Нимфадора

Нимфадора вин Захрана живееше съвсем сама с родителите си на улица Рядко щастие. Като всеки възрастен и самостоятелен човек плащаше наем възлизащ на малко повече от пет морпоркски долара за една стая и общ умивалник на полуeтаж*. Както всички преселници от Юбервалд трябваше да става рано, за да присъства на семейната закуска, а в Юбервалд закуската беше най важното ядене за деня.** Хапна само три пържени в лой кървавици, осем резана бекон, парче сланина и два варени картофа за разкош. Семейството й все я укоряваше, че не яде достатъчно и трудно ще си намери мъж. А понеже Нимфадора знаеше накъде ще избият нещата побърза да тръгне за работа.
Пътят й я отведе до „Клачианска храна за вкъщи”, където тъкмо вдигаха кепенците. Клачианците стават рано, толкова рано че някой морпоркци още не си бяха легнали, но в Юбарвалд, ако ставаш толкова рано като клачианците вероятно вече за теб е твърде късно. Нимфадора беше пристрастена към клачинаското кафе кажи-речи откакто можеше да си позволи да харчи за луксозни стоки.*** Вкусът му обаче беше ужасен, бе толкова силно, че ако несвикнал човек искаше да пие такова то трябваше да се отреже като кирка, всъщност като две кирки. Това нещо. което клачианцита наричаха кафе можеше да премахне всеки махмурлук и ако не е достатъчно силен да те върне отвъд границата на трезвеността, а никой не иска да преминава тази граница.
В кратце Нимфадара използваше един много прост метод за решаване на проблема - добавяше мляко в кафето превръщайки го в нещо съвсем ново. Решения проблем обаче бе свързан с друг, паническия страх на юбервалската преселничка от самото мляко. Този страх не и позволяваше в повечот случай сама да си приготвя напитката.
И ето на работното й място малка стайчка точно зад пощата и срещу Гимнастическия салон на младежкото дружество „Праведни поклонници на култа към кървавия бог Бел-Шамхарот”, а на табелка над врата с красив женски почерк бе изписано нескромно с тебешир бяло на мръсно-дървено:


------------------------------
*преди това зданието било обитавано то джуджета които направили леки преустроики, като да разделят стайте на две по височина.
**Най-важното защото се празнува, че си доживял новия ден. Също така е и питателно за да имаш сили да бягаш, да се промъкваш и преди всичко да се измъкваш от тези които биха искали за закусят, обядват или вечерят с теб.
***В общи лини в това число попадаха всички такива които не могат пряко или косвено да ти спасят живота. Разбирай всичко различно от храна и оръжие.

Нимфадора тъкмо имаше клиент, всъщност половин клиент, защото в мазето което бе преустроила на кабинет, мястото беше силно ограничено*.
Точно си вадеше ръката от задния край на госпожа Бързбежка**, когато се чу изстъргване на дървени колелца в плочки и една ниска, мръсна и доста миризлива сянка се мушна при нея през служебния вход. госпожица Захрана се обърна към новодшлия и след бърз професионален оглед установи, че се нуждае от обезкосмяване, обезбрадавичаване, крака, логопед или добри обноски. Тя не бе специалист нито в първото нито в последните две, затова, като всеки добър търговец в какъвто рано или късно се превръщаше всеки дошъл в Анкх-Морпорк***, реши да ми предложи някоя от другите услуги:
Един от първите уроци усвоявани от просяците в града бе да се разбират с чудаците, а пък в другия край на помещението имаше чифт конски крака. Въображението на просяка заработи на пълни обороти преди преди разумът още да е направил опит да се разбуди.
- Е? - учтиво попита Нимфадора.

-------------------
*Разполагаше с един работен вход през който влизаха пациентите и един служебен, през който се измъкваше тя за да отиде и да провери другия край на пациента си.
**Конярите се отнасяха с уважение към кобилите... тъй де що се отнася до имената им.
***Останалите се превръщаха в членове на гилдията на просяците.
****Батко Златко - Гъбарко

Това, което хвърляше в шах хората, имащи късмета да срещнат за първи път Нимфадора, бе нейният доста, да го наречем, неортодоксален начин на изказване. Беше се сдобила с него преди около две години, когато в пристъп на невъздържаност бе изказала личното си мнение за поетите, бардовете и друга подобна свлоч. Изглежда събеседникът и не споделяше нейната гледна точка и взе че се разстрои, поради което Нимфадора се сдоби с доста интересен говорен дефект - каквото и да се опиташе да каже, излизаше под формата на цитат от (в повечето случаи) никому неизвестен стихоплетец. Излишно е да споменаваме, че това и донесе доста проблеми в общуването, още повече че бяха малко поетите, които смятаха за нужно да възпяват поръчката на клачианско кафе с мляко. Поради тази причина Нимфадора прекарваше голяма част от свободното си време в библиотеката на Невидимия университет, търсейки начин да развали проклятието. Това и докарваше и друго неудобство - въпреки, че изкарваше прилични пари като конски доктор, налагаше се ежедневно да отделя немалки суми за банани, с които да си осигури необезпокоявания достъп до Библиотеката.
Безкракия Чвор като че ли разбра накриво благородния въпрос на Нимфадора. За момента беше приклещен между убиеца на улицата и изпадналия в неловко положение господин Хикс и бледа, кльощава жена, която имаше навика да говори в рими и да бърка по разни места на конете, които нормалните хора попринцип се опитваха да избягват. Не му оставаше друго, освен...
- Не, како! - на Чвора като от нищото му се появиха чифт крака, досега хитроумно скрити в длъбнатината на импровизираната му количка. - Не щем како! Имаме си нозе, глей! - и размаха покритите си със струпеи крачища, разнасяйки защитен облак воня около себе си.
За човек, бъркал там, където собствениците на мястото не знаеха, че може да се бръкне, защитната реакция на клиента й* не бе дори в челната десетка. Ха, десетка! Дори в петдесетицата не беше. Със скорост по-бърза от тази на светлината, която на доста места не бе трудно да бъде надбягана**, тя стисна носа на просяка и когато той понечи да протестира, тикна бучка захар в устата му. Бе по-скъпо, но в момента нямаше морков под ръка. След това го спипа за развяващия се крак и, слагайки сглобения от дядо и импровизиран монокъл, заразглежда с професионален интерес струпеите върху струпеите, поникнали върху брадивиците, населили бенките, изникнали между пръстите на човека.

------------------------------
*Че какво друго освен клиент може да е някой, дошъл при доктор?
**Предимно чукарите около Главината, където магията беше досто по-плътна и забавяше слънчевата светлина

ИИ:

Грижовно отглежданата кожна болест за един просяк е като чукът и наковалнята за ковача. Една добре поддържана екзема беше първото, с което професионалният просяк се сдобиваше и с течение на годините тя се превръщаше в произведение на изкуството. В други светове и вселени използваха какви ли не мазила и театрални трикове, за да обезобразят телата си, но в Анкх-Морпорк само пълни аматьори си позволяваха подобна пошлост. С добър набор струпеи и брадавици, гарнирани с подходящата миризма, един просяк изкарваше добри пари - хората даваха мило и драго, само и само да не се приближават до тях.
Затова и Чворът като че не се въодушеви при перспективата да бъде излекуван.
- Виж какво, - просякът изгледа Нимфадора накриво. Тонът му нямаше нищо общо с обичайния му брътвеж. Явно работата беше сериозна. - Не може просто да взимаш на един честен човек хляба от масата. Върни си ми крака и ще си изляза откъдето влязох.
Нимфадора огледа крака който държеше:
- Бедни ми, Йорик! Аз го познавах, Хорацио. Беше крак с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия! Колко пъти ме е носил на гърба си! А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Хорацио, кажи ми едно нещо.
- Ъъъъ, какво? - рече просякът, който определено не беше Хорацио.
- Как мислиш, дали Роналд Извинението е изглеждал така в пръста?
- Не знам! - озъби се Чворът. - Не го знам тоз Роналд и това си е моят крак и моят пръст.
Злощастният просяк с мъка издърпа крака си от хищните ръце на ветеринарката, възседна дъската си и с шумно тракане се изнесе обратно на улицата, преди Нимфадора да успее да му поиска осемдесет пенса за преглед без предварително записване. Огледа се и изруга под нос - Хикс не се виждаше никъде.

Нимфадора си прибра трите долара за прегледа от собственика на добичето, а след като погледна стенния часовник изруга поетично:
- Дали аз закъснях или времето бързаше, мамицата му мръсна. Дали аз закъснях или всичко бе сън!# - грабна термоса, в който държеше животоспасяващата течност*, натика в джоба на роклята си комплекта инструменти за спешни интервенции, без който рядко излизаше и след като врътна големия черен ключ на бравата го натика под изтривалката пред вратата на кабинета си**.

Младата жена стигна до пазара и усремно си проби път през тълпата бели зайци разнасящи писани яйца, финтира някакъв продавач на наденички уверяваш я че с тая цена сам си прерязва гърлото, и със шут в гърба събори в близката канавка тролът който се нареди на сергията за клачиански плодове миг преди нея***, като красноречиво му обясни причината за грубостта си:
- Тис иц да Спаратааааа!## След което мило поръча на продвача: - Ох, банана, ах, банана, кеф ми става, щом го хвана. (х2)###
След първите две седмици на объркване повечето продавачи по пазара бяха свикнали на изказа на госпожица Захрана, а и когато продавш само банани надали ще ти искат тиквен пай.
Следващата цел на Нимфадора беше Библиотеката.



#Щурците - Среща
*клачианско червено с мляко.
**Това че изтривалката седеше на кална задна уличка не беше смущаващо, а и традицията в Юбервалд повеляваше преди да влезеш в нечии дом да си изтриеш краката или лапите. Понякога се налагаше да ги изтриеш и на излизане но това е друга история.
***Тухльо всъщност търсеше къде да се крие за да шмръкне малко скалотръс а кално жълтеникав трол според него се крие най добре до кално жълтеникава угра****.
****Тролите имат само една дума за растенията независимо дали става дума за иглика или секвоя, зеле и в случая банани.
##Леонид - 300
###Сани - Ах, Банана

Чепка банани смени притежателя си.
- Ууук? - попита библиотекарят докато вече белеше първия банан с десния си крак.
- Ук? - попита заплашително 150 килограмовия орангутан и се посочи с палеца на левия си крак. Нимфадора само изцъка и посочи себе си.
- У-у-у, уки - кимна разбиращо събеседника ѝ и показа пътя към търсената част от библиотеката с отривисти жестове и ръкомахания**, които някой незапознат би сбъркал с опит да изгони досадна и впила се в рижата му козина бълха.
След четири пресечки в зави в ляво след още три в дясно, премина по въжения мост, промуши се под арката, върна се четири крачки назад, пристъпи седем в страни, завъртя се на пета на 38 градуса спрямо хипотенузата на готварския раздел и прекрачи напред. Озова се точно там където трябваше според инструкците на библиотекаря, пред раздел „Проклятия и мистериозни иконографии ь-щ”. Взе няколко обещеващо изглеждащи тома, сръчка с остена предвидливо оставен там други два тома и се настани на малката масичка осветявана от зелен фенер със ухаещ на родна слонска мас***. И дори си затананика.

Нимфадара затвори книгата разколебана. Сега явно трябваше да намери нещо фор дъмис, за да може да продължи проучването си. Точно тогава забеляза жълто-черен проблясък на ръба на октариновото се зрение, всъщност толкова на ръба че тлабваше да си завърти очите към тила за да го види, но бе достатъчно. До масичката имаше един дебел ръжен, вероятно предназначен да се пазиш от по напористите обитатели на околните рафтове. Тя запристъпва предпазливо сред тях оглеждайки са за жълто черни представители на месната флора... или фауна... или „просто книга” като се изразяват наивниците миг преди 800 странично специализирано издание да ги разкъса на парчета.

Нимфадора тръгна предпазливо в посококата, в която бе забелязала проблясъка, навлизайки в непознати за нея дебри на Библиотеката. И ето че зад едн ъгъл, представляващ дълга лавица с особенно старинни книги, нещо прошумоля. Сянка пробяга по пода а по гърба на момичето плъзнаха ледени тръпки.
Огледа се и видя високо горе спукана водоброводна тръба, от която капеше ледено студена вода. Отбеляа си, че трябва да предупреди Библиотекарят за порблема и се препъна.
Изправяйки се изруга поетично, както би могъл да го направи само някой прокълнат да говори винаги в древни стихове и срита легналият на пода човек. Той обаче не се изправи, а продължи да си лежи по средата на пътеката книга върху лицето. Нимфадора приклекна до клавата му и след като едно две учтиви прокашлюния и още толкова немного учтиви не помогнаха, се оита да вдигне книгата от лицето му. Но не можа, нещо издрътча и тя видя, че от долния край на книгата се провесва верига, верига увила се около врата на човка и сякаш стегнала се още повече когато тя опита да махне книгата. Отново я полазиха ледени тръпки, но този път над нея нямаше спукан водопровод.
Дочу дрънчене на стомана и мнооого бавно обърна глава към лавицата зад нея. От там къмлицето й се хварли престарял том на Некрономикоикономиком*. Нимфадора изпищя!

---------------------------------
*В кратце - науката, занимаваща се с възкрасяване от мъртвите на умрели икономики

Нимфадара отвори очи разбудена от някакаво упорито шъшкане. Насреща ѝ с главата надолу седеше някакъв гном кинта и половина долепил пръст до устните си и шъшкаше. Освен това държеше нещо като голям нож нож който светеше бледо синьо в мрака на библиотеката. Рафтовете също стърчаха от тавана, и книгите бяха залепени за горните им лъвици и тя не можеше да помръдне защото бе замотана в нещо бяло и лепкаво, и главата я болеше, и...
Перспективата се завъртя. Нимфадора осъзна че виши в пашкул от тавана с главата на долу, а гномът упорито твърдеше че трябвало да пази тишина защото наоколо имало орки. Освен това краката му бяха космати.
- Познай какво имам в джоба си - попита тварта с усмивка която явно мислеше за хитра - и ще те освободя.
- Пръстен идиот нещастен, беше на ръката ти преди да бръкнеш в джоба си, а сега го няма но за сметка на това белега то него седи. Освен това явно не си си мил ръцете от доста време и... - осъзна че не говори в рими, което можеше да значи само две неща. Или проклятието е развалено или се намира в някаква псевдо реланост породена от уплаха или друга транс-простренственовремева дисфункция.
Нимфадора отвори очи и после ги отвори пак.
Насреща ѝ една подивяла книга пърхаше яростно със страниците си опитвайки се да я захапе за лицето, на за щастие дебелата верига занитена към гръбчето ѝ и същевременно за отсрещната лавица правеше опитите неуспешни - поне за момента. Нимфадора опипа около себе си. Докато един незнайно как появил се брой на Вестника нави го на руло и плесна книгата по „муцуната”:
- Bed, bed, beеed dog!*

* https://www.youtube.com/watch?v=_ICKu1lLMeA
бел. р. Двеоното е да се чете като дълго Е, а не като И =)

Тъмна, космата сянка увисна над Нимфадора. Бясната книга се смръзна, потрепери и се шмугна обратно на рафта си, подвила верига като подплашено пале. Силни, възлести пръсти сграбчиха младата жена за яката и я повдигнаха няколко стъпки над земята.
- УУУК ИИИИИК! - косматата сянка обвинително посочи към свития на руло вестник в ръката на Нимфадора.
- Горящи ферми и квичащи прасета
Басейн със змии, с които да плуваш,
о, сладка отрова, ухапи ме, ухапи ме!
Обвинително посочи книгата Нипфадора със свития на руло вестник. Тъй де, не самата книга, а мястото на което се криеше. После, осъзнала че беше малко груба, добави:
- Оу, кой каза, че е глупаво
Да кажеш “Извинявай”
Аз наистина съжалявам,
Т`ва е моя начин да кажа “Извинявай”
В т`ва съм най-добър.
Библиотекарят издаде недоволен, ръмжащ звук, показваш колко според него струва загубата един човешки живот, в сревнение със въораженото нападение над рядка книга. Запремята се от лавица на лавица, все още стискайки Нимфадора за яката, като отвреме-навреме я подхвърляше, за да я подхване отново с някой от другите си крайници, докато не достигна главната пътека. Там я пусна на земята.
- Уук, - каза той и посочи към изхода.

Тъкмо се канеше да последва „съвета”, когато мерна едно срамежливо жълто черно томче да наднича из зад гърба на достолепен прашен мастодонт с дъбови корици чието заглавие беше замазано*, но май беше за някакъв владика на някакъв пръстен. Книжлето се намираше точно в обратната посока на тази, в която Нимфадора бе зърнала първия проблясък, но тя бе прекарала достатъчно време в Библиотеката за да разбере, че там се случват неразбираеми неща. Освен това, както изглеждаше, достъпът и до книжния фонд на НУ се очертаваше да бъде строго ограничен и тя нямаше намерение да изпусне единственият си шанс. Бръкна в потайните дебри на полата си и измъкна един банан. Жълтият му цвят заискря в сумрака на залата.
- В сърцето капка милост нямам,
вземам всичко и си заминавам.***
След което той някак си и се изплазна то ръката ѝ, падна на пода и се плъзна под насрещните лавици:
- Тежки персони правят фасони виж ги след 2 чaса
всички принцеси мятат гюбеци пеят опса са****
Библиотекарят най-позорно се хвана на стария ветеринарски трик и скочи след банана. Нимфадора използва момента, грабна черно-жълтата книжка и изхвърча от Библиотеката.

Вече беше притъмняло когато Нимфадора нагази в реката или по-право да се каже - върху реката. Беше открила, че ако ходи достатъчно бързо по повърхността ѝ и не обръща внимания на шляшкъщите звуци Анкх не успява да я засмуче. Настина разяждаше малко подметките, но пък се пестеше време и нерви които иначе се губеха в градския трафик. И докато крачеше забързано по река зачета мелодрамитична статия от вестинка, който все още не беше намерила къде да изхвърли, озаглавена „БАЩАТА НА „ГОРДОСТТА НА АНКХ” ПРОКЛИНА ТВОРЕНИЕТО СИ”. Две иконографии допълваха статията, а нещо под краката ѝ избълбука. Принципно доста неща в Анкх, но по надигащите се мехурчете в тинестата коричка на реката Нимфадора разпозна мехур чиста вода#. Затова набързо преджвака до левия бряг не реката и се изкачи по една от стълбичките висящи от постройките надвиснали над реката. За добро или за лошо това се оказа Кърпеният Барaбан.


--------------------------------
*Интересното е че в каквато и библиотека да стоят заглавията на книгите имат функцията да се замезват с времето и дари променят. Вероятно е свързано с гравитацията или тавмите.
**Емануела и Serdar Ortac - Питам те последно
***Мария - Не те обичам
****Мария - Дай жега
#Макар да е по скоро градски мит, понягога в усието на река Анкх минаваща през градовете близнаци Анк и Морпорк, навлиза тъй наречения мехур чиста вода. По някое време мехурът толкова се смущава от заобикалящата го обстановка##, че имплодира###, а околната „вода” се сбива за да заеме освободеното праз място. Накратко не искате да сте наблизо тогава.
##Да речем като негър на ненадейно натресъл се на сбирка на кукклусклан.
###Експлозия навъртре

- Дълго време чакаше да кaжа тези думи,
...
Радостта е двойно по-богата
Мъката по-малко горчи,
Но защо трябва всичко да завърши така,
И защо не сме заедно сега.

- С цялата душа ви благодаря,
щом до мен ви има вас, всичко мога аз!
С цялата душа ви благодаря,
давам ви за цял живот моята любов!

- А сърцето ми е пиле, накиснато, жълто и малко
дето край орела веднъж е заспало.

Съдържателят се замисли. Чувстваше се изцеден от шпионските игрички на Елинор, а сега му се налагаше да разшифрова желанията и на тая откачалка. Накрая му просветна.
- Ше требе да почакаш малко, обаче. Е там май има един здрав стол. За тука или за вкъщи? - сети се да попита

- Ето вместо мене каза го добре,
вземай ме за вкъщи, прибирай ме!**

Нимфадораси придъпрпа остатъка от стол и приседна на него докато чакаше да й приготвят поръчката, надаваше се тоя път да са разбрали че е искала пиле, защото предишния път едва успя да изяде кайманът дето го бяха сварили с розмарин.
Загледа се в търкалящата се по, и около единствената оцеляла маса, клиентела, май празнуваха рожден ден.
Откъм вътрешното помещение вече започваше да се носи приятният мирис на изгоряла мърша, полята с бира и подправки, когато на вратата се почука.

-Влез, в мен да крадеш да видя добро ли е
мен, мен мен, мен да крадеш, че другите хвалят те
Влез в мен да крадеш да видя добро ли е
мен, мен да крадеш, че другите хвалят те.***

- Private love
Let me give my love to you****

- Ще викам помощ, помощ,
този мъж е луд и не тръгва!
Помощ, помощ,
помогнете в него се влюбвам!
Помощ, помощ,
точно от това се страхувам!
Почна ли с теб отново - ще е до живот!##

- Central Side - Пу За Мен###

Нимфадора бе открила идеалната възможност да покаже на роднините си че си има приятел та най накрая да спрат да я сватосфат.
- Не ми върви тая нощ, - оплака се барманът. - Кълките са ти готови. Сега ли ще платиш или да ти го пиша на сметката?

-Ето вместо мене каза го добре,
вземай ме за вкъщи, прибирай ме!

-Малко бебе в количка майка му го гъделичка
бръкна му със пръст в окото пукна то горкото?####

Кокалчето направи пирует и преди да достигне земята бе уловено с човка от ниско прелитаща граблива чайка. Тя направи вираж пред Нимфадора, разтовари малко баласт върху изпадналия в несвяст мъж, което не помогна за подобряване на вида му,  излетя високо към и над покрива на Барабана. И докато първата част - „към” бе изпълнена виртуозно, втората част - „над” бе грубо осуетена от един черен котак с белег през муцуната, липсващо око и ухо и определено гаднярски вид. Кокалчето се търкулна по покрива и събори от там едно нищо неподозиращо звънче, заедно с обитателя му.
Нещо издрънча зад Нимфадора и тя плонжира в страни претърколи се пропълзя на лакти няколко метри и погледна из зад близкия ъгъл. Виждайки звънчето прокле за пореден път инстинктите спасявали я в Юбервалд и правещи я на глупачка в „цивилизацията” :


После като всеки плюшкин натика звънчето в един от джобовете на фустата си и продължи да бута мнимия си ухажор към уютния дом на улица Рядко щастие.

- Добър вечер, миличка, гулашът ще е готов злед минутка! - долетя глас от кухнята щом Нимфадора влезе в коридора.
Нимфадора си пое дъх и погледна към лелите си. Обикновено от там идваха първите атаки за продължилото ѝ моминство.
- Най-позле зе прибираш! - леля Брунхилде повдигна очи от генуазката дантела, която плетеше и изгледа племенницата си над тънките рамки на очилцата си. - Никой мъж няма да зи вземе жена, дето зе шляе по улиците до зред нощите!
- Виж, виж, Брунхилде! - леля Алберта посочи с кокалестия си пръст.
- Какво е туй, дето зи го домъкнала? - заяде с нея и другата леля.
- Няма да търпя животни в къщата, момиче, знаеш, че имам ужазяваща алергия! - додаде своята лепта стринка ѝ Гретхен.
Нимфадора чакаше точно този момент, но все пак реши да даде шанс на лелите си, да се поправят или да затънат още повече. Затова сдържа усмивката си и изрече с малко повече драма отколкото искаше:

*Галена - Спри ме

- О, звета Орвилия, опази ме! - майката на Нимфадора тъкмо бе изплувала от кухнята с поднос чинии в ръце. При думите и подносът бе драматично изтърван на прилежно изцикления паркет и парчета бял порцелан с изрисувани виолетки се разлетяха из стаята. - Мъж!
Котка лапнала канарче. Точно така бихте могли да опишете усмивката на Дора, когато тя издърпа количката с младежа вътре в стаята и го изсипа триумфално пред лелите си.

*Metallica - Prince Charming

Хикс изпъшка отново и се опита да се повдигне от земята. Ръката му попадна върху парче порцелан, той изохка и се срина отново, стиснал порязаната длан с другата си ръка.
Майката на Нимфадора се завтече да му помогне. Той вдигна очи към нея и след първоначалното си объркване избълва:
- Фрау Захрана! Ужасно се извинявам за неразборията! - с умопомрачителен морпоркски акцент.
Лекарят в Нимфадора натделя над жената бореща се с роднините си*, тя приклекна до него и докато превръзваше с вещина ръката му го представи като своя крит до сега годеник:

*RBD - Futuro Ex Novio / Рбд - Бъдещият бивш годеник

- Познаваме ли зе, младежо? - попита с известно подозрение госпожа Захрана. Пълничкият мъж бе вперил благоговеен поглед в Нимфадора и това я притесняваше. Естествено, че искаше да омъжи дъщеря си. Но това съвсем не означаваше, че разни мъже могат да си позволяват да я изяждат с поглед.
- Не ме ли помните! Това съм аз, Бартоломю! Когато бях малък, всяка година минавахме с учителския керван през Гросенхарден! Аз трябваше да помагам с експериментите на учителя по физика, но все се измъквах и идвах у вас! А вие ми правехте онези прекрасни палачинки със свинска мас...
Нимфадора не си спомняше нищо такова, а паметта ѝ бе доста добра що се отнасяше до учителските катуни и филиите с мас. Особено за филиите с мас. И как, Йо да го тръшне, беше нацелил името на родния и град**? Освен това направо чу как се пропуква леда под не съвсем убедителното ѝ твърдение за годеника. Семейството я натискаше да си вземе мъж, но изискванията им бяха твърде високи. Освен това не харесхваха местните, а този не приличаше на кореняк юбервалдец. По скоро приличаше на бродещ учител, само едно ниво над членовете на гилдията на просяците и доста под „шивачка”.

*Детски Песнички

Изсгреля тя и опита да завлече мъжа към стаята си.
- Ама разбира зе! - изкудкудяка леля Алберта въудошевено. Всеки кото можеше да скърпи две изречения на юбервалдски, без да обиди смъртно домъкините, беше добър кандидат за нея. - Разбира зе, че зи зпомняме!
Майката на Нимфадора не беше съвсем убедена, но все пак...
- Да... така беше...
И докато дъщеря и завличаше с известни усилия младия Бартоломю към стаята си, извика:
- Непременно трябва да озтанете за вечеря!

След като Нимфадора затръшна врата на моминската си стая най-сетне си отдъхна. А сега трябваше да отдаде дължимото и на гостенина си:

*Akcent - I'm Sorry

Обясни тя ситуацията, заради която го бе домъкнала в къщи на марпоркски и тогава осъзна че бе говорил с лелите ѝ на юбервалдски. С подозрение го попита:

**P.O.D. - Goodbye For Now

Хикс чувстваше коленете си меки като домашни юбервалдски палачинки. Той приседна на леглото.
- Дора, миличка, нямаш си и представа колко се радвам да те видя!
-!??!? - изрази само с мимики Нифадора и добави:

*Чичо-Милена и Ревю

- Сигурно ме мислиш за побъркан, - продължи той, като видя обърканото и изражение,- но те уверявам, няма друго лице на целия Диск, което да ме изпълва с такава радост!


*Caramelle - W.T.F?

Нимфадора вече си мислеше че си е хванала белята. Беше ред на Бартоломю да сбърчи вежди объркано.
- Прости ми, но юбервалдският ми е малко прашасал... - измънка той на морпоркски. - Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво ми казваш...

Този път му го каза на морпорски, при това бавничко. Хикс пък присви очи и изпружи врат към Нимфадора, сякаш ако я слушаше по-отблизо, думите и някак щяха да придобият смисъл. Това обаче не се случи и той поклати глава.
- Ннне... Дора добре ли си? Знам, че ситуацията е малко необичайна...

*Ани Хуанг : Кой си ти

Той взе ръката на младата жена в своята и я погледна в очите.
- Знам, че ти се изтърсвам от никъде... и сигурно си объркана... но те моля да ми повярваш, двамата с теб сме създадени един за друг! Ден не минава без да си мисля за теб... Представа си нямаш какво направих, за да те срещна отново!
При тези думи той се изправи и хвана главата си с две ръце.
- Сигурно до утре сутрин цялата гилдия ще е по петите ми.


След това преглътна и опита със съвсем малък фрагмент:

*Ани Хуанг : Кой си ти

Повтори тя, а ръката и опипваше вътрешния джоб на роклята за шишенцето хлороформ.
- Хикс. Бартоломю Хикс... Бърти. Знам, че не ме помниш, - той отново седна на леглото. - Не би могла. А на мен не ми стигат думи да ти обясня...
Дискретно почукване на вратата.
- Нимфадора, чедо мое, вечерята е готова!


*Не сега / Каризма

Провикна се тя през рамо към вратата на която все още се беше подпряла. След което отиде и преседна на леглото си до... Бърти.
- Но не зе бавете... гулашът ще иззтине! А и знам, че пак няма да зи изядеш надениците, ако зе залоят!
Нимфадора само махна към вратата и отново впери очаквателен поглед към мъжа на леглото ѝ.

*Дони и Нети/ Има време

- Не може ли просто да приемеш, те обичам с цялото си сърце, че бих преплувал Кръглото море, бих се хвърлил от Ръба, бихнаелубиецдаубиеединствения човеккойтонякогасъмсчиталзаприятелвъпреки, ченямампукнатгрошдаплатяпоръчкатаивероятнодо няколкочасасамиятазщесъммъртъв, само за да те видя отново? - избълва Бартоломю на един дъх и впери умолителен поглед в Нимфадора.
- Не бива да изнервяме лелите ти, знаеш как мразят да чакат, - изигра той последния си коз.
- Ц - сряза го тя, защото помнеше, че последният обявен залог бе „без коз”. Виждайки обаче посърналата му физиономия, реши че все пак има шанс този заблуден човечец да казва истината. Дори и шансът за това да е едно на милион.
Тя отвори капандурата на таванската си стая, драсна два реда на лист хартия и му даде знак да я последва към най-безопастното място за което се сещаше в Анкх-Морпорк.


------------------------------
*не без солидна доза драскотини и ухапвания
**По стандартите на всяко населено с място с население по-голямо от 50 души Гросенхарден би попаднал в категорията малка задънена махала. В Юбервалд обаче мащабите бях други.

- предупреди Нимфадора, след което усети вятъра или по скоро раздвижването на нещо от долу ѝ. Все пак реши да пусне мъжa напред, въпреки евентуалното надничане под полата. Ако паднеше, искаше да е върху нещо по-меко от паважа. С пухтене, Бърти се заспуска по вехтите останки от водосточната тръба. Вехти, вехти... скоро се преобразиха в... липсващи спомени от останки. Когато Нимфадора надникна над ръба, Хикс бе полегнал по гръб на паважа и охкаше сърцераздирателно, но острото и лечителско око ѝ каза, че нищо му няма. Даде му знак да чака, промуши се през капандурата обратно в стаята си и профуча надолу по стълбите, като викна че излиза:


Лелите и стринките вече се бяха събрали около масата. Братовчедката Елисавета подвикна нещо подире и, леля Брунхилде и се скара, че говори с пълна уста и Нимфадора се озова е в относителна безопасност на улицата. Бърти вече се бе изправил, но нещастното му палто се бе сцепило по шева отзад.
Нимфадора действа инстективно - стисна му носа и когато той зяпна, тикна бучка захар в устата му. Хикс, изненадан от светкавичните ѝ движения оцъкли очи, преви се на две и започна да кашля неконтролируемо. Какрая успяв да изплюе каквото е останало от захарната бучка, вдига премрежен от сълзи поглед към Дора и с хъхрещ глас попита:
- Това пък за какво беше?
Жената огледа критично палтото, дали е понесло повече от 74% щети, та първо да го поведе към кабинета си с идеята да го позакърпи. Прецени че са само 73%*, замисли се за момент и му кимна да я последва. Същевременно зарови с ръка в дебрите на полата си и измъкна от там малка черно жълта книжка.
- Какво е това? - поинтересува се Хикс. Тя му показа заглавито на книжката, като най сетне успя да подаде и заповад към краката си да продължат да вървят напред, към квартала на гилдиите.
Хикс продължи да гледа в недоумение. По едно време явно започна да му проблясва.
- Искаш да развалиш проклятие?

- потупа се по гърдите Нимфадора и си взе книжката отново. И продълже да въри ходканяйки го.
- Кой? И защо? - продължи да задава въпроси Бърти, докато подтичваше след нея. Цепката на палтото му се отваряше и затваряше при всяка негова крачка, показвайки мърлявия гръб на ризата му. Нимфадора не намери думи да му отговори. Забравените поети и техния пророк Гуг-Ъл не бяха писали песни за певци, менестрели и бардове. Вероятно от професионалан злоба един към друг. Тя набързо прелисти книгата с шанс 1 на 999 999 да намери веднага това което ѝ трябваше, но не успя. Огледа се за ветропаказател с формата на убиец.
- Къде ме водиш?


- успокои го тя. После изтръгна едно разхлабено паве от улицата и го запрати в малка тясна тъмна уличка. Удовлетворителното "Уоуч!!!" и отдалечаващите се стъпки и подсказаха, че вече спокойно можеха да минат то тук, дори Хикс да не си беше взел промоционалния пакет на гилдията на крадците. И не след дълго достигнаха кръстовището между Улицата на героите, Късата и улица Божия.
Нимфадора усети, че нещо се е променило, все едно малкото кученце, което досега те е следвало, внезапно е било прегазно от талига, докато сте пресичали и ти така и не си разбрала. Обърна се и установи, че е права. Бартоломю се бе заковал от другата страна на площада и не мърдаше.
- Натам са гилдиите, - рече той безизразно.


И се потупа по бедрото за да го примами.
- И гилдията на... кхъм. Облечените в черно джентълмени, носещи остри предмети по себе си, - продължи той и отстъпи назад.


- Дора! - изсъска той с полуглас, - Там се навъртат убийци!

- продължаваше да не вдява тя какво общо имат хората. Работа като всяка друга, предимно нощни смени, но все пак - като всяка друга.
Тежка каруца, вероятно принадлежаща на Хари Краля, ако се съдеше по миризмата, носеща се от нея, протрополи по улицата, скривайки за момент Хикс от погледа и. Нимфадора приклекна за да следи краката му. Това беше особено важно за нейната професия, краката казваха доста, а на дали щеше да ѝ се падне по-удобен момент. Когато отмина, той все още стоеше на отсрещния тротоар и се въртеше като някой, който току-що е слязъл от наемната карета и се е усетил, че си е забравил куфарчето с жизненоважни документи вътре. Дора пресече обратно, скръсти ръце и потропа с крак нетърпеливо.
- Убийци, - заобяснява той бавно. - Опасни хора. Които очакват от мен пари. Много пари.
Хикс нямаше представа, дали Елинор действително е регистрирала поръчката в гилдията. Нито дали я е изпълнила. Нещата някак се бяха изплъзнали от контрол тази вечер. А си беше мислил да стои далеч от Нимфадора, докато вълненията не утихнат.
Докато с едната ръка претърсваще дебрите на полата си за още една последна бучка захар, тя хвана лицето му и го завъртя към Гилдията на убиците, размаха пръст, после го насочи към Гилдията на клоуните и докато загрее, тикна захарчето в устата му. За зла участ, Бартоломю не беше кон и действията и не постигнаха съвсем желания ефект. Трябва да му се признае, че се опитваше да разшифрова ръкомаханията на Нимфадора, но внезапно озовалото се в устата му захарче го разконцентрира. Поне този път не успя да се задави.
- По дяволите, Нимфадора! - той се изскубна от ръцете и. - Какво ти става!
- заобаснява тя като на малко дете, за своя познат в гилдията, който бе глътнал подкова при един номер и затова го бяха довели при нея - не могли да се споразумеят, дали не било случай за ветеринар. Хикс обаче не я разбра, а и изглеждаше сериозно ядосан.
- Не можеш просто да тикаш захар в устите на хората, когато ти скимне!
Тя посегна предизвикатално към полата си и повдигна още по-предизвикатално вежда. Някъде около Кори селести се чу подрънкване на зарове. Тя отново го подхвана под ръка и го затегли съвсем нежно, все едно че идеята беше негова, към задната вратичка на Гилдията на клоуните. Бърти впери в нея смръщен поглед, в който се четеше недоверие и не малка доза разочарование, сякаш бе отворил подарък с привлекателната форма на конче-люлка, а вътре, незнайно как се бе оказало пълното деветтомно издание на "Клачианска граматика за напреднали". Въпреки това спря да се съпротивлява и я остави да го повлече навътре.

------------------------------
*съответно нямаше нужда от кърпене. Под 74% значеше, че изглежда като обикновена дреха на морпоркчанин, живеещ в Сенките.

Осми груни, шест сутринта, Гилдията на Шутовете.
Бартоломю Хикс седи на трикрако столче в средата на малка стая. На главата му се мъдри пършива перука с морковен цвят. Лицето му е неузнаваемо под пластовете разноцветен грим, но в очите му се чете зле прикрито раздразнение, подобно на котка, понасяща поредната доза гушкане от страна на любвеобилния си стопанин. В дясната си ръка държи огледалце и го стиска за дръжката с такава сила, че превръзката върху наскоро порязаната му длан започва да се напоява със свежа кръв. На крачка разстояние от него стои Албърт Захрана, известен още като Мистър Попи, трие ръцете си в мърлява стара риза и оглежда творението си с любов и гордост. Малко по-встрани, между омазания с яйчен крем пешкир и планината фосилизирани чорапи, Нимфадора Захрана нетърпеливо потропва с крак.
- Е, какво ще кажеш? - попита Албърт.
Нимфадора разтръска полите на роклята си махна към... това, в което бе превърнат Хикс. За нейно раздразнение, братовчед и като че не я забелязваше.
- Мерси, - процеди Бърти кисело, изправи се и подаде окървавеното огледалце на Албърт.
- Моля. Взичко за приятел на Дора. Добро момиче беше.
- Аха...
Нимфадора многозначително размаха юмрук пред лицето на Албърт.
*Магда - Да на любовта
и за по-голяма конкретика посочи Бърти, след това обхвана с един рязък жест стаята.
- Да, да. Ласки. Мхм, - отвърна безучастно Хикс, въпреки че молбата, каквато и да беше тя, не бе насочена към него. Това беше и единственият отговор, който Нимфадора получи, защото братовчед и продължаваше упорито да я игнорира.
*Лили Иванова - Студ
Настоя Нимфадора, като този път похвали и работата му. Албърт я изгледа стреснато, сякаш току-що забелязал, че е в стаята и сбърчи вежди, като да се опитваше да си спомни нещо.
*Емилия - Майчина обич
Удари го по тънката струна тя.
Албърт се облещи. Парцаливата риза падна от ръцете му. Той разпери обятия и се нахвърли върху братовчедка си с радостен вик.
- Нимфадора!
А тя опитно го посрещна с десен прав. Албърт политна назад, подхлъзна се на омазания с яйчен крем пешкир и се пльосна на земята, където замуча от болка, стиснал носа си с две ръце.
- Добре ли си?... - попита Хикс. Изведнъж си се представи седнал на столчето, с този психопат обикалящ около него с четки с дълги, остри дръжки и бурканчета с неясно съдържание. Почувства се невероятен късметлия, че е оцелял. Освен това в него се надигна желанието моментално да измие лицето си.
Нимфадора се наведе, прокара пръсти зад ухото на братовчед си и докато очите му се опитваха да проследят движението й, тя извади малка бучка сладост и я натика в устата му. Когато той се опита да я изплюе, тя улови носа му и рязко го издърпа с професионализъм присъщ на някого, на когото често му се налага да прави такива неща. Нещо изпука.
- Аааугхнгнххн!!! - отблагодари се Албърт. Носът му бе придобил автентичен пурпурен нюанс, но пък беше прав. Колкото може да е прав един поначало гърбав нос.
- Мнхммнхн - каза Албърт. - Извинявай. Не знам какво ми зтана.
Нимфадора се усмихна и го потупа укоражително по рамото. После пак посочи Х, чието изражение беше непроницаемо под пластовете грим.
- Май е време да си ходим, а? - вече губеше търпение той.
Нимфадора само му вдигна пръст и пак изгледа изпитателно Албърт.
- Какво?
Нимфадора завъртя очи и отново му повтори същото то преди малко:
Братовчедът тъкмо се канеше да отговори, когато Хикс се намеси.
- Аа, не. Не, не. Не. Благодаря, наистина, но... не.
Нимфадора го изгледа колкото да тобележи присъствието му и после направи мили очи на Албърт.
*Емилия - Моля те
- Не знам... зъквартирантът ми ще зе върне взеки момент... можеше да ме предупредиш малко по-рано...
Тя хвана полите на роклята си и лекинко приклекна, за да е по-ниско от Албърт след което отвори широко очи и дори докара малко умолителен блясък.
- Аз... такова...
- Хей! Аз съм тук! - кипна Бартоломю. - И казах "не"!
- Той казва "не".
Нимфадора само кривна лекичко глава и още по леко помръдна с устни.
- Ох... добре, - предаде се Албърт. Нимфадора го целуна по бузата. След това посочи Бартоломю, а после пода. Надавяше се да е достатъчно красноречива.
- Какво!? - изквича Хикс и заотстъпва към вратата.
Нимфадора го изгледа подозрително след което махна с ръка да се доближи към нея.
- Аз... имам работа за вършене. Не мога да остана тук... - смънка той. "При откачените ти роднини", добави мислено.
Нимфадора подсвирна и дори се потупа по бедрото за да го привлече. После ровна из дебрите на роклята си за захарче. Той обаче вече бе отворил вратата. Дора направи една широка крачка и посегна да го хване, желателно за ухото (по възможност истинското, не онова, което Албърт беше нарисувал на бузата му), но ровещата за захарче под полата и ръка я спъна, Хикс се изниза заднишком и побягна по коридора.
Нимфадора посочи на братовчед си посоката, в която избяга Хикс, после се чукна по главата и направи въпросителна физиономия, опитвайки се да изрази въпроса си:„ Безопасно ли е да бяга натам?”
- Не знам, ти го довлече,. - отговори на съвсем друг въпрос Албърт, който донякъде се беше научил да разбира лиричните реплики на братовчедка си, но все още не беше развил телепатия.
Отново посочи в посоката в която бе избягал топчестия тип Нимфадора. Албърт въздъхна.
- Ще зе опитам да го догоня. А ти е време да зе изпаряваш. Знаеш, че не е позволено да водим момичета в общежитието. В голяма каша ще ме набъркаш з това твое гадже.

Нимфадора измъкна поредното захарче от, както изглеждаше, безкрайните си запаси и обичливо го постави на възглавницата на братовчед си. След това пооправи полите си и излезе в коридора, насочвайки се към изхода. Едва бе направила няколко крачки, когато зад нея се чу проскърцване на врата.
- Ей! - последва вик.
Ветеринарката продължи спокойно да крачи по древния мокет.
- Ей, на теб говоря! Момиче!
На Нимфадора отдавна не и бяха казвали така, но тъй като коридорът пред нея беше празен, пък гласът идваше иззад гърба й, тя все пак се обърна да погледне през рамо. Сънен на вид младеж, с още разрошена от възглавницата коса, облечен в развлечена нощна риза и два различни чехъла и смръщено изражение я настигаше в свински тръс. Нимфадора подвигна учедено вежди и за всеки случай се посочи с пръст, като същевременно професионално оглеждаше поциента... младежа.
- Да, ти! Какво си мислиш, че правиш тук?
Простичко отговори тя и за по сигурно добави:
*Андреа и Борис Солтарийски - Предай се
- Ъ? - облещи се младежът.
Нимфадора въздъхна и преди да търгне пак, подметна през рамо:
*Орлин Горанов - Светът е за двама
- Я не се прави на ударена! При кого си дошла? - не се предаваше студентът. Настигна я и се изравни с нея, при което Нимфадора го хвана под ръка, като истинска дама и започна да му обяснява:
*Дует Ритон - Елате ни на гости
Младежът никак не се трогна от думите и.
- Добър и мил съпруг, а? Ще я видим тая работа! - при тези си думи я стисна за китката и я повлече по коридора. Шашардисаната Нимфадора се зачуди доколко беше редно да му вкара един юмрук в носа. Закова се на място, както само една юбервалска стара мома може. С други думи и върколак да я тегли, не би помръднала, камо ли пък да се даде на някакво неучтиво пишлеме. Или поне направи геройски опит. За съжаление, Нимфадора притежаваше около една осма от теглото на средностатистическата юбервалдска стара мома. Младежът я завлече до края на коридора и започна да блъска с юмрук по последната врата.
- Отговорник! - извика той. зад тях започнаха да се отварят и други врати и сънени студенти си запоказваха носовете, за да проверят какво става.
Нимфадора издебна удобен момент, дръпна силно ръка, за да завърти младежа към себе си и с все сила заби коляно в камбанките му. Той нададе вой, преви се на две и стисна китката и с такава сила, че пръстите и започнаха да посиняват. Тя обаче хладнокръвно го довърши с второ коляно, този път в лицето. Злощастният студент я пусна и политна назад с разбит нос.
Нимфадора изтупа полите си и погледна на кого бе представена така грубо. На вратата стоеше висок и слаб възрастен господин с остър нос и строг поглед, облечен с тъмносин халат върху раираната си пижама. Ветеринарката направи лек реверанс.
- Какво означава това? - тихо попита господинът. Въпросът явно бе насочен към всички присъстващи, защото насъбралите се любопитни студенти започнаха да отговарят един през друг. Изключение правеше само стенещият на земята нещастник. Докторът в Нимфадора надделя. Тя направи рязък знак на старецът да изчака, коленичи до невъзпитаната гад и посегна към лицето му. Младежът се опита да изпълзи назад, но гора от крака препречваше пътя му за бягство. С отработено движение Нимфадора
повдигна главата му, та да не цапа с кръв мокета, преди да тикне захарче в устата му и докато момчето се чудеше дали да умре от задушаване, от кръвоизлив или просто да глътне захарчето, тя властно посочи един от зяпачите.
- Ти! Тук! - изпя тя заповедно във втора октава.
Посоченото момче се наведе и подхвана главата на злощастния си състудент. Двама други се притекоха на помощ и извлякоха пострадалия от арената.
- Впечатляващо, - отбеляза възрастният господин, който бе наблюдавал сцената с любопитство. Нимфадора само килна скромно глава и повдигна рамене.
- Което обаче не обяснява присъствието в мъжките спални в този ранен час, - отбеляза той укорително.
Настъпи неловка тишина, докато младата жена търсеше подходящ отговор.
- Да не са ти отрязали езика, момиче?
Нимфадора се представи с титлата си:
След това изгледа подозрително човека насреща си и го запита с професинален тон:
Накрая премина към директен преглед:
Отвори уста, изплези език, кажи а-а, съблечи се, облечи се,

*Миленита - Доктор Башар
- Доктор, казваш. Някой тук да е викал доктор? - запита мъжът. Студентите поклатиха глави отрицателно.
- Лошо, - старецът изгледа Нимфадора от високо. Тя изцъка обидено с език.

*Кали - Фалшива
И за по-красноречиво размаха юмрук.
*Антон Радичев - Вашта мама
- Гилдията разполга с прилично обслужван лазарет, - погледът му изведнъж стана твърд, когато жената започна да размахва юмрука си. - Профанизмите и насилието с нищо няма да ти помогнат. За последен път те питам...
Нимфадора леко се повдигна на пръсти към ухото мъжа и полу-прошепна:
*Джина Стоева - Добре дошъл в клуба
Старецът смръщи вежди, явно обмисляше нещо. След това премести тежкия си поглед върху притихналите студенти.
- Не ви ли е време да се приведете в приличен вид? Представлението свърши.
При тези си думи подкани Нимфадора в стаята си.

Нимфадора се оказа на саме със страшния старец, без да се броят тримата младежи, опитващи се да надничат през ключалката, но тях не ги виждаше. Пък и те нищо не виждаха, защото явно още никой не бе изобретил ключалка, през която да могат да гледат трима души едновременно. И определено бяха изтървали урока: Как да гледаме с бузите и носовете си, докато някой ни дърпа за нощниците или ръга с лакти в ребрата.
Колкото до нея самата, комай доста често й се случваше напоследък да е сама с мъже извън работното си място. Какво ли щяха да кажат лелите й?
„Стаята”, бе по-скоро с размирете на килер, а обзавеждането се свеждаше само до легло, нощно шкафче, стол, портрет на някаква важна личност на стената и мъждукаща свещ. Нямаше никакви лични вещи, освен прилежно преметнати на столчето дрехи.
Нимфадора изчака мъжът да се настани където там се настаняваха срашните старци, като междувременно измъкна термоса с кафе и направи, поне според нея, красноречив жест да му предложи. Вече и идваше леко нанагорно и малко клачианско кафе нямаше да й навреди. Тъй де, колкото концентрираната солна киселина не наврежда на желязото. Старикът на свой ред и отказа с красноречив жест, явно намираше за притеснително откъде бе измъкнала термоса. Тя отви капачката и наля малко от течността с прецизността на сапьор, работещ с нитроглицерин в земетръсна зона. После пребърка диплите си и за букчка захар. Мъжът я изчака, междувременно бърчейки лице все едно бе захапал джуджешки кроасан. Нимфадора въздъхна горко при неуспешното претърсване на диплите си и отпи предпазливо малка глътка. Светът започна да се избистря пред очите й.
- След като се отървахме от нежеланата публика – повиши глас старика за да надговори приглушения шепот и шъшкане откъм вратата, - може би най-после ще дадеш някакво обяснение за присъствието си.
Като начало не беше сигурна дали познаваше този старец при предишните си идвания в гилдията, затова се опита да си спомни, но безуспешно. Задова подходи делово:
- I am a doctor i know what you need a pelvic sort of examination there'll be no pain no pain no pain no pain no pain i am a doctor have a seat will ya fill out these forms i'll be with you in a moment a moment a moment - заобяснява Нимфадора.
Fear. I Am A Doctor.*
Старецът бе скръстил ръце и устните му помръдваха беззвучно, все едно четеше текста то вътрешната страна на черепа си, докато се опитваше да преведе отговора й.
- Аз съм лекар, аз знам от какво имате нужда - преглед на таза, няма да има болка, без болка, без болка, без болка, без болка, аз съм лекар, седнете, попълнете тези формуляри, ще бъда при вас след секунда, секунда, секунда - пробва се да го улесни тя. После прецени, че на морпоркски не звучи толкова добре.
- Доста сухо. Напълно лишено от поетичност - отбеляза дядката. - Но разбирам, че си доктор. И какво правиш тук?
- I am a psychiatrist tell me your problems so you hate your mother tell me your deepest thoughts i can help you you can trust me i can help you you can trust me - реши да пробва отново Нимфадора, с леки нотки на досада. Побърза да добави, преди събеседникът и пак да почне да мърда устни:
- Аз съм психиатър, кажете ми проблемите си. Значи мразите майка си? Кажете ми най-съкровените си мисли, мога да ви помогна, доверете ми се, ще ви помогна, доверете ми се.
Старикът я изгледа накриво за пореден път. Тя почти можеше да чуе как щракат колелцата в главата му, докато разшифроваше посланието.
- Не съм убеден, че мога да ти вярвам - каза накрая. - Нахлуваш в сградата на Гилдията посред нощ, разхождаш се из мъжките общежития и за капак всяка една твоя дума е като бургия в мозъка ми. Ще ми се да знам кого цитираш непрекъснато. Не съм запознат с автора, но заслужава да бъде захвърлен в най-дълбока тъмница.
- Тогава да си пожелаем спокойна нощ и да се разделим поживо-поздраво преди да изникнат още неудобни въпроси?
А старика пак минава в режим дешифриране, докато не се усеща, че няма какво да дешифрира.
- Вече е утро, - отговори той, - и не мисля, че осъзнаваш напълно в какво си се забъркала.
- Че в какво да съм се забъркала. Дойдох да оставя вързоп прясна храна на братовчед си който е стипендиянт тук. Било му омръзнало то сметонови пайове - да се чудиш защо.
- Кой, ако мога да знам, е "братовчед" ти? И не виждам какво има против сметановите пайове. Сервират се само за Прасколеда и особено тържествени случаи. Да не говорим, че внасянето на храна в общежитията е строго забранено.
- Е, на влизане ме замериха със сметонов пай, та ще трябва да ви противореча за сервирането. Поне що се тонася до посетителите. А относно внасянето на храна - поднасям най-искрените си извинения и гарантирам, че това са последните глави чесън които ще получичи до завършването си.
Нещо прещрака в съзнанието на Нимфадора. Нещо небеше наред. "Или по-скоро е наред?" - подритна едно гласче в подсъзнанието й.
- Размърдай мозъка си чичо, досадно ти е знам, нали? Кажи ми според тебе, ако "си падна" пак ли ще боли?** - все пак се пробва Нимфадора, но нещата явно бяха измамно подобрени. Въздъхна и махна с ръка на стареце да не се мъчи с превода.
Отговорникът се замисли. Пред очите (и ушите) му се нареждаха нарушение след нарушение, а денят едва бе започнал.
- Добредобредобре, - отстъпи назад той, опитвайки се да закрие ушите си с ръце. - Ще си затворя... очите този път, но ако те видя отново тук...
Нимфадора изобрази как устата и се закопчава с поредица копчата, след което посочи и вратата с въпросителен жест.
- Знаеш къде е изхода, предполагам, - въздъхна събеседникът и, явно облекчен от решението и да използва жестове. Нимфадора опита да направи лек реверанс и преди да товори вратата се замисли дали тя се товаряше навътре ли навън. Подпря се на вратат и опита да я отвори със замах. Отвън се чу задоволяващ удар, многогласен вик и звук на три задника, удрящи се в пода. След като вратата не се отвори от първия път, тя отново леко сведе глава към стареца и опита отново, този път по-внимателно. Тримата пишман шпиони седяха и се пулеха, един от тях търкаше челото си.
- Яко сте я закъсали момчета, много яко - самодоволно им обяви тя и се насочи към изхода.
Междувременно бръкна в джоба си и със задоволство установи, че все още има захарчета.
- А, господата Дженкинс, Норинг и ван Плюц. Сигурен съм, че джентълмени като вас ще счетат за нужно да предадат на състудентите си, че тази сутрин не се е случило нищо необичайно. Освен ако някой от тях не държи да ми предаде есето от 56 700 думи върху "Баронесата на чардаша", което очаквах за миналия вторник - чу Нимфадора, докато се отдалечаваше.

---------------------
*Изпълнител: Fear
Песен: I Am A Doctor
**Изпълнител: Милена и Ревю
Заглавие на текста: Чичо

- Въй да го и... - рече си Нимфадора и джвакна до глезена в заформилата се локва пред страничния вход на Гилдията на Критиците. Дъждът набираше сили и с всяка секунда малкото езерце се разрастваше, подобно на бримка на чорапогащник.
Нимфадора се вкисна леко. Често навестяваше братовчед си и досега не и се беше случвало да бъде преследвана по коридорите и затваряна в стаи със сърдити, високомерни старци. Вече беше закъсняла за работа, а термосът и беше застрашително олекнал. Тя надипли полит, сгуши глава в яката си и хукна към будката за кафе на  Хаххафел ефенди. Опитваше се придържа към относителната защита, която предлагаха стрехите, служейки си чевръсто с лакти (макар да не бяха с габаритите на лелините и, все пак бяха юбервалдски лакти и в повечето случаи печелеха предимство), за да отстрани от пътя си натрапниците, които се опитваха да приложат същата стратегия.
Будката се намираше недалеч от кабинета на Нимфадора и си съседстваше с малка ефебианска закусвалня, с която делеше един и същ жълто-зелен протрит навес. Нередки бяха случаите, в които заблудени клиенти си бяха поръчвали гирос от Хаххафел ефенди или си бяха плащали кафето при господин Дилитириодис, което често водеше до разпалени словесни войни, изпълнени със сочни чужбински изрази, но Нимфадора беше редовен клиент, просветен в тайните на междусъседския мир. Дори беше успяла да дресира дребничкия клачианец да се пресяга за джезвето още щом я зърне, без да задава ненужни въпроси, като "от по-слабото ли" и "с диетична захар или обикновена". За нейна неприятна изненада обаче (поредната за тази сутрин), Хаххафел ефенди вместо да се ухили беззъбо и да я закачи за това, че ако само имаше 70-тина килца отгоре, веднага би я взел за осма съпруга, впери очаквателен поглед в Нимфадора, без да дава признаци, че я познава. Тя му отвърна със свой собствен очаквателен поглед и добави:
- Клачианско, черно, в термуса, моля?
- Шекер? - попита клачианецът, докато наливаше. Нимфадора бръкна в диплите на полата си, но се вкисна още повече, когато не откри каквото търсеше.
- Осем бучки, моля, - отвърна тя. За пореден път тази сутрин думите излязоха от устата и във вида, в който ги бе намислила, без да се изчекват в лирични строфи. Ветеринарката обаче нямаше намерение да разваля магията с търсене на някаква логика и предпочете да не мисли за това.
Хаххафел ефенди отброи осем захарчета, безцеремонно ги цопна в кафето, завинти капачката на термоса и го върна на жената, в замяна на шепа дребни монети.
- Тенкю, пипъл! - благодари Нимфадора и се отправи към службата си. Често и се случваше още преди да отвори кабинета си, отпред да я очаква човек или дори трол (който в никакъв случай, при никакви обстоятелства не работи за Хризопрас, ама моля ви се), бързащ да закупи някой от специалните и мехлеми или настояващ да отиде да прегледа някое състезателно добиче и да го "тунингова" при нужда. Ако имаше късмет обаче, проливният дъжд щеше да е осуетил първите надбягвания за деня.  
А от късмет определено имаше нужда, защото тази сутрин явно си бе нахлузил плувките и бе избягал на почивка, някъде по лазурните плажове на ХХХХ. Някакви вандали тъй умело бяха изтръгнали половиндоларовата табела на кабинета и, че дори не личеше някога да я е имало. Бяха надраскали с размазващ се от дъжда тебешир "ЗА ПУДНАЙМ" на вратата, а за капак някой беше заключил с тежък катинар. Съседските хлапаци не усещаха, че една шега се изтърква, когато я повториш 7-8 пъти за един месец. Доктор Нимфадора Лечителката завъртя очи, въздъхна и се за пъти да влезе през входа за посетители... и не успя да го открие. На негово място се бе появила здрава тухлена стена, украсена с послания за междувидова любов и силно стилизирани изображения, вероятно служещи за инструкции. Погледът на ветеринарката се спря на един от издълбаните графити:



Това вече и дойде много. Да ти заключат входа - как да е, ама да ти зазидат и входа за клиенти... Извади безполезния в момента ключ от помещението, поправи ВНОСКЛ на СБОНП* и се отправи към хазяйката.


----------------------------
*Срамна болест от неизвестен произход

- Какво си мислите вий по туй време!
Нимфадора потропа отново, още по-настойчиво. Отвътре долетя едно раздразнено "Идвам, идвам!" и вратата се открехна на един пърст. Хърбавата госпожа Колдунович изгледа Нимфадора през цепката.
- Какво искаш?
- ПУДНАЙМ се пише с Ь, та ако може да ми дадете ключа от катинара?
- За помещението ли си? Пет долара на месец, за първите два месеца предварително! - излая хазяйката, отвори вратата още малко и подозрително огледа подгизналата ветеринарка.
- Не си от Алхимиците, нали?
- Не че нещо, ама досега да съм закъснявала с наема? - малко по-остро от нужното попита Нимфадора. Съзнанието и, кой знае защо се бе съсредоточило върху подгизналостта на чорапите и и от това хич не и ставаше по-добре.
- Отде да те знам! Препоръки имаш ли?
- Госпожо Колдунович, знам че таксите за лекари са високи и не може да си ги позволите, но поне погледнете в тефтера си! Не съм закъснявала с наема, конски доктор съм и онзи взрив не беше по моя вина! За препоръки можете да подпитате при господин Хризопрас, - знаеше си, че малко се поизхвърли с това - никога не се бе срещала лично с трола, но беше почти съвсем напълно сигурна, че подозрителните типове рано сутрин се изхранваха от неговия джоб. Пък и чорапите и бяха мокри.
- Хризопрас ли? - Ведма Колдунович се напъна да помисли, та чак сивкаво-зеленото мазило по лицето и започна да се напуква. Откъде това хърбаво, подгизнало, болнаво на вид девойче познаваше трола Хризопрас? След известно умуване и чумерене, хазяйката произведе отговор:
- Да разбирам, че имаш сигурен доход, значи. Сега ли ще си платиш депозита?
- Да кажем довечера? - отново овладя нервите си Нимфадора. Нещо, което се оказа доста трудно. Споменахме ли, че чорапите и бяха мокри?
- Става. Тъкмо ще поразвъртя една метла преди да дойдеш. Тъз услуга ще ти е за без пари.
- Не че нещо, ама вече съм тук, първите гонки трябва вече да са започнали, всеки момент ще ми дойдат и първите клиенти. Та в тая връзка искам ключа от катинара! - чорапите и леко започваха да пушат.
- Ключа ще получиш, като дойдеш с парите!
Нимфадора рязко бръкна в полата си и извади празна длан, в която вероятно щеше да има заплашително изглеждаща бучка захар, с искрящо проблясващи на лунна светлина кристали. Това ако имаше лунна светлина. Или захар. Прехапа устна и за последен път пробва с добро.
- Госпожо Колдунович, знаете че аз съм мила и добра душа, която не избухва и не пребива хазяите си с първото попаднало им под ръка гребло, като онова там. За сметка на това знаете, че имам известен проблем с млякото и кафето. Току що си напълних термоса, но още не съм пила. Та затова ще ви помоля да отворете катинара, да си свърша днешните задължения, а довечера ще ви зиплатя десетте долара, отново!
Чорапите на ветеринарката вече димяха на вълми и парата се процеждаше с тихо свистене през шевовете на обувките и.
Госпожа Колдунович направи крачка назад под напора на гневните Нимфадорови думи. Успя обаче да се овладее и побърза да застане в контриращата поза "леля ти иска да си поприказва с теб, младежо" (позната още като "амфора").
- Млада госпожице, не знам коя сте, но Хризопрас - Нехризопрас, ще ви се наложи да си вземете неуважителното отношение и да си отидете там, откъдето сте се довлякли! Аама-ха!
Нимфадора имаша доста работа с лели и застана в контра контрираща поза, демек съвсем случайно се облегна на греблото.
- Значи ще трябва да му съобщя, че заради независещи от мен причини, които мага да назова по име, в днешните надбягвания конете, на които е заложил, ще се състезават по правилата? Я, давай ключа стара вещице преди да съм се отказала то жалката ти дупка, която вероятно ще бъде сполетяна от нещо голямо, вероятно с тролски произход! - Нимфадора сериозно се бе ядосала. Поне чорапите й вече бяха почти сухи. Все пак едно малко гласче и подсказваше, че е време за кафето.
Очите на хазяйката ставаха все по-големи и по-големи, докато Нимфадора говореше, а парчета маска за лице започнаха да се отлюпват от кожата и, като престаряла мазилка.
- Ключа искаш, тъй?! Ето ти го ключа!
И при тези си думи се пресегна някъде зад вратата, откачи нещо дрънчащо извън полезрението на Нимфадора и в следващия миг вече държеше ключ. Размаха го пред лицето на ветеринарката и преди младата жена да успее да го хване... госпожа Колдунович го пъхна в устата си и го глътна.

Ключът лежеше на пода в коридора. Около него локвичката стомашни сокове попиваше в невзрачната пътека, застлана пред вратата.
- Не било толкова трудно значи - почеса пациентката си зад ушите Нимфадора и мушна в устатата и бучка захар. После взе ключа и се отправи към кабинета си, като не пропусна да се увери дали пък жената няма да се задави пак.
Колдунович я проследи безмълвно с поглед.
- Какво си зяпнал! - сряза тя обитателя на отсрещния апартамент, който беше открехнал вратата си и слухтеше, но моментално се скри, като усети гнева на хазяйката.

Нимфадора обърса ключа в диплите на роклята си, олигавяйки злощастното звънче, което криеше там, отключи катинара и с известни усилия отвори вратата на кабинета си. Отвътре я лъхна миризмата на анкх-морпоркско мазе - влажна, застояла воня на гнилоч и стомашни инфекции. Ветеринарката пристъпи навътре и заопипва в тъмното за връвчицата на лампата. Подръпна я няколко пъти, разклати я и накрая тресна самата лампа, за да събуди духчето*. Вместо обичайните сънени ругатни обаче, дочу само тъжното плацикане на маслото вътре.
Нимфадора въздъхна, порови се из дебрите на полата си и измъкна звънчето. Драсна го в едно от ръбчетата на лампата и, противно на здравия разум, сноп искри изпращя и запали фитила, изпепелявайки изоставените паяжини, които някой предприемчив паяк бе изплел в стъкленото шише на лампата. Последва кратичка тиради от думи, които биха накарали лицето на морпоркски колар да пламне кото факел. Добре че трегерите на тавана не отбираха много от планинския юбервалдски жаргон, та не избухнаха в спонтанно самозапалване от притеснтение.
На Нимфадора не и се случваше за първи път да и оберат кабинета. Този път обаче злосторниците бяха оставили много други неща в замяна, за съжаление напълно безполезни за ветеринарския занаят. Недалеч от вратата, Нимфадора откри продълговата картонена кутия, съдържащ, според надписа на капака, "Апсолютно Афтентичен, Уникален, Рачноизрботен ХХХХски ТУТЕМ на ПЛОДОРОДИЙТО"**. Младата жена го остави настрана и, като му хвърляше подозрителни погледи, продължи внимателно напред. Вероятно би могла да намери приложение на многобройните струпани щайги с мухлясващи дюли в тях. Някой от по-малките и братовчеди сигурно би се зарадвал на древните дървени играчки, въпреки че в шлема на войничето се забелязваше миниатюрна, идеално кръгла дупчица, от която долитаха тихи стържещи звуци. Чадърът, който висеше разтворен от тавана, си имаше абсолютно всички спици, за зла участ обаче му липсваше платнището. Нимфадора го заобиколи, внимавайки да не си избоде очите, провря се между кулата плуразложени куфари и планината струпани черги, воняща на котешка пикня*** и стигна дъното на помещението. Там, където преди се беше намирал "служебния" вход, сега се издигаше, както бе видяла и отвън, здрава тухлена стена, с тази разлика, че от тази страна вместо с графити, бе покрита с лепкав мъх, който леко фосфорецираше.
Нифадора изплува отново на улицата. С два пръста държеше за опашката (поне се надяваше да е опашката) нещо, което бе толкова умряло, та чак бе започнало нов живот. Изхвърли го през вратата и то цопна влажно в дълбоката кал****.
Като вяска практична гражданка, живяла повече от ден в Морпорк, Нимфадора застана на прага на кабинета си и се огледа за некое пишлигарче с търговски нюх. Идеята и беше да му повери разпродажбата на дюлите и останалите боклуци, като смело му даде 50% от това което изкара, ако междувременно пуснеше и мълвата че Ветеринарната и клиника е отворена отоново*****. За нейно разочарование, на улицата пред кабинета и като че ли липсваше точно този подвид предприемчиви морпоркчани, от който имаше нужда. Това, че никой не се втурна след полуразложеното нещо, което бе изхвърлила току-що, говореше много само по себе си.
- Ей!
И ето, че пак се почваше...
Млад, добре облечен мъж стоеше на няколко крачки от нея, гледаше я засегнато и размахваше бастунчето си в посоката, в която бе изчезнала мистериозната гниеща твар.
- Не можеш просто да си изхвърляш разни неща на улицата!
Мъжът беше доста добре сложен и като че ли не му липсваше жива сила. Нимфадора прецени шансовете си да вкара женственост в разговора.
- А дали един джентълмен би помогнал на дама в беда? - прозвуча малко дръпнато. Предимно защото това не бе стихията и, но пък от друга страна бе дочула, че така говорят „дамите”, та номерът можеше и да мине.
Непознатият се приближи. Изглеждаше леко объркан.
- А... разбира се! Къде е тя?
- Тука вътре, - изръмжа Нимфадора.
Мъжът се надигна на пръсти и с подозрение се опита да погледне зад гърба и, в прокобния, дебнещ мрак.
- Там вътре?
- Ей онези касетки трябва да се изнесат - тя му посочи щайгите, - та ако ще помагате...
- Нещо казахте за някаква дама в беда... - смръщи се непознатият.
- А вие казахте че ще помагате!
- На дамата! Не да... пренасям щайги! За какъв ме вземате?
- Вие какво, ако неможе да бръкнете под плата на дама тя не е дама ли?
- Моля?!?
- Ако си държиш на думата и ще помагаш - помагай, ако не - да те няма!
Младият добре облечен джентълмен възмутено се връцна и пое отново по пътя си. След няколко крачки се обърна, явно с намерението да каже нещо умно и поучително, но не успя да намери думи, затова само размаха бастунчето си, връцна се още веднъж и си продължи надолу по улицата.
- Пройдоха! - скръцна със зъби Нимфадора, след което се зае да си поразтреби кабинета.

----------------
*Беше се охарчила за специален модел, който да пали лампата щом някой влезеше в помещението, но беше дефектирало още на третата седмица.
** Самият тотем беше маркиран със ситни пиктограми, които на езика на Ахатовата империя означаваха "трудов лагер за масово производство Зянхуей"
*** Никъде в стените на помещението нямаше достатъчно голям процеп, през който да може да се провре котка. Това обаче въобще не значеше, че котките не си бяха намерили начин да влязат.
****Малко след това се залепи за задното колело на един затворен, тежък фургон с надпис "ОТБ", под който се мъдреше гербът на НУ.
*****В общи линии, налагаше се да пуска такава мълва всеки път, щом разбиеха кабинета и. Доста хора смятаха, че ще се токаже да продължава с бизнеса след всеки обир.

Пеша Дилан успя да стигне почти до Двореца, когато усети, че бебето започва да натежава. Видя как крайниците му внезапно се удължават, а след това и тялото. За секунди пропорциите на фигурата се нагодиха в правилното съотношение и Дилан откри, че стои до една доста приятна и доста гола млада девойка на една пресечка от Двореца. Само че девойката не стоеше точно на земята, понеже още я беше прихванал ниско като бебе, ами размахваше крачета на сантиметри от улицата като сърненце, което се опитва да се пързаля по заледено езеро. Около тях на улицата имаше доста народ, които започнаха да ги обграждат с подчертано незаинтересован вид, сякаш никой не забелязваше какво става, ами съвсем случайно имаха път насам.

Нимфадора тъкмо беше приключила с почистването. Стоеше пред кабинета си, с термоса си с кафе в ръка, когато съзря странната композиция от другия край на улицата. Изненадващо осъзна, че краката ѝ леко са започнали да пристъпват към двамцата. Побърза да затвори термоса, за всеки случай. Като се доближи на десетина разкрача от тях, застави краката си най-после да спрат. След още една две крачки, те неохотно се подчиниха.
- Извинете за безпокойството, добри хора. - каза младежът на висок глас - Не се притеснявайте, не е заразно! - добави той с надеждата, че по-разумните ще схванат заплахата от нови магически инциденти.
Около двамата се беше отворил голям кръг, освободен от хора, в който се вмъкна Нимфадора. Момчурлякът явно бе някой хахо. "То и момичето не изглежда с всичкия си, да стъпва боса из Анкх..." - рече си наум Дора.
- Ама че интересна работа! Това изобщо не го видях в чая вчера... - каза подмладената Карла.
Дилан изхлузи пуловера през главата си и нервно го побутна към момичето, без да поглежда към нея.
- Вървете си по пътя спокойно. Не е заразно! - настоя той.
- Благодаря ти, миличък! - отвърна тя, докато го навличаше. - Ако ми намериш и някакви обувки...
Момчето веднага започна да развързва обувките си.
- О, не, не, няма да джапаш бос в калта! - възпротиви се Карла. - Чорапите ти ще станат на нищо и ще трябва пак да използвам онова прахче, дето вуйна ти го изпрати от Юбервалд, а вече е на свършване. Ще измислим нещо друго.
"Е, роднини от Юбервалд, по-се ядват" - сви рамене Нимфадора.
- Хей, ей там изхвърлих един чифт които някога са били обувки - подвикна тя към чалнатите на юбердвалски в пристъп на самарянство*.
Нимфадора се беше излъгала - непознатите не говореха юбервалдски. Затова пък успя да привлече вниманието им. Дилан поназнайваше езика, предимно фрази изразяващи варираща степен на учтивост като се започне със "сърдечно благодаря", през "разбира се", "моля ви", "в никакъв случай", "ще ви помоля да напуснете" и... другите степени, които не си позволяваше да произнесе даже наум.
- Не се безпокойте... госпожо - засрича той на развален юбервалдски - ще се оправим. - И добави на морпоркски: - Стори ми се, че споменахте нещо за някакви обувки.
Какво каза той? „Ни си биз-пъ-куя-ту... гас-пи-жъ.” Нимфадора също подкара на морпоркски пред тая мъка.
- Да, сутринта извадих един чифт, който може да става и за ядене. На навремето вероятно са били обувки.
Нимфадора предъвка нещо в устата си, хвърли един обзор на деня и изведнъж ѝ просветна. "Аз говоря морпорски!?"
- Виждаш ли, ъ... мамо, какво каза жената. Само за малко ще повървиш с моите обувки. Ей там до лечебницата.
- Можеш да ме вдигнеш на ръце, - предложи госпожа Карла на свой ред.
Нимфадора ги слушаше в захлас. Морпоркския беше мелодичен език - човек може цяло изречение да изреди и да излезе като една дума с минимално количество съгласни. Благозвучността бе друг въпрос, зависи от това дали слушателят намираше за благозвучен говор, който звучи, сякаш говорещият е лапнал голяма лъжица врящ гулаш и се опитва да го изплюе.
- Сигурна ли си, че ще е... - смути се Дилан на предложението на госпожицата - Да... разбира се, просто ще те занеса дотам.
Набързо завърза обувките си и затъкна крачолите в тях.
Нимфадора ги поведе към кабинета си. Спряха се пред купчина отпадъци нахвърляни на улицата.
- А, ето ги и обувките - посочи Дори едно парче кожа стърчащо от купчината - Ако им добавиш и огризка от ябълка за четвърт пени ще стане направо пиршество.
- Мисля, че е станала някаква грешка - запротестира момчето - Няма да ги ядем. Ние не сме бездомници.
Нимфадора не беше си и помисляла, че двама са бездомници. Ако окаяният им вид някак я беше подвел, или фрапиращата липса на дрехи, или одеялото, или особеностите на речта им (оформяха думите така сякаш имат натрошени стъкла в устата си и внимават да не се порежат)... Нимфадора по-скоро би ги помислила за представители на дълбоките части на Морпорк, известни още като Сенките. Поразтърси още малко и подаде парче щайга и една връв. С това щеше да стане чудесна подметка, тъй като картонът на обувките отдавна беше изгнил.
Отровният охлюв-змиемор любопитно подаде яркожълтите си очни издатъци през една от дупките в дясната обувка.**
- Аз това май няма да... оооох... - започна госпожа Дастерсен, но беше прекъсната от внезапното смаляване на главата си.
Нимфадора се ококори.
- Като се замисля, я влезте направо вътре. - каза тя и ги избута настойчиво към вратата на кабинета си.
- О, не, пак се започ... - простена Дилан и стонът му беше прекъснат от бучка захарче, което попадна в гърлото му.
Помещението се изпълни с октаринова мъгла. Когато Нимфадора отново започна да вижда, от момичето нямаше и следа. Госпожа Карла отново се беше смалила до размерите на новоредено и започна да се дере. Нимфадора подходи към универсалното си лечение и бутна пръст в устата ѝ по който бяха полепнали няколко кристалчета захар. Тук явно ставаше въпрос за магия, а доколкото знаеше Дора, най добрия начин да се разправиш с нея беше да я халосаш с реалността, за предпочитане твърда и метална реалност но в случая и бучка захар можеше да помогне. Или поне не пречеше да се опита. Е, може би трябваше да дезинфекцира ръцете си, преди да бръкне в гърлото на пациента с тях. Все пак беше ринала подземието допреди малко. Но прецени, че щом са достатъчно чисти за пиене на кафе, стават и за работа.

Откъм на улицата се чу врява. Пред кабинета спря тежък закрит фургон, на чиито страни с големи букви беше изписано "ОТБ". Нимфадора видя, как отвътре изскачат няколко магьосника, облечени в конусовидни скафандри.***
- Ох, пак магьосници - изпуфтя тя. - Я влезте навътре преди да е избихнало това което правят. Пък после май ще е добре да поговориш с тях за състоянието на приятелката си.
Преди Дилан да може да помръдне, един от скафандрите стигна до него и го сграбчи изпод мишницата, а друг измъкна бебето от ръцете му.
- Благодаря за гостоприемството, госпожо... - успя да извика Дилан преди да го отнесат - Добро утро, господа. Хубав ден, нали?
Скафандрите не отговориха. Още двама успяха да се проврат през вратата и сграбчиха Нимфадора по същия начин.
"Тя няма нищо общо с това" - помисли си Дилан. Явно някой се беше оплакал за подозрителен мъж и жена на улица Бродуей-срещу-въртенето и я завлякоха по погрешка.
- Хайде да не издребняваме с връзване - предложи Нимфадора на двата конуса, които се опитваха да я вържат за някаква носилка, докато тя риташе безразборно с крака. Стори му се, че дори се опита да набута захарче в устата на единия без особен успех.
- Стандартна процедура, госпожо - обясни единия скафандър, който пристягаше ремъците.
С бебето се отнесоха по-предпазливо. Напъхаха го в нещо като стъклен буркан и затегнаха капака.

---------------------------
* някаква секта в клач известна с това че си раздава нещата които неможе да ползва или да продаде.
** това донякъде обясняваше, защо Нимфадора бе преценила обувките за негодни за употреба. Но паметта и никаква я нямаше, още от сутринта.
***поне предполагаше, че са магсници, по разбираеми причини.

Тежката, метална врата се захлопна зад облечения в предпазен костюм магьосник и Нимфадора чу стърженето на заключващите механизми. Ветеринарката се огледа, доколкото и позволяваше неудобното положение, в което я бяха зарязали - никой не сметна за нужно да я отвърже от носилката. Започваха да я налягат мрачни подозрения за това, какво биха казали лелите ѝ. Вероятно щяха да харесат огледалото - единствения предмет, освен нея самата, в голото, тухлено помещение. Огледалата в Юбервалд бяха лукс. Жизненоважен лукс, позволяващ ти да виждаш промъкващите се зад гърба ти твари. Освен в нередките случаи, в които тварите нямаха отражение. Нимфадора се размърда, подръпвайки ремъците. Този, придържащ левия и крак се разхлаби, отначало неохотно, докато накрая съвсем се разкопча. Изглежда катарамата му не беше съвсем в ред. Дора със задоволство размаха крака си. Сега вече имаше поне някаква защита срещу евентуална "мъжка интервенция", както биха се изразили лелите ѝ. Замисли се, дали да не изуе обувката си и да си пробва късмета с останалите катарами, но не беше съвсем убедена, че ще може да се сравнява с Библиотекаря по сръчност на долните крайници.
В огледалото бяха започнали да се кълбят облаци дим. Нимфадора изостави опитите си да се измъкне и насочи интереса си към бавно изплуващите образи на двама магьосници. Отначало приличаха просто на две безформени цветни петна - едното синьо, другото зелено, но картината постепенно се избистри.
- Ъ? - авторитетно запита странното си отражение Нимфадора.
- Намирате се в Отдела за тавмична безопасност в НУ, - съобщи зелената фигура с делови тон. - Моля, запазете спокойствие!
- Как ви е името, госпожо? - попита магьосникът в синьо. Нимфадора с изненада установи, че в него май има нещо привлекателно, въпреки задължителната буйна брада. Или може би дори заради нея. - Защо съм тук? А и е редно джентълменът да се представи пръв!
- Ние сме... - започна зеленият малко колебливо, сякаш не бе сигурен какви места заемаха джентълмените в йерархичната стълбица и дали бе редно да се принизява до тяхното ниво, - ние сме служители на ОТБ! И тук ние задаваме въпросите!
- Доколкото разбрахме сте претърпели магически инцидент, - каза синият. Гласът му звучеше почти загрижено. На Нимфадора неволно и мина през ума, че се е пропилял като магьосник. - Възможно е да изпитвате временна дезориентация. Как се чувствате в момента?
- Благодаря че попитахте! Добре съм!! Само дето не съм претърпяла инцидент!!! - тя усети, че броят на възкицателните нараства прогресивно, та спря и си пое дълбоко дъх.
Двамата сведоха поглед към бюрото. От този ъгъл Нимфадора не виждаше какво има на него, но чуваше шушкането на хартии.
- Възможно е информацията ни да е... непълна... Но сте били на местопроизшествието?
- Местопроизшествие? Бих се обзаложила, че единственото местопроизшествие на което днес съм била, е лекарския ми кабинет, в който незнайни злосторници бяха складирали боклуците си. На къде отива този град, след като вместо да крадат, ти пълнят къщата? Плъно безобразие, ако питате мен!
- Мда, крайно неприятно, - сухо каза зеленият магьосник, докато прелистваше нещо. - Но не е това, което ни интересува.
- Е, вижте сега, няма да карам Унивеситета да се заема с личните ми проблеми, но, все пак, почти бях успяла да разчистя, преди вашите служители да ме похи... да ме поканят на това съвещание.
- Значи е във Ваш интерес да ни съдействате.
- Че аз съдействие не съм отказвала - сви рамене Нимфадора, - но ще съм благодарна ако ме информирате за някои дребни детайли от настоящата ситуация.
- Какви детайли?
- А, някакви дребни. Примерно, къде съм, кои сте вие и защо ме домъкнахте тук Аноя да ви тръшне! - усети се, че гласът ѝ започва да достига твърде високи октави към края, затова мило добави:
- Ако това не ви затруднава, разбира се.
- Ние сме от ОТБ към НУ, както вече Ви информирахме, - отвърна зеленият, малко троснато. - А Вие сте тук, във връзка с магически инцидент.
- Да де, ама какъв магичиски инцидент и какво общо имам аз с него? - върна тросването Нимфадора.
- На улица Божия тази сутрин неколцина минувачи са станали свидетели на... - облеченият в синьо магьосник погледна записките си, - "трансформация от магическо естество". Включваща младеж и..., - отново погледна, - "оскъдно облечена девойка".
Прочитайки тези думи, мъжът сбърчи чело и погледна облечената по всички правила на юбервалдското благоприличие Нимфадора. След това отрони едно умислено "Хъм!"
- E, аз определено не попадам в категорията оскъдно облечена, пък и младеж не съм! - при последното Нимфадора оформи едно много гневно Ф, с ръце на кръста. Или поне щеше да го направи, ако не беше овързана като котлет за носилката. Имаше чувството, че е прекарала в стаята месеци.
- Хъмм, това е неловко...
Магьосникът в синьо извади един лист и го показа на колегата си, след което двамата заобсъждаха нещо на нисък глас.
- Разбира се, моите лели може и да грешат, като казват че е неучтиво да се шушука в присътвие на дама...
- Кхъм, възможно е да е станала малка грешка. - призна синият, - Както изглежда, колегите малко са се попрестарали...
- И все пак, - намеси се зеленият, - сте била на местопроизшествието.
- Разбира се че съм била, това е Анхк-Морпорк, в името на Йо! Тук винаги има проишествия. Нали и аз за това ви говоря, някой беше напълнил кабинета ми с боклуци, какво по-голямо произшествие от това! При това като казам боклуци нямам предвид нещо, което може да се продаде или изяде, а боклуци. И тъкмо привършвах с разчистването на „местопроизшествието”, кагото вашите колеги ми нале... ме поканиха да ви гостувам. Между впрочем това с въжетата необходимо ли е?
Нимфодора не подозираше за тази своя свовохотлива страна. Имаше чувството, че ако не спре може да удави и себе си, и двамата „мъже” в думи.
- Вероятно не... - смотолеви магьосникът в синьо и направи знак с ръце на някого, когото Нимфадора не можеше да види.
- Госпожо, става дума за младежа и третото лице, които са пострадали при, пак повтарям, магически инцидент! - зеленият натърти последните две думи. - Който се е случил пред очите Ви! Ако имате проблем с вандализъм, можете да се обърнете към Стражата.
- С радост бих го направила, но в момента съм леко гораничена в това отношение.
Нимфадора дочу стържещи, механични звуци. Вратата се отвори и в помещението влязоха двама кльощави младежи, които се заеха да разкопчават ремъците ѝ.
- Освен това, какво се е случило пред очите ми си е лично моя работа. Защото ако почна да говоря какво съм виждала и къде съм бъркала, повярвайте ми, определено ще искате никога да не сте чували за простата, - продължи ветеринарката, след като се видя освободена. Двамата студенти сконфузено се отдръпнаха на почтително разстояние от опасно изглеждащите ѝ токчета.
- Значи отказвате да ни съдействате? - попита зеленият.
- Че кога пък съм казала такова нещо?
- Ами току-що казахте, че си е Ваша работа...
- Разбира се, че е моя работа, чия да е? Но от друга страна, в момента съм леко безпарично стътояние, а и трябва да проведа инвентаризация на кабинета си...
- Госпожо, струва ми се, че... - започна синият, но не успя да си довърши мисълта, само вдигна ръце безпомощно.
- Разбирате ли изобщо нещо от това, което ви говорим? - намеси се зеленият. - Извиняваме се за неудобството, което сме Ви причинили, но става въпрос за публичната безопасност. Разбирате ли ни?
- Ама разбира се, - Дора се усети, че прекалено често го повтаря, - преди всичко публичната безопасност. Та ако ми предложите чаша кафе, с радост ще ви разкажа всичко, което ви интересува. По възможност клачианско.
Магьосникът със синята роба въздъхна тежко.
- Предполагам ще може да се уреди.