Идомар

Сутринта на седми груни, едва на десетина крачки от вратата на госпожица Нимфадора вин Захрана, един убиец вървеше по своя си работа.
По странно стечение на обстоятелствата, също като бележитата ветеринарка и той беше почитател на клачианското кафе . Идомар ав Солг су Саро бе прекарал голяма част от живота си гледайки на света от онази страна, от която малцина избрани се завръщаха без да надават пронизителни писъци, докато мозъкът им изтича на гъсти струи от ушите - същата тази страна, от която Нимфадора предпазливо странеше, бранейки се със силата на няколко милилитра прясно мляко. За него обаче, тя бе станала втори дом и редките случаи, в които му се отдаваше да надзърне в релания* свят го изпълваха с леден ужас, от неописуемите му цетове му се гадеше, гротескните му форми сякаш протягаха пипала да го сграбчат и удушат, а звуците му ехтяха като гробовна камбана в главата на убиеца.
Срещу Идомар се задаваше възпълничък млад мъж с угрижено изражение, който явно много бързаше за някъде. Всъщност толкова бързаше, че докато се разминаваше с убиеца, някак успя да се спъне в собствените си трътлести крака. Залитна, изтанцува няколко сложни стъпки от световноизвестния балет "Селянин се прибира от кръчмата", хвана се за Идомар в отчаян опит да намери опора и се пльосна на земята, стискайки един много скъп черен ръкав, внезапно останал без сако.
А няколко метра назад се чу изстъргване на дървени колелца в плочки и една ниска, мръсна и доста миризлива сянка се скри в близката пресечка.

------------------------------
*Доста субективно, разбира се. Кой може да каже кой свят е реален?

Идомар ав Солг су Саро прецени залитащия мъж като безопасен и с чисти дрехи. Въздържа се от резки движения или отскачане*. Запази безизразно изражение и позволи на неудачника да се блъсне в него.

В момента на допира се отмести надясно и се завъртя срещу часовниковата стрелка. Дебеланкото се отърка в него и продължи към земята. Пухкавото тяло упорито търсеше обект, на който да предаде засилката си.

Падащият се заби в паважа по възможно най-тромавия начин, без намек за претъркулване или предпазване. Идомар изпита кратък, разтърсващ прилив на съпреживяваща болка... Но вероятно ставаше въпрос за ефект от клачианското кафе.

Дори скъсаният ръкав на сакото му не премахна емпатията. Човекът след миг щеше да изпита неудобство, а Идомар - болезнено остро усещане за чувствата на посрамения. Реши да съкрати случката:
- Господине, явно бързате. Представете се, върнете ми ръкава и няма да ви задържам. Ще отложим извиненията и удовлетворенията** за по-късно.

ИИ:

------------------------------

* Привлича нежелано внимание. Освен това... обикновенно убийците правят резки движения, когато се отбраняват или изпълняват поръчка. И в двата случая остават трупове.

** все пак е конфузна ситуация в средновековието и между добре облечени господа. А извинението може да не бъде прието....

Непознатият се изправи тромаво и подаде ръкава на Идомар.
- Аз, ъъ, такова... - смънка той, - извинявам се...
Идомар за частица от секундата огледа ръката. Ръката под тънката ивица черен плат. Прецени, че липсва скрито оръжие, игличка или друга проява на коварство. Пресегна се и взе внимателно ръкава на скъсаното си сако.

Онзи като че ли нямаше желание да се здрависва. От своя страна су Саро попита със студен, хладен глас:
- Ще науча ли името на човека, който ме блъсна?
- Аз... мога да ви платя веднага, не е проблем! - опита се да избегне темата Хикс.
- Аха... - изведнъж се умихна Идомар. Много кротко и хрисимо всъщност:
- И за какво точно желаете да споделите с мен парите си? За похабената дреха или да са спра да си въобразявам... че в момента съм ви срещнал и разговарям с вас?
- Нямам представа какво намеквате. Ето ви ръкава... както забелязахте - много бързам. Назовете цената и всеки от нас може да продължи пътя си.
- Нямам идея колко струва поправката. - призна чистосърдечно су Саро. После кимна тъжно-развеселен:
- Просто си вървте. Не сте ми достатъчно симпатичен, за да взема обезщетение от вас.

С едно единствено плавно движение свали сакото и го преметна през сгъвката на лявата си мишница, върху ръкава.
Тръгна да си върви, но...
... Но забеляза, че Хикс е жегнат от думите му. Пухкавият мъж видимо преглътна обидата, мълчаливо се изправи и изтупа дрехите си. Понечи да продължи по пътя си.

"Уф" - помисли си су Саро - "Къде са ми обноските?"
- Господине!? - Идомар се приплъзна след човека с онази котешка гладкост на движенията, която... спря се навреме, преди да е дъхнал във врата му:
- Моля да ме извините, още не съм си изпил сутрешното кафе. Може да съм бил малко рязък.

Злощастният младеж нямаше и понятие какво означава за Идомар да не си е изпил сутрешното кафе - особено в три и половина след обед. А пък внезапната поява на чернодрехия плътно зад гърба му... това почти скъса опънатите му нерви.

Хикс подскочи като котка, надушила портокалова кора и изтърва кратък вик.
- Ох, да му го... - процеди той, след като се съвзе. - Може да убиете някого така!
- Обикновенно правя точно това. - отвърна кротко Идомар - Няма да ви задържам, само ви моля за извинение. Проявих ненужна надменност, господине.
- Добре де, няма нищо... Лек ви ден и тъй нататък, - Хикс се завъртя на пети и побърза да се отдалечи от убиеца, без да поглежда назад.

Идомар също му обърна гръб и продължи към Бронзовият мост. По точно бавния си, привидно мързелив вървеж към Le Goulasch Peu.

На маса за двама, недалеч от вратата, го очакваше Хъмфри Мелоу.
Как точно са станали сприятели... представляваше пълна мистерия за обществеността. Идомар беше строен, мъжествен и облъчваше всички наоколо с аристократичното си излъчване. Зад гърба му дори казваха, че би изглеждал "направо фамозно" в ролята на строг и справедлив крал на малко кралство. От стила му на обличане имаше какво още да се желае, разбира се - черното винаги е шик, особено носено от убиец, но някак не вървеше в комплект със скиптър и корона.
От своя страна Хъмфри Мелоу беше дребен и кльощав, с извинително изражение и вечно се спъваше в собствените си крака. Беше доста по-млад от Саро - някъде към 27-28 годишен, но изглеждаше още по-млад. Или по-скоро недорасъл. Като най-малкия син на не особено влиятелен лорд, младият Мелоу бе прекарал голяма част от детството си в пансиона за благородни издънки Свети Бастардо в Генуа, а след завръщането си в Анкх-Морпорк не се занимаваше с нищо друго, освен да харчи парите на баща си.

Младежът забеляза Идомар и му помаха
Идомар му кимна със спокойна усмивка и полека се запъти към младия Мелоу. По пътя размени няколко строго любезни поздрава с този и онзи. Някак неусетно се озова до масата на приятеля си.
- Привет! - подаде десница... изключително рядък (за Идомар) жест .
- Ето те най-после! - Хъмфри щастливо пое ръката и я разтърси дружески. Друг на негово място вероятно би си събирал червата от пода след подобна фамилиарност, но убиецът като че проявяваше сизходителна привързаност към младежа и не възрази.
Убиецът се усмихна съвсем леко, с прилепени устни. Почти срамежливо.
- Седни де, седни,- подкани го символичният домакин - Трябва да говорим. Много е важно!
- Слушам те. - су Саро спокойно се настани на предложения стол. Потърси с очи най-близкия сервитьорка. От опит знаеше, че неимоверно важните дела на Хъмфри включваха нечие разбито или прекалено недостъпно женско сърце. Или дребен дълг на комар.
- Идомар... - започна Хъмфри съзаклятнически. - Влюбен съм!!!
- Шегув... - възрастният мъж млъкна и усмивката му бавно замръзна - Не... не се шегуваш.
- Не можеш да си представиш!!!! - почти изчурулика младият мъж.
- Така е... Малко ми е трудно да... - след кратък размисъл добави - Познавам ли я?
- О, няма как да не я познаваш! Тя е красива! Неуписуема!! Обичлива и нежна, направо е твърде прекрасна за нашият пошъл свят!!!
- Красива и обичлива? - идомаровото лице остана безизразно и непроницаемо. В очите му обаче пробляснаха скрити, весели искрици:
- И нежна?... сигурен ли си, че я познавам?

Хъмфри явно така бе преизпълнен с топли чувства, че едва се задържаше на стола си. Вместо отговор въздъхна - едновременно покъртително и щастливо. От своя страна су Саро извади цигара от табакерата си. Щракна я с огнивото си. Пое бавно дъх и го издиша настрани:
- Е?
- Лукреция! - почти изпя името Мелоу.
Идомар познаваше само една Лукреция. Лукреция ван дер Пинк. Е... не можеше да се отрече, че момичето е хубавичко. Имаше дребна, стройна фигура. Красива искрящо руса коса, нежни, малки ръце и... мозък с размерите на лешник. Освен това беше неописуема лигла. Много от познатите и изказваха изумление, че все още не е станала оперна прима.
- Лукреция ван дер Пинк? - су Саро попита само за потвърждение - Виждал съм я. Наистина е красива.
- Красива? Красива! Тя е не само красива! Тя е нежна, умна, състрадателна...

Су Саро реши да му даде пет минути преднина, преди да го прекъсне. Междувременно потърси с очи сервитьорката. Тя се отзовава моментално и прекъсва разгорещения Хъмфри
- Какво ще желае милорд?
- Чашка кафе - дискретно я огледа от главата до петите. Оказа се красива и стройна брюнетка. Със съвсем лек грим - в Гулаша търсеха точно такъв тип момичета. Хубави по един дискретен, ненатрапващ се начин. Все пак трябваше да се избягват конфузните ситуации. Например лорд, който в присъствието на съпругата си оглежда прекалено едрогърди сервитьорки.

Направи й най-добрия възможен комплимент - усмихна се одобрително само с очи. И много силно си помисли на ум да й остави щедър бакишиш. Просто така, защото е готина.
В отговор тя деликатно се изчерви.

- Идомаааар... - нетърпеливо прошепна Хъмфри, потропвайки с пръсти по масата, - не те повиках, за да се задяваш със сервитьорките! Ще помогнеш ли на приятеля си или не?
- Естествено, че ще ти помогна. - су Саро почти незабележимо присви и после разтвори клепки... без да откъсва усмихнат поглед от нежните очи на момичето. Кимна й:
- Имате ли още от партидата на търговеца Джерико с Червена Пустиня? Ако може, мила госпожице, да ми донесете чашка от него. Или поне от същия сорт.
Изчака девойката да му обърне гръб и се усмихна на приятеля си:
- Не се сърди - каза го тихо.. но така, че да го чуе отдалечаващата се млада жена - Просто е много хубава.
И когато вече се беше отдалечила достатъчно....
- Не колкото твоята Лукреция, разбира се.
- Разбира се, че не, - съгласи се Хъмфри, - но позволи ми, моля те да стигна до същината на проблема!
- Целият съм слух! - по-възрастният мъж се облъкати на масата и преплете пръсти под брадичката си.
- Ами проблемът е... проблемът е в това... - Мелоу си пое дъх. - Аз съм проблема! Не мога да говоря с нея... доближа ли я и...
- Ти? Не можеш...да заговориш хубавица?
Идомар наистина не можеше да повярва:
- Точно ти?
- Мога но... като я погледна и думите сякаш... се разместват, преди да излязат от устата ми. Сигурно ме мисли за малоумен...

Су Саро продължително изгледа приятеля си. Трябваха му няколко дъха, докато осъзнае... очевидното. Приятелят му наистина беше влюбен в тази Лукреция. Въздъхна:
- Няма съвет за тези неща. - "дръпна" си малко по- силно от цигарата. Пушеше "от дъжд на вятър", но точно сега...
- А тя? Тя смущава ли се от теб? Поне... взаимно ли е?
- Не ми трябва съвет! Трябва... - Хъмфри погледна приятеля си умолително. - Искам да говориш с нея. Моля те? Да я поразпиташ... деликатно, разбира се, какво мисли за мен? Може би да и намекнеш, че, аз, такова... Може би ако знам, че тя се чувства по същия начин, няма да съм толкова нервен...

За момент цигарата в ръката на Идомар замръзна. За един много дълъг миг.
- Ами... обикновенно не разговарям с хората, които посещавам по поръчка... - устните му потрепнаха дяволито - ... но заради теб ще направя изключение.
- Чудесно! - изпищя Хъмфри. - А ако не ме обича... е, винаги мога да се запиша в армията.
- Да се запишеш в... - запази самообладание единствено заради възпитанието си на потомствен благородник. След частица от мига мозъка му превключи на нужните умствени категории:
- Познавам семейството на Лукреция. Мога да поговоря направо с родителите й.
- Не виждам как това ще помогне, - усъмни се Мелоу.
- Спокойно, няма отида като официален сватовник. - успокои го су Саро - Просто ще проверя дали баща й изпитва благосклонност към личността ти. А ако онази хитруша, майка й, те хареса... бихме могли да имаме вътрешен източник на информация. Къде ходи, на кои свои приятелки наистина се доверява, какви подаръци харесва... такива работи...

Разкърши пръсти и без бързане всмукна от цигарата си. Дръпна, наслади се на дима и го издиша. Нямаше претенции, че е истински пушач:
- Разбира се, ще говоря и с нея.
- О... - лицето на Хъмфри изведнъж стана много сериозно. - Ами не знам какво да кажа... Благодаря ти! Ако всичко мине добре ще ми бъдеш кум на сватбата, нали? Ако ли пък не...
- Забрави за армията! - отсече с тих глас Идомар - Може да си малко разпилян в живота, но си прекалено умен за войник. И като стана въпрос за ума ти... как върви композирането?
- А, това ли... Забрави за това. За какво ми е да ставам композитор? Да умра млад и бездомен в замяна на година-две слава... не е за мен това. Намислил съм да ставам семеен мъж - Хъмфри се ухили гордо, - не мога да мисля само за себе си.
- Да, прав си. - съгласи се хрисимо Идомар - Всъщност точно в този смисъл... как точно ще издържаш Лукреция и децата ви?
- Е, - смути се младият мъж, - баща ми все ще измисли нещо подходящо.
- Хм... ще говоря с Мелоу старши. Двамата заедно ще уредим нещо за теб. Предполагам, нямаш претенции за някоя от онези ужасни, нископлатени дейности, които изискват образователен ценз и всекидневно бачкане?
Казана точно от Идомар, с неговото аристократично произношение, думата "бачкане" прозвуча леко странно.
Мелоу се засмя.
- На подбив ли ме взимаш, су Саро?
- Ами да... - усмихна се обезоръжаващо Идомар - но съвсем леко.
- Ще видиш, когато с Лукреция и малките ти дойдем на гости, а ти ще си все така сам, в твоето тъмно леговище или каквото там обитавате вие, - нервността на Хъмфри като че се бе изпарила, обещанието на Идомар му бе вдъхнало някаква странна увереност и младежът като че беше на път да се изгуби някъде из облачните си кули от семейно щастие. - Но стига шеги, сигурен съм, че имаш по-важни задачи от това да седиш и да си бъбриш с мен. Аз самият трябва да се прибирам, някакви роднини ще идват на визита и баща ми държи да не закъснявам за вечеря.
- Бързаш да ме натириш по задачите ми, - в очите на су Саро пробляснаха присмехулни искрици - За да остане време за твоята поръчка, нали?
Дръпна бавно от цигарата си:
- Обещавам да потърся време още тази работна сммм.. тази нощ. В момента обаче ще си дочакам кафето.

Часове по-късно, някъде из дълбините на морпоркските Сенки...
Ушите на Идомар бучаха. Чувстваше главата си като огромно, тежко яйце, от което като че ли някаква твар напираше да се излюпи. Усещаше нещо лепкаво по тила и врата си. Кръв.
Убиецът влезе в автоматичен режим и започна да изследва ситуацията. Зрението му подсказа, че е тъмно. Идомар не се задоволи с този отговор, при което очите му допълниха с досада, че, е, има и малко светлинка, процежда се изпод вратата. Засега толкова. Осезанието се намеси, оплаквайки се остро от пулсираща болка в главата. И схванати, вледенени крайници, ръцете вързани зад гърба. И грубата зидария, която се опитваше да си прокопае път през гърба на убиеца с нищо не помагаше. Беше и студено – някой го бе освободил от скъсаното му сако, както и от съдържанието на джобовете му. Обонянието не остана по-назад и побърза да сервира своя доклад – тежка, влажна воня, смесица от вездесъщата миризма на Анкх, мухлясали чорапи, развалени яйца и разложение.
Идомар започна внимателно да стяга и отпуска мускулите си, опитвайки се да събуди дремещото си кръвообращение. Когато възвърна чувствителността в пръстите си, заопипва възела. За разхлабване и дума не можеше да става – тънкото въже беше омотано около китките му от някой, който и понятие си нямаше от връзване на възли. Приличаше на кълбо прежда, имащо нещастието да попадне в обсега на игрива котка. Явно трябваше да си помогне по някакъв начин.
Огледа се наоколо. Зрението му бе попривикнало към мрака и успя да различи струпани из помещението чували. Като че ли точно те бяха източника на вонята, но въпреки това убиецът реши да провери дали няма да открие нещо полезно. Успя някак да разтвори един от чувалите, подритвайки и дърпайки хлабавата връзка с крак и разръчка с носа на обувката си из вътрешността му. Оказа се пълен с дрехи – сака, ризи, панталони, в доста добро състояние, ако се изключеше миризмата.
След третия чувал Идомар се отказа. Някой прилежно бе свалил копчетата от всички дрехи, така че на забравени игли или брошки надали можеше да се надява. Огледа се отново. Единствената алтернатива беше грубата каменна зидария – ако намереше достатъчно остър ръб, можеше да се опита да протрие въжето. Не беше кой знае какво, но си струваше да опита.
Тъкмо бе започнал да търка усърдно, застанал в доста неудобна поза, с гръб към стената, когато дочу тежки стъпки. В процепа под вратата плъзна светлината на факла и се разля на локвички по неравния под. Последва мощно хлопане. Идомар светкавично приседна и застана в поза лотос.
- Ей! Ти там!
Подобни грубиански изблици дразнеха Идомар и той не си направи труда да отговори. Тихичко се плъзна на една страна и легна почти в същата поза, в която се бе събудил.
- Да не е умрял? – чу се тих глас.
- 'Ич и не смея да се надявам, - отговори друг. - Закво ти требваше да го лашкаш така?
- Ми не мислех...
- Точно така. Не си мислил. Няма да вляза при него невъоръжен. Чакай тука.
Топуркане на отдалечаващи се ботуши.
Идомар скочи на крака и яростно застърга въжетата си в камъка. Каквото и да му готвеха, нямаше намерение да ги посрещне безпомощен.
Някъде по коридора нещо издрънча. Пазачът пред вратата изрева „КОЙ Е ТАМ!?!?!?” и се завтече тежко да провери, отнасяйки светлината със себе си.
Тихо почукване по вратата. И шепот.
- Ей, ела по-близо!
Идомар се приближи предпазливо. Имаше нещо в този глас... странно познат, и все пак не съвсем...
- Тук съм, - отговори убиецът, тихо, но ясно.
- Слушай ме внимателно. Аз съм ти. Нелепо е, знам, но трябва да ми вярваш. Вземи, - подпъхна нещо под вратата, - и когато дойде времето, направи точно каквото направих аз.
Идомар се усети откъде му бе познат гласа. Неговият собствен.
Нямаше време да умува. Нещото, което му бяха подпъхнали под вратата... което сам си беше подпъхнал под вратата, се оказа малък сгъваем нож и убиецът моментално се възползва от него. Прерязаните въжета прибра в джоба на панталона, а сгънатия нож – в чорапа си. Напъха дрехите, които бе извадил, обратно в чувалите и отново легна в престорено-спящата си поза. Миг по-късно отново чу стъпки – два чифта, идващи от две противоположни посоки. С тях се завърна и светлината. А също и грубиянските гласове.
- Къде ходиш бе, имбецил такъв! Нали ти казах да ме чакаш тука!
- Аз, такова, чух нещо...
- Чул си ти! Ше взема да ти клъцна ухото като много се ослушваш!
В ключалката се завъртя ключ и в помещението влезе едно толкова евтино клише, че докато Идомар го оглеждаше през полупритворените си клепачи, го напуши смях. Огромно мъжище с факла, вероятно „мускула” на дуото, ако някой направеше грешката да нарече „мускул” планината тлъстини, над която надничаше дежурното слабоумно изражение. Иззад двуногата буца мас се промъкна нисичко, кльощаво същество с мазната физиономия на човек, който се има за много хитър и обича да рита хората в корема, когато едрият им колега приключи с първоначалната обработка. Човечето стискаше праисторически арбалет, насочен към легналия убиец.
"Чудесно... стрелецът практически ще ослепее, ако внезапно остане без светлина" - Идомар не държеше очите си притворени и избягваше пламъка на факлата, за да запази нощното си зрение. Изчакваше да се приближат
- Жив ли е? - поита дебелият.
- Ми провери де! - отговори другият, без да се приближава и без да сваля арбалета.Партньорът му се приближи неуверено и подритна Идомар по крака.
- Ей, лорде, жив ли си?
Су Саро изохка с полусънен глас. Дебелакът се дръпна назад стреснато.
- Ех да му го... - процеди другият. - И кво да го правим сега? В големи говна ни насади! Трябва да те оставя да си ги чистиш, тъй да знаеш!
Последва стържещ звук. Звук на метален спусък, триещ се в дърво. Звук на освобождаваща се тетива. Звук на стрела в полет.
Идомар не дочака стоманата да се забие в стомаха му. Със светкавечно движение изви тяло, подпирайки се на рамената и петите си, избягвайки стрелата, и изрита стоящия по-близо дебелак в капачката на коляното. Огромният мъж изрева от болка и изненада и се хвана за крака, изтървайки факлата, докато другарят му ругаейки се опитваше да презареди арбалета, без особен успех.
Идомар беше пълноценно обучен убиец. За частица от мига осъзна, че вече разполага с прободно оръжие. Изправяйки се посегна за стрелата, която беше предназначена за него, мълниеносно се плъзна към кльощавия мъж и я заби в гърлото му. Той от своя страна се опита да извика, но се задави в собствената си кръв, падна назад и... умря, стиснал шията си с две ръце.
Идомар взе стрелата, която нещастникът се опитваше да зареди в леглото на арбалета, без да изпуска втория си противник от поглед. Дебелакът стоеше приведен, със зяпнала уста. Посочи убиеца с пръст като наденичка.
- Ти...
- Знам... - въздъхна су Саро. Ръката, в която държеше стрелата, направи неопределен жест:
- В непристоен вид съм. Моля да ме извините!
- Ти го уби!
- Ъъъ, него ли - убиецът дори не погледна към трупа - Прав сте, бях малко груб с другарчето ви.
Биячът тромаво се пресегна да вземе факлата.
- Не мърдай! - тонът на Идомар беше тих и безпрекословен - Не се самоубивай!
Но нещастникът вече замахваше към него, все още притискайки нараненото си коляно с лявата ръка. За Су Саро беше трогателно лесно да прецени треакторията на удара. Даде си вид, че ще отскочи назад, но вместо това се приплъзна покрай противника си и му излезе в гръб и заби стрелата в месестия му бут. Дебелакът понечи да изкрещи, но убиецът стовари отворената си длан между плешките му отзад, пресичайки вика му. Огромната маса плът се свлече по корем, издавайки бълбукащи звуци.
- Уф... - пророни Идомар - мразя причиняването на болка.
Приклекна отстрани на дебелака и професионално го пребърка, сдобивайки се с връзка тежки железни ключове. Тихо му каза:
- Ако ми кажеш всичко, ще откупиш живота си. Давам ти думата си на благородник.
И връзвайки тлъстите му ръце с парче от въжето го заразпитва:
- Къде сме? Шефът ти? Защо мен?
Пресявайки късчетата информация от сополивите хлипания, хленченето „не ме удряй повече” и прочее неприятни за слуха звуци, Идомар успя да изкопчи леко несвързано обяснение. Дебелакът искал да впечатли другарчетата си с тлъста плячка, като видял убиеца на улицата решил да го завлече в бърлогата им и да го обере. На Идомар самата случка му се губеше, но предполагаше, че се е случило малко след като тромавият непознат съсипа сакото му. Иначе групичката се занимавала с придобиването на стока за един вехтошарски магазин в Сенките. Су Саро можеше да предположи за какъв точно вид „придобиване” ставаше дума, повечето жертви на бандата са били вече погребани за ден-два (а ако се съдеше по вонята, носеща се от чувалите – дори доста по-дълго), преди да бъдат ограбени.
- По принцип глупостта е неличима, освен чрез смърт. - въздъхна Идомар - Но днес съм в добро настроение. Наемам те на работа. Ще ми докладваш периодично къде и какво си видял. Ако съм доволен, всяка седмица ще ти подарявам по седем дни живот. Съгласен? А да, искам си и дрехите. Както и бастунчето.
- Наистина? Няма да ме пречукаш?
- Аз, Идомар ав Солг су Саро от рода Саро ти давам думата си. Докато работиш за мен, ще живееш.
Дебелакът направи напън да помисли няколко секунди.
- Дрехите ти са горе, отговори след малко.
- Колко хора сте?
- Трима.
- С тоя до вратата?
- Ъъъ, значи вече двама.
- Разкажи ми за третия.

ИИ:

Третият се оказа пъргаво, злобно старче, на видима възраст около 5000 години, явно главният мозък на операцията. Идомар нямаше намерение да го наранява, поне не повече от необходимото, но при опита си за бягство дядката се препъна в захвърлено на пода сако с липсващ един ръкав и при падането му се чу звучно "хрус" и последва многозначителна липса на по-нататъшно движение. С изненадваща хладнокръвност, като се има предвид реакцията му при смъртта на другия му партньор, Дебелакът изгрухтя "аз ш'са погрижа шефе" и повлече тялото обратно към мазето, оставяйки пурпурна следа след себе си и окончателно съсипвайки злощастното сако на убиеца.
Къщата, която явно играеше ролята на Главна база на групичката престъпни гении, беше голяма, стара постройка. Покривът и беше изгорял, вероятно при злополучната случка с дракона преди години, позволявайки на природните стихии свободно да се вихрят из горните етажи и влажно да се просмукват в приземния, изпълвайки въздуха с миризма на мухъл, влага и зряло сирене. Навсякъде бяха разпиляни Неща, очакващи да бъдат сортирани по струпаните наоколо чували - дрехи, брачни халки, златни зъби, брошки, копчета, изкуствени крайници, ченета, перуки и други принадлежности, които опечалените бяха погребвали, заедно с починалите си близки. Върху една ракла дори се мъдреше купчинка препарирани катерици - Идомар не можеше и да си представи от какъв точно погребален ритуал бяха част.

Идомар въздъхна:
- Това сако наистина нямаше късмет. – потърси своя бастун-рапира и го откри върху най-очевидното място. Лежеше с изплезено острие върху работното „бюро” на старчето. Прецени, че дядката не е в състояние да поддържа претенциите си върху оръжието, и си го взе*.
После напусна грозната дупка и се озова сред „Сенките”. Заслужаваха си главната буква – издирвани престъпници от другите части на града идваха тук, за да изчезнат безследно**. Стражата обикаляше нощем квартала (понякога) , но само заради ужаса от по-голямото зло***. Задачата й се ограничаваше до това, тукашните изпълнения да не стигат до останалите части от града. Никой не очакваше от нея да варди тукашните от самите тях. Всъщност имаше „местни”, за които Анхк-Морпорк е „отвън”…
… Огледа се и прецени приблизителното си местоположение. Мазното бълбукане и мириса на разтворени във вода човешки отпадъци подказаха, че Реката е съвсем наблизо в западна посока. Всъщност на двеста метра от су Саро имаше пристан и то с лодки, но това не му вършеше работа. Ако вечерно време някой тръгнеше ( смелчаци със здрави обувки опитваха и пеша) от Сенките към отсрещния бряг, най-вероятно щеше да получи стрела... запалителна стрела.
Изкуши се с маршрут на север, по крайбрежната улица. На теория щеше да си спести лутането в лабиринта на Сенките, обаче… Щеше да пресече най- охраняваните части от границите между разбойническите банди.
Колкото до номера с придвижването по покривите – той не работеше добре на подобни места. Много от местните къщи дори не доближаваха идеята за „паянтово”. Можеше внимателно да пълзи по тях, но не й безгрижно да подскача отгоре им като студент-първокурсник по стрехите на Операта.
… Освен това не разполагаше със приспособленията си за катерене. Така че след кратко колебание**** се насочи към вътрешността на Сенките. Стараеше се да държи Реката зад гърба си и да не привлича излишно внимание. Справяше се много добре, но на една безименна уличка почти настъпи малко псе. Изглеждаше отчайващо изпаднало и грозно, но пък прояви неочаквана мъдрост. Тоест се въздържа от истерично джафкане, лаене, ръмжене и прочие шумни дейности. Вместо това изгледа убиеца и много предпазливо го заобиколи. В държането му имаше повече самоконтрол и… проницателност, отколкото в мнозина човеци. Идомар с усмивка му кимна и за миг му се стори, че то отвръща с точно същия жест. Все пак допусна да му се е привидяло в тъмното… въпреки обучението и вроденото октариново зрение…
Повече срещи нямаше и се озова извън Сенките, на Елм Стрийт. Пресече я и продължи първо на изток, а после - в широка дъга – на север.

* * *

Гилдията естествено работеше. По това време външния двор за гости пустееше, но от вътрешността на главния корпус се носеше специфичен, тих шум. Особения звук от присъствието на приличен брой хора, които умеят да пазят тишина във всеки миг от живота си.
Идомар радостно вдиша въздуха***** и с безметежна походка пресече двора. Мина през портала, изкачи главните стълби и необезпокоявано се озова в Библиотеката.
Да, Библиотеката.
Отстъпваше по разнообразие на Ефебианската, по традиции на онази в столицата на Ахатовата Империя и по извратеност на тази в Невидимия Универститет.
Но пък представляваше място на специализирано познание. Тук имаше събрано истинско море от информация, относно точно определен въпрос – пълното и съвършено приключване на разни неща. Сред отрупаните й лавици събираха прах трактати за връзката между философско-религиозните аспекти на прераждането и окончателното упокойване на създания, забравени от Смърт. Или за последиците от захвърлянето на вампир с източена кръв сред нива с чесън. Или например за рисковете при събирането на критични маси от зъбчета на деца – последното се оказа монография, посветена посмъртно на г-н Тиитайм.
Влезлият стъпи на дебелия, поглъщащ всеки звук килим… и библиотекарят вдигна глава. Външният му вид винаги интригуваше и поставяше нащрек. Архиварят имаше добре сложено тяло, грозновато лице и чар, породен от природен интелект и добро възпитание… Или по-скоро отлично обучение, превърнато във възпитание…
- Какво ще желаете в този късен час, господин су Саро?
- Връщам ви статията за вуду-ритуалите и защитата от тях. – остави на плота тънко като тетрадка книжле. – Простете, че го правя в полунощ.
Вместо отговор грозникът го изгледа абсолютно безизразно – а Идомар дори не трепна. Което всъщност не беше много мъдро. Библиотекарят в гилдията на убийците страдаше от обичайното професионално заболяване – библиотечна раздразнителност. И за разлика от човекоподобното в Невидимия Университет, не се задоволяваше да те пребие със собствените ти ръце. Носеха се слухове за небрежни читатели с проблеми от санитарно естество – тъй като придобили навика при голяма нужда да отделят направо вътрешностите си…
- Мога ли да знам, господин су Саро? Какво точно ви възпрепятства да върнете навреме заетата от вас книга? Ако помня правилно, трябваше да я предоставите до залез слънце.
- Имам частично оправдание. Наложи се да дойда пеша от Сенките.
Репликата спечели обещание за намек, че крайчето на лявата вежда ще се вдигне нагоре. Главният архивар благоволи да проговори:
- Постарал сте се, но това не Ви извинява напълно. Трактатът се търси много, защото колегите Ви се притесняват от отвратителните приоми на далечна Генуа. Какво ще стане с гилдията, ако всеки започне да праща смърт, докато си стои в собствения дом?
- Приемам укора Ви и затова се извиних. Надявам се… че не желаете повторно извинение?
Дойде ред на библиетекаря да издържи погледа му… в стаята сякаш захладня…или по-скоро стана задушно и горещо. Накрая символичният домакин кимна като равен на равен:
- Извинението е прието.
- Благодаря. – кимна на свой ред Идомар – В такъв случай ще Ви оставя да вършите работата си.
Обърна се и тръгна към вратата, но го спря гласът на другия:
- Знаете ли, вие сте много странен човек.
- В какъв смисъл? – попита предпазливо су Саро.
- Малцина могат да предизвикат в мен симпатия или неприрязън… Вие успявате да провокирате едновременно и двете емоции.
- В такъв случай… благодаря за комплимента. – усмихна се с искрено – Вие също ме карате да изпитвам едновременно симпатия и неприрязън. Навярно си приличаме по характер.
- Навярно. – другият отвърна на усмивката му. Заради некрасивото му лице и студени очи гримасата се получи страховита. Ако Смърт имаше плът върху черепа си, щеше да се усмихва така:
- Знаете ли… има начин да бъде възкресена Анжелика де Канин.
Идомар остана напълно неподвижен. Дори подчертано продължи да диша и гледа с явна невъзмутимост. Когато проговори, в гласът му имаше съвсем професионално любопитство.
- Чух, че е намерена в нива с чесън. Дори ако се е превърнала в прах, пак ще е пропита със сока на растенията. Обичайната капка кръв няма да стигне.
- Според някой легенди и капка ще е достатъчна, - любопитството в погледа на архиваря се превръщаше в глада на учения - ако е от убиеца й.
- Нима? Как досега някой журналист или обожател на графинята не е поискал от моята? Нали тук-там се подшушва, че аз съм я загробил окончателно.
- Малцина знаят за възможността. А и тя си има ограничение.
- Ограничение?
- Капката кръв трябва да се даде доброволно, без фокуси върху волята. С ясното съзнание защо и как.
- Е, това наистина е пречка. Който го е сторил, сигурно е имал сериозни мотиви.
- Е, само да знаете… семейство Амел де Канин държат останките на своята сродница в градската си семейна крипта.
- Не са ги пратили в Юбервалд?
- Така се подхвърля тук-там. Може… да е истина.
- Е, това наистина е интригуващо. Туко-виж се оказало, че аз, гилдията… и вие намерим начин да спечелим от това.
- Помислете. Наистина помислете.
- Благодаря. – Идомар направи символичен поклон, само с навеждане на чело – Оценям доверието Ви в моите способности.
- Способности? – смразяващата усмивка отново пробяга по лицето на архиваря – Просто ми е любопитна вашата склонност към саморазрушение. Ще следя с интерес развитието на случая.*** ***

-------------------------------------------------
* Тоест го огледа внимателно за нарочни повреди, запепени микроскопични шипчета с отрова и прочие малко вероятни, но все пак възможни „пожелания”. Проверката за изправност включва прибиране, вадене и отново прибиране на острието.

** Много често Наистина Безследно.

*** Общоразпространена и несправедлива представа за Патриция. Ветинари не беше зъл, а принципен. Разликата оставаше непонятна за несведущите, но караше мъже като Идомар да изпитват пристъпи на здравословен респект.

**** Все пак не беше луд, а само смел до глупост.

***** Проверявайки по навик за подозрителни аромати, звуци, сенки и т.н. и т.н…. и т.н… Казах ли три пъти „и т.н.”? Е, Идомар провери още един път и след това…

*** *** Плащам със жетон за появата на нова сюжетна линия. Плащам с втори жетон за метода на възкресение

Идомар се разминаваше с неясни в мъглата, забързани минувачи. Съгражданите му отиваха или се връщаха от работа и някаква си мътилка във въздуха не ги спираше. Вървяха с увереността на работни добичета, които се движат по ежедневния си път. Тук-там набитото му око засичаше женска фигура и характерните за нея, по-плавни движения. Острият му слух доловяше нередност в стъпките на някои от мъжките силуети – издаваха твърде малко шум за размерите си. Много старателно „не-погледна” към тях… Те също го премериха с ъгълчетата на очите си. Всеки продължи по пътя си...

* * *

Неусетно се озова пред широко разтворените порти на Гилдията. По навик огледа, помириса, зае позиция до едната от огромните, ръждясали панти. Предпазливо пресече двора и влезе в луксозното фоайе. Рецепционистката го погледна със светлите си, красиво раздалечени очи. Усмихна се и мило попита какво желае.
- Млада госпожице – въпреки лошата ситуация, също й се усмихна. Бог й беше дал хубави, макар и леко остри черти:
- Казвам се Идомар ав Солг су Саро и съм член на Гилдията. Изглежда съм жертва на магьосник с лошо чувство за хумор. Вероятно не се намирам в родния си Анкх-Морпорк. Може да се каже, че съм в затруднение...

Тя примига изненадано. Той взе изцяло инициативата:
- Ще бъдете ли така добра, симпатична госпожице, да ме свържете с най-старшия колега? Ако е тук, разбира се, в седем и половина сутринта.
- Магистърът и старшите членове още не са дошли... Госпожица Бездушна е тук? Тя ще може да ви помогне?
- Госпожица коя? – а уж имаше силна памет – Не зная за такава колежка.
- Госпожица Бездушна. Секретарката на д-р Дауни. Тя отговаря за... ами за всичко, когато той е зает.
- Секретарката? – веднага си спомни за въпросната Бездушна. Наистина "отговаряше за всичко", най-вече за отпъждането на разни натрапници. Усмихна се на невинната, неопитна рецепционистка.
- Млада госпожице. Не съм изпаднал дотолкова, че да се срещам със секретарките на колегите си... пък били те и старшите ми колеги. Мисля да изчакам в стаите за почивка.
Тръгна навътре със спокойна, някак истински смирена походка. Фактът, че общия ефект от движенията излъчваше крайна напереност – ами той си беше такъв.

Заобиколи бюрото й и подхвърли небрежно:
- Дано не Ви утежнявам дежурството... но спешно се нуждая от дълбока чаша, пълна с Клачианско отрезвително кафе - погледна я през рамо- Сорт Червена Пустиня, да уточня.
- Разбира се, ще пратя някого да Ви го донесе! – тя му се усмихна неуверено – Качете се по стълбите, втората врата по коридора в ляво. Там е чакалнята.
- Много сте любезна, госпожице… - нарочно направи лека пауза.
- Хюджис – момичето се изчерви.
- Благодаря. – не стана ясно дали благодари за името или за изчервяването. Кимна й и продължи навътре със смирено-наперената си походка. По навик оглеждаше скришом, помирисваше и се вслушваше. Тук-там опипваше подозрителни неравности с върха на обувките или ръцете. Безстрастно призна пред себе си, че наистина Е професионално изкривен.
И жив…

В стаята за почивка се отпусна предпазливо в едно от креслата (всички бяха с гръб към стените и под ъгъл към прозорците и вратата). Въздъхна уморено и се зачете в списанията върху масичката. По някое време влезе прислужник със сервиз за кафе на поднос. Имаше си кана с кафе, каничка с мляко, захарница, щипки за бучките захар и миниатюрна чашка.
Прислужникът изчака госта да огледа подозрително всяка част от донесеното. После учтиво поднесе лъжичката към ноздрите му, изчака кимването и я сложи с лек звън в празната чашка. Оттегли се с недоловимост, на която би завидял дори някои Игор.* Когато затвори вратата, Идомар си наля, вдъхна божествения аромат и отпи. Бавно. С наслаждение. Животът можеше да е хубав. Да.

Притвори очи като огромен, щастлив котарак. Скръсти крака – глезен върху коляно, като типичен джентълмен. Дори набра коленете на пижамата, все едно е панталон с ръбове. От лявата му страна големият стенен часовник тикташе успокоително - за разлика от този на Ветинари, който тиктакаше просто неравномерно.
Дори си позволи да се отпусне назад. Някак успя да се облегне удобно с препасания на гърба меч. Покоят и блажанството обаче продължиха десетина минути. После от коридора се чу препирнята между превъзбудени гласове. След миг в стаята нахлуха две същества, които учтивият език нарича „младежи”. Вратата се отвори почти с трясък:
- … нашите не напираха да завърша… к`во щях да му кажа на тоя дърт пръч… о, добро утро.
- Добро, утро, господа. - отвърна бодро Идомар. Междувременно прибягна до иконографската си памет и от там не изскочи нищо за младежите. Явно ги виждаше за пръв път в сградата:
- Млади господа, дано не Ви звуча като надут, стар пуяк... Но се боя, че вие ме познавате, а аз вас не.

По-мълчаливият от двамата го огледа от главата до петите. Някак пропусна наличието на множество малки предмети (някои от тях с ръбове и от желязо) до десницата на седналия. Вместо това високомерно и с изумителна липса на инстинкт за самосъхранение се изсмя:
- Пуяк? Или паун?
Идомар се усмихна от сърце:
- Ако бях паун, щеше да ми е неудобно в това кресло. Не мислите ли? Остава да съм пуяк.
- С Ваше позволение ще се съглася, - отговори първият и с насмешливо изражение извади сребърна табакера от джоба си. После седна в най-близкото кресло – естествено без покана. За сметка на това щедро предложи цигара на символичния си домакин.
- А вие, млади и смели ястреби. – усмивката на су Саро се промени, в нея се показаха зъби. Равни и искрящо бели:
- Защо сте толкова рано тук. Часът е неприлично ранен за работа.
- Онова влечуго Фон Пикел, - поде младежът, издишайки дим, - настоява лекциите по катерене да се првеждат рано. Според него ранното ставане заздравявало духа и тялото.
- Още малко ще иска от нас да тичаме в парка и да правим лицеви опори - добави другият
- Тичането и лицевите опори са хубаво нещо. Особено ако в курса има красиви състудентки. Показването на мускули не винаги е проява на лош вкус. – Идомар се усмихна леко замечтано - Зависи от обстановката и повода.
- Старче, - възмути се Цигарата - Какво хубаво има в красивите състудентки, ако още не си се събудил, че да ги огледаш!
Су Саро се разсмя от сърце. Хлапетата наистина бяха забавни.
- Аз лично нямам нищо против тичането, - вметна другият млад келеш. - Безкрайното зубрене ми идва нанагорно. С какво ще ми помогне писането на есе, докато вися с главата надолу? Сграбчен с палците на краката за водосточната тръба?
- Момчета, момчета. Адски сте прави. Ама само за ранното ставане. Иначе за писането на есе, докато висите с главата надолу... хм...

Притвори очи и тонът му стана сериозен:
- Някога фон Пикел ме накара да напиша есе за разликата между нашите ключалки и тези в Сто Лат. Докато вися с главата надолу от водосточна тръба. Пет години по-късно това ми спаси живота.
Двамата го изгледаха сащисано:
- Фон Пикел ти е преподавал? Искаш да кажеш, че си член на Гилдията?
- Би трябвало да съм. - въздъхна той - Въпросът е дали съм в родния си Анкх-Морпорк... Или някой магьосник си прави лоша шега с мен.
- Определено си е направил шега с облеклото ти - отбеляза непушачът, - това вече го установихме.
- Пижамата не е моя. - обясни с невъзмутим тон Идомар - Легнах си в моето легло, а се събудих в непознато. В чужда къща, построена на адреса на моята.
Въздъхна и отръска пепелта от цигарата си:
- Но беше неучитиво да убия собственика само заради това.
- Прецакан си! - отбеляза със сериозен тон пушещият.
- Може да е заради остатъчната магия. – вметна другият - Стават инциденти.
- Така е. – съгласи се сънливо Идомар – Живеем в смахната Вселена. Понякога стават магически инциденти с анти-магическата екипировка.
- На Ваше място непременно ще се обърна към специалист.
- Тоест? Магьосник да оправи хаоса, причинен от друг магьосник? – потисна една въздишка - Предпочитам да поговоря първо с м-р Дауни.
- А той непременно ще подаде оплакване и работата ще стане дебела - ухили се непушачът. - Ще следя вестниците с интерес.
- А сега ще помоля да ни извините, - намеси се Цигарата и погледна джобния си часовник. - Време е да се присъединим към неприятната компания на господин фон Пикел.**
- Извинен сте. – по-възрастният мъж дръпна от своя фас - А вие, колкото и да ви се спи, не забравяйте да оглеждате хубавите си колежки. Чувал съм, че от красивите девойки стават красиви съпруги.

* * *

Изпрати ги със сдържано кимване и продължи да си отпива от кафето. Зачете се в статията за хладните оръжия и неусетно изгуби още десетина минути от живота си. По някое време се появи прислужник и обяви, че Ръководителят на Гилдията ще го приеме. Идомар потисна прозявката си и позволи на слугата да го поведе по познатите коридори. След малко се озова пред бюрото на „шефа” – величествена вещ, по която стратегически бяха разположени разни пособия. Повечето от тях имаха съмнителна практическа стойност, но стояха добре върху огромното, леко помпозно писалище. Крайният ефект се постигаше от обстоятелството, че самият лорд Дауни стоеше зад него. Той изглеждаше оправдано надут, величествен, снизходителен и съвсем мъничко сноб.
Костюмът, естествено, му стоеше безупречно.
- Кой сте вие и какво мога да направя за вас? – домакинът го огледа критично от главата до петите. По- точно от дръжката на меча до твърде големите му обувки. Су Саро изтърпя оглеждането в пълно мълчание.
- Не одобрявам демонстративното носене на оръжие. Особено в кабинета ми. – продължи Дауни – Но инструментът на гърба Ви се родее с хладното оръжие, колкото товарен кон с клачиански бегач.

Су Саро остана безмълвен. Забележката не означаваше покана за даване на обяснения. Представляваше… ами забележка. Това си беше Дауни. Така че вместо отговор, кротко скръсти ръце зад гърба си.
Дауни въздъхна отегчено:
- Младата дама на рецепцията е чула от вас, че сте жертва на магически инцидент. Предполагам, това извинява външния Ви вид.
Су Саро остана безмълвен. Това представляваше безотказна техника за разговор с хора като Магистъра. Рано или късно достигаха сами до същината на разговора:
- Също така твърдите, че сте член на Гилдията?
- Заспах в моето легло, а се събудих в чуждо. В къща, съществуваща на мястото на моята. – замисли се и допълни - Член съм на гилдията, но може би не на тази ТУК. Вероятно не съм в родния си Анкх-Морпорк.
Магистърът на Гилдията придоби объркано изражение. Винаги придобиваше такова, ако неговият събеседник разчита на мозъчните му клетки.
- Не виждам какво очаквате да направя по въпроса Ви. Най-добре се обърнете към специалист.
- Тоест, магьосник да оправи хаоса, сътворен от друг магьосник? - Идомар можеше да приеме този съвет от младоците, но от уж мъдрия и опитен старши колега....
Въздъхна:
- Вероятно ще остана известно време Тук… Където и да е това Тук. Бих искал да уредим въпроса с членството ми.
- Членството е лесно. – домакинът му изразително сви широките си рамене – Всеки има право да се яви на изпитите, без да е присъствал на лекциите. Разбира се, заплаща се пълната такса за петгодишното обучение. Както и депозит за погребение на ваша сметка.
- Само че аз вече съм член на Гилдията. – скулите на Идомар подскочиха – Естествено, мога да се явя на изпитите… проблемът е, че банковите ми сметки останаха в родното измерение.

Думите му потресоха Дауни. Маската му на невъзмутимо превъзходство се пропука. Тонът му стана натъртен:
- Вие нямате пари? Господине, това е Гилдията на Убийците. Не обществен пансион за пострадали от магически инциденти!
- Естествено, че не е обществен пансион. Но аз съм пълноправен убиец.
- По думите Ви съдя, че сам се съмнявате в твърдението си! – домакинът му придоби победоносно изражение, сякаш е казал нещо невероятно умно. Идомар изведнъж се вбеси:
- О, стига Дауни. Явно във всички вселени те мързи да мислиш. – знаеше, че е излишно, но не се сдържа - Онази вечер трябваше да те обера на покера. Само си въобразяваш, че си добър играч.
Врътна се кръгом:
- Сбогом и добър лов. - последното го произнесе по навик, преди да затвори вратата зад себе си. Докато се отдалечаваше, чу как Дауни беснее:
- ... да нахълтва в Гилдията и да настоява... не да ИЗИСКВА! Ама че безобразие!
- Сигурно е заради покера… - рече тихо Идомар и престорено тъжно поклати глава – И в тази вселена е същия безмозъчен идиот.
Гласът на лорд Дауни продължи да го следва известно разстояние.
- …а ми държи такъв тон! Ако гордостта ми позволяваше, щях да го предам на Стражата!

Думите му ехтяха по коридора и су Саро се ухили. После се сети, че може да е обидил СВОЯ Дауни, а това щеше да е зле. За всеки случай слезе на рецепцията и помоли момичето да прегледа регистъра. Тя услужливо провери за член с неговото име:
- Идер… Илиана… а, ето… - тънкото й бяло пръстче се плъзна по графите – Идомир ав Солг су Саро.
- Нещо против да ми кажете официалния му адрес.
- Няма такъв. Преди година е продал всичко на някой си Антимони. – хубавото й лице придоби леко тъжно изражение – Всъщност съм срещала г-н Идомир. Много мил мъж… А истерията покрай онова убийство му разби живота.
Девойката се вгледа в Идомар:
- Знаете ли, че доста си приличате с него. Роднини ли сте?
- Много близки. – всъщност й казваше истината – А жертвата жена ли е била? Анджелика де Канин?
- Да, Анжелика де Канин. Беше много красива. Всички говореха колко е готина и кого е прелъстила. Тя и Идомир имаха доста бурни…. вестниците…
Тя спря и прехапа долната си устна:
- Простете. Май тази история Ви причинява болка. Не исках…
- Няма нищо, просто… - усети, че стиска юмруци - … съм прокълнат да убивам гаджето си във всички Вероятности. И никой не ми вярва, че тя ме нападна.
Знаеше, че изглежда смешен, тъжен и влюбен. Майната му..
- Довиждане, госпожице Хюджис. - усмихна й се мило - Бъдете здрава.

* * *

Вече навън си спомни за глупаците, която имаха нелепия късмет да го хванат... там, в Сенките на родния му Анкх-Морпорк. Може би тукашното му „аз” опитваше в този миг да се освободи от въжетата. Много малко вероятно… но нали той самият получи подобна странна помощ? Сигурно трябваше да предаде нататък щафетата на това… „самоспасяване”.

Изглеждаше смахнато, но се намираше в смахната ситуация. Тъй че се запъти нататък, като пътьом се отби във вехтошарски магазин. Смени торбестия, но скъп панталон за по-семпли и удобни дрехи. След известни уговорки съдържателката му даде тъмносив панталон, черни обувки и чифт чорапи в същия цвят. След малка препирня размени финотъканата си риза-нощница за обикновена риза с неопределен цвят и сиво сако. Не беше шито лично за него, но за щастие имаше слабо и атлетично тяло. Повечето неща му ставаха без преправяне. Остави меча на гърба – дължината и оръжейния колан не позволяваха да го увеси на хълбока.

Излезе почти прилично облечен, като се изключи двуръчното чудовище на гърба му. Но пък повечето хора се впечатляваха от това колко ти е голям… меча. И мъдро „непоглеждаха” с крайчеца на очите си към него. Така успя да пресече безпрепятствено дори същинските Сенки.

Скоро се озова до познатия от вчера адрес. Смяташе да се промъкне вътре с помощта на предутриния мрак. Само че го посрещна рехава тълпа, опитваща да се превърне в непроходима маса. Промуши се през стената от лакти и намръщени погледи, за да открие заграждение от жълти ленти. Зад отцеплението двама стражи и един магьосник обсъждаха нещо.
- Кво пък е ту`а, а? – изтърси на уличен жаргон. С жизнерадостния тон на анкх-морпоркски зяпач, който възприема дори най-грозните гледки като як сеир.
- Нищо не ка`ат, гадовете – отговори му сбръчкан, брадясал тип. Внимателният оглед разкри, че не е дядка, а просто е потресаващо грозен.
- Наши`чкият Тоби се промъкна. - гордо ги осведомоми някаква старица. Съсухрените й ръце държаха древен шал над побелялата глава. В нещо като символична защита от гадния дъждец. Всъщност по-скоро сипеща се от небето, мокра мъгла.
- Е, що. – възмути се Идомар – Кой е пукн`ал? Кво толкоз, `ко кажат? Може да ми е дължал пари?
- М`и на, дочакал си. Ей с`я щи ги върне! – излихи се урода.

Су Саро сви рамене в безразличие и погледна към стражите. Дърлеха се нещо с магьосника помежду им. Дребен и нервен човечец с по-внушителна от самия него шапка. Островърха естествено…
А къщата зад тях зееше с отворена врата. И от вътрешността й се разнасяше бледо октариново сияние. Разсеяно осъзна, че това е съседен дом на онзи, в който го държаха вързан. Само че Тук, а не Там.
- Госпожо! – гласът му внезапно загуби уличния си жаргон. Погледът му залепна на горните прозорци на проклетата сграда. От тях също струеше неописуемия, осми цвят на реалността:
- Незабавно извикайте детето тук. Там не е безопасно.
- Кво, да се бутам при ония ми ти стражи? Моят Тоби знае как да...

Като в лош филм на ужасите, точно тогава я прекъсна вик. Детски писък, изригнал от утробата на къщата. След миг недоумение, бабичката разпозна гласа:
- Тобиииииииииии! – зина като риба на сухо. Мършавите й гърди тръгнаха да се надигат и за кратък миг съществуваше абсолютна тишина:
ТОБИИИИИИИИИИИИИИИИИ! – опита да се освободи от ръцете на Идомар и грозния мъж – Пуснете! Пуснете ме да минааааааааа…. Тобиииииииии!

* * *

В такива мигове су Саро спираше да дели хората на бедни и богати, благородници или простолюдие. Без колебание се шмугна между сащисаните стражници и магьосника. Стрелна се с бързината на професионален убиец и мина през вратата.
Вътре сиянието се превърна в мъгла. Гъста, лепкава и осезаемо забавяща движенията му. За момент се помаи, но следващия писък дойде от към мазето. Продължи надолу и в дъното откри малко помещение с капак в отрещния му край. Някой го беше вдигнал и отдолу зееше гърлото на шахта. Нямаше въже, но в стените на кладенеца имаше вградена стълба. Довери се на ръждясалите пречки и се спусна към подземието.
Долу мъглата се оказа още по-плътна, превърна се в непрогледна мътилка. Имаше онзи неописуем цвят, който су Саро наричаше „Оттатък Тъмносиньото”. Невероятно красив… и абсолютно ужасяващ, ако направиш грешката да се вгледаш в него.

За момент остана неподвижен, после се сети да погледне с обикновенното си зрение. С голямо усилие различи, че се намира в широк коридор – отиваше наляво и надясно без видими разлики. Тъкмо се чудеше накъде да поеме, когато чу тропот на тежки нозе. Сякаш от нищото изскочи бронирана фигура и су Саро се прилепи към едната стена. Реши да нападне създанието, само ако детето е в него.
Тромавото същество почти го подмина, но спря и със смешно клатушкане се завъртя към него. Вече от близо си пролича, че е човек в специален предпазен костюм. Зяпаха се няколко мига - после огромните ръкавици на бронята започнаха бясно да подскачат. Идомар светкавично откри липса на смисъл в позициите на дланите. Странният тип не използваше познат език с ръце. А Идомар, като професионален убиец, претендираше да познава поне основните такива.

Накрая му писна и притисна нос в дебелото стъклено забрало:
- Де-те-то! - изръмжа той - Къде е детето!
Онзи изкрещя нещо, но прозуча като бълбукане изпод предпазната маска. За сметка на това достатъчно красноречиво му махна пропъждащо.
- Дете! – настоя Идомар и си помогна с езика на глухонемите - Тук долу е влязло дете.
Онзи тръгна да го бута към стълбата.
Убиецът взе да се изнервя. Замисли се за употребата на по-ефективо убеждаване, но от мъглата се появи втори брониран силует. Започна да крещи нещо на първия и да ръкомаха бясно. Почти веднага двамата се втурнаха наляво с цялата грация на препускащ хипопам. Идомар инстинктивно ги последва и след стотина метра се озова пред разклонение. Тунелите се губеха напред и той се замисли как писъкът се е чул чак горе, на улицита.

Ония завиха по лявото разклонение, тъй че той хвана дясното:
- ТОБИИИИИИИИ! – гласът му прокънтя напред-назад - ТОБИИИИИИИ!
Отвърна му само мълчание, тъй че продължи в избраната посока. Скоро усети познатия, сладникав мирис на кръв. Малко след това от ултравиолетовата мътилка изплуваха очертанията на момченце. Стоеше вцепенено по-средата на коридора. Не мърдаше. Дори гърдите му не се повдигаха.
- Тоби! – обръщението прозвуча едновременно успокояващо и заповедно. Хлапето дори не трепна и той предпазливо го доближи. На няколко крачки от другата срана на детето имаше… имаше нещо. Безформено, неясно. Живо…

С плавно движение извади меча. Приплъзна се напред и леко встрани от момчето. Точно в този миг беше готов да убива безплатно.
- Тоби? – сега го прошепна. Малчуганът вперваше немигащи, ужасени очи в нещото отпред. Устата му зееше, но явно не можеше повече да пищи. Между зиналите устни излизаше едва доловимо стенание.
Предпазливо постави ръка на рамото му и лекичко го разтърси. Потрети:
- Тоби! Чуй ме Тоби!
Детето премести очи върху него. Взря се в лицето му, след което загуби съзнание. Успя да го подхване, преди да е паднало на земята. Метна го на рамо, без да откланя поглед от създанието пред тях.

Нещото го забеляза и нададе звук, сякаш удавник опитва да си поеме дъх. Тръгна пълзешком навътре в мъглата – крайниците му смътно наподобяваха ръце и крака. Цялото приличаше на восъчна фигура, която някой е забравил близо до силен огън. Имаше разкошна руса коса, провлачена по земята и оплескана с кръв до корените.
ТО се отдалечаваше и су Саро нямаше нищо против. Самият той заднишком тръгна към изхода. Детето на лявото рамо и мечът в десницата го бавеха – но за нищо на света нямаше да ги захвърли.


* * *

Преодоляването на вертикалната стълба се оказа мъчение. Мечът си имаше ножница на гърба, но детето на рамото му тежеше и пречеше. Всъщност се изкачи на една ръка. Докато октариновата мъгла го заслепяваше и лепнеше по пръстите му.
Едва не се изпоти***, докато стигне до горе. После като на сън излезе от къщата и тръгна към старицата.
- Живо е! – стори му се глупаво да съобщава това с викане, но май ситуацията го изискваше.

Тя беше спряла да крещи и стоеше като изтукана. Сега само глупаво го зяпна. А щом проумя, че внучето й е спасено… се разрева. Избухна в плач и стражите най-накрая я пуснаха да пресече ограждението. Запелтечи благодарности, докато го взимаше от ръцете му. Засмя се, подсмръкна, закани се да не го пуска повече в мистериозни къщи…

Идомар се усмихна щастливо, но единият от стражниците също приближаваше. При това с целеустремеността на разярен носорог.
- Ей, ти! К`во си мислиш, че правиш бе!
Су Саро го перна с поглед през рамо. Ако стражът имаше опит с аристократи, този поглед трябваше да го спре като стена.
- Тая бариера да не е Прасколедна украса?! – идиотът наистина си търсеше белята.
- Име, звание и участък, към който сте зачислен.
- Ъ?
- Това дете да не съм го изпуснал аз вътре? - гласът на благородика стържеше като стар тебешир по мокра дъска - Проявил сте небрежност и трябваше Вие да влезете. Вие да го извадите. Не аз, цивилния гражданин.
Назря скандал, и това мигновено въплъти до тях хилав, очилат човек. Дребосъкът изскочи от тълпата като по магия. Имаше неприятна козя брадичка и още по-неприятен бележник с вързан към него молив.
- Господин Цивилен Ви попита нещо, сержант – журналистът имаше отвратителен, вбесяващо любезен глас. Бодър един такъв и заядлив в същото време:
- Няма ли да му отговорите?

Стражът придоби изражение на страдащ от хроничен запек. В този момент някой се провикна от тълпата:
- Тоз гусин има по-големи топки от сички ви в Стражата!
- Срам! – завайка се друг
На хората не им трябваше повече. Само за миг се разнесоха дюдюкане, протяжно „уууу” и сексуални обещания към женските роднини на стражниците. Междувременно Идомар продължи да гледа лошо, а очилаткото – очаквателно. Сержанът не издържа и направи възможно най-голямата грешка пред тълпа.
Тръгна да отстъпва.
Су Саро се смръщи леко пред тази глупост. Искаше да постави този тъпанар на мястото му, а не да поощрява няколкостотин скучаещи анкх-морпоркци. Аристократът в него недолюбваше стълпотворенията, даже ако са на негова страна.

Второто ченге тръгна към малодушния си другар, но твърде късно. От към улицата долетя празна бутилка и се разби в шлема му. След броени секунди настана хаос. Су Саро въздъхна, остави жената с внучето и тръгна към магьосника. По-скоро се провря през стената от лакти, гърбове и рамене. Стига на крачка от целта си, когато магът се обърна и погледна право в него:
- Фаулиус Пестес. - типът с остовърхата шапка му подаде ръка - Отдел по тавмична безопасност.
- Идомар ав Солг су Саро. - прие ръкостискането - Изпаднал тук от друг Анкх-Морпорк.
- Да, бе! Много смеш… - онзи се сепна и го погледна угрижено. – Леле… трябва да дойдете в НУ за обстоен преглед.
- Може, но първо да оправим кашата тук. – съгласи се уклончиво су Саро. После преразказа сбито какво е видял долу. Междувременно други шестима стражи влязоха в антрето на къщата и някой им подаде покрита носилка. Замъкнаха я нанякъде, газейки през тълпата като тролове...

- ...ето защо, - довърши асасинът – По-добре хората да се разкарат надалеч. Тук е опасно.
- Опасно е – кимна Фаулиус Пестес - Затова специалистите от отдела носят предпазно облекло! Откъде ви хрумна да нахълтвате така?
- Заради детето. - обясни простичко Идомар.
- Вижте, много... благородно от Ваша страна. – хърбата намести очилати си - Но не е тук мястото да обсъждаме случката. Оставете колегите да си вършат работата! А Вие трябва да ме придружите до Университета!
Благородникът се забави с отговора си. Докато обмисляше, покрай него и събеседника му прелетя малко зарзават и стъклария. Хората не смееха да приближат къщата, а мунициите им бяха оскъдни. Скоро щяха да се пръснат или сбият помежду си. Все пак нямаше нищо по-безмозъчно от тълпите.
- Имам ли гаранции, - поинтересува се Идомар - че няма да свърша в някоя стъкленица? Плуващ в прозрачна течност?
Попитаният не отговори. Погледът му даваше да се разбере, че в такава ситуация няма гаранции. Никакви.
Не и ако Идомар иска да се върне у дома.
- Добре - съгласи се без въздишка. Когато положението е адски скофтено, няма смисъл дори да въздишаш.

* * *

А очилатият репортер чегърташе скорострелно по влажния си тефтер. Гадната мъгла-дъжд размазваше буквите и тук-там ставаше нечетливо. Не че имаше значение – и без това главният редактор щеше да… редактира.


------------ --------------

*На принципа на вселенския закон, че: "Някъде из света винаги има по-голяма риба от теб". По силата на този закон дори от Игоровците има по-безшумни и недоловимо движещи се слуги. В края на краищата тези в Гилдията на убийците ги подбираха самите убийци.

** закъснението за лекции е сериозна и точна наука. Иска се определен опит, за да се уцели точния момент за влизане в урок, който да покаже абсолютното пренебрежение на студента към преподавания предмет, но все пак да не е достатъчно късно, та да резултира в изхвърлянето му от аудиторията.

*** Изпотяването не е моден проблем при професионалните убийци. Навика-умение да НЕ излъчваш миризми я пряко свързан с продължителността на кариерата като асасин.

Закритият фургон на Университета се търкаляше бавно по Анкх-Морпоркските улици, с явното намерение да преброи всяко камъче и неравност по пътя си. Фаулиус се бе опитал да попълни записките си от инцидента в Сенките, но след като успя с един замах на подострения си молив да превърне осем страници от тефтера си в удивително точен модел на Nuncius Papilio* се отказа. Вместо това реши да съсредоточи голяма част от вниманието си въру това да придобива зелени петна по лицето си, издаващи наченките на морска болест, като междувременно се опитваше избягва ударите на бясно лашкащите се предпазни костюми и друго тежко оборудване, окачено над пейките. Идомар от своя страна като че ли не се впечатляваше от люшкането на колата и кротко медитираше с длани в скута, обърнати нагоре и с леко отегчено изражение на лицето.
След цяла вечност фургонът най-после застина в покой.
- Спрели ли сме или просто се движим още по-бавно? - попита убиецът.
- Стигнахме, - отвърна Фаулиус и побърза да се измъкне навън.
Намираха се в закрито помещение, приличащо на склад. Още три фургона, подобни на този, с който бяха дошли бяха паркирани наблизо, а ако се съдеше по следите, кръстосващи се по земята, някъде из Анкх-Морпорк обикаляха още поне две коли. Покрай стените беше струпан типичният складов декор - чували, сандъци, прилежно навити въжета, безобразно насмотани въжета, ръчни колички, миризма пот, тор и плесен, а на тавана се кръстосваха стоманени релси, от които висяха куки и макари. Заети на вид магьосници се суетяха наоколо и крещяха неща от рода "Ей, ти там! Вдигни това!" или "Ей, ти там! Опъни го повече!" или "Ей, ти там! Ще свиеш ли една и за мен, че си забравих кесията с тютюна?". В единия край на помещението имаше двойни врати, през които очевидно бяха влязли и които със скърцане се затваряха зад дребничкото старче, което отвеждаше конете им. В другия край, на върха на паянтово стълбище се намираше друга, много по-малка врата, водеща към вътрешността на Университета. Фаулиус Пестес се насочи към нея, давайки знак на Идомар да го последва.
- Значи така... - усмихна се Идомар непринудено, крачейки зад мгьосника, - Може поне да ми споделите дали се притеснявате за мен или от мен... или от нещо, свързано с мен.
- Какво? Аа, не се притеснявайте, всичко ще е наред! - притеснено изпелтечи Фаулиус, забързвайки крачка.
- Г-н Пестес, - Идомар спря, принуждавайки и магьосника да спре и скръсти ръце зад себе си, длан в длан, - Не съм казвал, че се притеснявам. Всъщност наистина не се тревожа. Но вие да... Така че бъдете добър и ми обяснете поне общата идея на предстоящото.
- О, ами... просто ще направим няколко изследвания. Нищо притеснително!
- Ужасен лъжец сте, г-н Пестес. Съветвам ви никога да не играете карти.
- Моля? - магьосникът се направи на изненадан, демонстрирайки пълната си липса на талант и в актьорското майсторство.
- Два пъти Ви попитах какво ще става? И двата пъти ми отговаряте, че аз няма за какво да се притеснявам. Дали бихте могли да отговорите на истинския ми въпрос? Той е дали има нещо в ситуацията, което притеснява вас, магьосниците.
Фаулиус нервно намести очилцата на изпотения си нос.
- Господин... ъъъ...
- Идомар ав Солг су Саро. - Идомар ав Солг су Саро изведнъж стана сериозен, а тонът му - пълен с уважение към събеседника и самия него - Пълноправен член на Гилдията на убийците... Поне в онова Там, откъдето идвам.
- Господин, ъъ, су Саро, ще бъда честен с Вас. Бяхте изложен на огромни количества сурова магия. Възможността за натравяне при такива стойности е... ами да си го кажем - доста голяма. Тъй като прекарахте относително кратко време в контакт разлива, можем все пак да се надяваме, че най-лошото, което ще Ви се случи оттук-нататък е да останете осакатен до живот.
- В какъв смисъл осакатен? - попита убиецът. До този момент не бе забелязал видими увреждания по себе си.
- Както вече казах, ще трябва да Ви направим няколко изследвания. Преди това не мога да се нагърбвам с прогнози.
- А ако някой ден реша да ставам баща? - Идомар се навъси. - Тези увреждания да не са като някоя наследствена болест?
Фаулиус му обърна гръб и отново тръгна по коридора. След няколко крачки спря и без да се обръща отвърна:
- Нека оставим въпросите за по-късно, когато ще мога да Ви отговоря.
- Съгласен. - кимна Идомар и го последва.
След няколко други коридора, две стълбища и един полюшващ се въжен мост, провесен над нещо, което ако Идомар бе наивен идиот би нарекъл "чиста вода", стигнаха до малък кабинет. Основните обекти в стаята бяха бюро (един от чиито крака бе по-къс от останалите и бе подпрян с няколко броя на "Хуондалендска церемониална бродерия"), стол с удивително здрав вид, кушетка и неизменният висящ от тавана алигатор. Всичко останало се сливаше в една обща маса от Неща и заемаше по-голямата част от кабинета.

Измина цяла вечност, за втори път през този ден. Идомар бе стриктно прегледан през чифт очила с толкова много разноцветни стъкълца и лупи, че щеше да е цяло чудо, ако изобщо нещо можеше да бъде видяно през тях. Бе учтиво помолен да стои неподвижно в октограм (на Фаулиус му се наложи да разчисти място на пода, с помощта на невинно изглеждащ стик за поло, който след като бе оставен на страна се изпари и се появи облегнат до вратата в аудиенция 7а), докато около него магьосникът рисуваше преплетени символчета с цветни тебешири. Бе му светено в очите със странна лампа, състояща се от стъклен буркан от туршия, в който нещо синьо, искрящо и ако се съдеше по движенията на светлинката - живо, беше затворено и запечатано с черен восък. По дланите му бяха набодени дълги игли, дебели колкото косъм, явно влияещи по някакъв начин на малък, подобен на компас уред в ръцете на магьосника, резултатите от който бяха записани на листче и бързо прибрани в джоб. Бе опушен с парите от някакво мистериозно прахче, което след запалването си изпълни стаята с аромат на плодово мляко с чесън. Когато Фаулиус изяви желание да се сдобие с образец от нокътя на палеца на левия му крак, Идомар най-после се възпротиви.
- Господа, не че нещо... но последното нещо, което четох... Беше за някои необичайни асасински практики в Генуа.
- О?
- Къде ще му излезе краят, ако всеки започне да се разправя с враговете си от вкъщи? Без честно и почтено да уреди тази работа чрез професионален посредник. Тоест член на Гилдията.
- Не съм убеден, че Ви разбирам? - озадачи се Фаулиус, който явно не беше чел "Изкуството на Вуду и други генуазки техники (с илюстрации от автора)".
- Опасявам се, че вземането на проба е от критично значение за сигурността на проведените тестове, - увери го магьосникът.
Идомар с неохота позволи да му бъде отрязано парченце нокът, което бе прибрано и затапено в малка епруветка, която Фаулиус се завтече да занесе в... където магьосниците носеха биологичните-проби-с-критично-значение, предупреждавайки Идомар да не излиза от кабинета в негово отсъствие. Убиецът се обу, седна на кушетката и зачака.


--------------------
*'"Пеперуда-вестоносец", известна още като "Призоваваща пеперуда" - среща се по върховете на високи кули, хилядолетни борове или на ръба на бездънни пропасти. Доколкото е известно, някои от могъщите магьосници от древността са използвали тази пеперуда, за да призовават огромни орли с транспортни цели.

Този път времето се изниза неусетно. Идомар дори не започна да скучае, когато Фаулиус Пестес се завърна. Крачеше с забит нос в тефтерчето и в движение разгръщаше страниците му.
- Такааа...
Идомар безстрастно наблюдаваше координацията между движения, ритъм на дишане и пазене на равновесие. Горе-долу както котка наблюдава движенията на едър гълъб - такова едно незаинтересовано и престорено разсеятно. Оголване на шията, разкършване на лявото рамо, запъване с пети в килима и подпиране на задник в бюрото...

На убиецът не му убягна, че Пестес изглеждаше значително по-спокоен от преди. Държеше тефтера си с една ръка, а между пръстите на другата безгрижно въртеше молив.
"Дори си е донесъл предмета, с който може да бъде убит..." - професионално си отбеляза Идомар на ум. Чак беше сладко колко непредпазливи могат да са хората.*
- Господин Су Саро, не мога да прикрия изненадата си, но изглежда сте се разминали съвсем леко, - съобщи накрая магьосникът.
- Колко леко? - по навик Идомар прецени облягането, равновесието, ритъма на дишане на... събеседника си. Не на последно място - начина му на премигване**.
- Ами... всъщност, не забелязахме да проявявате каквито и да било признаци на натравяне. Освен...
- Последният лекар, който правеше такива паузи... - изхъмка Идомар, - Беше помолен да се държи по-мъжки. Давайте направо!
- Тестовете показаха доста сериозни разстройства във Вашия stabilitatem existentiae... или казано на по-прост език, страдате от прогресивна форма на екзистенциална неопределеност. С колегите ми обаче не сме съвсем убедени, че състоянието Ви има нещо общо с днешния инцидент.

Фаулиус Пестес направи драматична пауза. Намести очилцата по-ниско на носа си и изгледа Идомар над рамките:
- Да сте имали напоследък някакви... затруднения от необясним характер? Загуба на паметта, проблеми с концентрацията?
- Освен че съм отпаднал от родното си измерение? - Идомар се замисли - Може би съм позагубил форма. От месец не съм изпълнявал поръчка.
- Отпаднал сте от къде?
- Казах Ви, не се намирам в родния си Анкх-Морпорк. - Идомар призова търпението си. И сбито, в рамките на две - три минути разказа деня си. Включително къде и как се бе събудил.

Магьосникът умислено се почеса с молива зад ухото.
- Хммм... крайно неприятно, да.
Затвори тефтера си и се изправи.
- Това би могло да обясни ситуацията. Е, господин, ъъъ, Су Саро, най-важното е, че, предвид резултатите от изследванията, нямаме причина да Ви задържаме. Извиняваме се за неудобството и изгубеното време.
- И няма да ме върнете в моето измерение? - изуми се убиецът. Всъщност, почти се възмути. - Ако съм опасност за света ви със самото си присъствие? Даже не моето присъствие, а това на материята в тялото ми? Не е ли по-добре да помогнете както на себе си, така и на мен?
- Ако позволите да Ви поправя, - магьосникът звучеше делово, - ако бяхте дошъл от някакво друго измерение, нашите тестове непременно щяха да го покажат. След като изслушах историята Ви, по-склонен съм да смятам, че по някаква причина сте кривнали от своята Вселена, - той натърти леко думата, - което съвсем не е същото.
- Нямам причина да мисля, - продължи Пестес, - че присъствието Ви тук представлява някаква опасност, поне не опасност, която да попада под юрисдикцията на Отдела по тавмична безопасност.
- Разбирам... - кимна су Саро и допълни с най-любезния си и искрено уважителен тон - Вие сте високопоставен бюрократ.

Магьосникът като че ли се засегна, затова убиецът се поясни:
- Не се засягайте. Не съм ироничен. Властта си е власт.
- Аз съм специалист в определена сфера, господин Су Саро, при това с крайно ограничени ресурси и твърде много работа.
- Не Ви съдя. - поясни Идомар - Точно обратното. Аз съм един изгубен човек. И съм много, много далеч от родния си дом. Вие ми се виждате свестен, просто... не съм свикнал да се моля.
- Ще Ви изпратя до изхода.

-------------------------
* Това можеше да бъде извинено от факта, че Идомар се беше представил като убиец. Хората можеха да бъдат безкрайно подозрителни и параноични спрямо перачката, на която изпращаха дрехите си от години, затова пък ако случаен минувач им кажеше, че си изкарва прехраната, като продава сапуни, изработени от телесните мазнини на убитите от него замръкнали пътници, изведнъж се изпълваха с увереността, че са в пълна безопасност.

** Обикновените хора премигват истински - мозъкът не отчита това време, иначе ще "виждаме" вътрешната страна на клепачите си. И то на всеки няколко секунди. От друга страна бойците и убийците примигват нарочно.
Така всеки път "виждат" премигването си от вътрешната страна. Това е дребно неудобство за предимството зрителния център в мозъка ти да работи при затворени клепачи. Специално доживелите до пенсия убийци намират умението за много полезно.***

*** Разбира се, имаше и такива (особено от Анкх-Морпоркската гилдия), които доживяваха до пенсия без подобни екзотични умения. Всъщност повечето членове на гилдията рядко стигаха до директен сблъсък с жертвата си, което им помагаше да се съсредоточат в други жизненоважни способности. Изразителното рецитиране на поеми пред публика от братовчедки и лели и незабележимото изключване на важни части от мозъка по време на тричасов клавирен рецитал се нареждаха измежду най-основните.

Тръгнаха да го изпровождат, но не през главния ход на НУ. Явно този отдел се помещаваше в отделно крило със собствен ход. Такива детайли обикновено интересуваха Идомар, но не и този път. Жаждата за чашка клачианско кафе вече го "изпиваше" отвътре. Някъде почти на изхода краката му се запънаха от самосебе си. Той погледна вървящия до него, очилат магьосник:
- Ужасно нахалствам, но съм в безизходица. Намирам се на една вселена от вкъщи, нямам джобни и се нуждая от няколко глътки клачианско, сорт "червена пустиня".
Пестес видя отчаяното изражение на неволния си гост и се размекна. Намести очилата на носа си:
- Не знам дали имаме такова... клачианското кафе е много силно, колегите рядко си го позволяват. А и никой не го харесва особено, отвратително е на вкус. Но ще видя какво мога да направя.
Идомар усети как устата му пресъхва:
- Повярвай те ми, нуждая се именно от такова. - опита се да съчетае настойчивост и добър тон - Имах неблагоразумието да привикна към този сорт.
Магът направи крива физиономия, изразяваща: "съгласих се на малка услуга и сега претенциите нямат край". Но все пак извади отнакъде звънче и повика неугледно слугинче. То доприпка и домакинът го прати да донесе нужното.

* * *

Пет минути по-късно му дадоха нужното. Изпи го на малки глътки - дори за него беше опасно наведнъж. Все пак първите беззвучни сръбвания се оказаха почти припрени. С усилие на волята овладя лекото, почти наркоманско потрепване на пръстите.
Допи си и остави чашата в ръцете на ококореното слугинче. Изуменото същество откровено зяпаше главата му и чакаше да види взривяването й. Колкото до магьосник Пестест, той очевидно скучаеше и просто чакаше да разкара натрапчивия си гостенин.
Идомар блажено примижа и въздъхна с облекчение. Едва сега си позволи истинско смущение:
- Време е да ви оставя на работата Ви. Ако съм Ви притеснил или досадил, бъдете добър да ми простите.
С тези думи се обърна и напусна местния НУ.

* * *

Озова се на улица "Прасковен сладкиш", в близост до повечето маловажни гилдии. От близо се носеше мирис на кръв - гилдията на касапите вонеше почти от упор. Сградата на комарджиите допълваше изтънчения аромат с миазмите на тютюн, алкохол, пот, мръсотия и... то се знае, на кръв*.
Като цяло представляваха места, които убиецът винаги е възприемал като част от ловната си територия. Фактът, че ги забелязва по нов начин, подсказваше колко е отчаян... и далеч от вкъщи. Всъщност се намираше на кръстопът.
Буквално...
"Ами ако..." - безумната догадка се появи и умря.
"Ами ако... се пробвам в Сенките. Там бих могъл... да работя без правила... Без малкото правила, които ми налага Гилдията на Убийците?"
"Не... няма правила... но липсват истински мишени."
Стисна зъби и юмруци.
Наистина се намираше на кръстопът. В миналото му дремеха спомени за трудни години. Например, след смъртта на баща му. Когато чичо му се грижеше за него, за сестрите му и... за майка му. За красивата, млада вдовица на баща му. Не че после в Училището към Гилдията си изкарваше супер. Винаги имаше трудни сесии, гадни учители, гадни съквартиранти. Да не говорим за онези състуденти, които му завиждаха за успеха. И то до смърт (буквално).
И въпреки това, сега се намираше в уникално положение.
За пръв път оставаше без пари.
Ама наистина без пари.
И познати...

* * *

Стоеше и наблюдаваше потока от хора по улицата. Несъзнателно, по навик претегляше всички наоколо като потенциални противници, клиенти и жертви. По улицата се раминаваха карети, файтони, тук-таме по някой "тролей". Навсякъде имаше забързани "хора" - човеци, джуджета, тролове и всякаква гмеж заета с работа или правене на пари.
Пари... винаги досега разполагаше с тях. Имаше, колкото му трябват.
Но сега нямаше...
И... колко неприятно. Колко отвратително, срамно, гнусно неприятно...
Налагаше му се да вземе заем.
Но имаше само двама познати в... в тукашното Тук.

* * *

Единият му "познат" представляваше треперещ, склонен към алкохола дебеланко. Практически напълно непознат, който е купил къщата от местния Идомар. Идеята за втора среща с него изглеждаше... прекалено отчаяна за сега. Оставаше да потърси помощ от тукашния еквивалент на Хъмфри.
"Това е дори по-отчаяна идея от първата" - изръмжа мислено убиецът. Дори обмисли още веднъж идеята да си опита щастието в Сенките. Знаеше, че ще оцелее там, независимо от трудностите. Но... що за мечта... да властваш над плъховете.
Изпуфтя досадено и отлепи рамо от стената, която подпираше досега.
Пет минути по-късно се озова пред входната врата на Хъмфри.
Където, за негово изумление, отказаха да го пуснат.

* * *

Слугата го попита отново по каква работа търси младия господар. Идомар ав Солг су Саро присви очи, принуден да признае съществуването на двукракото недоразумение пред себе си.
- Търся г-н Хъмфри. Тук ли е?
- А Вие сте?
- Ще отговоря на този въпрос, когато ми го зададе иконома на дома.
Човечеца отсреща примига объркано. Ноздрите на убиеца потрепнаха:
- Можеш ли да тичаш с тия къси крака?
- Да.... сър.
- Тогава изтичай и доведи иконома... - онзи се поколеба и ноздрите на Идомар потрепнаха отново - Все още съм учтив с теб, нали? Няма да е за дълго...
- Ами... добре. - онзи хлопна вратата под носа на убиеца и стъпките му заглъхнаха навърте. След по малко от три минути на вратата се показа иконома. Опита се да изгледа нахалника отвисоко и презрително. Идомар придоби онзи специфичен израз, който имат благопристойните хора в неблагопристойна ситуация. Икономът продължи да го гледа. Скулите на су Саро подскочиха:
- Знам много добре как изглеждам. Ненужно е да ми го натяквате.
В отговор Икономът го изгледа още по-неодобрително:
- Младият господар не е в положение на посреща гости.
Идо въздъхна навътре през зъбите, при съвсем леко открехнати устни. Втренчи се през челото на дразнителя. Това не подейства:
- Ако желаете,- натърти икономът - може да му оставите съобщение.
- Искам - много тихо и гневно процеди Идомар - Да си закарате ливреята до стаята му. Предайте му, че го търси близък приятел на господин Идомир.
В отговор ноздрите на иконома СЪЩО потрепнаха. Не - разшириха се - издуха се като на блатен дракон преди кихавица.
- Ще изпълня молбата ВИ, но не гарантирам, че господин Мелоу ще ви приеме. МОЛЯ, изчакайте тук.

* * *

Тонът на високопоставения слуга звучеше почти снизходително. Сякаш отстъпваше пред домогванията на наглия и непоканен гост единствено заради добрината на сърцето си. Обаче за всеки случай покани су Саро във вестибюла и неохотно му посочи най-близкото (до вратата) канапе. После наистина му обърна гръб и зачезна из дебрите на огромната къща.
Колкото до Идомар, той блажено се отпусна в мекия фотьол и се отдаде на блажено нищоправене. Опита да си представи, че е задрямал край огнището котарак. А Лейди Удача* го подминава като разсеяна домакиня, която не забелязва, че е легнал върху пантофите й.
Щастието му беше половинчато и краткотрайно. След има-няма две минути, на външната врата се позвъни. Явно слугите си имаха друга работа и никой не отвори. Може и да осъзнаваха горчивия опит, донесен им с отварянето на самия Идомар.
Онзи отвън се оказа настойчив. Прозвъни отново, отново и отново.
В неравномерен, някак капризен ритъм.
Идомар въздъхна през зъби.

* * *

На седмото позвъняване от някъде дотърча задъхано слугинче. Погледна намръщения Идомар, направи му несръчен реверанс и се изстреля към вратата. Частица от секундата по-късно, в антрето нахлу - в цялата си розова прелест - госпожица Лукреция ван дер Пинк.
- О, Томасина - изчуролика тя и прегърна шашардисаното слугинче. То, горкото, успя само да се смути още повече:
- Здравейте, госпожице. - успя да смутолеви то, но вятърничавата красавица вече я подминаваше.
- А този непознат господин - тя се усмихна престорено срамежливо на Идомар - Няма ли да ми го представиш?
Слугинчето му хвърли поглед, в който се четеше зов за помощ. Междувременно младата дама й връчи връхната си дреха и се самопокани във вестибюла.
Идо напсува на ум Лейди Удача и се изправи. Кимна леко:
- Идомар ав Солг су Саро. - после върна учтивостта, макар че знаеше името й - А вие, прелестна госпожице, как се казвате?
Тя направи изискан, едва загатнат намек за реверанс:
- Лукреция ван дер Пинк.
- Очарован. - пое протегнатата й ръка и се приведе, докосвайки с устни опакото на дланта й.
- Неее, аз съм очарооована! Какво екзотично име имате, толкова загадъчно.
- Нищо не е толкова загадъчно, колкото усмивката Ви, госпожице Пинк.
Тя едва не се изкиска като момиченце заради комплимента, но външно запази достойнство. Разтвори ветрилцето си и си помаха - уж за разхлаждане. В същия неравен и някак капризен ритъм, с който бе натискала проклетия звънец.
- Е, Вие сигурно сте приятел на Хъмфри. Неговите приятели до един са изтънчени джентълмени!!!
- Познат съм на Идомир. - обясни попитаният - Но идвам от далеч и не съм в течение на последните новини.
- Хм. - тя вирна брадичка, несъзнателно оголвайки дългото си, бяло вратле - Томасина, ти нямаш ли други задължения?
Вместо отговор слугинчето направи дълбок, малко смешен реверанс и изчезна като с магическа пръчка.
Идомар усети "накъде духа вятърът" и усили "натиска":
- Осведомена и умна дама като вас би ми помогнала да се ориентирам в градския живот.
Ветрилцето изпърха почти със скоростта на миглите й:
- О, наистина сте ОЧАРОВАТЕЛЕН! Но аз - тя направи умолителна муцунка - не зная нищо за нищо...
- Изненадвате ме. Как успявате да съчетаете ум и красота като вашата с искрена скромност. Аз... наистина съм смутен!
На ум си помисли: "Ако този разговор продължи още пет минути, ще получа необратими мозъчни увреждания".
- Ласкател! - на нежното й лице се мярна нещо, подозрително напомнящо искрена усмивка. Изглеждаше странно на фона на досегашните заучени, прекалено съвършени и отработени изражения. Идомар изпадна в културен шок - под маската на превзетата госпожица се криеше момиче, притежаващо истински чар.
- Не би било пристойно за една млада дама да се меси в мъжките разговори - тонът й подсказваше, че е прекрасно осведомена и за тази част от тайните на светския живот - а Вас несъмнено това ви интересува.
- Проставихте ме на място, лейди Ван дер Пинк.
Тя щастливо притвори очи:
- Продължавате да ме ласкаете, господин Саро. - кокетно го хвана под ръка и го изгледа с големите си, внимателно гримирани очи. Той разбра намека и я поведе навътре в къщата. Вътрешно се отказа да псува каквото и да било - Вселената, Съдбата и Лейди Удача явно се забавляваха за негова сметка.
До него девойката извиси нежното си гласче, докарвайки неочаквано мелодичен и същевременно заповеден тон:
- Уилсън, няма ли да ни предложиш сандвичи и чай?
Повиканият се появи след по-малко от минута.
Оказа се, че Уилсън е иконома..

* * *

Икономът им сервира плато със сандвичи и ги помоли да изчакат за топлите напитки. Стори го с толкова безизразно изражение, че всъщост лицето му изразяваше абсолютна екзестенциална мъка. Идомар едва не се разсмя, но капризното и красиво създание до него нацупи устнички:
- Голям досадник е този Уилсън! - сподели момичето със съзаклятнически тон - точно толкова премерен по сила, че обектът на коментара да я чуе на границата на слуха си.
- Чак пък голям? - възрази несмело су Саро
- Винаги е един такъв сериозен - тя успя да се облегне в дълбокото капане, запазвайки образцовата си, леко изпъчена стойка. Факт, сам по себе си достоен за уважение.
- Това му е работата, милостива госпожице.
- Да, предполагам сте прав... А, ето го и чаят. - девойката кимна благосклонно на Уилсън и се пресегна към чашката си с прекалено изящно, очевидно отработено движение. Идомар мислено изсумтя и я заслепи с усмивката си, която използваше при разговор с малки деца, идиоти и клиенти. Опита да я предразположи към споделяне на клюки. Но откри, че е по-лесно да измъкне предплата от Сто Латски скъперник, отколкото полезна информация от уж вятърничавата Лукреция. Не че му отказваше директно - просто успяваше да се откланя непрекъснато към странични и маловажни теми. Приличаше на онези рибки, които помнят три секунди... но това странно контрастираше със способността й да задава едни и същи въпроси с различни думи.

"Мразя я." - изръмжа мислено Идомар, докато печелеше време чрез отпиване на дълга глътка чай. Момичето му беше задало въпрос и сега чакаше с големи, детски големи и невинни очи. И с търпението на анаконда - той рано или късно щеше да преглътне.

"Дори не мога да разбера дали е отчайващо тъпа или всъщност е по-умна от мен." - отлепи чашата от устните си и тя цялата просия. Все едно й беше подарил диамант.

- Хайде! Отговорете ми дееее!
- Мелодията на гласа Ви и вашата красота ме оглупяват. - реши да заложи на мъничко наглост - Забравих въпроса Ви.
- Ах, Вие... непоносим... такъв - девойката успя да изрази едновременно огорчение и усмивка. Прииска му се да й размаже лицето, затова само се ухили самодоволно. Не че това помагаше стратегически. Тази беше по-любопитна и от него:
- Значи... сте дошъл от далеч, за да видите Хъмфри? Е, колко жалко...
Той не каза нищо и тя се пресегна артистично. Взе един сандвич с два пръсти и изискано отхапа троха от него.
- Защо пък да е жалко?
- Милият ми Хъмфри не посреща никого в момента. Аз въпреки това идвам всеки ден и настоявам да се срещнем... Ама Вие нищо не ядете!!!
- Простете липсата ми на апетит. - мозъкът му си взе болнични и остави обноските да се оправят сами - Но причината сте Вие. Красотата Ви ме разсейва.
Младата жена този път не издържа и се изкиска самодоволно. Престорено обидено го удари по коляното с ветрилцето си.
- Ех, ама сте грубиян. - пак се изкикоти - Бива ли така безсрамно да флиртувате с годеницата на ваш приятел?
- Но аз не флиртувам! - въздъхна престорено съкрушено Идомар - Не съм достатъчно млад и красив, за да флиртувам с вас, прекрасна госпожице. Само Химфри е достатъчно...
Мозъкът му се включи в умопомрачителния, тоест светски разговор - " Тя току-що ми каза нещо важно.... момент, нещо за Хъмфри?"
* * *

Трябваше му още частица от секундата, за да се усети:
- Всъщност… какво му има?

- О, вината е изцяло моя!
Усмивката на Лукреция посърна и тя си надяна едно от отрепетираните страдалчески изражения, които всяка млада дама има в репертоара си.
- Как може невинно създание като вас да е виновна. - Идомар наистина се запита дали е възможно. Трябваше да е много, много по-умна от двойничката си в неговата Вселена, за да отговаря на изискванията за наказателна или морална вменяемост.

„Все пак не познавам това момиче.” – призна си той - „Може пък да е много, много по-умна от двойничката си в моята вселена”
В следващата секунда тя разби илюзиите му:
- Веднъж, когато се разхождахме из аптекарските градини, зърнах лейтенант Кожодеров. Сигурно сте срещали лейтенант Кожодеров, толкова е ГАЛАНТЕН!!!
- Нямал съм честта! – призна с искрено удоволствие су Саро.
- О, трябва непременнно да Ви запозная. Както сторих и с милия ми Хъмфри.
- А после какво стана? – неприятно усещане присви стомаха му.
- Двамата останаха възхитени един от друг. Сигурна съм! А вечерта споменах на Хъмфри, че лейтенант Кожодеров е умопомрачително галантен със своя ОЧАРОВАТЕЛЕН мустак. И колко хубаво би било, ако всички мъже имаха такива мустаци.
- Да, разбирам напълно. – примирено отвърна су Саро. Наистина разбираше…
- Миличкият ми Хъмфри, от желание да ми угоди, реши да си пусне и той. Естествено, не може да си позволи да излезе пред хора, преди мустакът му да е съвършено готов. Не би било редно!!!
- Категорично. – вяло се съгласи Идомар.
- Но вече мина почти месец! – развълнувано запърха с ветрилцето си.
- Това е много време - призна Идо. И вътрешно си отдъхна. Поне не бяха замесени саби и засегнато мъжко честолюбие.
- Всъщност, започва да става отегчително. Вие, господин Су Саро, сте джентълмен, може би знаете колко време отнема пускането на мустак?
- Никаква идея, прелестна госпожице. - усмихна й се очаровано, понеже наистина беше прелестна. Поне в моментите, когато захвърляше готовите маски и на лицето й се изписваха истински чувства.
"Тя е по-умна и жива, отколкото дава вид. Е, не е трудно да е по-умна и жива от образа на безмозъчна кукла която..."
- Ех, вие си играете с мен. - усмихна й се искрено, като момче пред сладкарница - Не мога да повярвам, че НАИСТИНА не сте успяла да го хванете насаме... но пък, той наистина е упорит до безобразие.
Тя понечи да отвърне подобаващо, но внезапно устата й потрепери. Очите й се напълниха със сълзи и тя подсмръкна с навеждане на главата. За бога, тя дори се ПРЕГЪРБИ…
- Ама вие…
- Не, нещо, нещо! – тя се усмихна измъчено и неочаквано се извини – Простете ми, понякога съм твърде емоционална.

„Ако и това е актьорска игра, заслужава уважение само заради таланта.”
* * *

От друга страна, момичето можеше и наистина да страда. Нямаше да навреди, ако се застъпи за нея.
- Мила госпожице, сърцето ми се къса, като Ви гледам – благородническия му език отново премина на самоуправление- Ако наистина Ви измъчва толкова безобразно, ще му налея ум в главата.
- Наистина ли бихте го направили?!? О!!! – тя направо изписка от радост. А той можеше да се закълне, че блясъкът и радостта в очите й са неподправени.
- Разбира се. Как може да измъчва момиче като вас!?
- Толкова би било мило от Ваша страна!
- Обещавам
Лукреция изглеждаше готова да му се хвърли на врата, хълцаща от рев и благодарност. Но накрая само се усмихна щастливо и прибра ветрилцето си в чанта, по-малка от самото пособие. Позволи си да докосне Идомар по лакътя:
- Убедена съм, че с Вас ще станем много добри приятели! – гласът й прозвуча топло и приятелски, с почти съзаклятнически тон - Колко хубаво от страна на Хъмфри, да дружи с такива галантни господа! От сега нататък, ще ме наричате Лукреция, а аз Вас - Идомар!
- Приемам с благодарност

* * *

Побъриха си още известно време, отпивайки спорадично от чаените си чаши. Разговорът направи плавен завой през темата за големината на мъжките яки в Сто Лат, набързо мина през въ проса за по-незначителните клюки и се върна върху личността на Хъмфри. Идомар реши, че е настъпил моментът:
- Госпожице, сърцето ми се къса, като Ви гледам така натъжена. Има ли какъвто и да е начин, чрез който да стигна до общия ни приятел. Мисля, че ако разбере колко сте самотна без него, ще се трогне.
- Може и да има начин... О, но не би било редно! – още докато го казваше, тя взе звънчето от подвижната масичка с чая. Залюля го и след миг икономът се появи, лъчезарен като буреносен облак.
- Уилсън! – мелодичното й гласче не ставаше за раздаване на заповеди и крайният ефект беше повече от комичен. Су Саро една не се засмя, но видя потъмнялото лице на иконома.
- Да, госпожице – високопоставеният слуга сигурно искаше да е на мястото на последния чистач в тоалетните.
- Уилсън, искам да изприпкаш тутакси при господин Мелоу и да му предадеш много важно съобщение от мен.
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че съм безкрайно разстроена от неговото поведение!
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че съм съгласна да чакам колкото е нужно... - наклони глава умислено - или поне до следващата сряда. Но съм огорчена, че отказва да посрещне свой добър приятел. Този галантен господин до мен, който е пътувал много, много мили, за да се види с него!
- Да, госпожице.
- Искам да му предадеш, че ако не приеме господин Су Саро на минутата, повече няма да му проговоря!
- Да, госпожице, - отвърна Уилсън и отиде да предаде съобщението
Щом видяха гърба на ливреята му, Лукреция се изправи и приглади розовите дипли на роклята си
- А сега аз трябва да си тръгвам.
Подаде на ИДомар облечената си в розова ръкавичка длан.
- Трябва тутакси да се прибера и да напиша за нашата вълнуваща среща в дневника си.

"Всъщност наистина е очарователна" - призна си неохотно Идо. И отново целуна ръката й с точно премерена доза галантност и вежливост:
- Мила госпожице дер Пинк, непременно трябва да се видим отново!
Тя се усмихна… почти срамежливо. После разлюля малкото звънче. Трябваше да й се признае – имаше стопроцентова благородническа кръв. Някак докара доловима разлика в силата и ритъма на разклащането . В резултат вместо вбесения иконом, дрънкането докара смутеното слугинче:
- Томасина, изпрати ме до входната врата! Довиждане, господин Су Саро!
- Довиждане и на вас, прелесна госпожице.
Проследи я с поглед как си тръгва, а скоро след това се появи икономът. Изглеждаше екзистенциално огорчен от Вселената, живота и всичко останало.
- Господин Мелоу ще Ви приеме, - съобщи той с равен глас
- Благодаря за съдействието. - Идо осъзна, че няма обичайната монета, давана в подобни случаи.
- Бъдете сигурен, че при първа възможност ще поправя мнението Ви за мен.
Не му оставаше друго освен да стане и последва иконома по стълбите.

* * *

------------------

* Е, не точно на кръв. А на онзи слаб, фин аромат, който остава след дълго и старателно чистене на петното върху килима. Точно преди да дойдат ченгетата.

* Лейди Удача, госпожа Сполука, Дамата със Зелените Очи... има много имена и всичките трябва да се произнасят наум... и тихо. Тихо дори в собствения ти мозък.
Или пък обратно - дръзко и безумно да я споменаваш в песен: http://vbox7.com/play:930e852a

Икономът го заведе до библиотеката на втория етаж. Почука на вратата, отвори двете ѝ крила и обяви на висок глас присъствието на Идомар. Изчака последния да влезе и затвори вратата зад него.
„Никога не съм ходил на гости на Хъмфри.” – помисли си разсеяно Идомар и по навик огледа обширното помещение. Имаше достатъчно книги, за да се брои мястото за истинска библиотека. Само че лампите не бяха запалени, а през цветните витражи влизаше смътна, преиначена светлина. Тънките, но също цветни завеси подсилваха усещането за шарен сумрак.

„Мястото е било нещо друго. Нов собственик или пораснал член на семейството са опитали да променят предназначението му” – учтиво се прокашля, все така стоейки до затворената зад гърба му врата. Едва сега от поставен наблизо стол се надигна познатата фигура на домакина. Само че…. само че долната половина на лицето му се оказа закрита от копринено шалче. Изглеждаше толкова странно, че умът на госта прескочи няколко логически стъпки и веднага се сети за обяснението на госпожица Лукреця ван дер Пинк. Младокът НАИСТИНА не позволяваше на никой да го вижда с набол, неоформен мустак.
„Наистина умее да проявява упоритост. Жалко, че е за глупости. Но пък е млад” – докато си мислеше това, Хъмфри пристъпи към него и подаде ръка. Двамата се здрависаха и огледаха с вежливо любопитство.
- Заповядайте, господин Су Саро! – изпод шалчето гласът му звучеше леко приглушен - И извинете необичайния ми вид.
- Извинен сте. - кимна Идо - Лукреция ван дер Пинк сподели целта на необичайното Ви уединение. Наистина е малко ексцентрично, но показва удивителна воля. Толкова дълго устоявате сам, далеч от от компанията на приятелите си... и особено от компанията на годеницата си.
Младежът не каза нищо, но очите го издадоха. Пролича си, че кроткия укор на Идомар му действа необичайно силно. По-възрастният мъж усили „натиска”:
- Тя тъгува по Вас.
- И аз по нея. – призна Хъмфри - Но не мога да я разочаровам. Ще я видя, когато мустакът ми е готов.
Изведнъж се сепна и изгледа госта си с недоверие и.. нещо като радостна боязън:
- Чакайте, "годеницата" ми ли казахте?
- Сигурен съм, - натърти су Саро – че така казах?
- Госпожица Лукреция ван дер Пинк. – уточни младежът – За нея говорим, нали?
- Млада, красива и носи розово, което й отива. – уточни Идомар - Преструва се на по-глупава, отколкото е. Всъщност е доста умно и, дори бих казал, мъдро момиче.

* * *

Хъмфри прие коментара му за момичето с неразгадаемо изражение. Изведнъж започна да потупва джобовете си и да търси нещо в тях. Точно преди движенията да станат панически, намери изгубеното. Оказа се малка кутийка, в която кротко лежеше миниатюрно пръстенче с разорително голям камък.
- Слава богу, тук е! – облекчено въздъхна джентълменът и грижливо го прибра във вътрешното отделение на жилетката си. После погледна към су Саро, едва сдържайки щастливата си, хлапашка усмивка:
- Наистина ли Ви каза, че сме сгодени?
Попитаният забави отговора си само заради удоволствието да наблюдава физиономията на младока.
"Тя вече е знаела. Хм, наистина е по-умна, отколкото се прави"
Накрая все пак се смили над него:
- Да, но го стори неволно. - усмихна се лукаво Идо - Заради притеснението си по вас. Нека не узнава, че съм Ви казал това.
- Да, така ще е най-добре. – пръстите му неволно потупаха незабележимата издутина на жилетката, оформена от скритата кутийка. После обноските взеха връх:
- Но благодарение на нея, Вие сте тук. По каква работа ме търсите, ако мога да попитам? Разбрах, че сте роднина на Идомир.
Сякаш едва сега осъзна, че гостът му е напълно непознат човек. Учтиво, но неприкрито го огледа от главата до петите:
- Въпреки... облеклото Ви,… Наистина забелязвам известна прилика.
- Нормално е да си приличаме. Все пак сме роднини.
- Да, разбирам. А как казахте, че Ви е малкото име?
- Идомар. – повтори Идомар и допълни – Историята ми е странна и не сте длъжен да я чуете. Камо ли да й повярвате.
- Мога да преценя това само след като първо я чуя.
- Напълно сте прав. – съгласи се Идомар и набързо сподели несгодите си от сутринта.

* * *

Разказваше стегнато и бързо, така че приключи за две минути и половина. Всъщност историята му се оказа толкова сбито предадена, че Хъмфри изветно време премигваше мълчаливо. Накрая малко неуверено изхъмка:
- И… Хм… казвате,че там, от където идвате... двамата с Вас сме приятели?
- Ами… – Идомар примирено сви рамене и въздъхна през зъби - ... да. Но не очаквам и ние с вас да сме така. Тоест, не и "на готово"
Хъмфри го изгледа продължително. Много продължително… и внезапно каза:
- Богове, къде са ми обноските. Моля – направи приканващ жест – седнете. Разполагайте се.
- Благодаря – Су Саро последва домакина си. Разположиха се на удобна масичка, която ставаше и за четене, и за хапване на сандвичи. Хъмфри угрижено потърка брадата си – през шалчето, разбира се:
- Да си призная честно... разбрах много малко от това, което ми разказахте.
- Похвално е, че изобщо опитвате. Самият аз се чувствам като в лош сън, който няма обяснение и отказва да свърши.
- Нищо чудно, положението Ви е крайно необичайно. – съгласи се домакинът и отново потърка долната страна на лицето си. Този път си пролича, че го сърби точно на горната устна:
- Г-н Саро, ако имам думата ви на джентълмен, че ъъъ… в онова ТАМ сме добри приятели… значи трябва да Ви помогна…. вместо другия си аз, с който сте приятели. Понеже… той.. аз от онова Там съм ви приятел.
- Не бих Ви занимавал с проблемите си, ако не се намирах на една Вселена разстояние от всичките си пари, имоти и познати. За сметка на това имам план, чрез който да възвърнете веднага разходите по помощта си.
- Хм. – намръщи се подозрително Хъмфри – Надявам се не ме приканвате за съдружие в нещо непочтено или свързано с хазарт?
Въпросът изненада щастливо Идомар и той се усмихна. Де да беше и „неговият” Хъмфри толкова стабилен, сериозен млад човек.
- В никакъв случай! – успокои той домакина си – Става въпрос за много по-сериозно и почтено занятие. В моето родно... в моят роден вариант на вселената аз съм пълноправен член на Гилдията на Убийците.

* * *

Хъмфри не каза нищо, но кимна с искрено одобрение. Това окуражи Идомар да уточни искането си:
- Помогнете ми да се явя на заключителния изпит на Гилдията тук. Още с първата си поръчка ще ви се изплатя.
- Да, сигурен съм в почтеността ви, но...
- Може да ми направите За Страх Уловка. На мое име и във ваша полза. Ако се проваля на на изпита, това означава неминуема смърт. За Страх Уловката ще Ви възстанови парите.
- Не съм съгласен. – поклати глава Хъмфри – Не харесвам този новоизмислени договорки. Има нещо непочтено да печелиш от смъртта на близките си. Освен това… За Страх Уловката подозрително прилича на облог.
Идомар го изгледа дълго и изпитателно:
- Наистина сте различен от... моя приятел Хъмфри.
- Тоест? – домакинът притежаваше всички предимства и недостатъци на младостта. Двусмисленият коментар веднага го наежи.
- Просто... отношенията между мен и вашия двойник са с лек привкус на менторство и закрила. Той е... малко лекомислен. Докато Вие сте сериозен млад господин.
Тукашният Хъмфри изпъчи гърди, явно поласкан:
- Ако мислите, че това е правилният ход, ще Ви помогна.
- Благодаря. - рече Идомар и допълни – Виждам, че сте щедър, но възпитанието ме задължава да попитам. Желаете ли лихва за парите си?
- Не, разбира се? – махна великодушно Хъмфри и на свой ред попита – А този изпит веднага ли е, щом платите таксата?
- Редовният изпит е веднъж годишно. Извънредният, какъвто организират за случаи като моя, се прави до няколко дни от плащането. Все пак трябва да преценят колко трудни ще направят изпитанията. И дали само ще проверят уменията ми или… ще се постараят повечко.
- Ясно. – за миг по лицето на Хъмфри се мярна сянка на угриженост и дори състрадание – А докато чакате изпита къде ще се подслоните?
- По правилник, ако приемат искането ми за явяване на заключителния изпит, са длъжни да ми дадат подслон до деня на изпитанията.
- Сигурен ли сте, че не искате да отседнете на някое по-... приветливо място?
- С удоволствие, но не искам да ви се натрапвам.
- Ами в такъв случай, ще Ви напиша чек за сто долара. Можете да го осребрите в банката. Във вашето... имате банка, нали?
- Имам достатъчно голяма сметка, за да си говоря на малки имена с управителя на банката. Но това е в моето разклонение на вселената. Просто няма как да бъда по-далеч от имуществото си. Затова Ви уверявам, че ще побързам да Ви се изплатя още тук и сега
- Вярвам ви. – увери го Хъмфри – От пръв поглед усетих, че ще решителен джентълмен. Само смъртта би Ви попречила да изпълните дадена дума.
- Ласкаете ме. – усмихна се Идомар и взе чека.

* * *