезъла имаше лист хартия на който бяха изписани четири думи. Без да има нужда да пита, Дилан знаеше, че тези четири думи сигурно са магическо заклинание. Понякога си повтаряше думите на ум.
- Може би някой ден, ако имам проблеми с някой много нагъл клиент, просто ще изрека заклинанието - мислеше си той.
Но този ден така и никога не беше дошъл, а и не беше сигурен дали би могъл да изрече думите на глас. Не и пред клиент.
Клиентът винаги имаше право.

* * *

Дилан тъкмо беше привършил с миенето на пода, когато вратата внезапно се отвори. От пороя навън една ниска сива фигура се вмъкна в магазина. На главата си носеше широкопола шапка спусната ниско над очите. Шапката беше пълна с вода.
- Добър ден млада госпожице - изрецитира Дилан - добре дошла в магазинчето за любопитни стоки на господин Дастерсен!
Момиченцето вдигна поглед към него. Беше около 11-12 годишна. Изпод шапката се подаваха две тъмнокестеняви плитки, а на рамото й висеше тежка торба подгизнала от дъжда.
- Здрасти - любопитни стоки, а? Любопитно!
Дилан се ухили по-широко и зае стратегическа позиция пред рафтчето с елексирите. Младите госпожици обичаха елексири. Поне повечето от тях.
Момиченцето започна да отръсква палтото си от дъжда и изсипа водата от шапката си. За секунди излъскания под на магазина се превърна в океан.
- Та, какво точно продавате?
Тя започна да джвака демонстративно с обувки и да се оглежда клатушкайки се насам-натам, докато се опитваше да изпразни водата от тях.
- Мисля, че не сме се срещали преди. - започна Дилан - Сигурно сте нова по тия места. Тук предлагаме всякакви магически и немагически стоки от първа необходимост. На особен интерес се радва огромният ни асортимент от елексири. Приготвяни от порчута вещица чак от Юбервалд.
- О! - възкликна момиченцето и стовари прогизналата си чанта в локвата на пода.
След кратка инспекция на асортимента от елексири отбеляза небрежно:
- Магиите са плод на поквара, както и вещиците. Тия очи от какво са?
Дилан прие това за знак да се оттдръпне от щанда с елексирите. Момичето вече държеше един буркан за капака и го разклащаше пред очите си.
- Този буркан е мехлем за отслабване с много силно действие - сдържано отбеляза той - Само по едно мацване на ден. Не го разклащайте така, че ако се полеете може съвсем да изчезнете.
- Ъ! - изсумтя девойчето, върна буркана на мястото му и изтри ръката си в палтото.
- Колкото до очите, съставките разбира се са тайна, която вещицата не издава на никого. Но според мен са от крастава жаба. Това го казвам като неспециалист, но човек с опит в тия неща Разбира се, може и да греша.
- Мхм. Звучи като нещо, което покварена вещица ще сложи в отварата си, - съгласи се момичето и продължи да се взира в стъклениците вече без да ги докосва.
- Като за вас бих препоръчал нещо по-шикозно, но непретенциозно. Може би някоя малка брошка или пръстенче - намеси се Дилан.
Момиченцето най-после откъсна очи от елексирите, които гледаше със смесица от отвращение и възхита.
- Мисля че имаме пръстенчета точно като за вашата ръка. Другите ни клиенти обикновено имат по-едри ръчички и... са останали няколко.
- Ами аз нищо не исках да купувам. - посочи навън, където дъждът още се лееше като из ведро - Ама заваля! Пък и като казваш пръстенче...
- Разбира се, веднага ще ги донеса.
След малко се върна с комплект пръстени.
- Всичките са чудесна изработка макар и напълно немагически. До колкото ми е известно нито един не е прокълнат.
Момиченцето се усмиха широко и закима ентусиазирано.
- А ето този е най-малкия. Точно като за вас.

- Ето този ми харесва - каза момиченцето и посочи един меден пръстен с охлювче.
"Малък меден пръстен с охлювче", отбеляза Дилан в бележника си.
- Много ви отива.
И след това с големи букви дописа "непрокълнат".
- Всички са много хубави - услужливо подкани той.
Момиченцето, което още се радваше на пръстена с охлювчето го изгледа критично. После смъкна пръстена с нежелание и го върна на мястото му сред останалите.
- Много ли е скъп? - попита тя - Имам само един долар. И трябва да го дам за лептата.
- О, цял долар за това пръстенче - възкликна продавачът - не бих взел повче от шилинг.
Лицето на момиченцето засия. Някой трябваше сериозно да си поговори с родителите й, които не я бяха научили разликата между долар и шилинг. Или имаха страшно много пари или не им пукаше особено за тези неща. Повечето посетители на магазинчето не се интересуваха от подобни дрънкулки и беше доста трудно да убедиш някого да приеме пръстенче вмето ресто. Само някой влязъл по случайност в магазина би му хрумнало да си купи такъв.
- За един долар може да си ги купите всичките - подсказа той - Специална промоция!
- Този най ми харесва - заяви тя категорично и му подаде долара.
- Честито, сега като имате един пръстен сте собственик на любопитна стока - каза Дилан ентусиазирано, докато й подаваше рестото - Може да я размените срещу друга любопитна стока с доплащане. Така може всеки ден да имате различен пръстен само срещу едно пени за смяна.
- Много си любезен! - усмихна се момиченцето и отново надяна пръстена на ръката си - Сега сигурно би трябвало да си тръгна, а?
Навън продължаваше силно да вали и момичето явно не бързаше да си върви. Господин Дастерсен казваше, че никой търговец не би отпратил клиент току-така, дори да няма пари. Колкото повече научаваш за хората, толкова по-лесно върви търговията с тях. Любопитството беше най-ценното качество на търговеца, особено за един търговец на любопитни стоки.
- Може да останете в магазина да разглеждате докато дъждът спре. Тъкмо ще ми правите компания докато измия пода отново. Само да преместим чантата.
- Супер! - възкликна тя видимо в добро настроение и завлече торбата с две ръце към ъгъла на магазина.
След малко Дилан се появи с една празна кофа и започна да обира водата с един парцал. Момичето скоро загуби интерес към сортимента по рафтовете и започна да го зяпа как работи.
- И ти това ли правиш по цял ден?
- Не по цял ден. Собственикът на магазина е господин Дастерсен. Той е чудесен човек, но е много зает... Той предпочита аз да съм в магазина, за да се уча. Всеки ден научавам нови неща за хората.
- Не съм сигурна, че татко ще се съгласи. Ако беше толкова чудесен, нямаше да те кара да продаваш поквари в буркани. - отбеляза критично тя.
Клиентът има право да е несъгласен, напомни си Дилан. Особено такъв, който по случайност е влязъл в магазинчето.
- Господинът никога не ползва принуда. - възрази той.
След това въздъхна и започна да й обяснява, като внимателно подбираше думите си.
- Господинът е свободолюбив. И винаги се старае да услужи. Когато купувачи влизат в магазина и питат за отвари, той намира начин да им ги достави. При нас думата на клиента е закон.
- Значи каквото ти кажа ще го направиш, защото съм клиент? - предизвика го тя
- Всичко което е по силите ми и само при подобаващо заплащане - призна той - Разбира се, някои неща не са ни позволени от гилдиите. Никакви магически книги. Никакви крадени стоки. Никакви убийства. Никакви шивашки услуги. Никакви... всъщност има доста ограничения. Най-важното в търговията е да помниш, че има две страни. И двете трябва да са доволни, иначе няма сделка. Търговията е най-чудесното нещо на света - по-добро и от благотворителността на църквите, защото прави двойно повече хора щастливи. Така знам от господин Дастерсен.
Момичето го изгледа сякаш я бяха обяснили, че най-голямото щастие за рибката е да плува в тиган с гореща мазнина и малки резенчета лимон, но реши да не притиска повече въпроса с отварите.
- Значи аз като си купих пръстенчето те направих доволен?
- Разбира се, иначе нямаше да се съглася да го продам. И щях да му се радвам само аз. Радвам се, че получих един шилинг и нямам търпение да видя, какво мога да си купя с него. Mоже би след малко ще влезе някой с още по-хубав пръстен за продан, който вече не му става и ще иска да се оттърве от него само за пет пенита. Или може би някой е намерил последната от комплект карти, който събирам и ще ни я даде само за едно пени. Доста е вълнуващо, като си помисли човек.
Момичето го зяпаше с изумление.
- Никога не съм мислела, че търговията може да е вълнуваща. Поне не по начина, по който ти я описваш. Като говориш за нея, звучиш като татко, когато говори за Зашнакнадел.
- Баща ви явно е добър човек - заяви Дилан - съмнявам се, че Зашнакнадел е толкова интересен, колкото нашето магазинче, но за мен е винаги удоволствие да чуя за някого, който е намерил своето призвание в живота.
Това беше донякъде верно. Дилан беше свикнал да си има работа с хора, притиснати от живота. Те обикновено говореха за бащите си някак... непочтително. Дилан само можеше да изпитва състрадание към такива хора.
- А какво точно е Зашнакнадел? - полюбопитства той
- Зашнакнадел не е какво! Зашнакнадел е кой!
- Не съм сигурен, че познавам господина.
- Зашнакнадел е богът създател, който е отгледал А-Туин още от мъничко яйце. Не си ли чувал за него?
- Да, разбира се, имаше някаква книга писана за него - рискува Дилан. Боговете винаги имаха някаква свещена книга писана за тях. Само кръвта с която бяха написани беше различна. - Ние нямаме много книги при нас за съжаление.
- Аз имам! - радостно обяви момичето
Тя бръкна в чантата си и извади оттам тлъст том с твърди корици. Изданието изглеждаше не много старо, но явно беше доста препатило.
- Това е книгата на Джузеф Ковачев. Той е пророкът на Зашнакнадел. - тя подаде книгата с две ръце
- Ами аз - стъписа се Дилан - господин Дастерсен не би одобрил. Не ме разбирайте погрешно. Би ми било интересно да се убедя да ли този Зашнакнадел ще ми е толкова интересен. Но нямам право да купувам книги. При никакви обстоятелства.
Всъщност съвсем доскоро в магазинчето имаше няколко книги и Дилан ги препрочиташе, докато чакаше да влезе някой клиент с нов любопитен предмет. Това беше преди господин Дастерсен да промени политиката си на никакви книги на територията на магазина.
Момичето се засмя, сякаш беше казал нещо много глупаво.
- Аз не искам да ти я продавам! Само да я видиш. Моя си е.
- О, разбира се, че не я продавате - въздъхна Дилан леко разочаровано - Търговски инстинкт.
Все пак пое книгата в ръце и започна да я оглежда. Беше подвързана с плат. Тъмносин. Дилан отбеляза на ум, че клиентът му носи пола със същия цвят. Може би сама я е подвързвала. Оригиналната корица липсваше. По състоянието на книгата можеше да се отсъди, че е била с настоящия си собственик години наред. Явно ставаше дума за предмет с висока сантиментална стойност... Момиченцето го гледаше очаквателно.
- Предполагам, че не пречи да прочетем няколко страници докато спре дъжда. Така или иначе никой няма да влезе в тоя порой.
Дилан отгърна напосоки. Писмената вътре се оказаха крайно непознати.
- Чудесна книга - отбеляза малко смутено той - жалко че не е написана на Морпоркски.
- Ако искаш да си купиш твоя си, можеш да дойдеш до нашата църква. Татко ще те научи да я четеш.
- Предполагам, че мога да се отбия когато не съм в магазина. - поокопити се търговецът - Ако не за друго поне да се запозная с баща ви. Харесва ми начина по който който говорите за него. Напомня ми за моя господин. Сигурен съм, че може да се научи много от него.
- Супер! Много ще се зарадва! Аз и без това трябва да обикалям да казвам на хората, че Зашнакнадел е Създателят, но те обикновено се сърдят. Не знам защо така. Аз само искам да им помогна. Ти ще си първият, който ще дойде, защото съм го поканила!
Дилан можеше да предположи защо, но само се усмихна снизходително.
- О, с малко любезност се стига далеч. Аз понякога също обикалям по домовете и имам опит.
Още помнеше първите си опити да продава елексири за отслабване по домовете. За един ден се запозна с всички домакини в квартала, както и със съпрузите им и кучетата им.
- Най-важното е да запомниш, че не търговецът е важният или стоката, а клиентът - започна да обяснява той - Всеки човек си има някаква история и някакъв проблем.
- ... а клиентът - заповтаря момиченцето след него
- Всеки клиент има някакъв проблем. Открий проблема и пътят към клиента е отворен. Само трябва да му помогнеш да го реши. Но това е различно за всеки клиент. С времето се научаваш да забелязваш знаците и тогава става по-лесно.
Момиченцето закима в знак на съгласие без да го прекъсва.
- Ние търговците сме благородни души - настоя Дилан - почти като свещениците. Сигурен съм, че може да научим много едни от други.
- Татко много ще те хареса. - съгласи се момичето - Обещаваш да дойдеш, нали? Събираме се всяка сряда вечер, в балетното студио на Гъшата порта. Дъждът почти е спрял...
- Разбира се, нямам търпение да се срещна с него - увери я търговецът - за мен беше удоволствие да се запознаем госпожице.. ъъ, как казахте че се казвате?
- Аз съм Зита! - подаде му ръчичко момиченцето
Дилан пое ръката й внимателно, после и й връчи книгата обратно.
- Радвам се, че се запознахме - изрецитира тя и тръгна да излиза. После се обърна към него - Сигурен ли си, че пръстенчето не е прокълнато?
- Абсолютно съм убеден! - увери я търговеца
- Супер! - възкликна за последен път Зита и се измъкна навън.

Наближаваше обед, когато Роберт Дастерсен влезе през входната врата. Дилан само го поздрави и го остави да си върши работата отзад в склада. Не беше възпитано да задаваш въпроси на господина. Понякога изчезваше с дни. Момчето никога не знаеше, кога ще се появи отново. И какво ще донесе.
- Нещо да се е случвало, докато ме нямаше? - наруши Роберт неловкото мълчание най накрая.
Дилан набързо му предаде най-важното от последните няколко дни, завършвайки с предупреждението на Артър за гривната.
- Мда, ясно. Ще се погрижа. Майка ти стана ли вече?
- Днес още не съм я срещал. - каза Дилан - Напоследък работи до късно.
След малко Роберт излезе от склада и веднага се насочи към касата.
- Някакви постъпления?
- Един шилинг досега. Нов клиент. - отговори Дилан и бързо добави - Навън валя като из ведро.
- Отвън идвам, момче, знам, че е валяло. - подразни се господина - Погрижи ли се за новия клиент? Според теб ще се върне ли отново?
- Така мисля. Предложих ѝ план за замяна на стоки срещу доплащане.
- Чудесно. Знам, че мога да разчитам на теб.
Роберт Дастересен разсеяно ровеше зад тезгяха сякаш търсеше нещо.
- Къде е тавмометърът? - попита той.
Тавмометърът беше инструмент за отчитане на магическо поле. Собственост на Невидимия университет. Представляваше нещо като кутия за обувки с привързана към нея палка. С него можеше да разпознаеш кой предмет е фалшификат и кой е наистина магически. Просто насочваш края на палката към обекта... Беше здрава дървена палка. Веднъж Дилан беше имал неблагоразумието да попита на глас, защо тавмометърът не засича нищо при положение, че магазинът е пълен с магически стоки. Господин Дастерсен го беше предупредил никога да не ползва уреда пред клиенти.
- Ще погледна отзад - смотолеви Дилан и хлътна в склада. Може би пък наистина беше останал там.
За щастие бързо го намери и побърза да зарадва господина с чудесната новина. Дастересен само го пое и се обърна към тезгяха, където лежеше някакъв някакъв запечатан пакет, който беше донесъл отвън. Пакетът представляваше диск увит в амбалажна хартия. Дилан го наблюдаваше от почтително разстояние как върти ръчката на тавмометъра сякаш навива часовникова пружина.
Когато съдържателят приближи палката към диска, датчиците на кутията започнаха да жужат. Дилан познаваше този звук. Това беше звукът, който често си фантазираше, че чува, когато открива своето неподозирано съкровище. Разбира се, в мечтите му господин Дастерсен никога не беше наоколо и никой нямаше нужда да разбира за това. На живо обаче, жуженето го изпълваше с безпокойство и се радваше, че баща му е наблизо. Господинът знаеше, какво трябва да се направи.
- Така си и мислех.
- Не е твърде магически нали? - попита Дилан.
Тежък, закрит фургон протрополи по улицата пред магазина. Господин Дастерсен му хвърли притеснен поглед и каза:
- Достатъчно магически е.
След което вдигна кутията на тавмометъра и го понесе обратно към склада. От мястото си Дилан чуваше, как отваря тежкия сейф в който държаха неизследваните и потенциално опасни предмети и го заключва отново. Само съдържателя можеше да го отвори. Беше един от онези сейфове с тайна комбинация, която е невъзможно да налучкаш, дори да пробваш всички възможни комбинации. Дилан беше опитвал на няколко пъти. За негово щастие, без успех. Във всяка една от паралелните вселени, в която момчето успяваше да отвори сейфа, от него бяха останали само чифт димящи обувки. Всъщност, със всеки изминал ден броят на вселените в които Дилан е момче а не чифт димящи обувки намаляваше. Но не и в тази вселена. Тук господин Дастерсен никога не допускаше грешки.
- Имам задача за теб.
- Разбира се - каза Дилан.

Днес Дилан отново трябваше да ходи до Невидимия Университет. Той харесваше университета. Харесваше и магьосниците. Но имаше нещо странно в тези разходки до Университета. От една страна магазинчето беше под покровителството на Университета. Имаше смисъл, все пак продаваха магически стоки. От друга страна обаче правилника, който магьосниците им налагаха, включваше изришното условие да не допускат каквито и да било магически стоки в магазина. И за да докаже, че няма никакви магически предмети, господин Дастерсен всяка седмица им пращаше такива от личната си колекция. Защо му беше да прави това? Не изглеждаше твърде убедително. Разбира се, господин Дастерсен беше един много честен човек. Не би излъгал за такова нещо. И все пак...
- Това са обеците за пъп от Хуондаленд, които брадатият господин ни продаде миналата седмица. Искам да ги занесеш в Университета и да ги предадеш на някого, като кажеш, че са от господин Дастерсен и са магически. Ако питат откъде сме ги взели - не знаеш. Или измисли нещо.
И все пак, не би ли било редно да им предадат и диска? Може би господинът първо искаше да се увери, че дискът е безопасен, преди да изложи момчето на риск. И в крайна сметка сигурно щеше да им го занесе сам. Жалко, беше интересен диск, а Дилан дори не успя да го види добре. Господин Дастерсен беше един много отговорен човек.
- Ще се погрижа. - обеща Дилан и прибра кесийката в раницата си - Веднага след като госпожа Карла се появи да ме замести.
- Върви я събуди тогава. - настоя собственика на магазина - Трябва да се покажем загрижени граждани пред магьосниците, докато измисля какво да правя с оная джаджа. Току-виж решили да показват авторитет и ни цъфнали на проверка. Нещо е ставало навътре в квартала и от НУ са се раздвижили.
Жилището беше на горния етаж над магазина. Дилан наметна раницата и хукна нагоре по стълбите. Нахлу в апартамента вдигайки възможно повече шум, като се ослушваше за помръдване или сърбане на кафе. Никой не го посрещна и вратата на спалнята беше затворена. Реши, че майка му все пак още не е станала и с приближи към вратата.
- Госпожо? - почукване - Госпожо Карла?
Не последва отговор. Все пак му се стори, че чува тежко дишане от спалнята и може би хъркане. Реши да пробва по настойчиво.
- Ъм, мамо? - дум-дум - Време е да ставаш!
Най-после отвътре някой се размърда. Дилан реши да сложи вода за кафето, докато майка му се приготви. След малко някой се подаде на вратата. Не беше майка му. Беше някаква старица. Изглежаше така, както би изглеждала Карла след 30 или по-скоро 50 години. Не беше възможно да е тя. По-скоро приличаше на баба му. Дори майката на Карла - баба Алия изглеждаше доста по-млада когато я видя за последно. Освен това, Алия никога повече не се завърна в Анкх-Морпорк след последното си посещение в Юбервалд. По пътя я пресрещнали банда разбойници, докато карала стоката. За щастие, стоката била партида висококачествени любовни еликсири от Юбервалд. И когато я наобиколили тя извадила няколко стъкленици и започнала да мята, където ѝ попадне. Или поне така се говореше. За баба Алия, която се омъжила за двадесетима разбойника. И за другите двадесетима разбойника, които се омъжили помежду си. Тя си живееше щастливо горе в планината и никога повече нямаше да се върне при тях в града.
- Какво има? - изграчи старицата - Колко е часът?
- Рано е - увери я Дилан. Беше около десет. - Какво е станало? Изглеждаш ми болна.
- Какво? - примигна насреща му - Да не си с нови обувки? Струваш ми се по-висок.
Изглеждаше сериозно. Ако това беше майка му, трябваше да повика лекар. Освен ако...
- Не, старите са. Веднага се връщам.
Освен ако не ставаше дума за магическо проклятие. "Само да не е магия. Само да не е магия." повтаряше си той докато тичаше надолу по стълбите. "Магия е" беше решил когато стигна до долу.
Като минаваше покрай вратата на магазина от вътрешната страна на сградата господин Дастерсен отметна завесата да погледне, какво става.
- Госпожа Карла не се чувства добре. - започна Дилан - Смятам да повикам доктор. Нали не държим някакви... опасни предмети горе?
- Разбира се, че не! Какво ѝ е?
- Изглежда ужасно отпаднала. Опасявам се, че е нещо сериозно... или свръхестествено.
- Как така "отпаднала"? - по гласа му Дилан усети, че започва да се притеснява. Момчето не беше виновно. Просто я намери така.
- Трудно е да го опиша. Погледни, но може би трябва да вземеш тавмометъра. А аз ще заключа магазина и ще повикам лекар.
Отгоре се чу врясък.
- Оу - Дилан се втурна натам. Без тавмометъра.
Откри майка си застанала пред тоалетката с четка за коса в ръка да се гледа в огледалото. "Това не е на добре" помисли си Дилан и пое дълбоко въздух.
- Госпожо Карла, всичко ще бъде наред. - увери я той с най-спокойния си глас - Мисля, че върлува някаква болест. Трябва да седнете.
Хвана старицата за ръката и я поведе към кухнята надалеч от огледалото.
- Веднага ще направя чай - продължи той. - От него ще се почувствате по-добре.
Водата вече вреше на печката. В това време в стаята влезе господин Дастерсен.
- Да, да, точно така трябва. - авторитетно заяви той.
Двама се спогледаха. Погледът му казваше. "Какво си мислиш, че правиш сгушен до печката? Размърдай се!"
Дилан изхвръкна навън. И без това не искаше да остане повече в стаята с тях. Но какво можеше да направи? Какво би направил господин Дастерсен?
Господин Дастерсен вече не му обръщаше внимание. Беше седнал на масата в кухнята си говореше с майка му сякаш нищо не беше станало.
- Аа, просто си преуморена, това е. Нали знаеш какво казват докторите?
Едно беше сигурно. Каквото и да казваха докторите, господинът не би повикал лекар в тази бъркотия. И в никакъв случай нямаше да повика магьосниците. Не и ако наистина имаше нещо свръхестествено в онази стая.
Ако някой отново влезеше там, най-добре щеше да е някой по-млад, а не вече на възраст. Най-добре още момче, помисли си Дилан. И може би с тавмометъра търсенето нямаше да отнеме дълго. Може би щеше излезе само с няколко години по-възрастен. Най-много десетина. А и това си беше предимство, честно казано. Поне никой нямаше вече да му подвиква "Ей, хлапе". А можеше и да започнат да го мислят за собственика на магазина.
Когато застана пред стаята на родителите си с тавмометъра в ръце, вече знаеше, какво да прави.

Пеша Дилан успя да стигне почти до Двореца, когато усети, че бебето започва да натежава. Видя как крайниците му внезапно се удължават, а след това и тялото. За секунди пропорциите на фигурата се нагодиха в правилното съотношение и Дилан откри, че стои до една доста приятна и доста гола млада девойка на една пресечка от Двореца. Само че девойката не стоеше точно на земята, понеже още я беше прихванал ниско като бебе, ами размахваше крачета на сантиметри от улицата като сърненце, което се опитва да се пързаля по заледено езеро. Около тях на улицата имаше доста народ, които започнаха да ги обграждат с подчертано незаинтересован вид, сякаш никой не забелязваше какво става, ами съвсем случайно имаха път насам.

Нимфадора тъкмо беше приключила с почистването. Стоеше пред кабинета си, с термоса си с кафе в ръка, когато съзря странната композиция от другия край на улицата. Изненадващо осъзна, че краката ѝ леко са започнали да пристъпват към двамцата. Побърза да затвори термоса, за всеки случай. Като се доближи на десетина разкрача от тях, застави краката си най-после да спрат. След още една две крачки, те неохотно се подчиниха.
- Извинете за безпокойството, добри хора. - каза младежът на висок глас - Не се притеснявайте, не е заразно! - добави той с надеждата, че по-разумните ще схванат заплахата от нови магически инциденти.
Около двамата се беше отворил голям кръг, освободен от хора, в който се вмъкна Нимфадора. Момчурлякът явно бе някой хахо. "То и момичето не изглежда с всичкия си, да стъпва боса из Анкх..." - рече си наум Дора.
- Ама че интересна работа! Това изобщо не го видях в чая вчера... - каза подмладената Карла.
Дилан изхлузи пуловера през главата си и нервно го побутна към момичето, без да поглежда към нея.
- Вървете си по пътя спокойно. Не е заразно! - настоя той.
- Благодаря ти, миличък! - отвърна тя, докато го навличаше. - Ако ми намериш и някакви обувки...
Момчето веднага започна да развързва обувките си.
- О, не, не, няма да джапаш бос в калта! - възпротиви се Карла. - Чорапите ти ще станат на нищо и ще трябва пак да използвам онова прахче, дето вуйна ти го изпрати от Юбервалд, а вече е на свършване. Ще измислим нещо друго.
"Е, роднини от Юбервалд, по-се ядват" - сви рамене Нимфадора.
- Хей, ей там изхвърлих един чифт които някога са били обувки - подвикна тя към чалнатите на юбердвалски в пристъп на самарянство*.
Нимфадора се беше излъгала - непознатите не говореха юбервалдски. Затова пък успя да привлече вниманието им. Дилан поназнайваше езика, предимно фрази изразяващи варираща степен на учтивост като се започне със "сърдечно благодаря", през "разбира се", "моля ви", "в никакъв случай", "ще ви помоля да напуснете" и... другите степени, които не си позволяваше да произнесе даже наум.
- Не се безпокойте... госпожо - засрича той на развален юбервалдски - ще се оправим. - И добави на морпоркски: - Стори ми се, че споменахте нещо за някакви обувки.
Какво каза той? „Ни си биз-пъ-куя-ту... гас-пи-жъ.” Нимфадора също подкара на морпоркски пред тая мъка.
- Да, сутринта извадих един чифт, който може да става и за ядене. На навремето вероятно са били обувки.
Нимфадора предъвка нещо в устата си, хвърли един обзор на деня и изведнъж ѝ просветна. "Аз говоря морпорски!?"
- Виждаш ли, ъ... мамо, какво каза жената. Само за малко ще повървиш с моите обувки. Ей там до лечебницата.
- Можеш да ме вдигнеш на ръце, - предложи госпожа Карла на свой ред.
Нимфадора ги слушаше в захлас. Морпоркския беше мелодичен език - човек може цяло изречение да изреди и да излезе като една дума с минимално количество съгласни. Благозвучността бе друг въпрос, зависи от това дали слушателят намираше за благозвучен говор, който звучи, сякаш говорещият е лапнал голяма лъжица врящ гулаш и се опитва да го изплюе.
- Сигурна ли си, че ще е... - смути се Дилан на предложението на госпожицата - Да... разбира се, просто ще те занеса дотам.
Набързо завърза обувките си и затъкна крачолите в тях.
Нимфадора ги поведе към кабинета си. Спряха се пред купчина отпадъци нахвърляни на улицата.
- А, ето ги и обувките - посочи Дори едно парче кожа стърчащо от купчината - Ако им добавиш и огризка от ябълка за четвърт пени ще стане направо пиршество.
- Мисля, че е станала някаква грешка - запротестира момчето - Няма да ги ядем. Ние не сме бездомници.
Нимфадора не беше си и помисляла, че двама са бездомници. Ако окаяният им вид някак я беше подвел, или фрапиращата липса на дрехи, или одеялото, или особеностите на речта им (оформяха думите така сякаш имат натрошени стъкла в устата си и внимават да не се порежат)... Нимфадора по-скоро би ги помислила за представители на дълбоките части на Морпорк, известни още като Сенките. Поразтърси още малко и подаде парче щайга и една връв. С това щеше да стане чудесна подметка, тъй като картонът на обувките отдавна беше изгнил.
Отровният охлюв-змиемор любопитно подаде яркожълтите си очни издатъци през една от дупките в дясната обувка.**
- Аз това май няма да... оооох... - започна госпожа Дастерсен, но беше прекъсната от внезапното смаляване на главата си.
Нимфадора се ококори.
- Като се замисля, я влезте направо вътре. - каза тя и ги избута настойчиво към вратата на кабинета си.
- О, не, пак се започ... - простена Дилан и стонът му беше прекъснат от бучка захарче, което попадна в гърлото му.
Помещението се изпълни с октаринова мъгла. Когато Нимфадора отново започна да вижда, от момичето нямаше и следа. Госпожа Карла отново се беше смалила до размерите на новоредено и започна да се дере. Нимфадора подходи към универсалното си лечение и бутна пръст в устата ѝ по който бяха полепнали няколко кристалчета захар. Тук явно ставаше въпрос за магия, а доколкото знаеше Дора, най добрия начин да се разправиш с нея беше да я халосаш с реалността, за предпочитане твърда и метална реалност но в случая и бучка захар можеше да помогне. Или поне не пречеше да се опита. Е, може би трябваше да дезинфекцира ръцете си, преди да бръкне в гърлото на пациента с тях. Все пак беше ринала подземието допреди малко. Но прецени, че щом са достатъчно чисти за пиене на кафе, стават и за работа.

Откъм на улицата се чу врява. Пред кабинета спря тежък закрит фургон, на чиито страни с големи букви беше изписано "ОТБ". Нимфадора видя, как отвътре изскачат няколко магьосника, облечени в конусовидни скафандри.***
- Ох, пак магьосници - изпуфтя тя. - Я влезте навътре преди да е избихнало това което правят. Пък после май ще е добре да поговориш с тях за състоянието на приятелката си.
Преди Дилан да може да помръдне, един от скафандрите стигна до него и го сграбчи изпод мишницата, а друг измъкна бебето от ръцете му.
- Благодаря за гостоприемството, госпожо... - успя да извика Дилан преди да го отнесат - Добро утро, господа. Хубав ден, нали?
Скафандрите не отговориха. Още двама успяха да се проврат през вратата и сграбчиха Нимфадора по същия начин.
"Тя няма нищо общо с това" - помисли си Дилан. Явно някой се беше оплакал за подозрителен мъж и жена на улица Бродуей-срещу-въртенето и я завлякоха по погрешка.
- Хайде да не издребняваме с връзване - предложи Нимфадора на двата конуса, които се опитваха да я вържат за някаква носилка, докато тя риташе безразборно с крака. Стори му се, че дори се опита да набута захарче в устата на единия без особен успех.
- Стандартна процедура, госпожо - обясни единия скафандър, който пристягаше ремъците.
С бебето се отнесоха по-предпазливо. Напъхаха го в нещо като стъклен буркан и затегнаха капака.

---------------------------
* някаква секта в клач известна с това че си раздава нещата които неможе да ползва или да продаде.
** това донякъде обясняваше, защо Нимфадора бе преценила обувките за негодни за употреба. Но паметта и никаква я нямаше, още от сутринта.
***поне предполагаше, че са магсници, по разбираеми причини.

Магьосниците разтовариха носилките на Нимфадора и Дилан и безцеремонно ги вкараха в някакъв склад.
"Повече ми харесваше, когато аз подреждах склада" мислеше си Дилан, докато носилката се движеше по тесния коридор, но не посмя да каже нищо. Вкараха го в някакво отделение, след което вратата се захлопна. Дилан се огледа, доколкото му позволяваха ремъците.
- Ехо! Има ли някой тук? - обади се той.
Май го изоставиха. От неудобната позиция на пода Дилан виждаше единствено четири стени от червена тухла, сякаш беше легнал в дъното на някакъв кладенец. От стената в ляво висеше огромно огледало. След малко му се стори, че чува някакви звуци откъм стената с огледалото. Каишите го стягаха. Опита се да си намери по-удобна позиция, но без да се опитва твърде настойчиво да се освободи. Все пак, можеше магьосниците да се върнат и да се разсърдят, ако го заварят развързан. Само дано не се забавят дълго, защото имаше нужда и да се пооблекчи.
От мислите му го стресна гръмовен глас идващ откъм огледалото. Дилан замръзна и почна по-трескаво да подръпва ремъците. Неясни образи и сенки изплуваха и отново потънаха в огледалото. Може би не беше толкова добра идея да лежи завързан на пода на склад претъпкан с магия. Гласът от огледалото премина в пращене и после внезапно секна.
- Какво казахте, не ви разбрах - осмели се Дилан.
Не последва отговор. След няколкоминутна борба с ремъците Дилан си даде почивка. В притихналото помещение сърцебиенето в ушите му тъкмо започна да се успокоява, когато вратата се отвори и познатите скафандри го изнесоха навън и го бутнаха в друга на вид идентична стая. Тук образът в огледалото беше кристално чист. Оттам го зяпаха трима магьосника сгушени плътно един в друг по някаква причина зад едно бюро.
- Ехо, чуваме ли се? - каза този в средата.
- Здравейте многоуважаеми господа! - поздрави Дилан. Малко учтивост подхождаше на всяка една ситуация. - Как сте днес? Аз съм добре.
- Добре сме, имахме някои технически затруднения - отговори левият магьосник.
Беше облечен в роба с направо неприлично розов цвят и избута седящия в средата, за да отговори, заставайки пред лицето му. Средният не му остана длъжен и го изтласка обратно на мястото му.
- Как ти е името, млади момко? - попита той.
- Аз съм Дилан, приятно ми е - каза момчето - Тъкмо пристигнахме с госпожа Карлота по работа в Университета. Сигурно знаете къде е тя сега? Те е малко момиченце или може би старица или... не съм сигурен какво. Вашите хора ни посрещнаха и тъкмо ни настаниха в това... подземие, но не съм сигурен в коя стая е отседнала. Не съм имал възможност да я потърся.
Десният, чиято роба беше в обикновен зелен цвят и на фона на левия не си струва дори да се споменава, дращеше с молив по един тефтер.
- Госпожа, хъъъм... Карлота е станала жертва на магически инцидент - отговори средният (в синьо) - В момента търсим някого, който да се грижи за нея, но срещаме известни затруднения.
- О... какви затруднения? Ако мога да помогна с нещо? - предложи Дилан, нервно подръпвайки ремъците - Незабавно ще се заема.
- Ами... Търсим кой да се... грижи за нея... - каза синият.
- Някой, който да има, кхъм, необходимите умения - намеси се левият - а освен това да е квалифициран да работи в отдела. Ние се занимаваме с опасни и важни неща! - той - Не може разни... лаици* да се въртят наоколо, може да стане някоя беля.
- Звучи като отговорна работа - отбеляза Дилан - Но с удоволствие ще помогна доколкото ми стигнат силите. Безотговорно е... да лежа тук, докато други поемат товара да се грижат за госпожата.
- Можеш да ни помогнеш, като ни разкажеш за инцидента - подкани средният.
- Разбира се. Случи се днес сутринта. Прибрах се вкъщи, за да проверя, дали госпожата е станала от сън. Всичко беше наред, освен... привидната възрастова разлика с предишната вечер.
Почувства се некомфортно да обсъжда възрастта на една дама с непознати. Все пак фактите бяха от значение.
- Но след сутрешното кафе нещата бързо се оправиха и сега тя изглежда по-млада от всякога!- побърза да добави той.
Дарс, драс, по тефтера.
- Все пак Господинът прецени, че не бива да подценяваме симптомите на евентуално... явление, каквото е във вашата компетенция - продължи Дилан - И така, като всеки отговорен гражданин, побързах да уведомя съответните власти, тоест вас и колегите ви в Университета. Бях много приятно изненадан, когато на средата на пътя ми ме посрещна екип от вашите хора и ми... помогнаха да стигнем до Университета, където великодушно сме настанени до изясняване на случая.
- Чакай, чакай! - прекъсна го синият магьосник - "Господинът"? Какъв "господин"?
- Как кой, господин Дастерсен, разбира се! Собственик на магазинчето за любопитни стоки - честен търговец и ревностен съблюдател на правилника за боравене с НЕмагически стоки от любопитно и квазилюбопитно естество - изрецитира момчето.
Тримцата се спогледаха. След поредица неясни сигнали с вежди (които за нетренираното око биха могли да бъдат приети за израз на объркване) едновременно свиха рамене.
- Да разбираме ли, че пострадалата е роднина на този Дастерсен?
- Господинът и госпожата са законно обвързани, както един господин и госпожа могат да бъдат - поясни Дилан - С други думи, той е неин съпруг. А аз съм неин син.
- И той е твой баща?
- Разбира се! Той е най-добрият баща, който съм имал - гордо отговори Дилан - А повярвайте ми, аз съм имал много.
- Имал си и други бащи?
Тук левият сръчква средния с лакът.
- Тва не е важно!
- Кхъм, да. Нещо друго? Да сте получавали скоро някакви необичайни предмети? Майка ти да е имала някакви оплаквания? Нещо от тоя род?
- Госпожа Карла беше в отлично здраве - побърза да ги увери Дилан - и предполагам, че все още е. Колкото до необичайни предмети, със сигурност бихме забелязали артикули от... от над-квазилюбопитно естество. Всеки предмет се изследва с тавмометър, преди да влезе на територията на магазина, както е по регламент.
Шушумушу между тримата. Драс, драс в тефтера.
Левият: - Изглежда си много наясно с регламента. Предполагам няма да има проблем да пратим човек да поогледа там, а?
Средният: - Естествено, че няма да има, все пак си говорим за гражданска сигурност.
- Разбира се, това е в наш интерес! - закима Дилан насреща им - Гражданите на Сенките винаги се чувстват по-спокойни, когато наоколо има стражи или магьосници. А толкова рядко ни посещавате. Най-добре елате и тримата, за по-безопасно. Още довечера, ако дотогава госпожата се поизправи на крака!
Шушумушу между тримата. Десният:
- Младежо, да не се опитваш да бъдеш саркастичен?
- О, не, напълно съм искрен и... облекчен от перспективата да не се прибирам сам по тъмното, придружаван единствено от госпожата - настоя момчето - Знаете как е в квартала... Но всъщност, мисля си, че ще е по-добре да почакаме до утре сутринта.
Възможно беше господин Дастерсен вече да е успял да подготви терена за идването на магьосниците, но все още хранеше надежди инспекцията да им се размине.
Още малко шушумушу.
Десният: - Ами в такъв случай ще ти кажа само, че не си много добре запознат с процедурния ред в ТеПеО.
Средният: - Кхъм!
Десният: - Ъъъ, ОТеПе. Ще изпратим отряд до дома ви незабавно. Ние самите, естествено, няма да ходим!
Средният: - Кхъъм!
Десният: - Какво?
Средният: - Нищо!
- Да разбирам ли, че госпожата вече е по-добре и ще я върнете у дома? - намеси се Дилан.
- Отрядът, който изпращаме, ще има за задача да удостовери, че жилището е безопасно за обитаване. Междувременно ще направят и обстойна проверка на инвентара в магазина ви. Просто за да сме сигурни, че всичко е наред, нали разбираш.
- О, ами добре тогава, да вървим! - предложи Дилан - Даже бих настоял да побързаме, преди да е започнало да се смрачава.
- НИЕ, както вече казах, няма да ходим никъде. Това се отнася и за теб и майка ти, както и за другата жена.
Може би имаха предвид Нимфадора, която ги беше последвала в каляската на ОТБ. Някъде по коридорите ги разделиха, но може би все още беше наоколо. За щастие Нимфадора не знаеше нищо, а госпожа Карла не беше в състояние да говори за инцидента. Все пак не беше разумно да оставя магьосниците да ги разпитват поотделно.
Левият: - Първо трябва да се уверим, че всичко ви е наред.
Десният: - Но и тогава НИЕ няма да ходим никъде.
- Но, кой ще ви помогне да намерите адреса - обърка се Дилан - при нас улиците нямат имена! А и ние наскоро си сменихме адреса. Тоест живеехме на една улица, но едни хора решиха да построят общежитие на нея и вече я няма. Но после едни други хора разрушиха бараките от другия край и пак се отвори път, така че няма проблем да ги заведа, даже да сме карета.
- Трябва да бъдете подложени на стандартните тестове, преди да ви освободим! Не се тревожи, ще намерим адреса.


-----------------
*да се чете "жени"

Единствената процедура, която Дилан разпозна беше стандартното сканиране с тавмометър. Останалите тестове, на които студентите го подложиха на пръв поглед нямаха нищо общо с магическите процедури. Те включваха скубане, ръчкане, дърпане на носа и други подобни, които Дилан, който не беше ходил в начално училище, нито на детска градина, изпитваше за пръв път. И тримата бяха голобради, с изключение на един с доста нелицеприятен девствен мустак.
- Господине! Извинете! - опита се да привлече вниманието му - Сър?
- Какво, аз...? - учуди студентът, който не беше свикнал да му викат сър.
- Знаете ли нещо за другите... гости на Университета, които пристигнаха с мен? Две млади жени. Едната претърпя магически инцидент, така че може би вече не е млада... или жена. Знаете ли нещо за тях?
- Ми, не знам, - каза студентът, - ша може ли лявата ръка ей така да я опънете.
- Едната да не е една луда, такава, с чудовищни токчета? - обади се друг студент, който го беше приклещил през раменете.
- Опасявам се, че нито една от тях не е луда. - предпазливо отвърна Дилан.
Той имаше придобита алергия към необмислени епитети, характерна за всеки жител на Сенките по-нисък от един и деветдесет. Надяваше се, че не става въпрос за майка му.
- Ми кльощава една такава, с много изгладнял вид. Поне Пади така каза де, аз не съм я виждал. Другата ръка?
При определението кльощава, дори Дилан склони да приеме, че явно не става въпрос за майка му. Вероятно говореха за госпожа Нимфадора.
- Захапете тая тръбичка и кажете "ммммммм"...

След теста тримата отново го заключиха в килията и потеглиха нанякъде. След малко мустакатият се върна ухилен до уши и го изведе навън.
- Да, ти май каза нещо, че имало още жени тука. Ама аз поразпитах момчетата, никой не ги е виждал. Освен оная лудата де.
Беше разкарал тежкия предпазен костюм и вземаше по няколко стъпала на веднъж. Горните етажи на университета се оказаха доста по-уютни. С шарени килими и потрети по стените,
- Значи тук работите, а? - подхвана разговора Дилан - Хубава сграда.
- Мда, като спреш да се губиш в нея, не е чак-толкова отвратителна. Пък и таванът в общежитието не е кървял от почти седмица. Тука сме.
Студентът почука на една от вратите и посочи на момчето да влезе. Вътре Дилан се озова пред магьосника с розова роба, с когото сутринта беше разговарял през огледалото. Явно образът в стъклото не беше способен да пресъздаде магентата в цялата ѝ прелест или в тъканта имаше нещо магическо, което на живо не ти позволява да отделиш поглед от нея.
- Добър ден, господин магьосник. Радвам се да ви видя отново. Как сте днес? - изрецитира момчето.
- Добре съм, добре съм, благодаря. Старши пречистител К. М. Изидор, магистър по магия седма степен, приятно ми е. Ама седнете, седнете!
Самият Изидор се настани на фотьойла зад голямото бюро, изрови една папка с широко изписани листа пълни със символи и неразбираеми формули и я връчи на момчето. Най отдолу беше подписан и подпечатан с по-четливи букви К.М.И.
- Извинете, не знаех, че сте лекар - възкликна Дилан.
- Лекар ли? Ненене, младежо, аз съм магьосник! Ос... седма степен, както вече казах. С тази бележка ще можеш да получиш необходимите процедури при който и да е квалифициран наш представител. Два пъти седмично, в продължение на месец. След това ще трябва да наминеш пак, за да проверим може ли да ги разредим.
- Това рецепта за госпожата ли е? Може ли вече да си я взема вкъщи? - попита Дилан.
Магьосникът се почеса зад ухото.
- Младежо... тоест, господин Дилан... Майка ти е пострадала доста тежко. Не сме съвсем сигурни откъде точно го е прихванала. Екипът ни се върна преди минути от дома ти, докладваха, че не са засекли нищо притеснително. Но състоянието ѝ е изключително нестабилно и ще се наложи да остане под наблюдение. Откак е тук, претърпя трансформация три пъти.
- Кога мога да я видя?
Дилан се надяваше майка му да е във форма, която може да бъде видяна. Какво ли щеше да стане, ако се подмлади с още няколко десетилетия.
- Ами... добре ще е да наминете привечер, за да ѝ донесете някои неща. Дрехи, играчки и... гримове... - Изидор се запъна, явно не беше съвсем наясно от какво може да има нужда една жена. - Ако дотогава сме я стабилизирали достатъчно, може да успеете да разговаряте с нея.
- Играчки? Значи още е новородено. Имам предвид все още е родена нали?
Магьосникът пак се почеса зад ухото.
- Не мога да кажа със сигурност в какво състояние е в момента. Но не се безпокойте, ако беше станало нещо, веднага щяха да ми докладват!

Дилан така и не усети кога изхвръкна от кабинета с рецептата в ръце. Яркорозовото петно в съзнанието му бавно избледняваше. Пред него отново стоеше ухиления студент. Онзи измъкна рецептата от ръцете му и започна да чете полугласно. Дилан не успя да разбере нито дума.
- Аптеката е във фоайето, вляво от статуята с мантикорите - каза студента на нормален език - Ма жив ще те одерат там. Къде живееш?
- Имаме къща околе сенките - неопределено отвърна момчето - Всъщност Сенките са около нея, ако се сещаш.
- Хммм... Знам един знахар на Гъшата порта. Не ти е съвсем по път, ама не взима много, пък за него съм сигурен, че е има лиценз. Е, аз ще се омитам, дългът ме зове и тъй нататък. Драго ми беше!
- Безкрайно благодаря за помощта. Аз съм Дилан между другото. Дилан Дастерсен. Ако някога наминаваш към Сенките и имаш нужда от нещо, ще се радвам да се видим.
- Джаспър Кокфайт! Айде, до скив, Дилан Дастерсен! - ухили се той и отново хукна нагоре по стълбите.