Артър

Лорд Уинстън се замисли за момент. Нямаше какво да изгуби, ако оставеше непознатия да говори. От друга страна здравият разум му подсказваше, че ако просто го изхвърлеше от дома си, както му се искаше, можеше да изгуби неща, които дори не подозираше, че има за губене. Артър явно притежаваше и връзките, и нахалството, а вероятно и доста други неща, за да си разменя услуги с хора от Гилдията на критиците.
Уинстън винмателно подпря картината на страна и с известна неохота покани Артър да седне.
- Слушам Ви.

- Знаех си че сте разумен човек. Причината да ви потърся е Елинор Вдигни-Залозин. Вие не я познавате, но тя твърди, че сте роднини, доста близки при това. Напълно и вярвам, че ви познава, както вярвам, че за първи път чувате името й. Не знам подробностите, но вашия Анкх-Морпорк и нейния Анкх-Морпорк са различни. И, най-вече, не знам кой от двата е моя. Като бонус смятам, че земята, която сте загубил заради експеримент на магьосниците, има нещо общо с всичко това. Та, вероятно вече ме смятате за напълно луд.

Изражението на лорд Уинстън показваше, че предположението на Артър не е много далеч от истината. Предвид финансовото състояние на семейството и всички съпътстващи го усложнения, далеч по-вероятно беше роднините да се опитат да се отдалечат от фамилията, а не обратното.
- Не знам какво цели тази личност, като асоциира името си с моето. Казвате, че има нещо общо с Фосмиър и магьосниците?

- Да, точно за въпросното имение става дума, не ми беше известно името. Та, вярвам, че както в моя, така и във вашия най-добър интерес да разбера точно какво се е случило с имението. Дори не е изключено да си го върнете, но няма да ви лъжа - малко вероятно е. Та, предложението ми - искам от вас информация сега, и ви обещавам да споделя с вас нещата, които науча.

- С удоволствие бих Ви казал какво точно се е случило, но аз самият не зная. Не бих се учудил и ако самите магьосници не знаят. - лорд Уинстън изсумтя. - Факт е, че имението не е там, където беше. И сякаш никога не го е имало.

Предишните арендатори на Фосмиър, според разказа на лорд Уинстън, били богато клачианско семейство. Имали амбицията да отглеждат екзотични култури, вместо традиционните за равнините Сто зелки, дори построили огромни парници. Жителите на двете села, Сърбялово и Почесалово, прилежащи към владенията на имението, никак не били във възторг от чуждестранните си стопани. Когато назрял конфликтът за остров Лешп, енрусиазирано сформирали Гневна Тълпа и щурмували господарската къща, но с разочарование открили, че клачианците предвидливо си били обрали крушите.
Решението да сключи договор с Университета, Вдигни-Залозин взел доста прибързано. Над Фосмиър тегнела угрозата да бъде превърнат във военно поделение, безвъзмездно разбира се - за краля и родината. Не че лорд Уинстън не бил патриот, но имал и спешна нужда от пари. Пари, които Университетът бил готов да предложи. Поне докато два месеца по-късно имението не изчезнало, заедно със селата и изоставените парници.
- Това беше преди пет години, - въздъхна лорд Уинстън. - Първоначалното предположение беше, че имението е попаднало в друго измерение, в следствие на магически инцидент. После обаче се намесиха адвокатите и сега становището на Университета е, че няма как да бъдат правени предположения, без да бъде извършена "обстойна проверка от компетентни органи".

Навън следобедното слънце беше успяло да пробие през дебелата пелена от облаци, която го бе закривала цял ден. На топлата светлина, градината на Залозинови изглеждаше почти приветливо. Не беше голяма, но беше относително добре поддържана, ако се изключат буйните храсталаци покрай оградата, които оставяха усещането за уединеност и спокойствие, създавайки естествена бариера между къщата и шумната улица отвън. Вероятно бе търсен ефект. Липсата на безвкусни псевдоантични статуи и чудовищно подрязани храсти, каквито никога не излизаха от мода и които можеха да причинят на човек сърдечен пристъп в някоя по-бурна нощ, определено печелеше точки в полза на градината. Слънцето, обаче, не се впечатли особено от идиличната картинка и явно решило, че не си струва труда, се скри обратно зад облаците. Артър изпита внезапно чувство на хлад.

Любопитни зяпачи започваха да се събират недалеч от портите на Университета. Вниманието им беше привлечено от очукан, многократно поправян голем, който сглобяваше нещо от дървени дъски. Малко по-встрани, върху купчина преобърнати щайги седеше плешив мъж, загърнат в плътен, сив плащ, сякаш за да скрие дрехите си, а друг човек, също така наметнат, щедро нанасяше бяло мазило по лицето му. Артър неволно бе жегнат от усещането, че Ветинари никак не би одобрил случващото се.

- Не знам, не са почнали още, - отвърна му едно момиче. Беше на около десет години, загърнато с тъмносин шал и прегърнало кошница със сливи, която иначе би опирала в земята, ако я държеше за дръжката. - Но много се надявам да се колят и да се бесят. Мама никога не ми дава да гледам, а сега отиде да си оправи тока на обувките. Ох, дано само почнат скоро...

- К'во си се... - долетя от вътре познатият вече глас на Бил. - Оф, пак ли ти!

Бил изруга цветисто под носа си и захлопна прозорчето. До Артър достигна сърдит шепот, сякаш пазачите от другата страна на вратата се препираха за нещо, но шумът от площада не му позволи да чуе нищо конкретно. Най-накрая портата се открехна. Фил беше застанал със скръстени ръце в процепа, блокирайки пътя. Пазачът впери поглед в Артър и настоятелно изрече:
- Уук.

- Ууук! - повтори пазачът и протегна отворена длан към Артър.
- Стига, Фил! - намеси се от вътре безтелесният глас на Бил. - Казах ти, че идеята е тъпа!
- Не бъди такова бъзливо мекотело! - скастри го Фил. - От толкоз време кибичим тука и дося никой не се е сетил да ни подкупи! А сме стражи, да му го... ъъ... таковам! Не е честно! Обидно си е направо! Ууук! Ууук!
- Честно или не, на главата ми си ѝ е добре на раменете, покорно благодаря! - отвърна Бил и избута Фил от пътя. Двамата се счепкаха в странен танц, чиито стъпки включваха повече настъпване, скубане и хапане, отколкото бе приемливо за двама зрели мъже. Накрая Фил успя дH

Един вътрешен двор, няколко коридора и безброй стъпала по-късно, Артър отново стоеше пред масивните врати на Библиотеката. И не беше сам.
Възпълен магьосник, облечен в преобладаващо лилава роба, скроена за някой, притежаващ повече рамене и по-малко корем, беше обсадил заветните порти, бълвайки канонада от молби увещания и заплахи. Без особен успех.
- Хайде де! - хленчеше магьосникът, - Казах ти вече, че беше случайно! Няма да се повтори, обещавам! Няма да я изпускам от поглед!

Магьосникът се обърна стреснато, но бързо се окопити. Пооправи гънките на робата си, намести шапката си и се изпъчи пред Артър.
- Не виждам какво Ви засяга, господине! - рече, наблягайки на последната дума. - И Ви съветвам да изоставите този непочтително-фамилиарен тон, когато разговаряте с член на магьосническото съсловие! Университетът е дом на Знанието и Мъдростта, а Вие, драги, сте само гост!